Нора Робъртс
Порочна невинност (2)

1.

Знойното лято беше превърнало градчето Инъсънс, щата Мисисипи, в непривлекателно и скучно място. А за това никога не са били необходими много усилия. Дори и преди Гражданската война между Севера и Юга върху картата градът не е бил нищо повече от едно петънце, като наплюто от муха. Макар че земята беше плодородна, ако някой можеше да изтърпи задухът и горещината, както и редуването на суши и наводнения, Инъсънс не раждаше богаташи. На всичкото отгоре дразнеше и самото му име — може ли един град да се нарича „Невинност“?

Когато бяха прокарани железопътните линии, те разпростряха пипалата си толкова далеч и на север, и на запад, че дразнеха жителите му с продължителните си изсвирвания, възвестяващи ехото на прогреса, но без да създават уют. Междущатската магистрала, построена сред делтата на Мисисипи близо век след железницата, се отклоняваше, за да свърже Мемфис с Джаксън, и Инъсънс бе забравен в прашната пустош.

То не бе място на забележителни битки, не се отличаваше с природни красоти и чудеса, които да привличат любопитни туристи с пари. Нямаше луксозни хотели, в които да ги глезят, а само една тясна и сбутана, спретната странноприемница, собственост на семейство Кунс. Суийтуотър, единствената плантация отпреди Гражданската война, сега бе владение на рода Лонгстрийт, както е било преди двеста години. Имението не беше отворено за посещения, макар че имаше доста желаещи да го видят.

За Суийтуотър веднъж бяха писали в „Най-добре обзаведените имения на Юга“. Но това се бе случило през осемдесетте, когато Мадлин Лонгстрийт все още беше жива. Сега, след като тя си беше отишла, а нейният сприхав и стиснат съпруг я бе последвал, в къщата живееха трите им деца. Тримата притежаваха почти цялото градче, но не можеше да се каже, че се престарават от грижи за преуспяването му.

Би могло да се каже (и наистина го приказваха), че децата на старите Лонгстрийт са наследили изцяло изключителната красота на прадедите си, но нито капка от тяхната амбициозност. Трудно беше да ги накараш да се засегнат от каквото и да било. Пък и хората в това заспало градче, забутано в делтата на Мисисипи, нямаха много излишна енергия, за да предизвикват някого. Та преди човек дори да се изплюе, всеки от тримата Лонгстрийт с тъмните коси, пъстрите очи и стройните тела вече би успял да очарова дори и миеща се мечка, покачена на някое дърво.

Никой не бе упреквал Дуейн, че е алкохолик като баща си. Макар че понякога удряше колата си или преобръщаше масите в кръчмата на Макгрийди, все пак, когато беше трезвен, винаги говореше много разумно. Но с годините това се случваше все по-рядко. Хората смятаха, че може би всичко щеше да бъде по-различно, ако не бе пропаднал на изпитите в престижния колеж и не бе принуден да го напусне. Или ако бе наследил от баща си не само страстта към чашата, но и влечението към земята.

Някои по-злобни езици твърдяха, че парите можеха да му осигурят разкошната къща и луксозните автомобили, но не можеха да му купят воля и твърдост на характера.

През осемдесет и четвърта, когато Сиси Кунс забременя от него, той веднага се венча за нея. И когато след две деца и безброй бутилки уиски тя поиска развод, той се съгласи със същата лекота. Между тях нямаше лоши чувства — чувства въобще нямаше — и Сиси замина за Нашвил с двете деца, за да живее с някакъв търговец на обувки, обзет от амбицията да стане собственик на преуспяваща верига от супермаркети.

Джоузи Лонгстрийт, единствената дъщеря и най-малкото дете, бе на тридесет и една години и се бе омъжвала два пъти. И двата брака не продължиха дълго, но дълго занимаваха клюкарките в Инъсънс. Тя съжаляваше за двата неуспешни опита, така както една жена би съжалявала при вида на първия бял косъм. В душата й остана смесица от гняв, горчивина и страх, но успя да ги погребе дълбоко в себе си.

Една жена не искаше да остарява, така както не искаше да се развежда, след като веднъж бе казала „докато смъртта ни раздели“. Но тези неща се случваха. Джоузи философски заявяваше пред Кристъл — най-добрата си приятелка и собственичка на салон за разхубавяване, ритуален дом и няколко магазинчета, че трябва да се опита да поправи двете грешки в живота си, като пробва всички мъже от Инъсънс до границата с щата Тенеси.

Джоузи знаеше, че слугините говорят зад гърба й, че не е стока, но имаше мъже, които се усмихваха във вечерния мрак и си казваха, че тя си остава първокласно парче.

Тъкър Лонгстрийт умееше да се наслаждава на жените, макар че не ги преследваше така упорито, както по-малката му сестра преследваше мъжете. Обичаше да пийва по някоя чашка, но за разлика от по-големия си брат не бе пристрастен към уискито.

За него животът бе като дълъг и еднообразен път и той бе решил да го извърви колкото се може по-приятно. Внимаваше на завоите и винаги бе готов да смени посоката. Досега бе успял да се изплъзне от олтара. Неуспешните опити на брат му и сестра му бяха убили желанието му да си опита късмета в брака. Предпочиташе да върви необвързан по своя път.

