Нора Робъртс
Порочна невинност (17)

16.

— Желаете ли чаша вода, мисис Талбът?

Дарлийн погледна агент Бърнс с подутите си и зачервени от плач очи, набързо гримирани с молив.

— Да, сър — смирено прошепна нещастната съпруга. През последните четиридесет и осем часа научи за смирението повече, отколкото през всичките години досега. — Ще ви бъда много благодарна.

Той отиде в банята и напълни една картонена чаша вода от чешмата. Считаше се за експерт в разпитването на свидетелите — дори бе водил полицейски курс на тази тема. И както бе заявил пред учебната си група в Академията на ФБР, първата задача на следователя е да опознае човека срещу него.

Бърнс бе решил, че лесно ще се справи с Дарлийн Талбът. Трябва да прояви съчувствие, да я приласкае, трябва да изглежда строг и компетентен, но същевременно любезен и отзивчив. Да, това бяха ключовите думи. Очакваше да беседват около тридесет минути, включително четириминутно встъпление за спечелване на нейното доверие. Към чашата с вода прибави и една мила усмивка.

— Благодаря ви, че отделихте време да разговаряме тази сутрин, мисис Талбът.

Младата жена внимателно поднесе чашата към устните си. Този път не носеше червило. Като че ли бе изгубила желание към всякакво червило, особено към яркочервеното.

— Джуниър ми каза, че трябва да дойда.

— Е, да, разбирам, че за една млада майка е трудно да намери време в претоварената си програма. На кого оставихте сина си? — Специалният агент разполагаше с доста въпроси от семеен характер в конспекта си за беседи със свидетели и за разпити на заподозрени.

— Мама взе Скутър. Той обича да ходи при нея. — Очите на жената шареха из стаята и се спираха на всяка вещ, освен на агент Матю Бърнс, ръцете й нервно мачкаха якичката на пъстрата блуза. — Разбирате ли, той е единственият й внук. И двете ми сестри имат само дъщери.

— Симпатично момче, не може да се отрече — подхвърли той, въпреки че не бе зървал дори и отдалеч най-младия член на семейство Талбът.

— Много е хубав. Косата му е къдрава като на агънце — оживи се тя. Предполагаше, че само заради сина им, Джуниър не я изхвърли на улицата. И не грешеше. — И е много живо. Не знам как ще се справям с него, когато проходи.

— Уверен съм, че винаги ще бъдете нащрек и ще се справите с всичко, което би застрашило сина ви.

Дарлийн започна да се отпуска. Остави чашата на масата. Реши, че човекът от ФБР не е чак толкова лош. Хората просто не го познават.

— А вие имате ли деца?

— Не, нямам. — Изтънченият Бърнс не желаеше деца. — Опасявам се, че професията ми не позволява да се посветя на домашното огнище.

— Е да, непрекъснато преследвате престъпниците.

— Именно. — Лицето му грейна, като че ли тя бе решила някаква много сложна задача. — А в тази връзка не мога да не подчертая, че съзнателните граждани като вас могат много да ни улеснят. — Все така усмихнат, той се протегна към касетофона. — Това тук ми помага да помня всяка дума.

Дарлийн изгледа недоверчиво касетофона и стисна ръце в скута си.

— Не е ли редно да присъства адвокатът ми?

— Хм, да, разбира се, ако пожелаете. — Агентът седна на стола зад отрупаното с документи бюро на Бърк. — Но ви уверявам, че за подобна беседа от общ характер това не е необходимо. Нуждая се само от малко информация за вашата приятелка Еда Лу Хетинджър. — Той доброжелателно протегна ръка към нея. — Зная, че ви е трудно да говорите за нея, Дарлийн. Мога ли да ви наричам така?

Беше учтив като келнер в скъп ресторант. Въпреки че сравнението би накарало Бърнс да позеленее, именно това бе причината за благосклонния отговор на младата майка.

— Би било чудесно.

— Винаги е болезнено да загубиш приятелка, но толкова трагичен край на един толкова млад живот… — гласът му заглъхна и настъпи тишина, изпитаната утешителка за всяка болка. — Ала ще се постарая да не те разстройвам.

Но това за нея не беше толкова притеснително, нито дори болезнено, по-скоро бе ужасно възбуждащо, затова Дарлийн извади кърпичката и избърса сълзите си.

— Щом си спомня за нея, не мога да не се разплача. Но въпреки всичко искам да ви помогна — храбро заяви младата жена. — Тя беше най-добрата ми приятелка.

— Зная. — Зарадван, Бърнс включи касетофона. — Специален агент Матю Бърнс, интервю с Дарлийн Фулър Талбът относно Еда Лу. Двадесет и пети юни. Дарлийн, би ли ми разказала нещо за Еда Лу?

Дарлийн шумно издуха носа си и той се намръщи.

— Тя беше най-добрата ми приятелка — повтори Дарлийн. — Бяхме съученички, тя бе шаферка на моята сватба, дори бих казала, че ми бе като сестра.

