Нора Робъртс
Порочна невинност (15)

14.

— Никога ли не работиш? — попита Каролайн и се наведе да измъкне от колата кученцето, чантата си и кесиите с покупките.

— Само когато не успея да изкръшкам. — Тъкър остави розите на стъпалата и бавно се изправи. — Какво си донесла?

— Намерих си кученце.

Той се захили и се приближи към колата й, паркирана до широкия олдсмобил.

— Симпатяга! — Погали кученцето и надникна в багажника на колата й. — Да ти помогна?

— Защо си дошъл? — попита тя и отметна косата от очите си.

— Защото реших, че ще се зарадваш да ме видиш.

Успя да си открадне една бърза целувка, тъй като ръцете й бяха заети с кесиите. — Но май не си очарована от присъствието ми. Хайде, остави тези пакети. Аз ще ги занеса в кухнята.

Каролайн послуша съвета му. Любопитно бе да се узнае дали може все пак да върши нещо с ръцете си, освен да подлудява женските сърца. Седна на стъпалата и се зае да закопчава току-що купения нашийник на врата на Юслис.

— Май си се сдобила с всичко необходимо за кученцето — отбеляза Тъкър, извади от багажника голямата кесия с храна за кучета и я преметна през рамо.

Каролайн механично отбеляза, че Юслис е доста плашлив и телцето му непрекъснато трепери.

В това време младият мъж измъкна от багажника възглавничката с щамповани ярки цветя.

— А това пък за какво ти е?

— Трябва да спи на нещо.

„Значи това ще бъде постелята на кученцето — помисли си той с усмивка. — Изглежда, това кутре няма лош вкус.“

— Хм… — Струпа всичко на верандата и седна до нея. — Това кутре… да не би да си го взела от Хепи Фулър?

— Да.

Кученцето я заряза и се залови да души ръката на Тъкър. Каролайн усети миризмата на розите, но реши да не се оставя да я очарова с тях, нито да го попита за тях, дори не ги удостои с поглед.

— Хей, малкия! — Погали го по петното, а Юслис се зарадва и замаха със задните си крачета по стъпалата. — Ти май наистина ще се окажеш добро куче. Как си го нарекла?

— Юслис — промърмори тя, докато гледаше как кученцето, нейното кученце, се сгуши в скута му. — Исках да си намеря куче — пазач.

— Хм, куче — пазач, така ли? — Младият мъж завъртя кучето. — Хей, приятелю, я си покажи зъбките. — Юслис захапа пръста му. — Е, ще пораснат. Както и всичко останало. След няколко месеца няма да можем да го познаем.

— След няколко месеца аз… аз ще бъда в Европа — прекъсна го тя. — Всъщност може би скоро ще си замина. Ако приема поканата да изнеса концерт през септември, през август трябва да бъда във Вашингтон, за да се подготвя.

— Трябва ли да се съгласяваш?

Каролайн не очакваше, че ще трябва да го обсъжда с Тъкър.

— Това е ангажимент — отвърна тя, без да коментира въпроса му. — Но мисля, че ще мога да намеря кой да вземе кученцето, преди да си тръгна.

Погледна я с пъстрите си очи нежно както винаги, но малко по-напрегнато от обикновено. „Този мъж умее да прониква с поглед в душата на събеседниците си — помисли си тя, — да отхвърля всичко несъществено и да стига до главното.“

— Мислех, че ще вземеш кученцето със себе си. — Гласът му беше тих и едва се чуваше сред шумоленето на листата. — Изглежда, че си влюбена в работата си. Така ли е наистина?

Тя не обичаше да се рови в миналото си, не обичаше някой да разкрива това, което не смееше да признае дори пред себе си.

— Не може да се пътува на турне с куче — заяви тя и сметна, че това обяснение е достатъчно.

Но Тъкър не беше на същото мнение.

— Харесват ли ти турнетата?