Тъкър бе сговорчив и всички го харесваха. Фактът, че се бе родил богат, можеше да накара много хора да се отдръпнат от него, но той никога не парадираше с парите си. Младият мъж бе изключително щедър и с това печелеше симпатиите на хората. Всеки знаеше, че винаги може да поиска заем от добрия стар Тък. Даваше им парите без онова обидно самодоволство, което винаги превръщаше взимането на заем в истинско унижение. Разбира се, вечно се намираше някой, който да промърмори, че за богаташ като него това е дреболия, но въпреки това взимаше парите.

За разлика от Бо — така наричаха баща му — Тъкър не смяташе сложна лихва по цял ден, нито пък криеше в чекмеджето на бюрото си кожено тефтерче с имената на длъжниците. Ако някой задлъжнееше прекалено, настъпваше миг, когато се разделяше със земята си и така всичко се уреждаше. Тъкър задържаше лихвата на разумното ниво от десет процента. Всички имена и цифри бяха като запечатани в ума му, който впрочем околните често подценяваха.

Всъщност този щедър богаташ наистина не преследваше печалба. Залавяше се с лихварство само защото не му костваше много усилия и защото в това издължено, наглед отпуснато тяло имаше щедро сърце, понякога изпълнено с чувство за вина.

Богатството му бе дошло наготово и затова прахосването на парите се оказа най-простата работа. Тъкър посрещаше тази „задача“ със смесени чувства — понякога се прозяваше добродушно, а друг път го налягаше внезапен пристъп на загриженост към нуждите на околните.

И когато се случваше тези пристъпи да зачестят, той се изтягаше в хамак под сянката на величествения дъб, нахлупваше шапката си и си сипваше едно добре изстудено питие, докато пристъпът отмине.

Именно с това бе зает в оня миг, когато Дела Дънкан, икономка на семейство Лонгстрийт повече от тридесет години, подаде кръглата си глава от един прозорец на втория етаж:

— Тъкър Лонгстрийт!

Надявайки се да му се размине, той не отвори очи и продължи да се люлее в хамака. С едната си ръка крепеше на голия си корем бутилка бира.

— Тъкър Лонгстрийт! — Гръмкият глас на икономката подплаши птиците, накацали по клоните на дъба. Младият мъж си каза, че е истинско безобразие да го прекъсват точно когато се наслаждава на песента на птиците и жуженето на пчелите, кръжащи над гардениите. — На теб говоря, момче!

Той въздъхна и отвори очи. Парещите слънчеви лъчи проникваха дори през сламената му шапка. Наистина плащаше заплатата на Дела, но човек никога не може да има авторитет пред една жена, ако тя му е сменяла пелените и го е шляпала по дупето. Тъкър неохотно повдигна шапката си и погледна към прозореца.

Жената се бе навела през прозореца и червената й коса стърчеше изпод забрадката. Широкото й лице винаги му бе вдъхвало респект със строгите си черти.

Усмихна й се със своята невинна усмивка като момче, хванато да тършува в килера за сладко и курабии.

— Да, мем?

— Каза, че ще отидеш до града и ще ми донесеш чувал ориз и каса кока-кола.

— Добре де, ей сега… — Разклати бутилката с все още студената бира и отпи. — Май наистина ще сляза до градчето, Дела, но нека да е чак като се позахлади…

— Размърдай си мързеливия задник и тръгвай веднага! Иначе няма да има какво да вечеряш.

— Дяволски горещо е, за да се мисли за ядене — промърмори съвсем тихо, но жената чуваше като заек.

— Какво каза, момче?

— Казах, че тръгвам.

Измъкна се ловко от хамака и допи бутилката, после се обърна към Дела и й се ухили. Шапката му се килна назад и в пъстрите му очи проблесна дяволито пламъче, което размекна сърцето на икономката. Тя едва се сдържа да не се засмее.

— Внимавай, един ден може да пуснеш корени в този хамак. Помисли за тялото си и се поразтъпчи малко, ако не искаш да се разболееш.

— Повечето от мъжете си позволяват да подремнат всеки следобед, Дела.

Тя не можа да се сдържи и се засмя високо.

— Не прекалявай, защото ще се озовеш пред олтара с някоя мръсница като онази кучка Сиси, дето оплете в мрежите си моя Дуейн.

— Не се безпокой, мем — ухили се той.

— И ми купи малко от моята тоалетна вода. Продават я в магазина на Ларсън.

— Хвърли ми портфейла и ключовете от колата.

Главата й се скри и след малко портфейлът и ключовете полетяха надолу. Младият мъж ловко ги улови още във въздуха.

— Сложи си ризата и я прибери в панталоните — нареди му Дела, като че ли все още беше десетгодишен.

Тъкър взе ризата от хамака и я навлече, докато вървеше към предната част на къщата, където десетина колони в дорийски стил се издигаха от покрития портал към изящната метална ограда на балкона на втория етаж.

Той седна в поршето, което бе купил в момент на внезапна прищявка преди шест месеца. Не свали гюрука, тъй като предпочете удобството на климатичната инсталация пред удоволствието от насрещния вятър.

