Нора Робъртс
Порочна невинност (18)

17.

Още не беше слегнал прахът след колата на агента, когато Каролайн взе кученцето и влезе в колата си. Бе оставила връзката с ключовете да виси на арматурното табло.

Младата жена машинално се обърна и погледна към къщата: не беше заключила вратите. Глупаво беше да се тревожи чак толкова много.

„За по-малко от месец придобих провинциални навици“ — установи тя.

— Нямам намерение да треперя от страх в собствения си дом — каза тя на Юслис и го настани в колата. Той веднага опря предните си лапи на арматурното табло и провеси език в очакване на разходката. — Моят дом — повтори Каролайн, като продължаваше да гледа къщата: прясната боя, излъсканите прозорци, люлеещия се стол на верандата, издраскан от куршумите на Остин. Изпълнена със задоволство и решителност, тя влезе в колата. — Хайде, Юслис, време е да се включим по-активно в разпространяването на слуховете.

Потегли, без да забележи дебнещата фигура, прикрита зад дърветата.

 

 

От мощната стереоуредба на верандата в Суийтуотър се разнасяха стенанията на Стетлър Брадърс. Лулу и Дуейн им пригласяха. Възрастната дама все още носеше шапката с орловото перо и офицерските обувки. Като допълнение към чудатото си облекло беше навлякла изпоцапан кожен комбинезон върху дънките „Левис“, а на ушите й висяха рубинени обици с големината на яйца и украсени с диаманти.

Тя се беше изправила пред платното на статива. „Прилича повече на състезателка по борба, отколкото на човек на изкуството“ — помисли си Каролайн. Добродушно усмихнат, Дуейн се беше излегнал в люлеещия се стол на верандата с голяма чаша в ръка, пълна с любимото му уиски.

— Здравей, Каролайн! — Поздрави я той, вдигайки чашата си. — Какво те води насам?

Тя пусна Юслис на земята и кученцето веднага се втурна да помирише храсталаците, посещавани от Бъстър.

— Това е моето куче. Добър вечер, мис Лулу.

Тя изсумтя някакъв поздрав и докосна платното с четката.

— Прабаба ми е успяла сама да се справи с двама дезертьори от войската на янките през 1863.

Каролайн наведе глава, решена да не остане назад в перченето със славни предшественици.

— А пък дядото на моята баба е изгубил крака си при Еншиътъм, когато южняците са изтласкали войските на генерал Бърнсайд от каменния мост.

Лулу сви устни и се замисли за миг.

— И кога е станало това?

— На 17 септември 1862 година — усмихна се младата жена и мислено благослови семейната Библия, в която десетилетия наред старателно са били вписвани най-важните събития от историята на рода й. — Името му е Сайлъс Хенри Суини.

— Суини, Суини… Май че имаме някакви братовчеди на име Суини откъм страната на съпруга ми. Говоря за втория си съпруг, Максуел Брийзпорт. — Лулу я изгледа и очевидно остана доволна. Момичето изглеждаше свежо като пролетна роса. В погледа му се долавяше упоритост и прямота, което, допълнено с лицето й, й направи отлично впечатление.

Вероятно кръвта на янките се е разтворила в здравата южняшка кръв, реши тя, пък и вече бе време да задомят Тъкър.

— Може би си дошла да съблазниш Тъкър, познах ли?

— Не, разбира се — рязко отвърна гостенката, но реши, че все пак няма защо да се обижда. — Трябва да поговоря с него. Ако е тук, разбира се.

— О, тук е, ще дойде след малко. — Лулу се обърна към палитрата и потопи четката си в яркозелената боя. — Ела при нас на верандата, момиче, не стой там. Дуейн, къде е брат ти? Не виждаш ли, че това красиво момиче му е дошло на крака, за да го съблазнява?

— Не съм дошла… — Не успя да довърши, защото трябваше да се отдръпне назад. — Лулу се бе доближила до нея и изпитателно подуши парфюма й.

— Доста смелост се изисква да не употребяваш парфюм. — Жената посочи към нея с мократа четка. — Когато един мъж свикне с наконтени и напарфюмирани жени, той става безчувствен към кожа, ухаеща само на чиста вода и сапун.

