Нора Робъртс
Порочна невинност (13)

12.

Дланите на Сай Хетинджър се бяха изпотили. И останалата част от тялото му не беше безупречно суха, както казваха в телевизионната реклама за спрейовете против изпотяване. Мишниците му бяха подгизнали, макар че доста често използваше какви ли не дезодоранти. Вече му бяха поникнали косми — и под мишниците, и между бедрата. Той не знаеше дали да се радва, или да се притеснява от промените на тялото си.

Потеше се, както много други младежи, с чиста, едва ли не невинна пот. Причината бе горещината, надвисваща над градчето още от утрото, както й непрестанното редуване на страх и възбуда. Ето сега се готвеше да се впусне в една авантюра, която може би щеше да стане причина върху главата му да се стовари бащиният гняв, придружен с библейски цитати и пердах с кожения колан.

Отиваше да търси работа в имението Лонгстрийт.

Разбира се, баща му беше зад решетките и това донякъде го успокояваше. Но именно поради това чувството за вина го изгаряше като нажежено желязо и в резултат се потеше още по-обилно.

Не е ли хубаво, че сам ще трябва да се справя, запита се той. Нали трябва да бъде като всички останали?

Не можеше да си обясни защо в замаяната му глава се въртят само образи и фрази от рекламите. Може би защото майка му не изключваше с часове телевизора. За да не се чувствала самотна, обясняваше тя, като кършеше ръце и го гледаше със зачервените си очи. Плачеше по цял ден и почти не забелязваше присъствието на Сай и Рут.

Трябваше да мине покрай обичайното й място — продънения избелял диван. Все още по хавлия, макар че наближаваше обяд, тя подсмърчаше пред телевизора, погълната от „Дните на нашия живот“. До нозете й беше захвърлена кошницата с прането. В този миг Сай не беше сигурен дали ридаеше за своята участ или заради изпитанията и нещастията на жителите на легендарния Салем от нашумелия сериал.

За Сай фамилиите Хортън и Брейдис от Салем бяха по-реални от собствената му майка, която бродеше вечер като привидение из къщата, докато от телевизора се лееха монолозите на Леноу или се редуваха рекламите за кухненски уреди и разни магически дарове, които ви позволяват да включвате и изключвате лампите или телевизора само с едно пляскане с ръце.

Като че ли ръкопляскаш на електрическите уреди. От тази мисъл тръпки го побиваха.

Представи си майка си с такъв уред в скута, ридаеща на дивана във вестибюла, пляскаща с ръце, а около нея примигват лампите и телевизорът.

— Благодаря ви, благодаря ви — ще отговори прашният екран. — А следващото изпълнение ще бъде представено от преподобния Семюъл Харис. Той ще ви докаже как вратите на рая могат да се отворят за всички грешници.

О, да, мамчето е лудо по тези религиозни програми с всевъзможни проповедници, до един с хипнотизиращи гласове, осъждащи греха и разменящи спасение срещу чекове с вноски за социално осигуряване.

Когато вчера се бе върнал у дома след риболова с Джим, от прага го бяха посрещнали звуците на орган и църковни песни. Екстазът се изливаше от кухнята чак до предната стая, където майка му беше вперила очи в екрана. За миг момчето се беше изплашило, само за миг, когато лицето на телевизионния проповедник се смени с лицето на баща му и всевиждащите му очи го загледаха втренчено от екрана.

— Ще ви пораснат косми между краката, а умът ви ще се изпълни с порочни въжделения — ехтеше обвиняващият бащин глас. — Следващата стъпка е възмездието. Възмездието. А онова между краката ти, момче, е оръдие на Сатаната.

Докато крачеше по прашната пътека край шосето, той оправи в гащите си оръдието на Сатаната. Изглежда, се бе сбръчкало при спомена за бащиния глас.