— Щом сте били толкова близки, като родни сестри, както току-що заяви, предполагам, че сте споделяли и най-съкровените си преживявания?

— Никога не сме имали тайни една от друга. Дори със сестрите си Бел и Старита не съм споделяла така, както с Еда Лу. — Още една сълза се процеди от окото й, но този път тя не посегна към кърпичката, а я изтри с пръст.

— Уверен съм, че и тя се е отнасяла по същия начин към теб.

Дарлийн се запъна, докато намери думата.

— Поне така ми се струва.

— Виждам, че си разбрана жена, човек с добро сърце и открит характер. Няма съмнение, че Еда Лу е разчитала на теб.

— Винаги е можела да разчита на помощта ми — отговори тя. — Никога не съм се съмнявала в отношението й към мен.

— Въпреки че си била омъжена. Сигурен съм, че Еда Лу е търсила твоите съвети, особено за връзките си с различни мъже.

„Никакви съвети не приемаше от мен — помисли си Дарлийн. — Еда Лу обичаше да се хвали с любовниците си.“ Но реши, че не е необходимо да го споменава пред този галантен следовател.

— Понякога споделяхме. Бих казала дори, че почти всеки ден разговаряхме по телефона.

— Преди смъртта си Еда Лу беше ли обвързана сериозно с някой мъж?

— Ами че да. Всички знаеха, че се усукваше около Тъкър Лонгстрийт. Заради него заряза доста от старите си познати. Посвети много часове да си избере фризура от списанията, да научи някои нови козметични трикове и въобще не си подаваше нослето навън, преди да го е гримирала най-старателно. Беше си харесала Тъкър. И след като го закачи на въдицата, аз трябваше да… Уф, искам да кажа, след като започнаха да излизат. Канех се да й стана шаферка. Дори отидохме до Гренвил, за да изберем тоалетите и всичко останало. — Как да не се ядосва, че нито веднъж не успя да се покаже с онази прелестна рокля от розов муселин, с широките ръкави и дълбокото деколте?

Бърнс закима окуражително, но все пак не забрави ловко да насочи разговора към темата.

— Мистър Лонгстрийт и Еда Лу мислеха ли да се женят?

Дарлийн облиза устни и впи поглед в касетофона. Разпъваше се между истината и чувството за лоялност. Май ще трябва да каже истината, за да не й се наложи после да страда отново. Припомни си скандала с Джуниър.

— Тя искаше да се оженят.

— А мистър Лонгстрийт?

— Хм… стараеше се да го убеди. Еда Лу не беше от тези, които лесно ще изпуснат плячката.

— Следователно вярваш, че тя е успяла да убеди мистър Лонгстрийт относно сключването на брак?

— Струва ми се, че би могло и така да се каже.

— А тя притискаше ли го? — Той все още се усмихваше добродушно. — Дали е имала някакви търкания, някакви проблеми, които биха накарали мистър Лонгстрийт да скъса с нея?

Дарлийн се замисли за миг и после поклати глава за голямо разочарование на агента.

— Не, Тъкър не си пада по проблемите. Той просто ги заобикаля. Работата е там, че аз се опитах да я убедя да не го притиска прекалено, защото той може да скъса с нея. Мъжете не обичат да се женят насила.

Дарлийн се сети за изгубеното си семейно щастие.

— Да вземем например моя Джуниър. Аз само изчаквах, съвсем спокойна, благовъзпитана като истинска лейди, да събере смелост и да ми поиска ръката от родителите ми. Ако аз бях настоявала да се оженим, щеше да побегне като заек. Мъжете по природа се преструват, че не искат да се задомяват — отбеляза тя и Бърнс кимна. — Тъкмо това се опитвах да й набия в главата. Но тя не разбираше от дума. Доста твърдоглава си беше. Умираше да стане господарка на Суийтуотър. Да живее с Тъкър искам да кажа — поправи се тя. — Еда Лу беше влюбена в него до уши.

— Сигурен съм, че чувствата й са били много дълбоки — промърмори агентът. Язвителната му забележка предизвика усмивката на Дарлийн. — Тя се е спречкала с мистър Лонгстрийт в деня на смъртта си.

— Веднага след скандала Еда Лу пристигна у дома. — Жената се настани по-удобно на стола и си помисли: „Прилича ми на Пери Мейсън^[1]“. После продължи: — Беше побесняла. Разбирате ли, Тъкър отказал да се среща с нея и тя реши да изчака няколко седмици, докато той отново я потърси. Точно на това се надяваше. Мислеше си, че е много добра в леглото и той отново ще се върне при нея. — Дарлийн замълча и се изчерви. — Исках да кажа, че е знаела как да върти любов с него.

— Много добре разбрах думите ти — кимна Бърнс с безизразно лице.