— Те са част от моя живот, при това доста съществена — отвърна му и се протегна да хване кученцето, което се беше захванало да изследва панталоните на Тъкър. — Защо не го отместиш? Може да ти изцапа панталоните.

— Всяко куче обича да се запознава с всичко ново около него. Но ти не ми отговори на въпроса, Каролайн. Харесват ли ти турнетата?

— Не става дума дали ми харесват или не. Когато даваш концерти, не можеш да избегнеш пътуванията — от летище на летище, от хотел в хотел, от репетиция на репетиция. — Усети как стомахът й се стегна като корава, неприятна топка. Това бе предупреждение — трябва да измисли как да отпуска нервите си, ако не иска в най-скоро време да се обади язвата й.

Когато човек е прекалено напрегнат, лесно може да отгатне симптомите у другите. Тъкър небрежно започна да разтрива врата й.

— Никога не съм могъл да разбера защо някои хора се залавят с неща, които не са по силите им.

— Не съм искала да кажа, че…

— Разбира се, че не си искала, нито си го казала. Нищо не може да се сравни с моите пътувания, Тък, би казала ти. Да летиш до Лондон, да се разхождаш в Париж, а оттам до Виена или Венеция. Винаги съм мечтал да видя тези градове. Но така както го описваш, не ми звучи много забавно.

„Да види тези градове?“ — помисли си тя. Какво всъщност виждаше от тези градове между безбройните интервюта, концерти, репетиции и опаковането на багажа?

— Има хора на този свят, които не смесват удоволствието с професията — чу тя собствения си глас, който прозвуча превзето като глас на стара мома, и изпита отвращение от себе си.

— Това вече е прекалено — каза той и запали цигара. — Виждаш ли това кутре, което подскача щастливо наоколо? То сигурно ще опикае тревата ти, ще върти радостно опашка, когато го повикаш, а след това ще се свие в някой ъгъл, за да подремне. Винаги съм мислил, че кучетата най-добре умеят да се радват на живота.

Младата жена сви устни.

— Само се опитай да опикаваш тревата ми.

Но младият мъж не се усмихна. Загледа замислено върха на цигарата си, а после погледна Каролайн невъзмутимо.

— Попитах д-р Шейс за хапчетата, които ми даде. Перкодан, нали така се казват? Каза, че били много ефикасни. Това ме накара да се запитам защо си имала нужда от тях.

Вече бе свикнала с подобни въпроси и те не я разстройваха.

— Това не е твоя работа.

— Каролайн, аз съм много загрижен за теб — промълви той и я погали по бузата.

Тя отлично знаеше — и двамата го знаеха — че бе казвал това на много жени преди нея. Но и двамата знаеха, че този път е съвсем различно.

— Имах главоболие — изрече тя и се ядоса, че гласът й звучи едновременно язвително и отбранително.

— Постоянно ли?

— Какво е това? Разпит? Много хора страдат от главоболие, особено ако са заети с нещо повече от това да седят по цял ден в люлеещия се стол на верандата.

— Предпочитам един удобен хамак. Но ние говорехме за теб.

Каролайн студено го погледна.

— Стига, Тъкър.

Обикновено той би спрял дотук. Не беше от тези, които обичат да дразнят околните.

— Не ми е приятно да мисля, че страдаш.

— Не страдам. — Ала главоболието й отново се появи.

— Нито пък искам да се тревожиш.

— Да се тревожа — повтори думите му и се засмя. Смехът й прозвуча леко истерично и кученцето заскимтя. — О, за какво да се тревожа! Само затова, че някакъв маниак убива жени и ги хвърля в блатото. Трябва ли да се безпокоя, че Остин Хетинджър отново е на свобода и може би ще се върне, за да натроши отново стъклата на прозорците ми с пушката си? Сигурно няма да изгубя съня си от факта, че той се кани да пробие няколко дупки и в теб.