— Така ли? — Каролайн повдигна вежди.

— Знаеш, че е така. Не трябва да бъдеш… по дяволите, на колко години съм вече, Дуейн?

— Мисля, че си на осемдесет и четири, Лулу.

— На осемдесет и четири? На осемдесет и четири? — Боята закапа по обувките й. — Ти си пиян като пор, Дуейн. Нито една южняшка лейди не може да достигне такава възраст. Това не е прилично.

Мъжът замислено погледна чашата с уиски. Може би беше пиян, но не и глупак.

— Шестдесет и осем — реши той. — Исках да кажа, че си на шестдесет и осем.

— Е, така е по-добре. — Лицето й бе изцапано с боя. — Това е една почтена възраст. Ти си решила да прилъжеш това бедно нещастно момче. Въпреки това аз съм на твоя страна.

— Ще го запомня. — Младата жена не можа да сдържи любопитството си, заобиколи статива и погледна към платното. На картината се виждаше Дуейн, излегнат в люлеещия се стол с чаша уиски в ръка. Картината бе нещо средно между Пикасо и карикатурите от някое списание. Лицето на Дуейн беше зелено, а очите му бяха присвити и зачервени. От главата му стърчаха пурпурни магарешки уши.

— Хм, доста интересна концепция — отбеляза тя.

— Баща ми винаги казваше, че който пие, се превръща в магаре.

Каролайн отмести погледа си от платното към художничката. Разбра, че братовчедката Лулу може би не е толкова луда, колкото изглежда.

— Чудя се защо някои хора се пристрастяват към алкохола.

— Сигурно си имат причина. Дуейн, къде е брат ти? Това момиче го чака, а аз не мога да рисувам, когато някой ми диша във врата.

— Той е в библиотеката — отвърна мъжът, отпивайки от уискито. — Иди при него, Каролайн. Третата врата отдясно на салона.

Тя влезе в къщата. Вътре беше толкова тихо, че й се прииска да извика и да съобщи на всички за присъствието си. Златистата мека светлина й напомни за музеите, но тишината я караше да се чувства като в дамски будоар, чиято господарка е задрямала.

Запита се дали изобщо има някой в къщата. Неволно започна да ходи на пръсти.

Вратата на библиотеката беше затворена. Веднага си представи Тъкър, изпънал се в любимата поза: изтегнал се в креслото, сложил ръце под главата, с кръстосани крака. Разбира се, сигурно си подремваше блажено.

Почука леко, но не получи отговор. Завъртя дръжката на вратата и влезе. Налагаше се да събуди Тъкър, за да говори с него. Трябваше да го накара да я изслуша внимателно. Защото, докато той проспиваше дните си, нещата ставаха все по-тревожни…

Но той не беше в удобното кресло до прозореца, нито пък в люлеещия се стол пред камината. Тя се намръщи, завъртя се, огледа любопитно стените с книгите и масичката в стил Луи XV.

И тогава го видя: седеше зад масивното дъбово бюро, а пръстите му бързо се движеха по клавиатурата на персоналния компютър.

— Тъкър! — изненадано възкликна тя.

Той измърмори някакъв поздрав, написа още нещо и отмести поглед.

— О, здравей, Каролайн. Това е най-приятната ми среща за днес.

— Какво правиш?

— Само си играя с цифрите. — Издърпа стола назад. Беше със спортна риза и памучен панталон. Бавно отмести папките и й се усмихна. — Нямам нищо спешно за днес. Искаш ли да поседнем на задната веранда и да се полюбуваме на залеза?

— Ще трябва да чакаме повече от два часа.

— Ами аз не бързам. — Отново се усмихна младият мъж.

Тя поклати глава и се отдръпна, когато той заобиколи бюрото и се приближи към нея.

Върху бюрото бяха разпръснати счетоводни книги, разпечатки с колони от цифри, фактури, разписки. Виждаха се папки с надписи: „Пералня“, „Чет’н Чю“, „Магазин за оръжия и железарски стоки“, „Рибна ферма 1“, „Пансион“, „Автопарк“. Имаше и куп документи за памуковите плантации — за сеитбата, пестицидите, торовете, пазарните цени, превозвачите. В друга купчина бяха подредени различни проспекти, каталози, банкови отчети.