Та нали баща му сега не може да го види какво прави, повтаряше си Сай и бършеше потното си чело с опакото на ръката. Бащата беше в затвора и по всяка вероятност ще постои там за известно време. Също като О. Дж., който заедно с Марс Барс крадеше цигари от будките и автомобили от паркингите. В мига, когато вратата на килията се бе затворила зад гърба на по-големия му брат, баща му бе заявил, че вече няма син на име Остин Джоузеф. А сега, когато и баща му се бе озовал зад решетките, Сай си задаваше въпроса, дали все още има баща.

Примамливата мисъл да се отърве от него предизвика нов прилив на чувството за вина, което като нож преряза стомаха му.

Не искаше да мисли за баща си. Искаше да мисли само за предстоящата работа. Майка му никога не би му позволила дори да припари около Суийтуотър. Лицето й отново ще пребледнее, ще се сгърчи — както в дните, когато баща му решаваше, че е заслужила наказанието му.

Какви ли грехове е извършила майка му, запита се Сай, докато свиваше и разпускаше юмруци в такт със стъпките си. Какви ли ще да са били тези грехове, щом могат да бъдат измити само със собствената й кръв?

А когато насинените очи, сцепените устни и спуканите ребра я спасят от Сатаната, тя ще признае пред съседите за своето падение. А ако се случи шерифът да намине към тях, разтревожен от обажданията на съседите, тя ще надене на лицето си онова умопомрачително подобие на усмивка и упорито ще твърди, че само се е спънала на стъпалата пред верандата, иначе всичко друго в къщата било наред.

Независимо колко пъти се посипва върху главата й градушката от юмруците на Остин, тя винаги ще го защитава пред околните.

Така че момчето отлично знаеше, че майка му не би му разрешила да отива в Суийтуотър. И тъкмо затова той отиваше без нейно знание.

Това не се оказа трудно, защото през последните дни, погълната от телевизионния екран и от разговорите с адвоката, тя почти не го забелязваше. Затова тази сутрин Сай успя да се измъкне незабелязано от къщата. Дори не бе необходимо да тича по пътеката зад дворовете — ако го беше забелязала през прозореца, майка му само щеше да примигне, щеше да тръсне глава и отново щеше да се вторачи в екрана.

Измина около пет километра по пътеката и сви по настлания с чакъл път към блатото. За негова радост отдолу се зададе пикапът на стария Хартфорд Пруюът. Сай се повози около три километра и след разклона до Суийтуотър му оставаха само шест километра.

Когато достигна смачканата пощенска кутия пред къщата на Макнейр, вече бе много ожаднял. Горещината проникваше дори и през подметките на обувките му. Гърлото му пресъхна. Отнякъде долиташе гласът на бащата на Джим — негърът пееше за сбогуването с любимата.

Копнежът го връхлетя тъй бързо, че Сай се закова на място. Знаеше — защото Джим му беше разказвал — че силната, мазолеста ръка на баща му често се стоварва по задника му. Знаеше, че когато е бил на четири години и се загубил край брега на блатото, баща му го шибал с пръчка по босите крака и той трябвало да подрипва по целия път до дома.

Но бащата на Джим никога не се втурваше в стаята със стиснати юмруци, нито пък му бе идвало наум да заключи сина си цели два дни само на хляб и вода. Според Джим той нито веднъж, ама наистина нито веднъж не е удрял майка му.

Сай с очите си бе виждал Тоби Марч да прегръща сина си нежно, дори с гордост. Беше ги виждал двамата, нарамили въдиците, да отиват към блатото за риба. И макар да не се докосваха, човек би казал, че вървят ръка за ръка.

В такива моменти спазъм свиваше гърлото му и той едва се сдържаше да не се втурне по пътеката след двамата, запътили се към къщата на Макнейр. Пак ще боядисват оградата, каза си той. Знаеше, че щом чуе стъпките му, Тоби ще се извърне и ще се усмихне, белите му зъби ще блеснат на черното му лице — покрито с белези, останали му за спомен от бащата на Сай преди двадесетина години.

— Виж кой е дошъл — ще каже Тоби Марч. — Май че е изпълнен с желание да хване четката и ведрото с боята. За обед сме донесли вкусни сандвичи, има и домати. Ако се хванеш на работа, и за теб ще се намери един сандвич.