— Искаше да го накара да закопнее по нея. И тогава Тъкър започна да се среща с Криси Фулър — тъкмо се беше развела и въобще. Е, Еда Лу нямаше никакво намерение да се откаже от него. Издебнала Тъкър в „Чет’н Чю“ и му рекла всичко, каквото имала да му казва.

— Но твърдяла, че е бременна.

Жената стисна устни и сведе поглед.

— Мисля, че тогава тя сбърка. Знаете ли, беше много разстроена, защото Тъкър искаше да я изостави.

— Когато се видяхте онзи следобед, сподели ли го с теб?

— Беше ужасно разстроена. — Тя закърши ръце. — Една жена иска да сподели, когато сърцето й е разбито. Еда Лу се беше разбесняла в салона ми. Казваше, че няма намерение да се остави да я захвърлят като боклук. Той нямал право да постъпва с нея така, както неговият баща е постъпил навремето с нейния баща.

— Извини ме, но не те разбрах.

Дарлийн се оживи. Тази история си заслужаваше да бъде разказана, макар да се бе случила преди тридесет години.

— Преди години бащата на Еда Лу ухажвал мис Мадлин — майката на Тъкър. По-точно, както разправят, не че я ухажвал, а я желаел. И се готвел да се ожени за мис Мадлин, макар че нейният баща бил сенатор, а той бил само един беден фермер. Както казваше Еда Лу, прилича на историята на Пепеляшка, но с нещастен край. Обаче мис Мадлин била луда по Бо Лонгстрийт. И колкото повече се влюбвала в мистър Бо, толкова по-силно я желаел Остин Хетинджър. Той въобще не можел да понася онези Лонгстрийт.

— Хм — прекъсна я Бърнс с плахата надежда да успее да съкрати разказа й. — Май по едно време се е проляла кръв от враждата между двете семейства.

— Наистина. Веднъж той и мистър Бо едва не се избили след църковната служба. Баща ми е бил един от мъжете, които ги разтървали.

— Всичко това е много интересно, Дарлийн — изкашля се Бърнс, — но…

— Искам само да кажа, че след всичко това, след като баща й трябвало да се примири, че Бо му отнел нещо, което според него му принадлежало, Еда Лу си въобразяваше, че заслужава да стане господарка на Суийтуотър. И се залепи за Тъкър, защото… е, той наистина изглежда доста добре и за разлика от баща си не е свидлив. Но мисля, че най-силно е била предизвикана от неосъществените мечти на баща си. Затова толкова се стремеше да го впримчи — говоря за Тъкър — особено след като той заяви пред всички, че повече не иска да има нищо общо с нея. Затова ми каза: „Един ден ще си плати за тези думи, Дарлийн. Само почакай“.

— Сподели ли с теб как точно е смятала да постъпи, за да го накара да си плати за тези думи?

— Искаше да се срещне някъде насаме с него и да остави нещата да се развиват от само себе си. — Дарлийн намигна на Бърнс. — Еда Лу наистина полагаше много грижи за себе си. Държеше на външния си вид и знаеше как да се облича, така че мъжете да се обръщат след нея по улиците.

— За кои мъже говориш?

— За мъжете преди Тъкър. Тя наистина добре си поживя. През последната зима Джон Томас Бъни беше хлътнал по нея, а преди него бяха Джъдсън О’Хара и Уил Шивър. О, да не забравя и Бен Кунс. Макар че той беше женен и тя никога не гледаше сериозно на него.

Бърнс педантично, с едри печатни букви, отбеляза имената в бележника си.

— Когато една жена е привлекателна като Еда Лу, може някой мъж да е останал… хм, да кажем, хлътнал по нея, дори и след като тя е имала сериозна връзка с мистър Тъкър Лонгстрийт.

— О, Еда Лу обичаше да се хвали, че само да погледне и мъжете са готови да хукнат след нея. Можеше да има когото си пожелае.

— Да, разбирам. А какво ще кажеш за Тоби Марч?

— Хм. — Дарлийн посегна към чашата. — Нищо не мога да кажа.

— Все пак имало ли е нещо между тях?

— Не, сигурно не. Еда Лу обичаше да се шегува. Такава си беше.

— Искаш да кажеш, че е разигравала мистър Марч просто така, на шега?

— Просто за развлечение. — Жената започна да гризе нокътя на палеца си. — Тя не проявяваше интерес към чернокожи мъже. Може би само любопитство.

— А проявявала ли е любопитство към мистър Марч?

— Може би само за да ядоса баща си. Преди няколко години той преби Тоби. От тогава на негъра му остана онзи белег. А пък брат й Сай е приятел с момчето на Тоби. Остин Хетинджър вдигна шум до небето заради това. Така че тя флиртуваше с Тоби само за да види как той се вцепенява и загубва ума и дума.

„Но историята с този негър може да се окаже по-сериозна — помисли си Бърнс. — Женен чернокож в малък южняшки град, в който има невидими граници, които не могат да бъдат прекрачвани.“

— Откога се занасяше с него?

