Нора Робъртс
Порочна невинност (16)

15.

Тъкър влезе в стаята на шерифа, но намери само сержант Барб Хопкинс, която дежуреше по половин ден, седнала на малкото бюро в ъгъла. До нея си играеше на затворници шестгодишният й син Марк.

— Здравей, Тък — поздрави го тя. Откакто двамата бяха завършили гимназията „Джеферсън Дейвис“, тя беше напълняла с двадесет и пет килограма. На кръглото й лице цъфна весела усмивка. — Случило ли се е нещо?

— Така ми се струва. — Той винаги я бе харесвал: тя се бе омъжила за Лу Хопкинс на деветнадесет години и след това през две години им се раждаше по едно дете, докато най-после се бе появил и Марк. Тогава Барб бе заявила категорично на Лу, че няма да ражда повече деца. — Къде е останалото ти потомство, Барб?

— О, шляят се някъде из града.

Тъкър погледна към килиите и се обърна към момченцето:

— Кого пазиш, малкия?

— Няма никого, защото ги убих всичките. — Детето дяволито се ухили и се хвана за решетките. — Убих ги, защото знам, че няма да ме хванат.

— Обзалагам се, че ще те хванат. Тук има един опасен престъпник, Барб.

— Като че ли не знам. Щом дойдохме тази сутрин, веднага включи нагревателя на аквариума и свари всички рибки. Той е един психопат, убиец на рибки. — Тя извади от чантата си парче сирене и го захапа. — Какво мога да направя за теб, Тък?

— Търся Бърк.

— Той взе няколко полицая и заедно с Карл тръгнаха да търсят Остин Хетинджър. Пристигна окръжният шериф със специален хеликоптер. Ще претърсят цялата околност. Като нищо може да се опита да те застреля или отново да изпотроши прозорците на Каролайн Уейвърли — хладнокръвно рече жената. — Този човек успя да изиграе полицаите и да ги направи на глупаци. Сега е обявен за издирване. Очакват го големи неприятности.

— Ще се намеси ли ФБР?

— О, говориш за онзи, специалния агент, дето не се разделя с костюма и вратовръзката? Остави тази работа на нашите момчета. Уж работи заедно с тях, но повече се занимава с разпитването на свидетелите. — Тя отхапа от сиренето. — Успях да видя списъка на свидетелите му. Кани се да разпитва Върнън Хетинджър, Тоби Марч, Дарлийн Талбът и Нанси Кунс. — Барб облиза пръстите си. — И ти също си в списъка, Тък.

— Да, очаквах, че отново ще се сети за мен. Можеш ли да повикаш Бърк чрез това нещо? — И той посочи към радиотелефона. — Попитай го дали ще има малко време за мен.

— Разбира се, че мога. Наричат ги уоки-токи. — Барб внимателно избърса пръстите си, завъртя някакъв номер, изкашля се и почука на микрофона. — Базата вика пост номер едно. Базата вика пост номер едно. Приемам. — Затисна микрофона с ръка и се усмихна на Тъкър. — Джъд Ларсън ми каза, че трябва да използваме кодирани имена, като Сребърната лисица и Голямата мечка. — Поклати глава и отново се наведе над микрофона. — Базата вика пост номер едно. Бърк, скъпи, чуваш ли ме?

— Тук е номер едно. Извинявай, Барб, но ръцете ми са заети. Приемам.

— Тъкър е тук в офиса и иска да говори с теб.

— Добре, дай ми го.

Тъкър се наведе над микрофона.

— Бърк, трябва да се видим. Мога ли да дойда при теб?

От слушалката се чу пращене.

— Сега съм много зает, Тък, но мога да тръгна по Догстрийт и да се срещнем при Самотния дъб. Там ще блокираме шосето. Приемам.

— Ще бъда там. — Замислено погледна към микрофона и добави: — Да, ще дойда. Дочуване.

Барб отново му се усмихна.

— На твое място бих взела пушката. Тази сутрин Остин успя да се справи с двама полицаи.

— Да, имаш право. Благодаря ти за загрижеността, Барб.

Когато излизаше, Марк извика зад него:

— Убих ги! Убих ги всичките!

Тъкър ужасено потръпна. Не се досети, че момчето говореше за рибките.

 

 

Той забеляза двата хеликоптера, които кръжаха над градчето. Трима полицаи бяха застанали в засада в парцела на стария Стоуки, друга група се бе разпръснала ветрилообразно около рибарника на Чарли О’Хара. Всички до един бяха въоръжени.