Сай искаше да поеме по пътеката. Усещаше дори как тялото му вече се устремява натам, въпреки че краката му отказваха да помръднат от мястото си.

„Нито един от моите синове не трябва да дружи с негри — гласът на Остин се вряза в мозъка на Сай като ръждиво острие. — Ако Бог искаше да общуваме с тях, щеше да ги направи бели.“

Но не този мъчителен спомен му попречи да тръгне по пътеката. Спря го мисълта, че ако се заеме с боядисването на оградата, за да заслужи сандвича с домат, няма да намери сили да извърви последната миля до Суийтуотър.

Избелялата карирана риза беше полепнала по кожата му, когато отвори металната врата. Бе изминал около дванадесет километра в горещината, която ставаше все по-мъчителна, и вече бе порядъчно огладнял. Стомахът му застрашително изкъркори, нещо забълбука в него и момчето усети, че започва да му прилошава.

От задния джоб извади избеляла носна кърпа и изтри лицето и врата си. Може би бе по-добре, че не бе закусвал, за да не повърне тук, в имението на Тъкър. Вечерта бе изял само едно парче лимонов пай.

Отново му се повдигна, като си помисли за този лимонов пай. Трябваше да преглътне на два пъти, за да успокои стомаха си. Загледа се в свежата зелена трева под сянката край магнолиите. Прииска му се да се изтегне там, да зарови лице в тревата.

Но се досети, че някой може да забележи как се излежава на хладно и да не получи работата, за която бе дошъл да моли. А това не трябваше да се случва. На всяка цена искаше да успее.

Досега само два пъти бе виждал Суийтуотър. Понякога си представяше огромната бяла къща с широките прозорци. Възбуждаше го мисълта, че тук живеят хора — момчето винаги бе живяло в онзи коптор сред прашния двор.

Изтощен от топлината и глада, Сай се загледа в къщата. Слънцето заливаше със светлина белите стени и големите й прозорци. От горещината над чакълената настилка се издигаше пара и на него му се струваше, че къщата е подводен замък, от който в следващия миг ще изскочат тритони и морски сирени.

Струваше му се, че ходи по морското дъно. Стъпките му бяха бавни и лениви, въздухът бе като гъста и топла течност, която изпълваше гърлото му, без да го дави. Изнервен, сведе поглед надолу към краката си и не знаеше да се радва ли или да съжалява, че видя напуканите си прашни обувки вместо лъскава зелена опашка.

Когато заобикаляше божурите, където баща му неотдавна се беше сбил с Тъкър, усети силния аромат на цветята.

Сай се надяваше да завари мис Дела на входната врата. Харесваше нейната яркочервена коса и красивите пръстени по ръцете й. Веднъж му бе дала двадесет и пет цента, за да й пренесе кесиите с продукти от магазина до колата. Той знаеше, че възрастната жена има здрави ръце. Можеше сама да се справи с тази задача и да си спести центовете.

Ако се покаже на вратата, може да го покани да влезе през задния вход. А щом се озоват в кухнята, може да му предложи чаша студена лимонада, а може би и бисквита. Тогава той ще й благодари учтиво и скромно, след което ще я попита дали ще може да се срещне с надзирателя Лушъс Гън и да поговорят за работата.

Леко заслепен от слънцето, Сай се доближи до верандата и се озова пред голяма врата с красива дърворезба и полирано месингово чукало. Момчето облиза пресъхналите си устни и протегна ръка.

Вратата се отвори, преди да докосне чукалото. Обаче дребната, възрастна дама пред очите му не беше мис Дела. Непознатата носеше оранжево червило, а на шапката й стърчеше някакво перо, може би орлово. Сай дори не подозираше, че бляскавите диаманти по огърлицата около набръчканата й шия са шлифовани в далечна Русия. Жената беше боса, а в ръцете си носеше няколко малки туземски барабани.

— Прабаба ми по майчина линия е била наполовина индианка, от племето чикасои — обясни Лулу на зяпналото я момче. — Може би в миналото някой от моите прадеди е успял да скалпира някой от твоите.