Едно от малкото неща, които правеше бързо, беше шофирането. Когато потегли, чакълът се разхвърча под гумите. Направи един кръг около градината, където майка му бе засяла божури, хибискуси и яркочервено мушкато. Отстрани растяха няколко магнолии, чийто аромат бе тежък и упойващ. Профуча покрай гранитния камък, където праправуйчо му Тайрън бе хвърлен от побеснял жребец и бе намерил смъртта си на шестнадесет години.

Камъкът бе поставен от скърбящите родители на Тайрън. Той напомняше на всички, че ако младежът не е бил толкова безразсъден, то неговият по-малък брат, прапрадядото на Тъкър, нямаше да наследи имението Суийтуотър.

И вероятно сега Тъкър щеше да живее в някое бунгало в Джаксън.

Винаги когато минаваше покрай този стар камък, се чудеше дали да съжалява, или да бъде благодарен на съдбата.

Когато излезе през широката врата и пое по тесния път, усети миризмата на размекнат асфалт и на застояла вода от блатото зад дърветата. Ароматът на дърветата му подсказваше, че лятото вече е настъпило, въпреки че според календара оставаше още една седмица.

Тъкър посегна към слънчевите очила, взе една касета и я пъхна в касетофона. Харесваше музиката от петдесетте и се гордееше, че няма нито една от съвременните версии, с които радиостанциите ги заляха след 1962. Джери Лий Луис изкрещя, разнесе се и пресипналият от уискито глас на Килър, съпровождани от тъжното пиано.

Когато скоростомерът показа сто и двадесет километра, той се присъедини към тях с приятния си тенор. Пръстите му барабаняха по кормилото като по клавишите на пиано.

Поршето се носеше по възвишението и мъжът рязко изви наляво, за да не закачи задницата на едно ново БМВ. Профучавайки край елегантната кола, натисна клаксона, но не за да предупреди, а за да поздрави. Не намали скоростта, но забеляза в огледалото за обратно виждане, че колата бе спряла пред разклона към къщата на Едит Макнейр.

Когато Джери Лий запя с дрезгавия си глас „Без дъх“, Тъкър се запита чия може да бъде тази кола. Мис Едит бе починала преди два месеца — по същото време, когато бе открито второто обезобразено тяло във водата край Пещерата на призраците.

Това се случи в началото на април, когато започнаха да търсят изчезналата от два дни Френси Алис Логън. При спомена за трупа, престоял няколко дни в блатото, той стисна зъби.

Двамата с Бърк Тръсдейл намериха момичето.

Не му се искаше да си спомня какво бяха направили водата и рибите с дръзката Френси, малката червенокоса палавница, с която той бе флиртувал и бе искал да се люби.

Стомахът му се сви на топка и той усили касетофона. Не искаше да мисли за Френси. Не можеше. По-добре да мисли за мис Едит. Тя беше доживяла почти до деветдесет и кротко беше починала в съня си.

След смъртта й къщата принадлежеше на някакви нейни роднини на север.

Тъй като в радиус от осемдесет километра от Инъсънс никой не притежаваше БМВ, реши, че е дошъл някой от роднините на мис Едит, за да хвърли поглед на наследството.

Забрави за нашествието на северняците, извади цигара, отчупи върха й и я запали.

На километър зад него Каролайн Уейвърли стискаше кормилото на колата си и се опитваше да успокои бясното биене на сърцето си. „Идиот! Щуро копеле! Фукльо!“

Опита се да повдигне треперещия си крак от спирачката и да натисне педала за газта, докато колата се носеше по тесния буренясал път.

Профуча на сантиметри от нея, помисли си тя. И дори бе имал нахалството да надуе клаксона. Искаше й се да беше спрял! О, как й се искаше той да бе спрял. Щеше да му даде да разбере.

Бе дала воля на гнева си и се почувства по-добре. Откакто д-р Паламо й бе казал, че язвата и главоболието й се дължат на потискане на чувствата и на хроничната преумора, разбира се, тя бе престанала да се сдържа.

Трябваше да се погрижи за себе си. Пусна кормилото и избърса потните си длани в панталоните. Бе дошла в това затънтено място в щата Мисисипи, за да си почине и да възстанови силите си. След два месеца — ако не умреше от тази ужасна горещина — щеше да бъде готова за турнето през пролетта.

Що се отнася до чувствата й, бе се справила с този проблем. Последният грозен скандал с Луис бе толкова разтърсващ и освобождаващ, че почти пожела да се върне в Балтимор и да го повтори.

Почти.

Миналото — Луис и умните му приказки, бляскавите му таланти и блуждаещият му поглед принадлежаха на миналото. Сега не мислеше за бъдещето, поне докато не възстановеше нервите и здравето си. За пръв път в живота си Каролайн Уейвърли, детето — чудо, посветила живота си на музиката, емоционална глупачка, щеше да живее само със сладостите на настоящето.

И тук тя най-после ще почувства, че си е у дома. Това беше нейният път. Вече няма да се крие от проблемите. Няма да се съгласява малодушно с всички очаквания и надежди на майка си. Няма да се старае да задоволява чужди желания.

Ще бъде самостоятелна, ще се научи да се владее. Когато лятото свърши, тя трябва да е наясно със себе си.