Младата жена приглади косата си с ръка и отстъпи назад.

— Не подозирах, че имаш толкова работа.

— Е, не е чак толкова много. Ще ми позволиш ли да те целуна?

Тя махна с ръка, за да не я прекъсва.

— Счетоводство? Ти се занимаваш със счетоводство?

— Скъпа — ухили се той, — не е разрешено от закона да водиш двойно счетоводство. Което всъщност дядо ми с успех е вършил цели двадесет и пет години. Затова ми се струва, че ще бъде по-правилно да се каже, че е незаконно да укриваш данъци само ако те заловят — нещо, което не се е случило по времето на дядо ми — умрял, почитан като опора на обществото. — Тъкър седна зад бюрото. — Ако не искаш да седнем на верандата и да се любуваме на залеза, какво друго предлагаш?

— Хм, не очаквах, че използваш компютър.

— Ами отначало се отнасях с предубеждение към тази машинария. Но се оказа, че ти спестява много време, ако я ползваш както трябва. А това ми харесва.

— Ти сам ли се занимаваш с всичко това?

— С кое?

— С това! — Разочарована, тя сграбчи папките и ги размаха под носа му. — Ти ли съставяш тези отчети, тези документи? Ти ли движиш целия бизнес?

Тъкър се замисли за миг, после натисна няколко клавиша и екранът угасна.

— Повечето от работата компютърът върши сам. Аз само нанасям числата.

— Ти ме измами! — Каролайн ядосано тръшна папките на бюрото. — Тази история за ленивия южняк, за безгрижния пройдоха… Всичко е било само една фасада!

— Не, аз съм такъв какъвто ме виждаш. — Той развеселено я наблюдаваше как крачи ядосано напред-назад. — Струва ми се, че вие там, на Север, разбирате по различен начин понятието „леност“. Тук, в Юга, ние му казваме „отпускане“. Скъпа, бих искал да се научиш да се отпускаш. Започваш да ме изнервяш, като те гледам как обикаляш из стаята.

— Всеки път, когато си помисля, че съм разбрала нещо от характера ти, от начина ти на живот, ти ми се изплъзваш. Неуловим си като сянка. — Тя се обърна към него: — Сега се оказва, че си бизнесмен.

— Не мисля, че това определение ми подхожда, Каро. Щом чуя тази дума, пред очите ми изплува физиономията на Доналд Тръмп или на Ли Якока. Онези господа с официални костюми, шумни разводи и кървящи язви. Е, разбира се, на този свят има и такива хора като нашия Джъд Ларсън, а той слага костюм само в неделя, женен е за неговата Джудит откакто се помня, и не страда от киселини в стомаха.

— Изместваш темата.

— Не, само подхождам по-отдалеч. По-точно е да се каже, че от време на време упражнявам надзор върху няколко предприятия. И понеже се справям със сметките, това не ми коства много усилия.

Тя се отпусна на креслото и го изгледа намръщено.

— Излиза, че не си пилееш времето.

— Винаги съм мислел, че няма нищо лошо да се занимавам с всичко това — изрече той и пристъпи към нея. — Но ако това ще те направи щастлива, мога да изоставя тази работа за известно време.

— О, моля те, замълчи за малко! Опитвам се да разбера нещо. — Тя скръсти ръце. „Нещастен?“ — помисли си тя. Така ли го бе нарекла Лулу? Що за шега? Този мъж знае много добре какво върши и очевидно от години го върши с желание. Как е могла да не го разбере досега? Начинът, по който Тъкър в един миг се усмихва добродушно, а в следващия те поглежда с пронизващ поглед?

— Онзи ден, преди сбиването с Били Т., не ми ли спомена, че двамата с Дуейн сте работили на полето?

— Всеки тук може да го потвърди.

— Освен това ми каза, че брат ти има диплома, която за нищо не му е послужила? Ала не ми каза дали ти самият имаш диплома.

— Не може да се каже, че съм се дипломирал. Никога не съм се представял така блестящо на изпитите като Дуейн. Все пак съм учил малко стопанско управление и счетоводство. — Той се усмихна. — Не е нужен много ум, за да разбереш, че е доста по-приятно да седиш зад бюрото, вместо да се потиш на полето. Искаш ли да потърся ученическия си бележник?

