Нора Робъртс
Порочна невинност (14)

13.

Посред нощ заваля кротко и тъжно. Изсъхналата земя жадно поемаше влагата. На сутринта дъждът постепенно се измести към Арканзас. Нямаше много полза от него — само превърна праха в кал, която засъхна до края на деня.

Около зейналия гроб се бяха скупчили хора, затънали до глезени в парата, издигаща се от нагорещената влажна земя. На няколко метра зад тях от листата на дъбовете, подредени в стройна редица, се стичаха последните дъждовни капки. Монотонното трополене на капките разсейваше Сай и му напомняше за ръждясалия кран в банята, от който денонощно капеше вода.

Понякога нощем в леглото момчето си мислеше, че това непресекващо капене ще го накара да полудее. Също като китайското мъчение с капка вода върху челото на жертвата, за което наскоро бе прочел някъде. Та нали той е Сай Хетинджър, таен агент, а водата капе ли, капе на челото му, но той никого не предава, макар че водата прониква през кожата, костите, та чак до мозъка му.

Не, те няма да го спрат. Той беше Бонд… Джеймс Бонд. Той беше Рамбо. Той беше Индиана Джоунс.

После обаче ще бъде отново само Сай, заврян в просмуканата с влага стаичка, и ще стане от постелята, ще грабне скъсания пешкир и ще го затъкне в крана, за да спре проклетото капене.

Този път не се опита да не обръща внимание на капките, точно обратното, насочи вниманието си върху тяхното неспирно ромолене, за да не мисли за това кой е той всъщност и с какво се занимава.

Преподобният Слейтър му се струваше твърде стар, макар че добрият човечец всъщност нямаше повече от шестдесет. Ала момчето виждаше само редките кичури бяла коса, бръчките по загрубялото от вятъра лице, сбръчканата шия.

За Сай пасторът бе прекалено стар, за да знае всичко за този объркан живот. Днес той отново говореше за смъртта, а нямаше откъде да знае какво ни очаква след нея.

Гласът му ту се издигаше, ту спадаше, като редеше напевно думите за избавлението и за вечния живот, и за онзи старозаветен критерий — Божията воля.

„Нека бъдат простени мислите ми, казваше си той, но всичко това е само купчина конски лайна. Бог няма нищо общо с това, че някой е накълцал Еда Лу на парчета. Как можем да го виним, че днес тя ще легне в пръстта? Как можем да махнем безгрижно с ръка и да го обявим за проява на Божията воля, щом всички знаем, че човешка ръка е държала ножа?“

Вече му бе дошло до гуша от този номер — така да се отминава всяко зло. Ако падне градушка и унищожи току-що покълналия памук, и това ще бъде проява на Божията воля.

Той знаеше откъде пада градушката: всичко зависеше само от горещия въздух, внезапно изстуден горе, в небесата, който пада на земята като малки ледени топчета. Сай не можеше да си представи Господ, седнал горе на Неговия златен трон, замислен дали вече е време да прати градушка върху малките памукови плантации на Остин Хетинджър.

Не можеше също така да си представи как Бог би могъл да пожелае Еда Лу да бъде насечена на парчета и захвърлена в блатото.

Искаше да го каже пред всички. Думите изгаряха езика му. Знаеше, че майка му само щеше да въздъхне и да заплаче още по-силно, а Рут щеше да започне да го прегръща и да го успокоява. Върнън щеше да го удари толкова силно, че ушите му щяха да писнат, а останалите щяха да го изгледат с недоумение.

На гробището бяха дошли много дами, всичките облечени в черно. Мисис Фулър и мисис Шейс стояха заедно с мисис Ларсън и мисис Кунс. При тях беше и Дарлийн с бебето на ръце. Имаше и други жени. Някои от тях бяха приятелки на Еда Лу, но повечето бяха дошли от благоприличие. Мъжете бяха малко. Шерифът Тръсдейл държеше жена си под ръка. Агентът от ФБР бе застанал до него със сериозно изражение на лицето. Но Сай знаеше, че очите му непрестанно оглеждат присъстващите.

— Аз съм пътят, истината и светлината — монотонно се носеше гласът на преподобния Слейтър, а Мейвис хлипаше толкова силно на рамото на по-големия си син, че Върнън политна към жена си и цялата редица от опечалени се залюля, докато преподобният продължаваше да реди молитвата.