Почувства се по-добре, хвана кормилото и потегли по тесния път. Смътно си спомняше гостуването си преди години при баба си и дядо си. Разбира се, беше дошла за кратко — майка й упорито се опитваше да прекъсне връзките си с провинцията. Но Каролайн си спомняше дядо си — едър, червендалест мъж, който в една тиха утрин я бе завел на риболов. И нейното детинско упорство да набоде стръвта на кукичката, докато накрая дядо й заяви, че този стар червей с нетърпение очаква да улови някоя по-тлъста риба.

Когато кордата на въдицата й се опъваше, момичето потръпваше. А прибирайки се у дома с три големи риби, изпитваше гордост от добре свършената работа.

Баба й, упорита и жилава жена, със стоманеносива коса, беше изпържила рибата в тежкия почернял тиган. Макар че майка й отказа да опита, самата Каролайн яде до насита. Тогава беше шестгодишна, със светла коса, нежни пръсти и големи зелени очи.

Усмихна се, когато видя къщата. Не се беше променила много. Боята на дървените капаци на прозорците се беше олющила, а тревата стигаше до глезените, но тя си оставаше спретната двуетажна къщурка с покрита веранда, където можеш да седиш с часове. В хола имаше масивна камина, леко наклонена наляво.

Сълзите замъглиха очите й. Глупаво бе да се разкисва. Баба й и дядо й бяха живели дълго и спокойно. Глупаво бе и да се чувства виновна. Когато преди две години дядо й умря, Каролайн беше на турне в Мадрид. Невъзможно бе да отложи ангажиментите си и да се върне у дома за погребението му.

И все пак се опита, наистина се опита, да примами баба си в града — там Каролайн по-лесно можеше да я посещава между безбройните турнета.

Но Едит не отстъпи. Само се засмя, когато й предложи да напусне къщата си, в която бе влязла като младоженка преди седемдесет години, къщата, в която бяха родени и отраснали децата й, къщата, в която бе прекарала целия си живот.

Когато и тя почина, Каролайн бе в болницата в Торонто — възстановяваше се след концертите. Научи за смъртта на баба си едва на следващата седмица след погребението.

Глупаво бе да се чувства виновна.

Но сега, докато седеше в колата и хладният въздух от климатика облъхваше лицето й, тя отново се унесе в спомените.

— Съжалявам — казваше тя на виденията от миналото. — Така съжалявам, че не бях тук. Че никога не съм била тук навреме.

Въздъхна и прокара ръка през косата си, лъщяща и тъмноруса като пчелен мед. Няма смисъл да седи в колата и да размишлява. Трябва да свали багажа си, да влезе в къщата, да се настани. Сега тя бе собственицата на имота и възнамеряваше да го поддържа.

Когато отвори вратата на колата, горещината я блъсна в гърдите. Задъха се и едва повдигна калъфа с цигулката от задната седалка. С усилие успя да стигне до вратата на къщата с цигулката в едната ръка и тежката чанта с нотите в другата.

Наложи се още три пъти да отива до колата, за да пренесе тежките куфари, двете грамадни хартиени кесии с храната, която бе накупила от магазинчето на четиридесет километра на север преди градчето, и накрая тежкия лентов магнетофон. Сега вече силите й се изчерпаха.

Извади ключовете чак когато всичките й вещи бяха строени пред вратата. Всеки ключ имаше етикет — за входната врата, за задната врата, за мазето, за сейфа, за багажника на форда. Докато търсеше ключа за входната врата, ключовете от връзката подрънкваха като камбанки.

Вратата изскърца, както всяка стара врата; сред облак от прах, както във всяка изоставена къща.

Първо внесе цигулката. Беше по-важна от всякакви пакети с храна.

За пръв път се озова в къщата сама. Леко смутена, тя направи няколко неуверени крачки.

Коридорът водеше натам, където би трябвало да е кухнята. Зави наляво, тръгна нагоре по стълбите. Ето я извивката под прав ъгъл след третото стъпало. Масивните дъбови перила бяха покрити с тънък слой прах.

Точно под стълбата беше масичката с тежкия старомоден телефонен апарат и празната ваза до него. Каролайн постави калъфа с цигулката върху масичката и се залови за работа.

Пренесе тежките кесии с продуктите в кухнята с добре познатите жълти стени и бели остъклени шкафове. В къщата беше горещо като в пещ. Жената остави кесиите на масата и веднага отиде до хладилника; успокои се едва когато видя, че работи и дори е почистен.

Спомни си, че бе помолила някаква съседка да почисти къщата след погребението. Сега се увери, че приказките за отзивчивостта на хората в глухата провинция не са измислица. Под двумесечния слой прах, зад дантелените паяжини, изтъкани по ъглите от прилежните паяци, се долавяше слаба, но натрапчива миризма на лизол.

Разходи се бавно във вестибюла, облицован с дървена ламперия. Стъпките й отекваха в тишината. Надникна в дневната, отрупана с възглавнички. В средата на стаята бе поставен грамадният допотопен Ар Си Ей^[1]. Стените на трапезарията бяха изпъстрени с бледи петна. Мебелите бяха покрити с прашни калъфки. Накрая дойде ред и на кабинета на дядо й, с неговия шкаф, претъпкан с ловджийски пушки и спортни пистолети, с голямото и удобно кресло с изтъркани облегалки за ръцете.

Взе куфарите и тръгна към горния етаж, за да си избере стая.