— О, щом Тъкър реши да скъса с нея. Тогава Тоби трябваше да извърши някакви ремонти в пансиона. Но тя всъщност с него нищо не правеше. Иначе баща й щеше да я убие. Ако я бе заварил с негъра, жива щеше да я одере. Дори и Остин да не го направеше, Върнън щеше да го направи. Еда Лу и брат й не се разбираха, но той не би понесъл около сестра му да се навърта някой чернокож.

Бърнс се усмихна. Бе получил още трима заподозрени. Още три мотива за убийство.

— Благодаря ти, Дарлийн, помощта ти се оказа безценна.

 

 

Докато Тоби и синът му Джим поправяха дървените капаци на задната веранда, Каролайн се прицелваше в консервената кутия от готова пилешка супа с ориз. Но не я улучи.

— Цели се малко по-надясно — посъветва я Сузи, — а преди да натиснеш спусъка, завъртай цевта наляво.

— Не зная защо трябва да си губя времето с тези досадни упражнения.

— Защо, дори е много приятно. Точно преди да натиснеш спусъка, опитай се да задържиш дъха си. — Каролайн отново не улучи мишената и Сузи се нацупи.

— Май ще трябва да те науча да стреляш, без да затваряш лявото си око. Но аз затова не улучих мишената на тазгодишното състезание на Четвърти юли.

— Докато не улуча тази проклета кутия, няма да мръдна оттук.

— Може би ще се прицелваш по-точно, ако отново си спомниш за Луис.

— Не! Не искам да мисля за него.

— Е, добре, по дяволите, тогава ще трябва да се примиря, че днес просто не ти върви. Надявам се да ми разкажеш подробно за всичките мъки, които си изтърпяла с него.

— Не мога да кажа, че беше много интересно. Вечната банална история — заварих го с друга.

— О, така ли било! — Сузи сви устни и се замисли. — Искаш да кажеш, че си го заварила в сюблимния момент?

— Да, хванах го в такова положение, което не оставяше място за никакви съмнения. — Тя тръсна глава, успокои треперенето на ръката си и насочи пистолета към мишената. — С една едрогърдеста флейтистка от оркестъра.

— Боже мой! И не му ли отряза инструмента?

Каролайн се засмя и пистолетът се заклати в ръката й.

— Не.

— Май вече не те вълнува.

— Луис? Да, изобщо. — Отново не улучи мишената, изруга и веднага започна да зарежда пълнителя. — Дяволите да я вземат тази кутия! Трябва да я улуча. Всичко се постига с много опити. А никой не репетира повече от музикантите. — Вдигна пистолета и се прицели. — Ще я накарам да запее.

Улучи я в единия край и макар че кутията не запя, издрънчаването бе достатъчно, за да я успокои.

— Чудесно. Точен прицел — потупа я Сузи по гърба. — Не искаш ли да починеш?

— Наистина, защо не — отвърна Каролайн и внимателно извади пълнителя. За разлика от жената на шерифа тя не бе спокойна със заредено оръжие в ръка.

— Все пак днес стрелям по-добре от вчера — нали загубих почти два часа, за да ударя една от тези глупави кутии. А днес ми трябваха — тя погледна часовника си, — само четиридесет и пет минути. — Пусна празния пълнител в джоба си и попита приятелката си: — Искаш ли нещо за пиене?

— Вече си мислех, че няма да ми предложиш — засмя се Сузи и двете жени тръгнаха към къщата. — Наистина си успяла да накараш Тоби и Джим да се поизпотят. Харесва ми. Отвън къщата изглежда като нова.

— Ще боядисат й верандите. В бяло. Виждаш ли му края, Тоби?

— Да, мис Уейвърли. Само внимавайте къде стъпвате. Добър ден, мис Тръсдейл.

— Здравей, Тоби. Като свършиш тук, защо не дойдеш да оправиш страничната врата на нашата къща. То се е видяло, че Бърк няма да намери време за нея.

Мъжът се засмя и изтри с кърпа лицето си. То беше изцапано от праха по задната веранда.

— Ами нали му бях казал как да поправи вратата. Май че вече мина половин година оттогава.

— Все ми отговаря, че някой ден щял да се заеме и с нея, но сега не му е до поправки на врати и прозорци.

Усмивката му помръкна.

— Да, мем. Джим, дръж по-здраво тази дъска. — Тоби се зае с четката, а двете жени влязоха в кухнята.

— Аха, това трябва да е кученцето, за което чух толкова похвали. — Сузи се наведе да хване Юслис, сгушен под един от столовете в кухнята. Беше се скрил там още при първия изстрел.

— Да, това е моето страшно куче — пазач. — Младата жена се засмя, като видя колко силно трепери и скимти кученцето, но въпреки това не пропусна да близне ръката на гостенката. — Май съм си изгубила ума, щом взех това беззащитно мъниче.

— Не, само си жалостива. Благодаря. — Сузи се изправи и пое чашата чай с лед. — Отдавна трябваше да тръгвам. Откакто Марвела обяви, че ще се омъжва, у дома е същинска лудница.