Това напомни на Тъкър за търсенето на Френси. Пред очите му изплува мъртвешки бледото лице на убитата, плуваща в блатото. Спря колата до Самотния дъб и взе една касета. С облекчение разбра, че не е попаднал на Тами Уинет или Лорета Лин — двама от певците, предпочитани от Джоузи.

Рой Орбисън тъжно запя „Аз плача“ и младият мъж усети как напрежението започва да отпуска раменете му. Все пак, припомни си той, сега не търсеха труп на някоя девойка. Търсеха един луд. Един луд, въоръжен с два полицейски пистолета тридесет и осми калибър.

По дългия прав участък засадата на полицията се виждаше от осем километра. Тъкър си каза, че ако Остин реши да избяга по това шосе с буика на Бърди, щеше да ги види отдалеч. Ярко оранжевите дървени прегради блестяха на слънцето и се виждаха от километри. Зад тях бяха паркирани два полицейски патрулни автомобила, плътно опрени един до друг като две огромни черно-бели кучета.

Отстрани на пътя бе паркиран новият лъскав пикап на Джъд Ларсън. Той винаги бе готов да остави магазина на помощниците си и да се втурне да помага на полицията. Зад него се виждаше камионът на Съни Талбът с два огромни прожектора, които изглеждаха като жълти очи. Най-отзад бяха колата на Бърк и шевролетът на Лу Хопкинс.

Колата на Лу беше потънала в прах и някой бе надраскал на задното стъкло: „Измийте ме, моля!“.

Тъкър бавно приближи. Пред него изскочиха двама полицаи с насочени пушки. Макар да не очакваше, че те първо ще стрелят, а после ще задават въпроси, той въздъхна с облекчение, когато видя, че Бърк им махна да се отдръпнат.

— Изглежда, че положението е много сериозно? — попита още със слизането си от колата.

— Окръжният шериф е побеснял — промърмори шерифът. — Никак не му се харесва шетнята на онези от ФБР. Счита, че Остин вече е преполовил пътя до мексиканската граница, но не иска да го признае.

Тъкър извади цигарите, предложи му една и запали.

— А ти какво мислиш?

Бърк издиша дима. Този ден се оказа отвратително дълъг и той се радваше на срещата с Тъкър.

— Ако познаваш всички заливчета в блатото и околните потоци, можеш да се укриваш за доста дълго време. Особено ако имаш сериозна причина да избягваш представителите на властта. Трябва да изпратим двама полицаи в Суийтуотър.

— Я зарежи тези глупости.

— Трябва да го направим, Тък. Хайде да вървим! — Сложи ръката си на рамото му. — Все пак в имението има жени.

Тъкър погледна към пътеката, водеща към дъбовете, зад които се криеше блатото.

— Шибана история — каза той.

— Така е.

Нещо в гласа на Бърк накара Тъкър да се обърне.

— Да не би да криеш нещо?

— Мисля, че ти казах достатъчно.

— Познаваме се твърде отдавна.

Шерифът погледна назад към двамата полицаи.

— Снощи Боби Лий дойде у нас.

— Е, това е новина.

Бърк гневно го погледна.

— Той иска да се ожени за Марвела. Помоли ме да поговорим насаме. Излязохме на задната веранда. Да знаещ, Тъкър, това момче ме изплаши до смърт. Страхувах се, че ще ме изненада с новината, че дъщеря ми е бременна. Не зная какво бих направил, сигурно щях да го убия. — Видя, че приятелят му се усмихва, и продължи малко по-спокойно. — Да, знам, знам какво ще ми кажеш. Но всичко е съвсем различно, когато става дума за дъщеря ти. Както и да е… — Всмукна дълбоко от цигарата и изпусна дима. — Хлапакът каза, че тя не е бременна. Мисля, че днес младите са по-умни и знаят как да се предпазват. Спомням си времето, когато ходех със Сузи и трябваше да купувам презервативи чак от Гренвил. — Пресилено се ухили. — И когато се любехме на задната седалка на татковия шевролет, винаги имах по един в задния си джоб. — Усмивката му помръкна. — Разбира се, ако ги бях използвал, Марвела нямаше да се роди.

— Какво му отговори, Бърк?

— Какво можех да му отговоря, по дяволите! — Уморено се подпря на приклада на пушката. — Аз съм я отгледал. Но тя иска да бъде с него и това е всичко. Намерил си е добра работа при Талбът и мисля, че е добро момче. Луд е по нея и мисля, че ще бъдат щастливи. Ала сърцето ме заболя, като го слушах.