Спря се на спалнята на дядо си и баба си както от сантименталност, така и от практични съображения. Щеше да й бъде удобно в голямото легло с балдахин против комарите, покрито с кувертюра с извезана на нея брачна халка. Може да крие най-ценните си вещи в ковчежето от кедрово дърво. Ще я утешават бледите виолетки и рози, сплетени по тапетите.

Остави куфарите до стената и се приближи до тясната стъклена врата, водеща към портала пред входната врата. Оттук можеше да вижда обраслите с бурени рози на баба си и вечнозелените храсти. Успя да долови шума на водата, течаща сред камъните и дънерите на отсечените дървета, покрити с мъх. В далечината през маранята като кафеникава лента просветваше могъщата Мисисипи.

Наоколо се носеха песните на птиците — сойки и врабчета, врани и чучулиги. Може би се намесваше и гърлестият вик на дивите патици.

Постоя заслушана в птичия хор — жена с крехка фигура, с изящни ръце, със сенки под очите.

Изведнъж песента на птиците заглъхна, изчезнаха благоуханията, гледката се скри. Тя се пренесе в салона на майка си, дочу тихото тиктакане на бронзовия часовник и долови аромата на „Шанел“. Оставаха броени минути преди първия й рецитал.

— Ние очакваме да покажеш всичко, на което си способна, Каролайн — майка й изричаше това бавно, спокойно, с нетърпящ възражения тон. — Очакваме да бъдеш най-добрата. Нищо друго не е от значение за нас. Разбра ли ме добре?

Каролайн нервно свиваше пръстите на краката си в лъскавите обувки. Беше само на пет години.

— Да, мадам.

Ръцете я боляха след два часа упражнения. Слънцето навън беше толкова ярко, като разтопено злато. Можеше да види дори червеношийката сред клоните на дървото, която изпя песента си и замлъкна.

— Каролайн! — гласът на майка й проехтя от стълбата. — Все още ти остава един час, за да се упражняваш. Как ще се подготвиш за турнето, ако не си дисциплинирана? Веднага започвай да свириш!

— Съжалявам — въздъхна момичето и вдигна цигулката до рамото си, крехко като на всяко дванадесетгодишно дете. Инструментът й се стори тежък като олово.

Зад кулисите трябваше да се преборва с прилошаванията, причинявани от нервно напрежение. И умора, умора, безкрайна умора от всички тези репетиции, приготовления, пътувания. Колко издържа на този монотонен ад? Осемнадесет или двадесет години?

— Каролайн, за бога, сложи си още малко руж! Бледа си като смъртта — нетърпеливият, смазващ като чук глас, опънатите пръсти, които повдигаха брадичката й. — Защо не показваш поне малко ентусиазъм? Не знаеш ли колко труд положихме с баща ти, докато те издигнем до това положение? Колко много сме пожертвали за теб? А ето че сега, десет минути преди вдигането на завесата, висиш пред огледалото като дрипа.

— Съжалявам.

Тя винаги съжаляваше.

Лежеше в болницата в Торонто сломена, изтощена, засрамена.

— Да не би да си въобразяваш, че ще анулираме останалите концерти от турнето? — Напрегнатото, разгневено лице на майка й се надвеси над нея.

— Не мога да го завърша. Съжалявам.

— Съжалявала! Каква полза от това, че съжаляваш? Провали кариерата си, измъчи Луис до смърт. Няма да се изненадам, ако той се откаже от ангажимента си с теб и те зачеркне от списъка на професионалистите.

— Той бе с някаква жена — тихо промълви Каролайн. — Видях го в гардеробната точно преди вдигането на завесата. Той бе с някаква жена.

— Това са глупости. И ако се окаже, че не е било така, после ще се сърдиш само на себе си. Знаеш ли как се държиш напоследък — бродиш като привидение, отказваш интервютата, не искаш да посещаваш приемите… Така ли ми се отплащаш за всичко, което съм направила за теб? Сега как ще се оправя и с журналистите, с договорите?

— Не зная — искаше да затвори очи, да заспи и всичко да изчезне завинаги. — Съжалявам. Повече нищо не мога да ти кажа.

Не, помисли си Каролайн и отвори очи. Не можеше да стори нищо повече. Не можеше да бъде това, което другите искаха от нея. Не и сега. Никога вече. Може би наистина беше прекалено себелюбива, неблагодарна, разглезена — нали майка й се нахвърляше върху нея с всичките тези омразни думи? Сега това като че ли нямаше значение. Имаше значение само фактът, че бе тук.

 

 

Двадесетина километра по-нататък Тъкър Лонгстрийт навлизаше в Инъсънс. Колата вдигна прах и подплаши Нюсънс, малкото ловджийско куче на Джъд Ларсън.

Каролайн Уейвърли би разбрала страха на това куче, което, щом отвори очи, видя една блестяща червена кола да лети право към него. Колата успя да спре на сантиметри от Нюсънс^[2] и белята се размина.

Кучето изскимтя и се изправи на крака явно решило да си потърси по-безопасно място.

Тъкър му свирна и го извика, но то не му обърна внимание. Нюсънс мразеше тази червена кола толкова силно, че не би се приближило до нея дори и да се изпикае на седалките й.