— Научих за това. — Като забеляза погледа на Сузи, Каролайн започна да търси из кухненските шкафове нещо вкусно, но нискокалорично. Извади кейка, който бе купила, за да почерпи Джим. — Ето, има и малко шоколад.

— Благодаря — отвърна тя и разкъса целофанената обвивка. — Кълна ти се, че откакто дъщеря ми реши да се омъжва, просто не съм на себе си. Само чакам кога всичко ще свърши. — Отчупи си парче от кейка. — Разбира се, знаех, че все някой ден ще се случи и това. Двамата са неразделни от две години. Имаше и периоди, когато не се срещаха и го преживяваха доста тежко, а това е сигурен знак, че наистина се обичат.

— Все пак тя е твърде млада.

— Да. — Сузи вдигна ръка, за да избърше сълзите си. — Като че ли ми е най-скъпа. Първата ми рожба. Докато съм заета с приготовленията около сватбата, всичко е наред, но щом се замисля, веднага се разплаквам.

Каролайн огледа втория кейк и реши, че може да го предложи на приятелката си.

— Кога ще бъде сватбата?

— През септември. Марвела винаги е харесвала хризантемите. Иска църквата да бъде пълна с тези красиви цветя, а петте й шаферки да бъдат в рокли в тон с цветята. Иска всичко да стане според нейните хрумвания и това си е нормално. Червено, кафяво и златисто, така ми каза. — Сузи се оживи и облиза трохите от пръстите си. — Е, аз пък й отговорих, че нито червено-кафявото, нито чисто червеното ми се струва подходящо за венчален тоалет, но тя не отстъпи. Не иска и да чуе за пастелни тонове. — Улови погледа на Каролайн и се усмихна. — Зная, зная, че цветът на сватбената рокля не е най-важното. Но ми е по-леко да си мисля за тези неща — за оркестрантите и за хористите, за обяда и гостите, дали да се съберем на двора, или да наемем залата в Мус Хол. — Тя въздъхна. — С Бърк искаме всичко да бъде както си му е редът.

— Сигурна съм, че с Марвела няма да имаш проблеми.

— Ще се почувствам по-добре, ако я убедя да се откаже от червеникавокафявото и да се съгласи с розова рокля. Този уикенд ще отидем до Джаксън да напазаруваме. Ще ми бъде много приятно, ако се съгласиш да дойдеш с нас.

— Благодаря за поканата, но не ми трябва нищо от магазините.

— Когато една жена каже, че отива да пазарува, това означава, че е намислила нещо.

Каролайн облиза крема по пръстите си.

— Предполагам, че и аз постъпвам като всички жени.

— Откакто Остин избяга, Бърк се прибира само да поспи четири-пет часа. — Сузи поклати глава. — Скъпа, не се ли тревожиш, че може да се върне и да те нападне?

— Не зная. — Младата жена нервно стана от стола.

— Непрекъснато мисля за този негодник, макар че не виждам защо ще напада тъкмо мен. — Обърна се към прозореца и погледът й бе привлечен от дъбовете, а в главата й нахлуха спомените за ужасното блато зад тях. — Освен това имам чувството, че преследването на Остин Хетинджър измества всичко останало на втори план. Не мога, Сузи, не мога да забравя, че само преди две седмици открих в блатото трупа на дъщеря му.

— Никой не е забравил Еда Лу, както и Френсис, и Арнет. Обаче ако непрекъснато мислиш за тези страхотии, накрая ще свършиш в някоя лудница. — Тя заговори по-тихо. — Онзи от ФБР, агент Бърнс, разпитва всички жители на градчето. Ето например тази сутрин е повикал Дарлийн. Хепи ми го каза. Лошото е, че не помага на Бърк, а се стреми сам да души наоколо. Не желае местната полиция да се намесва в неговото разследване, на федерално ниво, както май му казват. Ала той греши, и то много. Та нали всички тук познават моя Бърк и му имат доверие. И няма да споделят охотно мислите и чувствата си с някакъв наконтен северняк, който се отличава преди всичко с лъснатите си обувки.

Каролайн не можа да сдържи усмивката си и машинално погледна обувките си.

— А пък моите не съм ги лъскала от седмици.

— О, с теб е съвсем различно. — Махна с ръка Сузи, за да й покаже, че не признава северняшката й жилка. — Твоят род е от тук. Разбира се, ще кажеш, че ти и този Бърнс говорите едно и също северняшко наречие.

— Не, може би ти ще твърдиш това, но не мисля, че е вярно — отвърна Каролайн и повдигна вежди.

— Струва ми се, че този агент изпитва искрено уважение към теб.

— Изпитва го към цигуларката Каролайн Уейвърли. Има разлика. — Тя въздъхна и отново седна на стола. — Защо не ми кажеш направо какво искаш, Сузи?