— Да, мем — побърза да се съгласи то.

Оранжевите й устни се изкривиха в странна усмивка.

— А твоят скалп съвсем не е за изпускане. — Тя отметна глава назад и силно изкрещя. От бойния вик на племето чикасои Сай съвсем се стъписа и политна назад.

— Аз само… само… само… — не можа да каже нищо повече.

— Братовчедке Лулу, ще изкараш ума на момчето. — Тъкър се появи на вратата с извиняваща усмивка. — Тя само се шегува — но щом позна момчето, сянка падна на челото му. — Какво мога да направя за теб, Сай?

— Аз… аз дойдох да питам за работа — промълви момчето и припадна.

 

 

Нещо капеше на челото му, когато се съвзе. За миг ужасеният Сай си помисли, че онази смахната жена наистина му смъква скалпа. Потръпна немощно, за да се измъкне от сладникавата мъгла на припадъка, и се опита да се изправи.

— Дръж се, момче.

Това бе гласът на мис Дела и той изпита такова облекчение, че едва не припадна отново. Но жената го удари леко по бузата и момчето отвори очи.

Първото, което видя, бяха шарените дървени обици на икономката под формата на папагали. Сай се втренчи в полюшкващите се папагали, докато тя бършеше лицето му с кърпа, натопена в студена вода.

— Скоро ще се съвземеш — възкликна радостно тя. — Тъкър не успя да те хване, преди да паднеш, и затова си удари главата на пода. — Пъхна ръка зад врата му и повдигна чашата до устните му. — Тъкмо се изкачвах по стъпалата и всичко стана пред очите ми. Не бях виждала Тъкър да се хвърля така бързо, откакто навремето баща му го бе хванал, че е счупил едно от големите стъкла в оранжерията.

Братовчедката Лулу се показа иззад дивана и се наведе към него. „Ухае на люляков храст“ — помисли си Сай.

— Да не съм те изплашила, момче?

— Не, мем. Аз само… струва ми се, че е от слънцето.

Младият мъж долови притеснението в гласа на момчето и пристъпи към дивана.

— Стига сте се суетили около него. Не е първият, който припада в тази къща.

Джоузи се обърна и тъкмо се бе приготвила да му се скара, когато забеляза предупредителния му поглед.

— Имам да свърша нещо, Лулу. Ще ти бъда задължена, ако дойдеш с мен да ми помогнеш. Мисля, че трябва да сменим завесите в розовата стая.

— Хм, наистина ли трябва да се сменят? — Но все пак Лулу бе достатъчно заинтересувана и тръгна с нея.

Когато останаха сами, Тъкър седна до масичката за кафе.

— Братовчедката Лулу живо се интересува от индианските обичаи.

— Да, сър. — Сай се почувства унижен и се изправи на крака, като се олюляваше. — Мисля, че най-добре ще е да си тръгна още сега.

Мъжът погледна бледото му лице. Смущението на момчето се издаваше от потреперващите му устни.

— Изминал си дълъг път и трябва да си починеш, преди да говорим за работата. „Повече от петнадесет километра — помисли си той. — За бога, как е издържало това момче на жегата?“ — Нека да отидем в кухнята. Ще кажа да ти сложат нещо да хапнеш. Дори двамата може да закусим. След това ще ми разкажеш какво те води при нас.

Сай почувства известна надежда.

— Да, сър. Ще ви бъда много задължен.

Момчето се стараеше да не изглежда прекалено несръчно, докато следваше Тъкър по коридорите към кухнята. Пресякоха салона, осеян с цветя. По стените висяха картини, по-красиви от всичко, което бе виждал досега. Прииска му се да докосне някоя от тях, но успя да се сдържи, здраво притиснал ръце към тялото си.

Когато Тъкър отвори вратата на грамадния хладилник и започна да избира сред толкова вкусни неща, стомахът на Сай отново се разбунтува. Очите му едва не изхвръкнаха от орбитите при вида на препълнената чиния.

— Седни на този стол, докато опържа месото.