— Не искам повече дупки в тялото си, отколкото вече имам — погали я успокоително той. — Ние, Лонгстрийт винаги успяваме да се справим с всичко, което ни заплашва.

— О, да, сама разбрах това! Особено като гледам насиненото ти око и ранената ти глава.

Тъкър леко се намръщи. Мислеше, че окото му вече не изглежда толкова зле.

— До една седмица белезите ще изчезнат, а Остин по всяка вероятност отново ще бъде в затвора. Лонгстрийт и този път ще победят, скъпа. Както стана с братовчеда Джереми.

Каролайн въздъхна.

— Той беше близък приятел на Дейвид Крокет, онова момче от Кентъки, спомняш ли си го? Заедно са се сражавали във войната за независимост. Разбира се, тогава Джереми е бил съвсем млад, но изпълнен с желание да се сражава. След войната започнал да търси работа и не знаел какво да прави със себе си. Никога не се установил на едно място. Не можел да намери цел в живота си. Както и да е, чул, че в Тексас започват да се стрелят, и решил да навести стария си приятел Дейвид. Може би щели да участват във войната в Мексико и да застрелят някой и друг мексиканец. Все още бил в Луизиана, когато конят му стъпил в заешка дупка и си счупил крака. Джереми паднал от седлото и също си счупил крака. Трябвало да застреля нещастното животно, което вярно му служило цели осем години. Намерил го някакъв фермер и го прибрал в каруцата си. Този фермер имал дъщеря, както всеки почтен фермер, която се погрижила за крака на Джереми и след две седмици той вече можел да стъпва, макар и накуцвайки.

И така, той се влюбил в момичето. Оженили се, имали много деца и забогатели от плантациите в Луизиана. Това е цялата история, но аз исках да кажа нещо друго. Джереми счупил крака си, изгубил коня си и останал сакат за цял живот. Но той никога не отишъл при приятеля си Дейвид в Тексас и не загинал при Аламо.

Каролайн подпря лицето си и го загледа внимателно, когато той разказваше историята, която може би беше измислена.

— Искаш да кажеш, че мъжете от семейство Лонгстрийт може да си счупят крака, за да избягнат нещо по-лошо.

— Точно така. А сега, скъпа, искаш ли да вземеш кучето си и всичко необходимо, за да се преместиш за няколко дни в Суийтуотър? — Подозрителността в очите й го накара да се усмихне. — Имаме дузина спални, така че няма да ти се наложи да спиш в едно легло с мен, освен ако сама не пожелаеш.

— Благодаря ти за любезното предложение, но трябва да ти откажа.

Упоритостта й го подразни.

— Каролайн, можеш да си вземеш някоя почтена компаньонка или да сложиш резе на вратата на спалнята си, ако мислиш, че ще нахлуя през нощта в стаята ти.

— Сигурна съм, че ще се опиташ — засмя се тя. — И не искам да се ласкаеш от мисълта, че не мога да се справя с теб. Аз трябва да остана тук.

— Не ти предлагам да се преместиш за постоянно — бе изненадан, че тази мисъл не го накара да потръпне, — а само докато Остин е на свобода.

— Трябва да остана тук, Тъкър — повтори тя, — поне до два месеца, така съм решила. През целия си живот не съм отстъпвала от решенията си.

— Разкажи ми за себе си.

— Не, не сега. — Младата жена въздъхна. — Може би някой друг път. Но това е моят дом и моето място е тук. Баба ми е живяла тук през целия си живот. Майка ми е родена тук, макар че предпочита да не го споменава. Искам да мисля, че има много от рода Макнейр в мен, така че мога да живея в тази къща поне едно лято. — Поклати глава и се усмихна. — А сега ще ми поднесеш ли цветята, които си захвърлил на стъпалата?

Можеше да й възрази, но не го направи. Когато на хората не им позволяват да постъпят така, както са решили, те са готови на крайности.