Тъкър пусна ключовете на колата в джоба си. Възнамеряваше да купи ориз и тоалетна вода за Дела и бързо да се завърне при хамака си, където според него един умен мъж би трябвало да прекарва горещите и задушни следобеди. Но забеляза колата на сестра си, паркирана през две коли от неговата пред ресторанта „Чет’н Чю“^[3].

Това го подсети, че е ожаднял и би могъл да се отбие да пийне чаша лимонада. Разбира се, щеше да си хапне едно голямо парче от боровинковия пай.

По-късно доста щеше да съжалява за това свое решение.

Освен ресторантчето „Чет’н Чю“ семейство Лонгстрийт притежаваше автоматични перални и сушилни, пансиона в Инъсънс, магазин за зърнени храни, за оръжия, ловджийски принадлежности и железарски стоки, както и дузина къщи, които даваха под наем. Братята и сестрата бяха твърде умни — или твърде мързеливи — и бяха наели управители за всеки обект. Дуейн проявяваше умерен интерес към къщите, които даваха под наем, и на всяко първо число от месеца ги обикаляше, за да събира наема или да изслушва извиненията и да записва кои от къщите се нуждаеха от ремонт.

Независимо дали го искаше или не, но Тъкър трябваше да се нагърби със счетоводните книги на фамилията. Веднъж след продължителни оплаквания от главоболията около сметките, фактурите, ипотеките и балансите Джоузи бе заявила, че тя лично ще поеме това бреме. След това му трябваха няколко дни, докато оправи бъркотията, причинена от намесата на сестра му.

Всъщност тази дейност не се оказа чак толкова неприятна. Счетоводството е нещо, което можеш да вършиш през някоя прохладна вечер със студено питие до себе си. Бе по-скоро досадно задължение, но не го затрудняваше.

„Чет’н Чю“ бе любимото му място. Ресторантът имаше големи прозорци, по които винаги окачаха обяви за продажби, училищни пиеси и различни търгове.

Подът бе покрит с избледнял линолеум, стените бяха пожълтели и нацапани, като че ли оплюти от мухите. Сепаретата бяха с грапави стени, облицовани с червени винилови плоскости. Все пак беше някакво подобрение в сравнение с изпокъсаните кафяви прегради. Тъкър бе наредил да ги сменят преди шест месеца. Червените преградни стени вече бяха започнали да избеляват и тук-там изглеждаха оранжеви.

Посетителите бяха надраскали масите. В „Чет’н Чю“ това бе част от традицията: бяха издълбани инициали на поп звезди, сърца и фигурки, но някои, обзети от вдъхновение, бяха написали „Готино е!“ или „Хич да не ти пука!“. А ако авторът спадаше към категорията на самотните мрачни типове, посланието към следващите посетители гласеше: „Изяж си лайната и пукни…“.

Управителката на заведението Ърлийн Ренфрю се побъркваше от подобни „бисери“, надраскани по масите. Тъкър бе принуден да вземе електрически шлайф — апарат от железарския си магазин, за да заличат неприличните драсканици.

Към всяко сепаре беше монтиран по един джубокс. Трябваше само да се натисне бутонът и да се избере музиката — все още беше по три парчета за четвърт долар. И понеже Ърлийн обожаваше кънтри музиката, това звучеше и от джубокса, но Тъкър се разпореди да намерят тайно записи с хардрок или ритъм енд блус от петдесетте.

Край големия тезгях бяха подредени десетина стола, всичките покрити със същата избеляла червена винилова пластмаса. Пайовете, които се предлагаха за деня, бяха подредени на три лавици в чистичка хладилна витрина. Очите на Тъкър светнаха, когато зърна любимия си боровинков пай.

Мъжът поздрави многобройните посетители и се насочи през задушния салон със стелещ се тютюнев дим към високия стол край тезгяха, на който бе кацнала сестра му. Увлечена в спор с Ърлийн, Джоузи разсеяно потупа брат си по рамото и продължи разговора си.

— И значи, казах й аз на нея, на Джъстийн де, че ако се омъжи за такъв като Уил Шивър, ние всички ще се радваме, защото ще престане да си вири носа. Той може да се напива по пет пъти на ден, но за нищо друго не го бива.

Ърлийн се изкикоти одобрително и избърса няколко мокри петна от чаши по тезгяха.

— Не мога да проумея защо ще трябва да се омъжва за такъв мухльо като Уил.

— Мила, та той бил истински звяр в леглото! — Смигна й лукаво Джоузи. — Поне така приказват. Здрасти, Тъкър — обърна се и млясна брат си, преди да размаха пръстите си пред лицето му. — Току-що ми направиха маникюра. Жестоко червено. Как ги намираш?

Той бе длъжен да провери добре ли са оформени аленочервените нокти.

— Гледаш ме, като че ли преди малко си издрал очите на някого. Сипи му лимонада и му отрежи от боровинковия пай, Ърлийн. Не забравяй да го поръсиш отгоре с френската ванилия.

Все пак поласкана от вниманието на брат си към маникюра й, тя докосна черната си, добре фризирана коса.

— Обаче Джъстийн с радост би издрала моите — захили се сестра му и взе диетичната си кока-кола. — Отби се в салона за разкрасяване и размаха ръцете си пред всички, за да не би някой да пропусне да забележи онова скапано парченце стъкло на пръста й, което тя величае с името „диамант“. Сигурно ще спечели голямата награда, ако се залови да троши бутилките на панаирните сергии с него.