— Който вярва в Мен, ще влезе в царството небесно.

Сай искаше да извика, да извика на всички, че Еда Лу не бе вярвала в никого, освен в себе си и тези думи са безсмислени. Но не каза нищо, само сведе глава, защото един мъж бе там, един мъж, от когото се страхуваше повече отколкото от Бога.

Този мъж беше баща му.

 

 

Остин Хетинджър, облечен в износения си неделен костюм, стоеше изправен, с белезници на ръцете и вериги около глезените. От двете му страни стоеше по един полицай.

Той слушаше словото на пастора и гледаше как ковчегът се спуска в тъмния влажен гроб.

Той слушаше воплите на жена си, погледна към нея и видя подутото й от сълзи лице. Реши, че трябва да действа.

Когато първите буци влажна пръст се посипаха върху ковчега, Остин наведе глава. Господ щеше да му помогне. Гледаше гроба на дъщеря си и очите му се напълниха със сълзи. Нека си мислят, че е сломен от скръб. Нека си мислят, че е само един слаб и безпомощен мъж.

Изчака края на службата и всички жени да се изредят пред жена му, мърморейки безполезни съболезнования.

Когато започнаха да се отправят към колите си, един от полицаите го побутна по ръката.

— Хайде, Хетинджър.

— Моля ви, искам само да се помоля, да се помоля с моята съпруга — промълви той с разтреперан глас, без да отделя очи от гроба.

Видя, че полицаите пристъпват нетърпеливо от крак на крак, и вдигна глава. В избледнелите му светлосини очи се четеше безкрайна мъка по изгубената дъщеря.

— Моля ви — повтори той. — Тя беше моя дъщеря, моята единствена дъщеря. Не е естествено човек да погребва детето си, нали? Знаете какво й сториха, нали? — Сведе поглед, за да не видят омразата в очите му. — Трябва да утеша жена си. Тя трудно ще понесе всичко това. Позволете ми само да прегърна жена си. — И протегна двете си ръце. — Един мъж има право да прегърне жена си пред гроба на дъщеря им, нали?

— Виж какво, извинявай, но не може…

— Хайде, Лу — каза вторият полицай, който също имаше дъщеря. — Как може да избяга с тези окови на краката? Човешко е да му позволим да прегърне жена си.

Остин извърна глава и когато отключиха белезниците, очите му блеснаха от радост.

— Но ние ще стоим до теб — неохотно каза полицаят, когото нарекоха Лу. — Имаш само пет минути.

— Бог да ви благослови.

Забеляза, че Бърк вече се е качил в колата си. Няколко жени се бяха разпръснали из гробището, за да оставят цветя на гробовете на близките си. Хетинджър пристъпи крачка напред и разтвори ръце. Жена му уморено се отпусна в ръцете му.

Задържа я за миг, докато се оглеждаше. Видя, че полицаите се бяха отдръпнали и гледаха настрани.

След това се обърна толкова бързо, че Сай, който никога не бе виждал родителите си прегърнати, се спъна от учудване.

Остин блъсна жена си към единия от полицаите и ги събори в отворения гроб. Докато вторият полицай посягаше за пистолета си, той го удари в гърдите и грабна пушката, която Лу бе оставил, за да помогне на изпадналата в истерия жена.

Опря пушката до гърлото на Бърди Шейс и извика:

— Ще я убия! Ще я убия, както убиха дъщеря ми, чувате ли ме? Хвърлете пистолетите и ключовете за веригите или ще пробия в главата й такава дупка, че през нея ще мине дори камион.

Жената извика ужасено и безпомощно размаха ръце. Рут се разкрещя.

— Къде смяташ да отидеш? — попита Лу, вбесен от това, че се бе озовал върху ковчега с хлипаща жена на гърдите си. Момчетата от полицейското щяха да го съсипят от подигравки. — Помисли си добре, Хетинджър. Къде мислиш, че ще можеш да отидеш?

— Там, където Бог ми заповяда. — Очите му загоряха с неистов пламък и той извика: — Господи, аз ще те последвам! Още няколко секунди и ще я убия. А след това и вие ще я последвате.

Проклинайки се, полицаят му подхвърли ключовете.

— Дай и пистолета си.

— По дяволите…

— Давам ти още пет секунди. — Остин тръсна глава и даде знак на Върнън да го освободи.