— Тези цветя ли? — попита невинно младият мъж и й поднесе розите. Бяха напръскани с вода, за да останат свежи. — Искаш ли ги?

Каролайн сви рамене.

— Не искам да вехнат на стъпалата.

— Нито пък аз. Купих ги, както и виното чак от Роуздейл. Трябваше да взема колата на Дела — добави той и помириса розите. — А не беше толкова лесно да я убедя. Да беше видяла само колко поръчки ми даде — да отида до химическото чистене, да напазарувам и да взема всичките й поръчки от разпродажбата в Уолуърд, пеньоара, който е купила за сватбата на племенницата си, която ще бъде следващата седмица. Аз си имам принципи и никога не купувам интимно бельо на жени, освен ако не са ми любовници.

— Ти си богат мъж, Тъкър.

— Това е въпрос на принцип — отвърна той и пусна розите в скута й. — Мисля, че жълтото много ти отива.

— Красиви са. — Тя вдъхна уханието им: бе сладко и силно. — Предполагам, че трябва да ти благодаря, както и да ти се извиня за всички неудобства, които неволно съм ти причинила.

— Предпочитам да ме целунеш, вместо да се извиняваш. — Тъкър се усмихна, когато видя, че тя се намръщи, и повдигна брадичката й. — Не разсъждавай, Каролайн, просто го направи. По-добро е от всякакви хапчета против главоболие.

С розите между тях тя се наклони към него и устните й леко докоснаха неговите. Усещането бе силно и приятно и както тя откри, много успокояващо. Младата жена понечи да се отдръпне, но той я прегърна.

— Ти си типична севернячка — промърмори — и винаги бързаш. — След това притисна устните си към нейните.

Тъкър като че ли я пиеше с уста и главата й се замая. Досега не знаеше колко бавна и поглъщаща може да бъде една целувка, ако й се отдадеш изцяло. Въздъхна и се отпусна в ръцете му.

Дори когато усети пръстите му на врата си тя не се разтревожи. Неусетно се притисна към гърдите му и чу силните удари на сърцето му.

И докато устните му бяха върху нейните, Каролайн си помисли, че целувката прилича на гмуркане в хладните води на езеро, обляно от слънчеви лъчи.

Той пръв се отдръпна. Не се осмели да я прегърне. Тя знаеше, че ако го беше направил, нямаше да има сили да го спре.

Беше му трудно да се сдържи, но го направи.

— Не мисля, че искаш да ме поканиш в къщата.

— Не, още не мога да го направя — въздъхна Каролайн.

— Тогава е по-добре да си вървя. — Поколеба се за миг и след това се изправи. — Обещах на братовчедката Лу да мина да я видя и да изиграем една игра на карти, макар че тя обича да шмекерува — усмихна се той. — Аз също шмекерувам, но го правя по-ловко.

— Благодаря за цветята и за виното.

Тъкър прескочи кученцето, което бе заспало на стъпалата, и се отправи към колата на Дела. Влезе вътре, включи двигателя и спусна стъклото.

— Сложи виното в хладилника, скъпа, защото ще се върна.

Младата жена гледаше как завива по пътя и се запита защо последните му думи й прозвучаха като заплаха.

 

 

Джоузи и Кристъл се бяха разположили в любимото им сепаре в „Чет’н Чю“. Оправданието им беше, че ще вечерят, но тъй като и двете вечно бяха на диета, причината всъщност бяха последните клюки.

Джоузи разсеяно ровеше в чинията си. Искаше да намери някое по-тлъсто, препечено парче месо, но се безпокоеше за теглото си. Вече минаваше тридесет и трябваше да внимава с фигурата си.

Майка й бе останала до края на живота си слаба и елегантна. Младата жена искаше да бъде като нея.

От деня, в който разбра, че майка й бе нещо по-специално от баща й, тя непрекъснато се сравняваше с нея. Понякога това я караше да изпитва вина, но не можеше да устои на желанието да бъде красавица като майка си. Дори още по-красива от нея. Да бъде желана от мъжете като майка си. Дори много по-желана.