— Просто си мисля, че с агент Бърнс принадлежите към един и същ кръг на обществото, говорите еднакъв език и той би могъл да те изслуша, ако му направиш предложение.

— Какво предложение?

— Той няма право да изолира Бърк от разследването. — Сузи изпусна парче от шоколада и се намръщи. — Говоря не само като негова съпруга, макар че го обичам и знам колко го измъчва тази история. Говоря като жена, като един от местните жители. Убиецът на тези момичета трябва да бъде заловен на всяка цена, а това ще се окаже доста трудно, ако не се използват способностите на Бърк да предразполага хората.

— Съгласна съм с теб, Сузи, но не виждам как мога да помогна.

— Струва ми се, че можеш да му го споменеш между другото, когато разговаряш с него.

— Не знам дали ще се справя с тази задача. Ала ако ми се удаде възможност, ще се опитам.

— Предполагам, че Бърнс не е предприел нищо, имам предвид в романтичния смисъл на думата.

Каролайн се засмя и поклати глава.

— Не. Досега не се е опитал. Никой мъж, който мисли за мен първо като за музикантка, а на второ място като за жена, няма да го направи.

— О, звучи много интересно! — Приятелката й я погледна с любопитство и подпря с ръка брадичката си.

— Знам го, защото имах връзка с мъж, който гледаше на мен по-скоро като на музикален инструмент, отколкото като на жена. Агент Бърнс ме възприема по същия начин.

— Искаш да кажеш, че сърцето ти е разбито?

Каролайн сви устни.

— Само малко напукано.

— Най-добрият начин да се възстанови е връзката с някой подходящ мъж. — Сузи облиза горната си устна. — Чух, че си ходила на кино с Тъкър.

— Трябва ли да съм изненадана, че знаеш?

— Джоузи го споменала на Ърлийн. Мисля, че Тъкър Лонгстрийт е подходящо лекарство за едно разбито сърце.

— Само напукано — поправи я приятелката й. — Пък и само един път ходихме на кино. Това не означава, че има нещо сериозно между нас.

— Всеки мъж, който подарява рози на една жена, очевидно се подготвя за нещо по-сериозно. — Тя се ухили, а Каролайн затвори очи. — Той срещнал Марвела и я завел на обяд. По пътя към ресторанта се отбили в Роуздейл, за да купи рози за теб.

— Това е само добросъседски жест.

— Хм. Веднъж Бърк ми донесе букет виолетки като добросъседски жест, а девет месеца по-късно се роди Паркър. А сега не се изчервявай и не се притеснявай. — Сузи махна с ръка. — Аз просто съм много любопитна. И мисля, че ако ти проявяваш… добросъседски интерес към Тъкър, може би ще ти бъде интересно да узнаеш, че агент Бърнс упорито го разпитва.

— И за какво го разпитва?

— Разпитва го главно за връзката му с Еда Лу.

— Но… — Усети как сърцето й глухо заби. — Но мисля, че не трябва да го подозират, защото той си е бил вкъщи през нощта, когато тя е била убита.

— Може би ФБР ще открие нещо по този въпрос. Разбира се агент Бърнс задава въпроси и за много други хора. — Тя погледна многозначително към задната врата, зад която Тоби тананикаше някаква мелодия.

— Сузи! — Каролайн прехапа устни и зашепна: — Та това е абсурдно.

— Ти смяташ така, и аз съм на същото мнение, защото познавам Тоби и брака му с Уини, но агент Бърнс разсъждава другояче. — Наведе се по-близо към нея. — Той е говорил с Нанси Кунс. Искал да разбере дали Еда Лу и Тъкър са се карали, когато са били в пансиона. Дали той е проявил някакво насилие. Разпитвал също и за Тоби.

— А тя какво му разказала?

— Почти нищо, защото не й харесвал начина, по който я разпитвал. — Сузи очерта няколко линии по чашата. — Ето защо трябва да използва помощта на Бърк. Той знае как да се отнася с местните хора. Пред него те ще говорят. Предполагам, че ще дойде и при теб, тъй като ти намери тялото.

— Но аз нямам какво да му кажа.

— Скъпа, според мен агентът може да се заинтересува за посещенията на Тъкър при теб.

Младата жена разтри слепоочията си, главата отново я заболя.

— Моят личен живот не е негова работа. Точно това смятам да му кажа.

 

 

Каролайн изпрати жената на шерифа и се замисли над думите й. Слушаше как Тоби и синът му прибират нещата си, тъй като бяха привършили с работата си за деня, и я обзе тревога. Когато те си тръгнаха и тя остана сама, младата жена се опита да определи какво точно е нейното място в цялата история.

Тя беше чужденка. Семейството й бе напуснало Инъсънс. Случайно бе открила убитата в блатото. Не познаваше Еда Лу. Никога не бе разговаряла с Остин Хетинджър, а той бе стрелял по нея.