— Как го прие Сузи?

— Изплака цели кофи със сълзи. — Бърк въздъхна, захвърли цигарата и я стъпка. — И когато Марвела започна да обяснява как щели да се преместят в Джаксън, аз се уплаших, че Сузи ще наводни къщата. След това и Марвела се разплака. Когато спряха, веднага заговориха за сватбения тоалет, но аз не издържах и излязох от стаята.

— Значи се предаде, а?

— Така е. Но моля те, засега не казвай на никого. Тази вечер Марвела и Боби Лий ще се срещнат с родителите му.

— Искаш ли да поговорим за нещо друго?

— С удоволствие.

Тъкър му разказа за червилото на Джоузи.

— Дарлийн и Били Т. са любовници? — Бърк се намръщи. — Никога не съм подозирал.

— Попитай Сузи.

Той въздъхна и кимна.

— Жените винаги крият нещо. Само един Бог знае какво си мислят. Сузи беше бременна от три месеца с Томи, преди да ми каже. Решила, че не трябва да ме тревожи, тъй като бяхме още много бедни. Когато Марвела се влюбила в брата на Дарлийн, тя не ми каза нищо. Това, което се опитвам да ти обясня, Тъкър, е, че не мога да арестувам Били Т. само защото Дарлийн има същото червило като Джоузи!

— Знам, че това не е достатъчно, Бърк. Само си мислех, че трябва да го знаеш.

Бърк изръмжа в знак на одобрение. Скоро щеше да се стъмни и само Бог можеше да открие Остин.

— Ще поговоря довечера със Сузи. Ако наистина се окаже, че Били Т. има връзка с Дарлийн, ще намеря време да поговоря с него.

— Ще ти бъда благодарен — каза Тъкър и реши, че може да се заеме с нещо по-приятно.

 

 

На следващата сутрин, след като бе спал само пет часа, шерифът седна на масата пред купата с овесена каша. Беше много разтревожен — късно снощи бяха открили буика на Бърди, изоставен край Котънсийд Роуд и вече никой не вярваше, че Остин е забягнал към мексиканската граница. На всичкото отгоре трябваше да измисли откъде да вземе смокинг, за да отведе дъщеря си до олтара.

Сузи вече не се отлепяше от телефона. Двете с Хепи Фулър крояха планове за сватбената церемония като генерали, замислящи настъпление по цялата линия на фронта.

Бърк тъкмо си задаваше въпроса кога ще се отърве от опекунството на окръжния шериф, когато от съседната врата долетяха писъци. Като че ли нещо тежко се стовари на пода. Той скочи от стола.

Боже господи, как можа да забрави за семейство Талбът? Сузи връхлетя в кухнята, но Бърк вече прескачаше оградата между двата съседски двора.

— Уби го, господи! Уби го! — крещеше Дарлийн. Малката кухня беше обърната наопаки. Свряна в ъгъла, тя скубеше косите си и неистово пищеше. Късата й нощница бе разпокъсана и белите й трепкащи гърди бяха изскочили.

Бърк тактично бе отклонил погледа си към преобърнатата маса. Всичко наоколо бе оплескано с остатъците от закуската. Били Т. лежеше на пода, проснат сред овесената каша.

Шерифът поклати глава и погледна към Джуниър Талбът, който се бе надвесил над Били Т. с тежък чугунен тиган в ръка.

— Надявам се, че няма да го убиеш, Джуниър.

— Не смятам да го убивам — отвърна той и отпусна ръка. — Просто исках да му посмачкам малко фасона.

— Почакай. — Шерифът се наведе към Били Т., докато Дарлийн продължаваше да пищи и да си скубе косите. От детската стая се чуваха писъците на Скутър. — Струва ми се, че си го ударил доста силно — изрече Бърк и опипа подутината на темето на Били Т. — Може би трябва да го отнесем при д-р Шейс.

— Ще ти помогна.

Бърк внимателно го изгледа.

— Кажи ми какво стана, Джуниър.

— Ами… — Той дръпна стола към себе си. — Бях забравил да кажа нещо на Дарлийн. Когато се върнах, го видях, че се промъкна в кухнята и се нахвърли върху жена ми. — Погледна към Дарлийн и тя веднага спря да плаче. Така ли беше, Дарлийн?

— Аз… — Тя подсмръкна и погледна уплашено. — Така беше. Аз… той се нахвърли върху мен толкова бързо, че не можах нищо да направя. И в този момент Джуниър се върна вкъщи и…

— По-добре върви да видиш бебето — тихо каза съпругът й и оправи разкъсаната й нощница. — Не се безпокой, той повече няма да ти досажда.