— Трябваше да ги убиеш, татко — процеди той и отключи веригите му. Лицето му се бе зачервило от възбуда. — Просто разстреляй тези безбожни псета и да избягаме в Мексико.

— Няма да бягам никъде, докато не свърша работата си тук.

Лу се опита да стреля, но бързо залегна, когато в тревата на сантиметри от него се заби един куршум тридесет и осми калибър.

— Шантаво копеле, нямам намерение да се оставя да ме застреляш като куче — изкрещя той и му хвърли пистолета си.

Остин блъсна разтрепераната Бърди в гроба. Нещастницата се опита да се задържи на ръба с ужасени очи, с ръце, разперени като гмуркач, но не успя и се строполи върху Лу.

Когато се измъкнаха, Остин Хетинджър вече беше далеч, стискайки кормилото на буика на Бърди Шейс, въоръжен с два полицейски пистолета и неистова омраза.

 

 

Джим Марч стоеше търпеливо в коридора, свиреше беззвучно през зъби и чакаше Каролайн да слезе от горния етаж, за да я попита дали желае да бъдат затегнати скобите по задната веранда, преди да я боядиса.

Баща му бе отишъл в градчето да купи още боя, но момчето реши да остане при мис Каролайн. Трябваше да боядисва, но забеляза хлътналите скоби и си каза, че баща му ще се зарадва, ако сам се справи с тази допълнителна работа.

Почука на вратата и младата жена му извика да се качи при нея. Той внимателно избърса краката си. Майка му винаги му напомняше да си избърсва краката и да си измива ръцете. Знаеше, че цигулката е в салона, защото я беше видял през прозореца. Искаше да я погледне отблизо, както обичаше да гледа новия глобус на витрината на Ларсъновия магазин.

Стигна до вратата и надникна в салона. Цигулката беше там. Джим никога не бе чувал такава музика. Питаше се дали има нещо тайнствено в тази цигулка, нещо, което да я отличава от цигулката на стария Рупърт Джонсън.

Опипа закопчалките на калъфа и повдигна капака. И това, което видя в гнездото от черно кадифе, наистина беше нещо различно. Приличаше на цигулката на Рупърт, но блестеше като ново пени. И когато се осмели да я докосне, лъскавата повърхност се оказа гладка като коприна, или поне си мислеше, че може би и коприната е така гладка.

Не можа да се сдържи и леко докосна струните.

Каролайн чу издайническия звук и се ядоса. Никой нямаше право да докосва нейната цигулка. Никой. Сама я настройваше и смазваше с колофона и често предизвикваше учудването на другите музиканти.

Луис неведнъж се бе оплаквал, че тя гали повече цигулката си, отколкото него. Това я караше да се чувства виновна, докато не откри, че ласките й не му липсват чак толкова много.

Влезе в салона, готова да се нахвърли върху момчето, но внезапно спря. То бе коленичило пред цигулката и палецът му нежно галеше струните, сякаш докосваше спящо дете. Но най-много я изуми изразът на лицето му — като че ли бе открил някакво приказно съкровище. Очите му светеха от възхищение.

— Джим — тихо започна тя и той веднага скочи на крака. Очите му се разшириха и младата жена си помисли, че ще изскочат от орбитите.

— Аз… аз… само гледах. Моля да ми простите, мис Каролайн, аз знам, че не биваше да правя това. Не казвайте на татко.

— Всичко е наред.

Луис щеше да бъде шокиран, ако видеше, че едно малко негърче се докосва до нейната цигулка. На него му бе позволено само да я гледа.

— Може да не ми плащате за боядисването — бързо изрече момчето. — Знам, че не трябваше да правя това.

— Казах, че всичко е наред, Джим. — Докосна с ръка рамото му и се опита да го успокои.

— Не сте ли много сърдита?

— Не, но по-добре беше да ме помолиш, преди да отвориш калъфа.

Разбира се, ако я беше помолил, щеше да му откаже, но едва ли някога щеше да види детско лице, грейнало от такава радост. Преди години и тя я беше изпитала.

— Да, мем, извинявам се. Трябваше да ви попитам и знам, че не трябваше да влизам в салона. — Джим все още не можеше да повярва, че всичко му се е разминало, и за всеки случай започна да отстъпва към вратата. — Дойдох да ви попитам дали да поправя скобите на задната веранда и тогава…

— Какво те накара да погледнеш цигулката?