Не познаваше Матю Бърнс, но познаваше хора като него. И тъй като с него се движеха в едни и същи кръгове от обществото, посещаваха едни и същи места, говореха на един и същи език, сега трябваше да му помогне в разкриването на престъпника. Сузи я бе накарала да се почувства длъжна да помогне.

Тя беше — поради липса на по-подходящо определение — въвлечена във връзка с един от заподозрените. А друг от заподозрените боядисваше задната й веранда.

Затова се чувстваше още повече задължена да помогне на разследването.

О, тя знаеше какво означава да носиш отговорност. Понякога хората се впиват като пиявици в теб и те изсмукват докрай.

Тя се бе чувствала задължена на родителите си, на музиката, пред учителите си, на композиторите, на колегите си музиканти, на почитателите си. Имаше задължения и към Луис, докато не откри, че я мами с друга жена.

Странно, бе дошла в Инъсънс, за да избяга от всякаква отговорност, но се оказа, че отново е задължена на много хора.

Разбираше, че с нищо не може да го избегне. Такава бе съдбата й: тя винаги се оказваше в центъра на неприятностите.

Но този път не беше ли по-различно? Не беше ли въвлечена, без да е направила нищо? Макар да се съмняваше, че може да помогне с нещо, тя вече беше замесена. Не само с Тъкър, но и с целия Инъсънс. А засега тук бе нейният дом.

— Добре, добре. — Тя притисна с пръсти слепоочието си. — Ще поговоря с него. Ще му направя няколко предложения. Ще опитам да се разберем като двама северняци.

Каролайн се изправи и тръгна към вратата, когато видя колата на Матю Бърнс да завива към къщата.

„Е, може би това е съдба“ — помисли си младата жена и въздъхна.

— Радвам се, че успях да те заваря, преди да си излязла — каза Бърнс.

— Аз не… всъщност щях да излизам. — Каролайн се усмихна. — Все пак имам няколко свободни минути. Ще влезеш ли?

— Да, с удоволствие. — За миг той се спря на верандата и зад стъклената врата се чу лаят на Юслис.

— То е само едно малко кученце — успокои го тя. — Но към непознати е подозрително. — Отвори вратата и взе кученцето на ръце.

— Много приятно кученце — промърмори Бърнс.

— Той е чудесен компаньон. — Реши да изведе Юслис навън и го понесе през салона. — Мога ли да ти предложа нещо? Чай с лед или кафе?

— Предпочитам чай с лед. Никога няма да свикна с тази горещина.

— Горещина? — възкликна подигравателно Каролайн, също като местните жители. — О, това е нищо в сравнение с август. Седни, моля те, ей сега ще дойда. — Младата жена се усмихна на кучето и се отправи към кухнята. Когато се върна, видя, че агентът намръщено разглежда дупката от куршум в дивана.

— Доста интересно, нали? Реших да не поправям дивана.

— Доста неприятна история. Хетинджър е стрелял по къщата, без да се замисли, че може да убие някого. Той дори не те е познавал.

— За щастие Тъкър мисли бързо и се справи с положението.

— Ако бе помислил малко повече, нямаше да те изложи на такава опасност.

Каролайн седна, разбирайки, че прекаленото възпитание на Бърнс не му позволява да седне преди нея.

— Всъщност Тъкър едва ли е подозирал, че ще дойде с пушката тук. Той беше изненадан не по-малко от мен. Искаш ли лимон или захар?

— Само лимон, благодаря. — Той седна на дивана и се обърна с лице към нея. — Каролайн, аз обичам музиката ти от години. Имам чувството, че те познавам.

Младата жена продължи да се усмихва.

— Забавно ми е колко често хората грешат. Тази музика не е моя, аз изпълнявам музикални произведения от най-различни композитори.

— Искам да кажа — изкашля се той, — че обожавам твоя талант и отдавна следя кариерата ти. Затова чувствам някаква близост между нас. Надявам се, че мога да говоря откровено.

— И аз ще бъда откровена — отвърна Каролайн и отпи от чая.

— Много съм загрижен, Каролайн. В града се носят слухове, че се срещаш с Тъкър Лонгстрийт.

— Това е чудесна клюка за едно малко градче, нали? Ако останеш някъде повече от пет минути, може да чуеш какво ли не.

Лицето му стана безизразно като на играч на покер.

— Лично аз не обръщам внимание на слуховете, клюките и злобните подмятания. — Бърнс ядосано сви устни, когато тя се засмя.

— Съжалявам, но го изрече прекалено сериозно. — Лицето му запази каменното си изражение и тя едва потисна смеха си. Смехът не беше най-подходящият начин да го предразположи. — Градчета като това гъмжат от слухове, Матю. Предполагам, че дори от слуховете може да има някаква полза за разкриване на престъпника.

— Така е. Макар че се отвращавам от слуховете, не мога да ги пренебрегвам. Ще бъде доста разумно и ти да постъпиш така. Тъкър Лонгстрийт все още си остава заподозрян в жестоко убийство.

Каролайн започна да се нервира, но се постара да не се издаде.