Тя преглътна и кимна.

— Да, Джуниър.

После побърза да се измъкне от кухнята. Джуниър погледна към Били Т., който се размърда.

— Един мъж трябва да защитава това, което му принадлежи, нали шерифе?

Бърк пъхна ръце под мишниците на Били Т.

— Предполагам, че си прав. А сега ми помогни да го занесем до колата.

 

 

Сай беше щастлив. Срамуваше се, че се чувства толкова щастлив, когато току-що бяха погребали сестра му, а целият град говореше за баща му. Но нищо не можеше да стори.

Чувстваше се щастлив, защото бе успял да се измъкне от къщи. Майка му лежеше на дивана, замаяна от успокоителните, които д-р Шейс й бе дал, и гледаше дневното шоу по телевизията.

Хубаво бе, че можеше да се махне и да не гледа полицейската кола, която стоеше до ъгъла. Дебнеха дали баща му ще се появи отнякъде. Момчето отиваше на работа и си подсвиркваше.

Трябваше да измине петнадесет километра, но това не го плашеше. Бе започнал да събира пари, за да може един ден да бъде свободен. Бе решил, че когато навърши осемнадесет години, ще се махне от Инъсънс.

Имаше още четири години дотогава и те му се струваха безкрайно дълги. Ала след като вече имаше работа, не му изглеждаха така безнадеждни.

Харесваше работата си и си представяше, че един ден ще има визитни картички като онзи търговец на библии, който миналия април бе продал една на майка му. Неговата картичка щеше да изглежда така:

„Сайръс Хетинджър

Човекът, който може да свърши всичко.

Никоя работа не е прекалено голяма.

Никоя работа не е прекалено малка“.

Да, той щеше да поеме по собствения си път. Когато стане на осемнадесет години, ще има достатъчно спестени пари, за да си купи билет до Джаксън. А може би и до Ню Орлеан. Глупости! Ако поиска, ще отиде чак до Калифорния.

Започна да си тананика „Калифорния, аз идвам“ и зави покрай двора на Тоби Марч. Запита се дали Джим ще боядисва и днес в къщата на мис Уейвърли и дали ще могат да се видят за малко.

Пресече поточето, което през това време на годината бе почти пресъхнало, и подкара към канала.

Спомни си как двамата с Джим бяха изписали имената си по бетонната стена. Спомни си колко често се бяха крили там и внимателно разглеждаха списание „Плейбой“, което Сай беше задигнал от приятелката на брат си.

Онези снимки си ги биваше, припомни си момчето. За Сай, който никога не беше виждал гола жена, те бяха нещо изключително вълнуващо и докато ги гледаше, пенисът му се бе втвърдил като скала. И онази нощ оръдието на Сатаната се освободи и той намокри чаршафа в съня си.

Колко се изненада майка му, когато й каза, че ще занесе прането вместо нея.

При този спомен се усмихна, запита се дали отново ще му се случи нещо подобно и подкара колелото покрай канала.

Някаква ръка затъкна устата му и Сай не успя дори да гъкне. Въобще не помисли да се съпротивлява. Много добре познаваше тази ръка до последния косъм. Познаваше дори и миризмата й. Уплаши се тъй силно и отчаяно, че дори не помисли да крещи за помощ.

— Открих свърталището ти — прошепна Остин. — Открих гнездото на порока, с развратните списания и негърските драсканици по стените. Колко хлапаци са идвали тук да онанират?

Момчето само поклати глава. Баща му го блъсна така силно в бетонната стена на канала, че той изохка от болка. Очакваше Остин да свали колана си и да започне да го налага, но видя, че баща му нямаше колан.

Сигурно му бяха взели колана в затвора. Взимат коланите на затворниците, за да не се обесят с тях.

Сай преглътна. Баща му се бе навел, защото тунелът беше много нисък, но въпреки това изглеждаше едър и страшен. Лицето и ръцете му бяха изцапани и приличаше на хищна птица, готова да се хвърли към жертвата си.

Той отново преглътна и усети, че гърлото му бе пресъхнало.

— Търсят те навсякъде, татко.

— Знам, че ме търсят. Но няма да ме намерят, нали?

— Не, сър.

— И знаеш ли защо, момче? Защото Бог е на моя страна. Безбожниците никога няма да ме открият. Ние водим с тях свещена война. — Той се усмихна и Сай усети как стомахът му се сви на топка. — Те затвориха мен и оставиха онзи убиец, сина на онази блудница, на свобода. Тя беше блудница. Вавилонска блудница! Тя се продаде, макар че ми принадлежеше.