Той бе съгласен да го изяде и студено. По дяволите, би го изял и сурово, но сподави надигащото се в гърлото му скимтене и седна на стола.

— Да, сър.

— Мисля, че тук някъде трябва да има и бисквити. Искаш ли кафе? Или кока-кола?

— С кока-кола ще бъде чудесно, мистър Лонгстрийт. — Сай изтри потните си длани в панталоните.

— След като вече припадна на моята веранда, можеш да ме наричаш Тъкър. — Младият мъж хвана една висока бутилка със студена кола и я остави на масата пред момчето.

Докато той слагаше парчетата шунка в тигана, Сай успя да преполови бутилката. Оригна се и пребледнялото му лице изведнъж се изчерви като розата от рекламите за парфюми.

— Моля да ме извините — промърмори, а Тъкър се засмя.

— Това е от газираната кола. — Когато шунката започна да цвърчи в тигана, дразнейки обонянието на момчето, той му подхвърли една бисквита. — Хапни малко от това. Ще притопля останалите в микровълновата фурна. Трябваше по-рано да се досетя.

Засуети се около фурната, а Сай изяде бисквитата на две хапки. Тъкър го погледна с крайчеца на окото, разбра, че е гладен, и реши да добави няколко яйца към шунката.

Яйцата се разляха по краищата на тигана, но погледът на момчето беше изпълнен с благодарност, когато Тъкър изсипа съдържанието на тигана в широката чиния на масата.

Докато се хранеха, той внимателно огледа момчето, заето с яйцата и шунката. „Хлапето не изглежда зле“ — си каза. Кой знае защо Сай му напомняше за Йоан Кръстител от семейната Библия. Млад, съвсем млад, слабичък, светнал от изтощение, но може би светнал и от някаква вътрешна светлина. Тънък като тръстика, не просто като повечето си връстници, а болезнено слаб, с остри лакти, с китки като скоби. Какво ли прави онзи простак с хлапетата си, дявол да го вземе? От глад ли иска да ги умори?

Изчака Сай да обърше чинията с последния залък.

— Е, сега може да поговорим за работата — започна Тъкър, а момчето само кимна, защото устата му още бе пълна. — Имаш ли нещо конкретно предвид?

— Да, сър — преглътна той. — Чух, че наемате хора за работа в плантацията.

— С това обикновено се занимава Лушъс — рече собственикът, — но отиде за два дни до Джаксън.

Сай усети как силите му се възвръщат от обилната закуска. Нима бе изминал целия този път само за да попита за работа.

— Може би ще ми кажете дали ще ме наемете.

Имаха нужда от надничари, но, по дяволите, ще бъде истинска лудост да изпрати това бледо момче с хлътнали очи и кльощави рамене на онзи пек в памуковите плантации. Започна да му обяснява, че вече не приемат нови работници, но нещо в тъжните му черни очи го накара да млъкне.

Та това е братчето на Еда Лу, припомни си той. Синът на Остин. Най-малко би желал да вземе на работа някой от Хетинджърови. Бог му е свидетел, че не иска да си има работа с нито един от тях. Обаче тези очи така се бяха приковали в него, изпълнени с надежда и отчаяние, излъчващи болката на прекършена младост.

— Можеш ли да караш трактор?

— Да, сър. — Надеждата в сърцето му отново покълна.

— Можеш ли да различаваш плевелите?

— Предполагам, че ще мога, сър.

— Ще можеш ли да въртиш чука, без да си сплескаш палеца?

Сай усети как горната му устна неочаквано потръпна.

— В повечето случаи.

— Трябва ми нещо повече от прост полски ратай. Трябва ми някой, който да се грижи за всичко наоколо. Момче за всичко бих казал.

— Аз… аз ще се справя с всичко, което ми наредите.

Тъкър извади цигара.

— Мога да ти плащам по четири долара на час — каза той и се направи, че не е чул възторженото изсумтяване на Сай. — А Дела ще ти слага да закусваш в девет. Или някъде по това време. Можеш да се храниш колкото време искаш, но все пак ще очаквам да не прекаляваш. Няма да ти плащам, ако само се шляеш из къщата.