— Доколкото разбирам, разпитваш няколко души, сред които съм и аз.

— Ти си просто случаен свидетел, който е намерил тялото.

— Не е толкова просто, Матю. Аз намерих тялото и съм част от хората в този град. Аз имам… — устните й се изкривиха насмешливо — аз имам приятели тук и вероятно доста братовчеди.

— И ти смяташ, че Тъкър Лонгстрийт ти е приятел?

— Не съм сигурна точно какво е отношението ми към Тъкър. — Младата жена го погледна невъзмутимо. — Това официален разпит ли е?

— Аз разследвам поредица от убийства — хладно отвърна той. — И затова не съм зачеркнал мистър Лонгстрийт от моя списък. Смятам, че трябва да бъде следен, и то много внимателно. Ти може би не знаеш, че той е имал връзки и с другите две жертви.

— Матю, аз съм тук малко повече от две седмици. И съм добре осведомена за всичко. Знам, че има проблеми в брака на Удроу и Шугър Прюът, знам, че Лерой, момчето на Бий Стоуки, е било глобено за превишена скорост на магистрала номер едно. Знам, че Тъкър не е способен да стори онези отвратителни неща на тези нещастни жени.

Бърнс въздъхна и остави чашата си. Винаги се учудваше колко доверчиви са жените.

— Хората бяха заслепени от чара и красотата на Тед Бънди. Масовите убийци не се отличават във всекидневието си от останалите хора. Те са умни, ловки и са доста интелигентни. Но често, много често, имат периоди, в които не помнят какво са извършили. Проявяват загриженост и любезност. Но те лъжат, Каролайн. Те лъжат, защото не могат да живеят, без да убиват. Животът им е изпълнен с очакване на убийството, дебнене, откриване и ликвидиране на жертвата.

Видя, че тя пребледня, и я хвана за ръката.

— Страх ме е за теб, наистина ме е страх. Някой в това градче се крие зад маската си и замисля следващото убийство. Ще използвам всичките си умения и знания, за да го спра. Но това може да не се окаже достатъчно. И тогава ще има ново убийство.

Каролайн остави чашата си. Не се нуждаеше от нищо разхладително. Изведнъж почувства хлад.

— Ако това се окаже вярно…

— Вярно е.

— Ако е вярно — повтори тя, — защо не използваш всички, които могат да помогнат?

— Не разбрах какво искаш да кажеш.

— Ти си външен човек в този град, Матю. И полицейската ти значка не променя нещата. Дори това, че си федерален агент, само влошава нещата. Ако искаш да получиш помощ от тези хора, трябва да прибегнеш към услугите на Бърк Тръсдейл.

Той престана да се усмихва и изправи рамене.

— Оценявам загрижеността ти, Каролайн, но ти не си добре запозната с положението.

— Не, не съм. Но знам някои неща за управлението и властта. Не можеш да работиш дълги години с различни оркестранти и диригенти и да не разбереш как да общуваш с хората. Искам да кажа, Матю, че ти — както и аз през по-голямата част от живота си — сме външни хора. Бърк познава тези хора, а ти не.

— Именно в това е проблемът. Той ги познава и е близък с някои от тях. Има роднини, приятели от детинство, които сигурно ще иска да защити.

— Отново говориш за Тъкър.

— За да е по-ясно. Той е от „добрите стари момчета“, нали? Изпиват по няколко бири, застрелват по няколко заека, разхождат се с техните поршета, говорят за памук и за жени. — Той махна един конец от панталоните си. — Не, аз не познавам тези хора, Каролайн, но те са ми ясни. Последното нещо, от което се нуждая, за да реша този случай, е да включа Бърк Тръсдейл в екипа си. Вярвам, че е напълно честен и предан, но именно предаността му ме тревожи.

— Мога ли да бъда откровена, Матю?

— Разбира се. — Той разтвори ръце.

— Ти се държиш като надуто магаре — започна Каролайн и видя как лицето му помръкна. — Тези методи може да са добри в Балтимор или Вашингтон, но тук, в делтата на Мисисипи, не вършат работа. Ако стане още едно убийство, а ти май си убеден в това, по-добре си задай въпроса, дали е можело да се предотврати. Ти би могъл да го предотвратиш, ако си създадеш връзки с тези хора, вместо да се държиш самодоволно и да се отнасяш надменно с тях.

Бърнс се надигна сковано.

— Съжалявам, Каролайн, че не се разбрахме по този въпрос. Ала все пак настоявам да послушаш съвета ми и да не се срещаш с Тъкър Лонгстрийт, докато не приключи разследването.

— Повече не желая да следвам никакви съвети.

— Както решиш. Но трябва да те помоля да дойдеш утре във временната ми главна квартира. Около десет часа, ако това не представлява неудобство за теб.

— Защо?

— Имам няколко въпроса към теб. Официални въпроси.

— Тогава аз ще ти отговоря. Официални отговори.

Тя дори не си направи труда да го изпрати до вратата.