— А аз дойдох тук, за да те предпазя — нервно изрече тя.

— Да ме предпазиш?! — Тъкър обгърна с ръка раменете й и усети уханието на косата й. — Скъпа, парфюмът ти е страхотен. Господи, ухаеш по-съблазнително дори от черешов пай!

— Това е само сапун — процеди тя, — само сапун.

— Обаче този мирис ме влудява. — Той зарови нос във врата й. — Наистина ме влудява. Особено това място.

Каролайн потрепери, когато усети устните му под ухото си.

— Дойдох да поговорим, Тъкър, а не да… ох. — Замълча, когато езикът му започна да описва съблазнителни кръгове зад ухото й.

— Продължавай, не спирай — подкани я той. — Няма да ти преча.

— Но само ако престанеш.

— Добре. — Младият мъж се прехвърли от ухото към врата й. — Продължавай.

Каролайн наведе глава напред и за устните му се откри повече място за милувки.

— Матю Бърнс се отби при мен. — Тя усети как устните му се спряха, а мускулите му се стегнаха.

— Не мога да кажа, че съм изненадан. Той ти е хвърлил око. И слепите ще го забележат.

— Това няма нищо общо с… не беше лично.

„По дяволите, какво става с мен?“ — запита се тя, изви глава и устните им се срещнаха. Младата жена тихо изстена, когато младият мъж обсипа устните й с бавни, но жадни целувки. — Той ме предупреди за теб.

— Хм. Нима си дошла само за да ме дразниш?

— Не, той говореше за разследването, за убиеца. — Внезапно скочи. — Убиецът! — повтори и погледна изненадано към разкопчаната си блуза. — Но какво правиш?

Тъкър се задъха.

— Само се опитвам да те съблека. Изглежда, от известно време съм се посветил на тази цел. — Отдръпна се и я загледа изучаващо. — Може би ще трябва да опитам още веднъж.

Каролайн трескаво се закопча.

— Ако искам да бъда разсъблечена, ще ти съобщя.

— Каролайн, ти ми даде да го разбера, поне докато отново не започна да разсъждаваш трезво. — Той стана и се приближи към масичката с напитките. — Искаш ли нещо за пиене?

— Не.

— Е, аз ще си сипя — каза той и наля в чашата си два пръста уиски.

Младата жена го погледна предизвикателно.

— Можеш да се ядосваш колкото си искаш, но…

— Да се ядосвам? — Той внимателно я изгледа, преди да вдигне чашата си. — Скъпа, това е съвсем различно. Никога не съм срещал жена, която да ми въздейства като теб. И то без да полага особени усилия за това.

— Дойдох да те предупредя да внимаваш, а не да ти въздействам.

— Това потвърждава думите ми. — Допи уискито, почуди се дали да си налее още, но се отказа и извади цигара. — Кой е Луис?

Каролайн не очакваше такъв въпрос.

— Моля?

— Не се преструвай, че не разбираш. Ти просто не искаш да ми отговориш. Сузи спомена, че е имало някакъв Луис, когото си зарязала. — Намръщено изгледа цигарата. — Що за глупаво име?

— Е, да, Тъкър^[1] звучи много по-благородно.

Той се ухили.

— Зависи как го преценяваш. Кой е той, Каро?

— Някой, когото съм зарязала — засмя се тя. — А сега искаш ли да разбереш защо всъщност дойдох…

— Този мъж нарани ли те?

Младата жена го погледна в очите, в които имаше загриженост и съчувствие.

— Да.

— Обещавам ти, че аз няма да те нараня. Не съм способен на това.

Нещо трепна в гърдите й. Сякаш се открехна една врата, която мислеше, че е заключила завинаги.

— Не искам обещания — отчаяно промълви тя.

— Винаги съм избягвал да давам обещания. Това е доста опасно. — Тъкър отново се загледа намръщено в цигарата и я изгаси в пепелника. — Ала се безпокоя за теб.

— Струва ми се… още не съм готова за… — Каролайн стана от стола и колебливо започна: — Аз също се безпокоя за теб, Тъкър, и по-добре да поговорим за това. Дойдох тук, защото трябва да знаеш, че Матю Бърнс търси улики, за да докаже, че ти си убил Еда Лу Хетинджър.