Сай не разбра за кого говори баща му, но кимна.

— Да, сър.

— Ще бъдат наказани. Ще понесат наказанието си за греховете си. — Ръцете му се свиха в юмруци. — Всички до един ще бъдат наказани. До последното коляно. — Очите му се избистриха и отново се насочиха към него. — А ти откъде имаш този велосипед, момче?

Реши да каже, че велосипедът е на Джим, но се уплаши, че лъжата ще изгори езика му.

— Взех го на заем. — Започна да трепери, защото знаеше, че е безсмислено да лъже. — Намерих си работа. Работя в Суийтуотър.

Остин пристъпи към сина си. Очите му бяха като стъклени, а ръцете му се свиваха и отпускаха.

— Ти си отишъл там? В онова змийско гнездо?

Сай знаеше, че има наказание по-лошо от боя с колана. Това бяха юмруците на баща му. Очите му се изпълниха със сълзи.

— Няма да отстъпя, татко, и няма да се махна оттам. Кълна се. Мислех само… — Една ръка го стисна за гърлото и дъхът му секна.

— Дори и собственият ми син ме предаде. Плът от моята плът, кръв от моята кръв! — Той блъсна сина си. Лактите на момчето болезнено се забиха в бетона, но то не извика.

— Ще отидеш там — процеди Остин. — Ще отидеш и ще дебнеш. Искам да знам какво прави той, в коя стая спи. Ще ми казваш всичко, което чуваш и виждаш.

— Да, сър. — Сай избягна погледа му.

— И ще ми носиш храна. Храна и вода. Ще я носиш всяка сутрин и всяка вечер. — Баща му зловещо се усмихна и се наведе към него. Дъхът му миришеше на гнило. Слабата светлина, която проникваше в канала, освети зениците му и Сай видя, че са почти бели. — Няма да казваш на майка си, няма да казваш на Върнън, няма да казваш на никого.

— Да, сър! — Отчаяно заклати глава. — Но нали Върнън ти помогна, татко. Може да вземе пикапа ти и…

Остин го зашлеви през устата.

— Казах ти — няма да казваш на никого. Те ще следят Върнън. Ще го следят ден и нощ, защото знаят, че е на моя страна. Но на теб никой не обръща внимание. Само помни, че ще те наблюдавам. Понякога ще бъда тук и ще те чакам, но може и да не съм тук. Ала винаги ще те наблюдавам. Разбра ли ме? Винаги ще те наблюдавам и ще знам какво говориш. Бог ме е дарил със способността да виждам и да чувам всичко. Ако сгрешиш, Неговият гняв ще те порази и ще те разцепи на две с един удар.

— Ще направя всичко, каквото ми каза. — Зъбите му тракаха от страх. — Обещавам. Ще изпълня всичко.

Грубите ръце сграбчиха момчето за раменете.

— Ако кажеш на някого, че си ме виждал, дори и Бог няма да може да те спаси.

 

 

На Сай му трябваше почти цял час, за да стигне до Суийтуотър. Бе изминал четвъртината път, когато спря и повърна. Когато стомахът му се изпразни, той изми лицето си в оскъдните води на Литъл Хоуп. Краката му трепереха и трябваше да кара бавно. През няколко минути се оглеждаше тревожно назад. Бе почти сигурен, че ще види баща си с онази усмивка, която се появяваше на лицето му, когато развързваше колана си.

Когато стигна до Суийтуотър, момчето видя Тъкър на страничната тераса, зает с утринната поща. Сай остави велосипеда и неуверено се приближи.

— Добро утро, Сай.

— Добро, мистър Тъкър — гласът му прозвуча дрезгаво и той се изкашля. — Съжалявам, че закъснях. Аз бях…

— Сам ще определяш кога да идваш, Сай. — Младият мъж разсеяно погледна някакъв доклад и го остави настрани. — Не държа да идваш в определен час.

— Да, сър. Ако ми кажете кога да идвам, аз ще го спазвам.

— Няма нужда да бързаме — шеговито рече той и взе парче бекон. — Закусвал ли си?

При мисълта как бе повръщал по пътя стомахът му се сви болезнено.

— Да, сър.

— Тогава ела на терасата при мен, докато свърша със закуската. После ще решим какво да правиш.

Неохотно изкачи трите стъпала до терасата. Кучето на Тъкър, Бъстър, го погледна, завъртя опашка и се оригна.