Никога не можа да постигне нейното вродено достойнство и се забърка в нещастния си първи брак, защото бе решила да подражава на самоуверения си и циничен баща. Това й харесваше — да изглежда като фатална жена, със зашеметяваща външност, но с чувствеността на обикновена жена. Като дете обичаше да се вживява в различни образи. Сега Джоузи Лонгстрийт вече бе изградила собствения си образ.

Докато тя ровеше в чинията, Кристъл набързо унищожи салатата си от риба тон с доматен сос. Не спря да бърбори през цялото време, докато тъпчеше рибата в устата си. Но понеже знаеше целия й живот наизуст, приятелката й не я слушаше.

Харесваше Кристъл още откакто в гимназията тържествено си бяха обещали да бъда приятелки за цял живот. Тогава бяха две богати малки момичета, които не подозираха колко различен живот ги очаква. Джоузи пое по своя път — представиха я в обществото, започна да посещава балове и забави и се омъжи. Бащата на Кристъл, известен адвокат, избяга със секретарката си и тя трябваше да започне работа. Омъжи се несполучливо и се разведе, след като направи втория си спонтанен аборт.

Но те си останаха приятелки. Когато Джоузи беше в Инъсънс, винаги отделяше време за нея. Беше толкова сантиментална, че искаше да запази за цял живот дружбата им от детинство. Харесваше й как двете се допълват една друга. Кристъл беше миниатюрна и приятно закръглена, докато Джоузи бе висока и слаба. Кристъл имаше бяла кожа, осеяна с лунички, и непрекъснато се опитваше да ги премахне при поредния появил се специалист, докато накрая се примири и си каза, че това е нейният чар. Научи се да се грижи за кожата си в козметичния салон на мадам Александра в Ламонт, дори изкара курса за козметичка и се сдоби с диплом.

Като резултат сега даваше съвети на приятелката си как да избели мургавото си, почти циганско лице. Цветът на косата й, който сменяше през няколко месеца, бе като подвижна реклама на нейните умения.

— И когато Беа се залови с маникюра на Нанси Кунс, Джъстин започна да разправя как нейният Уил й споменал, че агентът от ФБР заподозрял един негър в убийството на Еда Лу и останалите момичета. — Кристъл бодна парче риба тон с вилицата си. — Е, не знам точно как е станало, но не мисля, че е така, както го разправя онази Беа, която самата е черна като асо спатия. Аз самата се почувствах неудобно, но тя само помоли Нанси да не се движи, ако не иска да й нареже пръстите.

Джоузи отпи от чашата си.

— Джъстин е толкова влюбена в нейния Уил, че ще повярва дори ако й каже, че може да се получи злато от жабешки лайна — веднага ще започне да промива пясъка от дъното на блатото.

— Това не е извинение — възрази приятелката й.

— Искам да кажа, че всички знаем, че убиецът е негър, но не е хубаво да го говорим в присъствието на Беа. Все пак тя е най-добрата ми маникюристка. Затова дръпнах силно косата на Джъстин и когато тя изпищя, й казах любезно: „О, скъпа, да не би да те заболя? Ужасно съжалявам. Но тези разговори за убийци ме изнервят прекалено много. Добре че не съм ти отрязала ухото, защото отрязано ухо кърви повече от заклано прасе“ — усмихна се Кристъл. — И тя млъкна, и повече не се обади.

— Може би тази вечер трябва да поговоря с Уил. — Джоузи се облегна и отметна косата от челото си. — Това ще накара Джъстин отново да се разпиши.

Кристъл се засмя с нейния писклив смях, приличащ на птичи крясък.

— Ох, Джоузи, и ти си една! — Погледът й се насочи към вратата на ресторанта, която рязко се отвори. Наведе се към ухото на Джоузи и прошепна: — Ето я онази, Дарлийн Талбът, с нейното отроче. Винаги съм казвала, че краставите магарета се подушват отдалеч.