— Доста ще се поизпоти. — Пъхнал ръце в джобовете си, той я гледаше невъзмутимо. — Не съм убил Еда Лу, Каролайн.

— Вярвам ти. Въпреки че понякога не те разбирам, знам, че не си способен да убиеш човек. Агент Бърнс търси връзката между убийствата на Арнет, Френси и Еда Лу, а ти си главният заподозрян. Има и някакви съмнения относно Тоби. Знам, че вече сме в деветдесетте години, но все още съществуват расови предразсъдъци, особено тук, в затънтения щат Мисисипи… — Тя сви рамене.

— Повечето от хората тук се отнасят с уважение към Тоби и Уини. Обаче това не се отнася за семейство Хетинджър или за момчетата на Бъни.

— Все пак има хора, които не обичат негрите. Не бих искала той или някой от неговото семейство да пострада. — Младата жена пристъпи напред. — Още повече, не искам ти да пострадаш.

— Мисля, че и аз трябва да направя нещо за теб. — Тъкър повдигна брадичката й и я погледна. — Ще те заболи главата от толкова много грижи. — Ръката му нежно погали чувствителните точки между веждите. — Не искам аз да съм причината за това.

— Не си ти. — Усети някаква слабост, както винаги, когато я докосваше, но реши, че е от болката в слепоочията. — Не се чувствам добре след преживяното през последните седмици. Не си виновен ти.

— Тогава не трябва да мислим за преживяното. Ще отидем на задната веранда и ще гледаме залеза. — Целуна я по челото. — Няма да ти се натискам, освен ако ти самата не пожелаеш.

Думите му я накараха да се усмихне, а той точно това целеше.

— А какво ще стане с работата ти?

— Скъпа, едно е сигурно за работата — тя няма да избяга. — Той я прегърна през кръста и я поведе към вратата.

Седяха на верандата, говореха за времето, за сватбата на Марвела, за уроците на младия Джим по цигулка. Слънцето залязваше и озаряваше в червено небето на запад, а Юслис се опитваше да накара Бъстър да се включи в играта. Слушаха Стетлър Брадърс и не забелязаха бързото проблясване на стъклата на бинокъл сред дърветата.

Остин ги наблюдаваше и устните му шепнеха някаква трескава молитва, а мозъкът му изгаряше от пристъпите на лудостта. На колана си носеше двата полицейски пистолета.

Когато на следващата сутрин Сай приближи до канала, баща му вече го чакаше и нетърпеливо го сграбчи за ризата.

— Не си казал на никого, нали? Ще разбера, ако ме излъжеш.

— Не, татко. — Всяка сутрин баща му задаваше този въпрос и всяка сутрин момчето отговаряше по този начин. — Кълна се, че не съм. Донесох ти малко пиле и сладкиш от бисквити.

Остин бързо протегна ръка към чантата.

— Донесе ли останалото?

— Да, сър. — Подаде му термос с вода. Искаше баща му да е забравил за другите поръчки, но знаеше, че надеждите му са напразни.

Остин отхапа от пилето и избърса устата си.

— Донесе ли останалото?

Ръцете на момчето трепереха. Гърлото му бе пресъхнало от страх и не можеше да каже нито дума. Развърза кожената си торба и му подаде един ловджийски нож.

— Татко, полицаите все още дебнат около нашата къща, но вече вдигнаха бариерите по шосе номер едно. Ако искаш, можеш да избягаш в Арканзас.

— Нямаш търпение да се отървеш от мен, нали, момче? — Устните му се изкривиха в усмивка и той извади ножа. Острието блесна на светлината.

— Не, сър, аз само исках…

— О, искаш да се махна оттук, нали? — Обърна острието и очите на сина му се разшириха от ужас. — Искаш да ме накараш да избягам, за да не ти преча да се отдадеш на греха и порока. Да продължиш да се срещаш с презрените негри и да целуваш задника на Тъкър Лонгстрийт.