— Той обича да има компания — каза Тъкър, отмести едно от списанията на Джоузи и се усмихна на момчето.

— Тъй като ти си момче за всичко… по дяволите, какво си направил със себе си?

— Сър? — В гласа му се прокрадна паника. — Не съм направил нищо.

— По дяволите, момче, лактите ти са одрани до кръв. — Хвана ръката му и я вдигна. От раната все още кървеше и бе зацапана с пясък.

— Просто паднах от колелото.

Тъкър присви очи.

— Върнън ли те подреди така? — Той се беше спречквал с него и знаеше, че този мъж нямаше да се замисли да накаже по-малкия си брат.

Какъвто бащата, такъв и синът.

— Не, сър — облекчено отвърна Сай. Поне този път можеше да каже истината. — Кълна се, че Върнън не ме е докосвал. Понякога той пощурява, но аз се скривам от погледа му, докато му мине. Той не е като татко… — Изведнъж млъкна и се изчерви. — Не беше Върнън. Просто паднах с колелото.

Младият мъж недоверчиво слушаше неясните му обяснения. Безсмислено беше да го насилва и да го измъчва както баща му и брат му.

— Добре, няма нужда да ми обясняваш повече. Иди и кажи на Дела да ти изчисти раните.

— Аз не искам…

— Момче! — Облегна се на стола. — Една от привилегиите на всеки работодател е правото му да заповядва. Щом ти казвам да отидеш, значи трябва да го направиш. Раните ти трябва да бъдат почистени. Вземи си и една кока-кола от хладилника, а като се върнеш, ще измисля какво да работиш днес.

— Да, сър — отвърна виновно Сай и влезе в къщата с натежало сърце.

Тъкър намръщено го проследи с поглед. Момчето изглеждаше дяволски зле. Но кой можеше да го упрекне за това? Хвърли още едно парче бекон на кучето и реши да намери повече работа на Сай, за да го откъсне от мислите му.

Наближаваше пладне, когато Тъкър му нареди да провери трактора. Вече целият град знаеше за случилото се в кухнята на Талбът. Дела научи за това по телефона от Ърлийн.

Цялата история се предъвкваше в няколко варианта. Връзката между Дарлийн и Били Т. бе потвърдена окончателно, но Тъкър се интересуваше само от едно нещо в нея.

Джуниър бе заварил жена си върху кухненската маса в прегръдките на Били Т. и без много приказки го бе цапардосал здравата по главата.

Инъсънс доста дълго нямаше да забрави тази пикантна история.

Младият мъж мисли през целия следобед, после отиде до кухнята и си отряза едно парче от банановия пай на Дела. В края на краищата всеки си имаше принципи. Един мъж можеше да се откаже от много неща, но не и от принципите си.

Успя да убеди икономката да му даде колата си, като обеща да й купи нови обици и да донесе бутилка газ. Докато караше към къщата на Каролайн, се питаше дали ще може да я накара да отидат довечера на кино. След един километър Тъкър паркира колата.

За да дойде от града до Суийтуотър или да се върне в града, Били Т. е трябвало да мине по този път. Доколкото знаеше, той всяка вечер киснеше в ресторанта на Макгрийди и не пропускаше да играе билярд.

Тъкър извади цигара и зачака.

Допушваше цигарата си, когато видя Каролайн, която водеше кученцето си, вързано с червена каишка.

Тя спря, но кучето я задърпа напред.

— Скъпа — усмихна се младият мъж, — накъде те води това куче?

— Излезли сме на разходка. — Те приближиха до колата, Юслис завъртя опашката си и се спусна към глезена на Тъкър.

— Тук е доста безлюдно. — Той се наведе и отмести кучето от крака си. — Не е ли по-добре да се разхождате около къщата?

— Опитвам се да го науча да свиква с каишката.

Сякаш за да покаже безсмислеността на това начинание, Юслис се завъртя и загриза каишката.

— Изглежда, че няма да свикне лесно — усмихна се младият мъж. — Изглеждаш уморена, Каро. Да не си прекарала тежка нощ?

— Кученцето бе неспокойно. — Не му каза, че когато то се бе успокоило, тя дълго не можа да заспи. Мислеше за Остин Хетинджър, който можеше отново да я нападне.

— Трябва ти картонена кутия и будилник.

— Моля?

— Юслис страда за майка си. Постави го в картонената кутия, сложи и онази възглавница и нагласи будилника до него. Тиктакането на будилника ще го приспи.