Сигурно щеше да каже на баща му и тогава щеше да си изпати.

— Аз само… чух как свирихте вчера. Никога не съм чувал нещо подобно. Така че си помислих… ами, чудех се дали има някаква тайна.

— Тайната е в мен — замисли се за миг и извади цигулката от калъфа. Стотици пъти бе правила това движение. Всичко й бе до болка познато. Обичаше я и я мразеше с цялата си душа. — Държал ли си някога цигулка?

Джим с мъка преглътна.

— Е, държал съм цигулката на стария Рупърт, дядото на полицая Джонсън. Той ми показа как се свири. Но тя не е така красива като вашата, нито това, което свири, е толкова хубаво.

Каролайн се съмняваше, че старият Рупърт може да притежава цигулка Страдивариус. Внезапно й хрумна нещо, което изненада и самата нея. Припомни си, че точно потискането на импулсивните й желания я бе отвело в онази психиатрична клиника в Торонто. Нали заради това бе дошла в Инъсънс — да се освободи от всичко, което я измъчваше.

— Ще ми покажеш ли какво можеш да свириш? — Подаде му цигулката, но Джим побърза да скрие ръцете зад гърба си.

— Не, мем, не мога. Не мога да направя това.

— Можеш, щом аз ти позволявам.

Момчето не откъсваше очи от цигулката. Изразът на лицето му й разкри борбата, която се водеше у него между желанието да вземе цигулката и страха от наказание. Ръцете му бавно се протегнаха.

— Господи — прошепна то, — колко е хубава!

Тя мълчаливо взе лъка и го натърка с колофон.

— Не бях много по-голяма от тебе, когато за пръв път свирих на тази цигулка. — Припомни си онази вечер в гримьорната в Музикалната академия във Филаделфия преди първия й самостоятелен концерт, когато родителите й тържествено й поднесоха тази цигулка. Беше на шестнадесет и току-що бе повърнала в банята — тихо и дискретно, доколкото това беше възможно.

Тогава в гримьорната влязоха родителите й. Лицето на баща й светеше от гордост, майка й преливаше от отчаяна амбиция и нищо не можеше да я спре.

Така и не разбра дали цигулката бе подарък, подкуп или заплаха, но не можа да й устои.

Питаше се какво бе свирила тогава, на първия си концерт. Моцарт, припомни си тя и се усмихна.

— Покажи ми как свириш — каза и му подаде лъка.

Джим се замисли коя ли мелодия ще й хареса най-много. Нагласи цигулката на рамото си, прекара лъка по струните и засвири „Соленото куче“.

Когато свърши, на лицето му се появи блажена усмивка. Никога не бе свирил по-добре.

Каролайн бе седнала на облегалката на креслото и го наблюдаваше. Е, имаше няколко грешни тона, а техниката му се нуждаеше от шлифоване. Но въпреки това беше впечатлена не само от чистото свирене, но и от блясъка в очите му, който издаваше, че музиката му доставя удоволствие.

Това беше нещо, което липсваше в живота й.

Джим се окопити и се изкашля. Мелодията все още звучеше в главата му, пръстите му потрепваха. Ала се страхуваше да не предизвика съдбата.

— Това е онуй парче, което ми показа старият Рупърт. Е, не прилича на вашата музика.

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Искаш ли да сключим сделка, Джим?

— Каква сделка, мем?

— Ти ще ме научиш да свиря парчето на стария Рупърт…

Той я зяпна учудено.

— Искате да ви покажа как се свири това?

— Точно така, а аз ще ти покажа как се свирят другите мелодии.

— Като онази, която свирихте вчера?

— Да, като нея.

Той знаеше, че ръцете му се изпотяват и върна цигулката в калъфа, за да не я изцапа и да не провали всичко.

— Трябва да попитам татко.

— Аз ще го попитам, ако искаш, разбира се.

— О, разбира се, че искам.

— Тогава ела тук и гледай. — Младата жена остана седнала, но се извърна така, че да може да вижда пръстите й. — Ще ти изсвиря „Минутен валс“ от Фредерик Шопен.

— Шопен — благоговейно повтори момчето.

— Той не се свири само за една минута, разбира се. Не е толкова бърз, наречен е така само за…

— За шега?

— Да. — Тя нагласи цигулката и засвири. — За шега.