— Не, сър. Аз само исках… Аз само исках… — Сай не откъсваше поглед от ножа. Един бърз удар и той е мъртъв. — Казах ти, че можеш да избягаш, защото полицията все още те търси. Не толкова усилено както преди няколко дни, но все още слухтят наоколо.

— Бог е с мен и ме закриля. — Все още усмихнат, Остин прекара палеца си по острието на ножа. На пръста му се появи тънка червена ивица. — Това острие е Неговият меч. А сега слушай какво трябва да направиш.

Остин обърна ножа към сина си. Сай се вцепени от ужас.

— Слушаш ли ме, момче? Слушаш ли ме?

Той кимна. Страхуваше се дори да преглътне. Страхуваше се, че ако помръдне, острието ще се забие в гърлото му.

— И ще направиш всичко, каквото ти кажа, ясно ли е?

— Да, сър. — Отмести поглед от острието и погледна баща си в очите.

Сай все още бе изпотен от страх. Тикаше препълнената с тор количка в градината, сред дупките, в които трябваше да засажда божурите — Тъкър му бе наредил да изскубне отъпканите цветя. Момчето събираше старите корени и скубеше плевелите, докато в един момент пръстите му се вкочаниха от умора, но страхът си оставаше като корава буца в стомаха му.

Не можа да хапне от закуската, която Дела беше приготвила за него. Зави един голям сандвич с месо и парче от лимоновия кейк и ги пъхна в раницата си.

Дори не можеше да ги погледне, но вечерта баща му бързо щеше да ги изяде.

А щом свърши с мистър Тъкър, сигурно ще има още по-голям апетит.

Момчето избърса потта от челото си и се опита да не мисли повече за доброто и злото, за грешното и праведното. Трябваше да се погрижи единствено за оцеляването си. Да преживява ден за ден, докато навърши осемнадесет години.

Огледа се. Пред него се простираше имението Суийтуотър: зелените полета с избуялия памук, тъмната и неподвижна вода на блатото, пъстрите цветя в градината. Може би баща му беше прав. Може би само хора като семейство Лонгстрийт можеха да си позволят да отглеждат цветя в такава голяма градина, вместо да използват земята за полезни растения.

Може би бе прав, когато казваше, че те не заслужават тази красива и просторна къща, нито това огромно имение, нито безгрижния живот. Може би те бяха виновни неговото семейство да живее бедно и в мръсотия.

А и Еда Лу беше негова сестра. Семейството трябваше да се грижи за членовете си. Баща му бе казал, че Тъкър е виновен за смъртта й.

Ако можеше да повярва в това, нямаше да му бъде толкова трудно да се подчини на заповедите на баща си.

Без значение колко трудно ще му бъде да изпълни всичко, мислеше си Сай, докато вървеше към къщата, за да измие ръцете и лицето си. Просто трябваше да го направи, защото баща му нямаше да му прости, ако не се подчини. Този път наказанието нямаше да бъде бой с колана, нито с юмруците.

— Ако окото те тласка към грях, извади го — бе казал баща му. — Ти си моето око, момче. Ти си и двете ми очи.

И беше насочил острието толкова близо до лявото му око, че той не смееше да мигне.

— Не ме принуждавай да стигам дотам. Ти ще го доведеш тук, а аз ще те чакам.

— Свърши ли всичко за днес, синко?

Беше гласът на Тъкър. Сай ужасено подскочи. Водата заля обувките му. Младият мъж се усмихна, извади половин цигара и я запали.

— Дела ми каза, че днес си много неспокоен. По-добре дръпни този маркуч, преди да си се намокрил до кости.

— Да, сър. Аз свърших с дупките в градината.

— Добре, тогава да влезем вътре. Искаш ли кока-кола или кейк?

— Не, сър. — Момчето наведе глава, започна да намотава маркуча. Очите му се напълниха със сълзи и гърлото му се сви. Може би планът на баща му нямаше да успее. Може би Тъкър щеше да го изгони от имението. Сай стисна устни и закуцука към велосипеда.

— Какво ти е на крака?

Не посмя да се обърне.

„Направи така, че да те съжалява, момче. Ще видиш, че ще те качи на един от онези луксозни автомобили. И тогава ще го доведеш право тук, при мен.“

— Няма нищо, мистър Тъкър. Сигурно съм се ударил някъде. — Той направи още две мъчителни крачки, като се молеше мъжът да свие равнодушно рамене и да се махне.