— О, така ли? — Младата жена се замисли и реши да не споменава, че бе взела кученцето в леглото, за да го успокои. — Ще трябва да опитам. Какво правиш тук, от тази страна на пътя?

— Нищо, просто чакам да мине времето.

— Доста странно място за убиване на времето. Все още не са заловили Хетинджър, нали?

— Доколкото знам, все още не са.

— Тъкър, Сузи ми спомена за Върнън Хетинджър. Каза, че не е по-добър от баща си.

Той щракаше с пръсти, за да забавлява Юслис.

— Бих казал, че Върнън се стреми да стане като баща си, но все още не го е достигнал.

— Тя каза, че винаги бил готов да се сбие и…

— Да, веднъж се сби и с мен — прекъсна я Тъкър. — Нахвърли се върху мен и ме ритна. Съжалявам, че трябва да го кажа, а след това Дуейн ритна него. — Младият мъж се ухили, като си спомни колко силен беше брат му, преди алкохолът да пресуши силите му. Като момче никога не съм разчитал на мускулите си. Макар че работех на полето, ръцете ми бяха слаби. Но Дуейн беше много як. С огромните си ръце беше един от най-добрите защитници на футболния отбор и всички момичета припадаха по него. И когато Върнън се опита да ми промени физиономията, Дуейн с два удара го повали на земята.

— Сигурна съм, че това е доста забавна история, но според мен трябва да се пазиш и от Върнън.

— Мисля, че няма защо да се тревожа чак толкова заради Остин и сина му.

— Защо? — избухна Каролайн. — Само защото твоят голям брат ще ги набие и ще те защити?

— Напоследък той е прекалено зает със себе си. — Тъкър погледна към пътя и видя, че в далечината се задава тъндърбърдът на Били Т. — Мисля, че е по-добре да се върнеш и да не мислиш повече за Остин и сина му. Може би по-късно ще се отбия при теб, за да видя как върви боядисването.

— Какво има? — Беше виждала този израз в очите му, когато я бе повалил на земята, за да я спаси от изстрелите на Остин. А също, когато я бе попитал има ли пушка в къщата. Този мъж не се нуждаеше от закрилата на големия си брат или на който и да било друг. Тя чу шума от колата на Били Т. и се обърна. — Какво става, Тъкър?

— Нищо, което да те засяга. Прибирай се, Каролайн. — Спусна гюрука точно когато Били Т. закова колата си зад неговата.

Каролайн взе кученцето на ръце, но не помръдна.

— Хей, Фъкър^[1]… искам да кажа Тъкър — ухили се Били Т., без да вади клечката за зъби от устата си. Бе възхитен от остроумието си. Но всъщност не му беше много весело. Главата все още го болеше, а гордостта му беше пострадала още по-тежко. Чувстваше се сякаш го бяха ритнали отзад.

— Здравей, Били Т. — каза Тъкър и се запъти към него, без да изважда ръце от джобовете. — Чух, че тази сутрин си имал малка неприятност.

Очите на Били Т. се свиха злобно.

— А теб какво те засяга?

— Нищо, просто поддържам разговора. Знаеш ли, когато това се е случило, вече бях тук и те чаках да минеш.

— Така ли?

— Да. — С крайчеца на окото си младият мъж видя, че Каролайн се приближава към тях. Макар че беше на няколко метра, присъствието й го подразни. — Бих искал да изясним една дреболия, ако имаш време, разбира се.

Преди Били Т. да разбере какво става, той се наведе и дръпна ключовете от арматурното табло. Хората често забравяха, че понякога може да бъде и доста пъргав.

— А това е в случай, че нямаш време.

— По дяволите! — извика Били Т. и отвори вратата. — Май си просиш да ти насинят и другото око.

Той огледа цинично Каролайн.

— Тя може да остане, Тък. Може би, след като свърша с теб, ще пожелае да изпие по бира с един истински мъж.

Младата жена ядосано вирна глава.

— Виждам, че се държите като двама глупави гимназисти. Тъкър, не знам какво се е случило между вас двамата, но искам да ме закараш вкъщи. Веднага.

Били Т. се ухили и извади клечката за зъби.

— Май вече е време да се гушкате с мацето, а, Тъкър? Редовно ли й го подаваш?

Каролайн побесня и се спусна към него, но ръката на Тъкър я спря.

— Така не се говори пред дама, Били Т., но след малко ще обсъдим и това. Мисля, че трябва да разменим няколко думи относно колата ми.

— Чух, че колата ти била закарана в Джаксън, цялата била смачкана.