Двамата бяха заети с първия урок по цигулка, когато пристигна помощник-шерифът Карл Джонсън, за да им съобщи, че Остин Хетинджър е избягал.

 

 

Когато Карл Джонсън се отправи към Суийтуотър, за да съобщи новината, Каролайн си помисли, че трябва да направи две неща: първото, отново да започне да тренира стрелба с пушка, а второто — да си вземе куче. Инстинктивното й желание бе да опакова багажа си и да се махне оттук, но то бързо изчезна. Вече чувстваше, че това място е нейният дом и трябва да остане.

Джим й каза, че кучката на Хепи Фулър, Принцеса, има две кученца на два месеца и тя се отправи към Фулърови.

Хепи се бе върнала от погребението и се бе преоблякла. Посрещна я сърдечно. Не само че бе доволна да се отърве от едното кученце, но се зарадва, че имаше на кого да разкаже последните събития.

— Никога не съм била толкова изплашена — започна тя, докато я водеше към задния двор. — Стоях настрани до гроба на мама. Тя почина на осемдесет и пет от рак на яйчниците. Ако бе отишла на преглед, щеше да изкара още, но болестта я срази както генерал Грант е прегазил Ричмънд. Аз редовно ходя при доктор Шейс на всеки шест месеца.

— Много разумно.

— Няма смисъл да се крием от проблемите. — Хепи замълча за момент, докато спре шумът от резачката на съседа. Въздухът беше толкова тежък и неподвижен, че съседът беше принуден да почива по-често.

— Както и да е — продължи тя, като се наведе да изскубне един плевел, който се бе осмелил да поникне сред нейните цинии. — Та бях застанала до гроба на мама, когато започна суматохата. Разнесоха се викове и крясъци. Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как полицаят от Гренвил се стовари върху Мейвис и двамата паднаха в гроба на Еда Лу. После Остин заплаши другия полицай — съвсем младо момче — и щеше да го застреля със собствения му пистолет. Казах си, Бог да ни е на помощ, ако започне да стреля с пистолета. Но знаеш ли какво направи? Той хвана Бърди за гърлото и насочи оръжието към нея, а после кресна на полицая — онзи в гроба — да му метне ключовете за веригите на краката му. Тогава Мейвис започна да пищи толкова силно, че можеше да събуди и умрелите. Господи, а там има много гробове! И тогава бедната Бърди, побеляла като чаршаф, с пистолета, опрян на гърлото й. Помислих си, че сърцето ми ще спре. Тя ми е най-скъпата приятелка.

— Да, знам. — Всичко това вече й го бе разказал помощник-шерифът, но трябваше да го изслуша още веднъж. А можеше да се наложи да го чуе и за трети път.

— Когато Остин гръмна, не се страхувам да призная, че се скрих зад камъка на мама. Той е доста голям, макар че трябваше да се преборя с брат ми Дик за цената му. Той винаги си е бил стиснат. Тогава Върнън, който наблюдаваше баща си, отключи веригите. След това Остин блъсна бедната Бърди в гроба върху полицая от Гренвил и бедната Мейвис. И тогава настъпи истински ад. Бърди крещеше, Мейвис пищеше, а полицаят псуваше като пиян моряк по време на отпуска.

Устните на Хепи потръпнаха и тя се опита да прикрие усмивката си, но видя веселите искрици в очите на Каролайн.

Те се гледаха известно време, като се мъчеха да останат сериозни. Гостенката първа се предаде и прихна така силно, че се задави и се закашля. Хепи също се разсмя. Стояха под лъчите на жаркото следобедно слънце и се заливаха от смях, докато им потекоха сълзи.

— Казвам ти, Каролайн, това беше гледка, която никога няма да забравя, ако ще да доживея до сто години. Когато Остин се метна в буика на Бърди, аз изтичах до гроба. Всички бяха наблъскани вътре, цяло кълбо от ръце и крака върху ковчега. И първото, което си помислих — да ме прости Бог — беше, че изглеждаха като ония от порнографските сериали по видеото — тя примигна. — Не че съм ги гледала, нали разбираш?

— Не, разбира се, че не си — каза Каролайн.

— Полата на Бърди се бе качила почти на кръста й. Тя си е малко тежичка, нашата Бърди, и аз съм уверена, че здравата е халосала онзи полицай, когато се е стоварила отгоре му. Лицето му беше червено като репичка. А Мейвис се беше хванала за краката му и крещеше за божията милост.