— За Били Т. Бъни ли намекваш? — попита заинтригувано Джоузи.

— Говоря за магаретата. Както ти казах, видях го да влиза през задната врата в кухнята на Дарлийн само десет минути, след като Джуниър беше излязъл през предната. Тя беше само с една прозрачна и къса розова нощница. Видях ги през прозореца на кухнята на Сузи Тръсдейл. Тъкмо миех косата й. Кухнята на Сузи винаги блести от чистота дори с всички тези хлапета. И ако не се беше разболяло най-малкото й дете, щеше да дойде в салона да я боядисам и аз нямаше да видя Дарлийн и нейния любовник.

— Какво ти каза Сузи?

— Е, в този момент главата й беше наведена над мивката, но когато я изсуших, аз й казах какво съм видяла. От погледа й разбрах, че не й казвам нищо ново, но ми отвърна, че никога не се интересува от живота на съседите си.

— Значи Дарлийн изневерява на Джуниър с Били Т.? — Джоузи сви устни и засмука сока през сламката. Очите й заблестяха с онзи пламък, който за Кристъл беше предупреждение, че приятелката й замисля нещо.

— Какво ти се върти в ума, Джоузи?

— Тъкмо се питах каква ли физиономия ще направи Джуниър, когато разбере, че го правят на глупак. На мен той ми е симпатичен.

— Хайде де! — възкликна приятелката й и се зае с остатъка от доматите. — Доколкото знам, той е единственият мъж между двадесет и петдесет години в града, с когото не си имала връзка.

— Мога да харесвам някого и без да имам връзка с него. Струва ми се, че някой трябва да му каже какво става в собствената му къща, когато него го няма.

— Не съм сигурна, Джоузи.

— Аз пък съм сигурна. — Започна да рови в чантата си за бележник и писалка. — Ще напиша една бележка, а ти ще му я занесеш.

— Аз? — извика жената и се огледа наоколо. — Защо мислиш, че аз трябва да го направя?

— Защото всички знаят, че ти често се отбиваш до бензиностанцията му.

— Да, но…

— Така че, когато отидеш там — продължи Джоузи, докато пишеше, — трябва само да му привлечеш вниманието, когато е отворено чекмеджето на касата му. Ще пуснеш тази бележка в чекмеджето и ще си тръгнеш. Виждаш, че работата е много лесна.

— Знаеш, че винаги се изприщвам, когато съм нервна — рече Кристъл, почувствала, че кожата й настръхва.

— Трябват ти само две секунди, за да пъхнеш бележката в чекмеджето — настоя приятелката й, когато я видя, че се колебае, и решително продължи: — Нали си спомняш, че ти казах какво разправяше Дарлийн за теб? Каза, че си боядисала така отвратително косата й, че щяла да направи по-добре, ако си я боядисва сама с боя за пет долара, вместо да ти плаща седемнадесет долара и петдесет цента, за да съсипеш окончателно косата й.

— Тази малка кучка няма право да говори така пред клиентите ми! Косата й е толкова проскубана, че ако не посещава някой фризьорски салон, в най-скоро време ще й опада съвсем. — Презрително изсумтя и добави: — Надявам се да се случи.

Джоузи се усмихна и размаха бележката под носа й. Кристъл я грабна.

— Само я погледни, седи там и си черви устните, докато бебето й цялото се е оплескало със сладолед.

Джоузи бавно се обърна и погледна към Дарлийн. Погледът й се спря на позлатената гилза на червилото.

— Хмм, струва ми се, че ми хрумна нещо промърмори тя.

— Какво казваш?

— Нищо. Ще се върна след малко, Кристъл. — Стана и се отправи към масата на Дарлийн.

— Здравей, Дарлийн. Твоето бебе наистина ще стане голям мъж.