Тъкър я погледна.

— Ревнуваш ли, Джоузи?

Сестра му настръхна, долната й устна увисна, лицето й пребледня. Отметна глава назад и кресна:

— Ако исках да го имам, отдавна щеше да бъде мой. Но извън леглото ми досажда до смърт. — Тя допи колата си и хвърли закачлив поглед към двете момчета, седнали в сепарето. Те се изпъчиха горделиво и надигнаха халбите с бира. — Ти вече се отърва от това бреме, Тък. Така ще постъпя и аз. Вече си почти недостижим за нежния пол.

Тъкър се усмихна на Ърлийн и се зае с пая си.

— Да, всеки си носи кръста.

Джоузи потропа с лакираните си нокти по цинковия тезгях. От няколко седмици отново я бе обхванало онова безпокойство, което я бе накарало за пет години на два пъти да се омъжи и да се разведе. „Време е да се пораздвижа“ — помисли си тя. Няколко месеца бяха минали, откакто се бе върнала, а вече жадуваше за нещо по-интересно. А след пет-шест месеца интересен живот където и да е, започваше да копнее за задрямалото градче, в което се бе родила.

Някой пусна четвърт долар в джубокса и Ренди Травис започна да плаче за нещастната си любов. Джоузи тактуваше с пръсти, загледана намръщено в брат си, зает с мелбата и боровинковия пай.

— Как можеш да ядеш това на обед, в тази жега?

Тъкър лапна парче от пая.

— Просто си отварям устата и преглъщам.

— И не наддаваш нито грам! Дявол да го вземе, а аз трябва да треперя за всяка хапка, за да не заприличам в ханша на старата Джентри. — Тя топна пръст в мелбата на брат си и го облиза. — Какво ще правиш в града, освен да си натъпчеш търбуха?

— Дела ме изпрати да напазарувам. Като минавах край разклона за Макнейр, видях, че някаква кола зави към къщата им.

— Хм! — Джоузи би обърнала повечко внимание на тази новина, но към тях бавно се приближи Бърк Тръсдейл. Тя се изправи на стола, кръстоса дългите си крака и му отправи една усмивка, като че ли мед щеше да закапе от устните й. — Здравей, Бърк.

— Джоузи. — Той се обърна към брат й и го тупна по гърба. — Тъкър. Какво правите тук двамата?

— Убиваме времето — отвърна Джоузи.

Бърк беше над метър и осемдесет, мускулест, с рамене като гардероб и квадратна челюст, смекчавана от очите му, нежни като на кутре. Макар че беше връстник на Дуейн, той беше по-близък с Тъкър. Освен това бе един от малкото мъже, които тя бе пожелавала, но без успех.

Мъжът се подпря на високия стол и тежката връзка с ключовете издрънча на кръста му. Шерифската значка просветна на гърдите му.

— Твърде горещо е, за да се върши нещо друго — съгласи се той и измърмори някакви благодарности към Ърлийн, когато тя му поднесе чай с лед. Изпи го на един дъх.

Джоузи облиза горната си устна, докато наблюдаваше как подскача адамовата му ябълка.

— В къщата е пристигнала роднина на мис Едит — съобщи Бърк, като отмести чашата си. — Мис Каролайн Уейвърли, някаква капризна музикантка от Филаделфия. — Ърлийн пак напълни чашата му, но този път той изпи чая си, без да бърза. — Обади се да й монтират телефон и да й включат тока.

— Колко дълго ще остане? — Ърлийн не пропускаше новина. Като управителка на „Чет’н Чю“ това бе нейно право и нейно задължение.

— Не каза кога ще си замине. Мис Едит не приказваше много за роднините си, но май че ми беше споменала за някаква своя внучка, която пътувала с оркестър или нещо подобно.

— Сигурно се плаща добре — замисли се Тъкър.

— Видях колата й, преди да се отбие от пътя, преди четвърт час. Кара съвсем ново и скъпо БМВ.

Шерифът изчака жената да се отдалечи.

— Тък, трябва да си поговорим за Дуейн.

Младият мъж настръхна, макар че запази дружелюбния израз на лицето си.

— Сега пък за какво?

— Снощи пак се насмукал и се държал просташки при Макгрийди. Вкарах го в килията за една нощ.

Изражението на лицето му рязко се промени — стисна устни, а очите му потъмняха.

— Обвиняваш ли го в нещо?

— Хайде, Тък, стига! — обиден, шерифът се надигна от стола. — Вдигнал голяма олелия, пък и е бил прекалено пиян, за да може да шофира. Реших, че ще е по-добре да преспи при мен. Миналия път трябваше посред нощ да го влача до дома му. Мис Дела ругаеше като побесняла.

— Да-а — успокои се младият мъж. На тоя свят човек не може без приятели, не може и без роднини, а Бърк съчетаваше и двете. — Сега къде е брат ми?

— Зад решетките, лекува си махмурлука. Помислих си, че щом си тук, можеш да го прибереш. По-късно ще докараме колата му.

— Много съм ти задължен — с тези тихо произнесени думи той прикри недоволството си. През последните две седмици брат му за втори път попадаше в „кафеза“. Единият път бе паднал насред улицата. Знаеше, че доста трудно ще бъде да го отрезви. Стана и извади портфейла си. Когато вратата се отвори зад гърба му и чашите по полиците се заклатиха, той се огледа. Видя Еда Лу Хетинджър и разбра, че го очаква буря.