— Ужасно! — успя да изрече младата жена и отново избухна в смях. — О, истински ужас!

Хепи избърса носа си и също се закиска.

— Тогава младият полицай се съвзе и се опита да отмести Бърди и да се измъкне от гроба. Бедното момче лазеше по стените и, за бога, ако Сай не му беше подал ръка, нямаше да може да излезе. Беше по-интересно, отколкото филма „Обичам Луси“.

Каролайн си представи как Рики Рикардо се хвърля с главата надолу в гроба и вика: „Луси, аз се върнах!“. Седна на каменния бордюр и се подпря с ръка.

Хепи въздъхна и седна до нея.

— О, радвам се, че го разказах на някого. Бърди никога няма да ми прости този смях.

— Наистина е ужасно. Направо е отвратително.

Необходими им бяха още пет минути, за да се успокоят.

— Е, стига толкова — каза домакинята и прибра кърпичката си. — А сега да ти покажа това проклето кученце. Докато се запознавате, ще донеса нещо разхладително. Принцесо, Принцесо, ела тук и доведи кутрето си — извика домакинята и се обърна към гостенката си. — Остана ми само едно. Много добре направи, че дойде да го вземеш. Не мога да ти кажа нищо за бащата, защото нашата Принцеса не е много придирчива.

Каролайн видя голямо куче с жълта козина, доста дебело, което бавно се приближи. Обиколи я няколко пъти. По петите я следваше малко кученце със същата козина.

— Ето ги. — Хепи плесна с ръце. Като чу звука, кутрето се отдели от майка си и весело се втурна към тях. — Ти си едно напълно безполезно малко животинче, нали?

Кученцето замаха радостно с опашка и завря нос в полата й.

— Ще ви оставя да се опознаете, а аз ще отида да донеса чай с лед.

Младата жена недоверчиво огледа кутрето. Очевидно беше умно и веднага постави предните си лапи на коленете й. Но на нея й трябваше куче — пазач, а не домашен любимец. Не й се искаше да се привързва към някое животно, което трябваше да изостави след няколко месеца.

Беше грешка. Трябваше да попита къде е най-близкият кучкарник и да избере някой зъл доберман.

Но козината му беше толкова мека и топла. Докато го гледаше намръщено, то облиза ръката й и весело завъртя опашката си.

Като я помириса още веднъж, кученцето замаха с опашка и пак се притисна към нея. Големите му кафяви очи бяха изпълнени с удивление и разочарование.

— Глупости — промърмори Каролайн и го взе на ръце. „По дяволите, да става каквото ще“ — помисли си тя и го притисна към гърдите си.

Когато Хепи донесе чая, тя вече му бе измислила име — Юслис^[1]. Бе решила, че много ще му отива един червен нашийник.

Каролайн купи нашийника от магазина на Ларсън, взе петкилограмова кесия с храна за кучета, каишка, пластмасова чиния с две купи и възглавничка на цветя за легло на кученцето.

Докато беше в магазина, Юслис непрекъснато лаеше в колата. Тя излезе да го погледне, а то се хвърли към стъклото и я погледна с упрек в големите си кафяви очи. Щом влезе в колата, кученцето побърза да се настани в скута й.

След кратък спор младата жена го остави да лежи на полата й по целия път към дома.

— Май няма да имам много полза от теб — каза си тя, а кутрето въздъхна доволно. — Вече разбирам, че ще имам доста главоболия с теб. От малка мечтаех да имам кученце, но никога не ми позволиха. Не можело да има косми в салона и да се опикават килимите. Затова, когато станах на осем, всяко лято тръгвах към къщата на баба си.

Докато шофираше, го галеше с едната ръка и се радваше на топлината му.

— Лошото е, че тук ще бъда само месец-два и няма да можем да се сближим. Не че не искам да бъдем приятели — продължи тя, докато Юслис се облегна на лакътя й и я погледна тъжно. — Искам да кажа, че сигурно заслужаваш да получиш любов и привързаност. Но докато съм тук… — Притисна го към гърдите си, а то я близна по брадичката.

— Е, стига вече.

Докато стигнат до къщата, младата жена вече бе влюбена в Юслис.

Видя Тъкър, който седеше на стъпалата пред верандата с бутилка вино и с букет жълти рози.