— Сега е на осем месеца — отвърна тя, изненадана и поласкана от вниманието й. Остави червилото и взе една салфетка да избърше лицето на Скутър, който се разплака. Докато Дарлийн успокояваше сина си, жената гледаше червилото.

Не грешеше, помисли си тя. Със сигурност не грешеше.

Беше купила това червило в Джаксън от щанда с парфюмерия на Елизабет Арден. Бяха й харесали златната гилза и особеният оттенък на червеното.

Беше го загубила. Не беше го виждала от нощта, когато се срещна с Теди Рубинщайн в аутопсионната зала в погребалното бюро на Палмър. Спомни си, че се бе прибрала доста уморена вкъщи и когато слизаше от колата, бе изпуснала чантата си. Всичко си идваше на мястото.

А на следващия ден Тъкър бе катастрофирал с колата си, защото някой му бе повредил спирачките.

— Имаш много хубаво червило, Дарлийн. И много ти отива. Мога ли да го видя?

Гледаше я злобно с присвити очи, но тя не забеляза погледа й, поласкана от комплимента.

— Мисля, че това червено прави жената много секси. Мъжете харесват това — отвърна Дарлийн.

— Аз също харесвам червеното, но никога досега не съм виждала такъв нюанс. Откъде го намери?

— Ох! — Младата жена се изчерви за миг, но все още бе твърде очарована от вниманието на Джоузи и не се сети да скрие червилото. — Подарък ми е.

Джоузи се усмихна.

— Е, и аз обичам подаръците — обърна се, без да дочака отговор и се върна при недоумяващата Кристъл.

 

 

Петнадесет минути по-късно Джоузи събуди Тъкър, който си почиваше след играта на карти.

Той разтърка сънено очи, без да разбира какво му говори сестра му.

— По-бавно, Джоузи. Още не съм се разсънил.

— Тогава разсъни се, дяволите да те вземат! — Тя го разтърси толкова силно, че той едва не падна от хамака. — Казвам ти, че Били Т. Бъни е повредил колата ти, и искам да знам какво смяташ да предприемеш.

— Искаш да кажеш, че е повредил спирачните шлангове с едно червило?

— Съвсем си оглупял — въздъхна и отново започна да му разказва.

— Скъпа, само защото Дарлийн има същото червило като твоето…

— Тъкър! — Загубила търпение, тя грубо го хвана за ръката. — Една жена винаги може да познае червилото си.

Брат й разтри ръката си и въздъхна примирено.

— Може да си го изгубила някъде другаде.

— Никъде другаде не съм го изгубила. Изпуснах го тук, пред къщата, в онази вечер, когато бях с Теди. На следващата сутрин го нямаше. Не намерих също малкото огледалце с перлите, което ми остана от мама. — В очите й блесна ярост. — Сигурно онази кучка е прибрала и огледалцето.

Тъкър отново въздъхна и бавно се надигна. Явно, че нямаше да може да подремне още малко. Трябваше да предприеме нещо, въпреки че уликите бяха доста неубедителни.

— Къде отиваш?

— Ще отида при Бърк.

Сестра му гневно плесна с ръце.

— Ако татко беше жив, щеше да вземе пушката и да застреля това магаре Били Т.

Брат й се обърна и макар че лицето му остана безизразно, очите му я изгледаха студено.

— Аз не съм като татко, Джоузи.

Тя веднага съжали за думите си и се спусна да го прегърне.

— Скъпи, беше толкова ужасно, толкова се бях уплашила за теб. И заради това не съм на себе си.

— Знам. — Притисна я той към себе си. — Остави ме сам да се оправя. — Наведе се и я целуна. — Когато отида в Джаксън, ще ти купя ново червило.

— Искам яркочервено.

— А сега иди и си почини. Ще взема твоята кола.

— Добре. Тък — повика го тя и когато брат й се обърна, Джоузи му се усмихна. — Може би Джуниър ще му го върне тъпкано.