— Жалко копеле! — изфуча тя и се спусна към него. Ако шерифът не я беше подпрял с едно от неговите светкавични замахвания, лицето на Тъкър щеше да бъде нарязано. Ненапразно бе спечелил купата по борба в училището.

— Хей, почакай! — Бърк се опита да успокои Еда Лу, която се бореше като пантера.

— Мислиш си, че можеш да ме изхвърлиш като парцал?

— Еда Лу! — Тъкър знаеше от опит, че в такива моменти трябва да говори спокойно и тихо. — Поеми дълбоко дъх. Ще се нараниш.

Тя оголи дребните си зъби и изръмжа:

— Дойдох да нараня теб, хитрец шибан!

Бърк неохотно влезе в ролята си на шериф.

— Момиче, или ще му се извиниш, или ще те тикна зад решетките. Баща ти няма да ти се зарадва.

— Няма да подам ръка на този кучи син — изсъска тя.

Бърк охлаби хватката си, жената се изскубна и изтупа праха от дрехите си.

— Ако искаш да поговорим за тази… — започна Тъкър.

— Добре, нека да поговорим още сега. — Тя се завъртя. Останалите посетители или я зяпнаха втренчено, или се правеха, че не я забелязват. На ръцете си носеше пластмасови гривни. Лицето и вратът й лъщяха от пот. — Искаш всички да чуят, така ли? Имам нещо да кажа на тази важна клечка, мистър Лонгстрийт.

— Еда Лу! — Младият мъж я хвана за ръката, но тя замахна с другата и го цапардоса по зъбите. — Недей. — Той избърса устните си и махна на Бърк да не се приближава. — Остави я сама да се изнесе оттук.

— Добре, ще се махна. Но нали ми бе казал, че ме обичаш…

— Никога не съм казвал това — поне в това можеше да бъде сигурен. Дори и в най-страстните моменти винаги внимаваше какво говори. Особено в най-страстните моменти!

— Накара ме да си мисля, че си го казал — изкрещя момичето. Миризмата на пот и дезодорант, с който се беше поляла обилно, му напомниха за току-що изстинал труп. — Подмами ме да легна с теб. Каза ми, че си търсил жена като мен. Каза ми… — Сълзите започнаха да се смесват с потта по лицето й и гримът под очите й се размаза на ивици. — Каза ми, че ще се оженим.

— О, само това не! — Тъкър винаги бе твърдял, че нищо не може да го раздразни, но сега не издържа. — Това си го измисляш, скъпа. И пак ти го повтарям, и то пред всички, че това няма да го бъде.

— А какво може да си помисли едно момиче, когато го търсиш, подаряваш му букети и пръскаш пари за скъпи вина? Каза, че ще се грижиш за мен.

— И се грижех.

И наистина се беше погрижил. Грижите никога не пестеше.

— Не се грижиш за никого и за нищо, освен за себе си, Тъкър Лонгстрийт! — Наведе се към него и слюнки се разхвърчаха от устата й. В този миг всякакви нежни чувства се изпариха от душата му и той се запита как е могъл да се грижи за такова същество. На всичкото отгоре хлапаците, които цял час висяха на една кока-кола, започнаха да се побутват в ребрата и да се подсмиват.

— Тогава без мен ще си живееш по-добре, нали? — подхвърли той и пусна две монети в джубокса.

— Въобразяваш си, че лесно ще се отървеш? — Тя стовари с все сила ръката си на рамото му. Той почувства как цялото й тяло трепери. — Въобразяваш си, че можеш да ме захвърлиш, както постъпи с останалите? — Проклета да бъде, ако му позволи. За какво бе обявила на всичките си приятелки, че ще се оженят, за какво би целия път до Гренвил да гледа сватбените рокли. Тя знаеше — да, тя знаеше, че вече половината град й се присмива. — Ти си задължен пред мен. Ти ми даде няколко обещания.

— Посочи ми поне едно! — Гневът се надигаше в гърдите му и той се помоли да успее да се сдържи да не я напляска.

— Бременна съм — извика отчаяно тя. Зарадва се, като видя как мълвата се разнесе от сепаре на сепаре, а Тъкър пребледня.

— Какво каза?

Устните й се разкривиха в подобие на усмивка.

— Добре чу какво ти казах, Тък. А сега трябва да решиш какво да правиш.

Момичето тръсна глава, обърна се и излезе. Тъкър чакаше топката от гърлото да слезе в стомаха му.

— Охо! — обади се Джоузи и се ухили на изумената публика, но потърси ръката на брат й. — Залагам десеторно, че лъже.

— Какво? — Загледа я той все още замаян.

— Казвам, че е толкова бременна, колкото си и ти. Изтъркан женски номер, Тъкър, отвори първия роман и ще го откриеш. Не се оставяй да те уловят в този капан.

Трябваше да остане сам, да размисли.

— Ще вземеш ли Дуейн от шерифа? И не забравяй покупките за Дела.

— Защо ние не…

Но той вече бе на вратата. Джоузи въздъхна. Една беля никога не идва сама. Брат й беше забравил да й каже какво е заръчала икономката.