— Правилно си чул. Ние двамата никога не сме се разбирали. Не смятам, че ще се разбираме и в бъдеще, но не мисля, че колата ми трябва да пострада от това.

Мъжът изсумтя и се изплю.

— Доколкото съм чул, ти сам си блъснал колата.

— Да, след като си се промъкнал като плъх в Суийтуотър и си поиграл с колата. — Знаеше, че Били Т. не е от най-умните, и излъга, без да му мигне окото.

— Дарлийн каза, че ти си пробил онези дупки в спирачните шлангове. Струва ми се, че не беше много почтено от нейна страна, след като си й подарил червилото на Джоузи.

— Тя е само една лъжлива мръсница.

— Може би е така, но смятам, че този път е казала истината.

Били Т. отметна косата от челото си.

— И какво от това? Нищо не можеш да докажеш. — Сви устни. — Мога да ти разкажа всичко още тук. Наистина минах през разкошната ви морава и пробих дупките в разкошната ти кола. Дарлийн бе вбесена, защото ти бе разбил сърцето на Еда Лу, така че исках да я зарадвам. А и те мразя, мръсно самодоволно копеле! Но нищо не можеш да докажеш.

Тъкър извади една цигара и се замисли.

— За това си прав, но няма да те оставя да се измъкнеш толкова лесно — откъсна края на цигарата и я запали. Каролайн отстъпи крачка назад. Познаваше този глас и това изражение. — Можело е някой друг от семейството ми да се качи на колата, някой, който не е толкова добър с кормилото. А тази мисъл ме вбесява, Били Т.

— И какво смяташ да предприемеш?

Тъкър се загледа в края на цигарата си.

— Ще предприема нещо. Не мога да кажа, че ще се радвам, ако отново разбия главата си.

— Ти винаги си бил страхливец. — Отново се ухили Били Т. и разпери ръце. — Хайде сега, да те видим какво ще направиш.

— Е, щом стигнахме дотук. — Неочаквано го ритна в слабините.

Били Т. се сви на две, изпусна въздух като от тенджера под налягане и падна на пътя. Тъкър се наведе и го ритна още веднъж между краката. Очите на Били Т. щяха да изскочат от орбитите.

— Не припадай момче, още не съм свършил с теб. Може би това ще те накара да поразмислиш, чуваш ли ме?

— Ох! — Това бе единственият звук, на който беше способен.

— Добре. Нали знаеш кой държи ипотеката на земята на вашето семейство? От три месеца закъснявате с вноските. Сигурен съм, че няма да ви хареса, ако обявя ипотеката за просрочена. А и онзи памук, на който не обръщате достатъчно внимание, по едно стечение на обстоятелствата също е моя собственост. Няма да възразя, ако подадеш оплакване срещу мен. Но ще изгубиш земята си, работата си и ще направя всичко възможно да останеш скопен до края на живота си, кълна се в Бога. — Били Т. само изохка и се сви на топка. — Много харесвам колата си — въздъхна Тъкър, — а освен това много харесвам и тази дама, която ти преди малко обиди. Така че стой по-далеч от мен. Вече не съм онзи мършав десетгодишен хлапак.

— Остави ме. Ти ме осакати.

— Не се безпокой, топките ти отново ще се надуят. Нали затова им викат „топки“. — Когато нещастникът се изправи, Тъкър забеляза, че Каролайн е пуснала кученцето на земята. Юслис се изпика върху обувките на Били Т. Младият мъж се ухили и взе кучето. — Сега можеш да подадеш оплакване не само за телесна повреда, но и за обида.

Обърна се към Каролайн, която стоеше със зяпнала уста и гледаше с широко отворени очи.

— Хайде, скъпа. Трябва да те закарам до вас.

— Нима ще го оставиш тук? — Тя извърна глава и погледна към Били Т., докато я водеше към олдсмобила.

— Точно така възнамерявам да направя. Мисля, че довечера можем да отидем на кино.

— На кино ли? Тъкър, аз просто стоях там и гледах как ти ритна този мъж в…

— Във възпитаните среди ги наричат срамни части. А сега се дръпни от кормилото, освен ако не искаш ти да караш.

Тя разтри слепоочието си и попита:

— Но не беше ли нечестно от твоя страна да се биеш така?

— Всеки бой е нечестен, Каролайн, затова аз винаги съм се старал да избягвам разправиите. — Наведе се към нея, леко я целуна и завъртя стартера, после хвърли ключовете на Били Т. на пътя. — Е, какво ще кажеш за киното довечера?

— Какъв филм дават? — Каролайн въздъхна примирено.