— Защо не влезеш в кухнята и не кажеш на Дела да го погледне?

Сай стисна здраво кормилото на велосипеда и погледна към къщата.

— Не, сър, по-добре да се прибера у дома.

Тъкър забеляза сълзите в очите му и се намръщи. Момчето имаше гордост и той трябваше да бъде по-деликатен.

— Слушай, и без това трябва да отида в града. — Слезе от верандата и продължи: — Дела всеки ден ми нарежда да купувам какво ли не от града. Тези жени не могат ли да поръчат всичко наведнъж?

Момчето продължаваше да гледа надолу.

— Не знам.

— Това е една от загадките на Вселената. — Тъкър сложи ръка на рамото му и усети, че момчето потръпна. Изпита вина, че кара това слабо дете да работи толкова много.

— Защо не дойдеш с мен, Сай? Ще отидем до града с олдсмобила. Мога да те закарам до вас.

Ръцете му стиснаха до болка кормилото на велосипеда и кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Не бих искал да ви затруднявам, мистър Тъкър.

— Няма да ме затрудниш. Пътувам в същата посока. Хайде да тръгваме, преди Дела да е измислила още нещо.

— Да, сър — отвърна Сай и с наведена глава подкара велосипеда към багажника на колата.

Тъкър отключи багажника.

— Само един Бог знае защо Дела продължава да кара тази стара бричка — промърмори той. — В багажника й можеш да побереш трима души. — Започна да разчиства — имаше картонена кутия със стари дрехи за дарения на църквата, три чифта стари обувки за обущаря в Гренвил, кутия с буркани и една стара пушка.

Сай погледна към пушката и трепна. Това не убягна от вниманието на мъжа.

— От няколко месеца Дела винаги държи тази пушка в колата си. Казва, че може да се наложи да застреля някой смахнат изнасилвач. — Тъкър измъкна въже и грижливо завърза колелото. — Не мога да си я представя с пушка в ръка да дебне смахнати изнасилвачи.

Момчето нищо не отговори и се качи в колата. Тъкър извади една касета. — Като карам, обичам да слушам музика. Харесваш ли Елвис Пресли?

— Да. — Стисна юмруци. — Чудесен е.

— Момче, Пресли не е чудесен. Той е кралят на рокендрола. — Разнесоха се звуците на „Хотел за разбити сърца“ и Тъкър затананика мелодията. — У вас вкъщи всичко наред ли е?

— Вкъщи?

— Майка ти по-добре ли е?

— Тя е… тя вече е добре.

— Ако се нуждаеш от нещо — пари или нещо друго — можеш да ми поискаш. Не е необходимо да казваш на майка си, че аз съм ти ги дал.

Сай не можа да понесе загрижеността на Тъкър и се загледа през прозореца.

— Ще се оправим някак. — Видя камиона на Тоби пред къщата на Каролайн и му се доплака. Как ще може да гледа Джим в очите? От днес той щеше да бъде съучастник в убийство.

— Няма ли да ми кажеш какво те тревожи, Сай?

— Какво, сър? — Момчето се обърна. Гърлото му отново пресъхна. — Нищо не ме тревожи, мистър Тъкър, наистина нищо.

— Отдавна вече не съм на четиринадесет години, но все пак си спомням как се чувствах тогава. И моят баща имаше тежка ръка и бързо кипваше. — Тъкър го погледна с разбиране. Сай отново се обърна към прозореца. — Когато се качи в колата, ти не куцаше, Сай.

Момчето се вцепени от страх.

— Предполагам, предполагам, че кракът ми е по-добре.

Младият мъж сви рамене.

— Щом казваш, сигурно е така.

Колата приближаваше към Литъл Хоуп. Сай знаеше, че след около километър щяха да стигнат до канала.

— Аз… аз ще продължа с велосипеда, когато стигнем до канала.

— Добре. Ще те оставя където искаш.

— Може би ще можете… — „Господи, помогни ми да го накарам да ме закара до канала! — помисли си Сай. — Помогни ми да го заведа до канала, където татко го чака. Ще ми помогнеш, Господи, защото винаги помагаш на молещите се.“

— Какво да мога?

Почти бяха стигнали. Устните му бяха пресъхнали. Не усещаше ледената топка на страха в стомаха си, но вместо нея бе заседнала коравата буца на ужаса. „Трябва само да Го помоля и Той ще го направи.“ В този миг момчето зърна отблясъка на бинокъла. Или може би на ножа.

— Спрете! Спрете колата! — Панически се хвана за кормилото и колата едва не се обърна в канавката.

— Какво ти става, по дяволите! — Тъкър завъртя кормилото и колата застана напречно на пътя. — Да не си се побъркал?

— Обърнете колата, мистър Тъкър, обърнете я! За бога, трябва да се върнем! — Сай изхълца и се опита сам да завърти кормилото. — Моля ви, за бога, обърнете я, преди той да дойде и да ни убие! Ще ни убие и двамата.

— Успокой се.

Олдсмобилът се наклони като кораб, който се отделя от кея, и рязко потегли. Сай се бе свил на седалката и продължаваше да хлипа със стиснати юмруци, обърнат към задния прозорец, докато мъртвият крал пееше за изгарящата любов.

— Той ще дойде. Знам, че ще дойде. Очите ми, ще ми извади очите. — Момчето се сви и притисна корема си. Тъкър разбра, че то е изпаднало в истерия, и раздруса рамото му.

Сай започна да повръща. Тъкър извади кърпата си и избърса лицето му.

— Опитай се да дишаш по-бавно, Сай. Мислиш ли, че ще можеш?

Той кимна и се разплака. Това не бяха диви ридания, а тихи стенания, които разкъсваха сърцето. Тъкър не знаеше как да го успокои. Спря колата, отвори вратата и го погали по главата. — Излез навън. Ще почакам, докато се почувстваш по-добре.

— Не мога. Не мога. Той ще ме убие!

— Кой ще те убие?

Момчето нещастно го погледна. Мъжът си помисли, че то изглежда като куче, което вече е било бито до смърт и сега очаква последния удар.

— Баща ми. Той ми каза да ви доведа тук. Каза ми, че трябва да го направя заради Еда Лу. Каза ми, че ако едно око пречи, трябва да се извади. Всеки ден му носех храна. Занесох му колана, чиста риза, бинокъла. Трябваше да го направя. А днес му занесох и ножа.

Тъкър го хвана за яката на ризата и го разтърси.

— Баща ти се крие там, в канала?

— Той е там и ви чака. Трябваше да ви заведа там. Но не можах. — Трескаво се огледа. — Той сигурно сега ще дойде. Той ще дойде. Той има и два пистолета.

— Влизай в колата.

Момчето бе сигурно, че Тъкър ще го закара в затвора. Бе помогнало на беглец, когото преследваха, и щяха да го съдят за това. Но по-добре да е в затвора, отколкото онзи нож да избоде очите му.

— Какво ще правите, мистър Тъкър?

— Ще те закарам в Суийтуотър.

— Ще ме върнете? Но… но…

— Ще влезеш в къщата и ще повикаш шерифа Тръсдейл, за да му разкажеш всичко. — Погледна остро към Сай. — Ще го направиш ли?

— Да, сър. — Той изтри сълзите си. — Кълна се, че ще го направя. Ще му кажа къде се крие татко. Всичко ще му разкажа.

— Кажи му да дойде колкото се може по-бързо. — Зави към имението.

— Ще му кажа. Съжалявам, мистър Тъкър, че толкова се изплаших.

— По-късно ще поговорим за това. — Младият мъж натисна толкова рязко спирачките, че чакълът се разхвърча под гумите. — Влизай в къщата. Ако не можеш да намериш Бърк в кабинета му, позвъни в дома му. Дела знае номера. Ако не намериш Бърк, обади се на Карл.

— Да, сър, а вие къде отивате? — Очите на момчето се разшириха, когато видя, че той извади пушката от багажника. — При него ли се връщате? При него ли отивате, мистър Тъкър?!

Тъкър провери дали пушката е заредена и го погледна напрегнато.

— Точно това смятам да направя. Най-добре е да кажеш на Бърк, че сам поемам ролята на шериф.

Момчето се обърна и се затича към къщата.