— Ще оправдая доверието ви, мистър Лонгстрийт… мистър Тъкър, заклевам се.

— Е, друго и не очаквам. — Това момче се различава от останалите членове на семейството като деня от нощта. Ако някой му бе казал вчера, че това ще се случи, Тъкър нямаше да му повярва. — Ако искаш, можеш да започнеш още сега.

— Разбира се, че искам. — Вече ставаше от масата, когато изрече последните думи. — Ще идвам навреме всяка сутрин. Мога и да… — внезапно млъкна, защото си припомни, че утре е погребението на Еда Лу. — Аз… хм… утре…

— Зная. — Мъжът също не можа да се насили да каже дори дума повече. — Сега ще свършиш за мен една дребна работа, а после ще дойдеш чак в сряда и всичко ще бъде наред.

— Да, сър. Ще бъда тук. Можете да разчитате на думата ми.

— Ела сега с мен. — Поведе го през вратата към вътрешния двор, после през поляната към една барака. Удари няколко пъти по вратата, за да пропъди змиите, ако са се свили в сеното, и влезе вътре. Вратата изскърца като стари кости. — Един ден ще трябва да я смажеш — разсеяно подхвърли.

Сай се удиви от миризмата в бараката. Видя влажния торф и си припомни, че майка му го зарива в градината при засаждането на цветята. После обърна поглед към стената на бараката, отрупана с лопати, мотики и гребла. Тъкър си спомни нещо от миналото, усмихна се и измъкна стария си велосипед. Преди години малко от момчетата в Инъсънс можеха да се похвалят, че притежават такъв бегач с десет скорости.

И двете гуми бяха спукани, но наблизо се въргаляше прашна помпа и кутия с лепенки. Веригата трябваше да се смаже, и то по-добре от пантите на скърцащата врата. Седалката беше покрита с плесен.

Щракна лоста към звънеца, завинтен към кормилото. Звънецът немощно изхриптя. Припомни си как се беше спускал с колелото по асфалтираното шосе към Инъсънс — още от тогава се увличаше от скоростта — километрите се нижеха зад гърба му и той бързаше към панаира за мелбата и кока-колата. Слънцето беше зад гърба му, а целият живот — пред него.

— Искам да го стегнеш.

— Да, сър. — Сай почтително се докосна до кормилото. И той бе имал велосипед, една таратайка, получена за свирката, която бе издялал от брезово дърво. Но един следобед го бе забравил на пътеката и баща му го бе смачкал с пикапа.

„Това ще ти бъде за урок — да се грижиш по-добре за нещата си.“

— И ще трябва винаги да се грижиш за велосипеда — продължи Тъкър и момчето се отдръпна. — Добрият велосипед е като добрата… — По дяволите, едва не каза „жена“. — … кобила. Трябва да се язди добре и начесто. Мисля, че ще ти бъде по-лесно, ако идваш с него на работа сутрин.

Устата на Сай два пъти се отвори и затвори.

— Искате да кажете, че ми го давате? — Изпусна кормилото. — Не мога да повярвам, че ще го направите.

— Не си ли карал колело?

— Да, сър, карах едно, но… Струва ми се, че не е редно.

— Мисля, че не е редно също да блъскаш по тридесет километра на ден и да припадаш на верандата ми. — Хвана го за раменете. — Вземи го, аз не го използвам. Ако си решил да работиш за мен, не трябва да ми противоречиш още от първия ден.

— Няма, сър. — Сай облиза устните си. — Но ако баща ми разбере, ще побеснее.

— Струва ми се, че си умно момче. А едно умно момче трябва да знае къде да скрие един велосипед някъде близо до дома, където никой няма да му обърне внимание.

Той веднага се сети за тунела под шосето, където двамата с Джим си играеха на войници.

— Мисля, че ще се уреди.

— Отлично. В бараката ще намериш всичко необходимо. Ако нещо ти потрябва, обади се на Дела или на мен. И от днес можеш да броиш дните. Плащаме в петък.

Сай се загледа след отдалечаващия се мъж, а после се обърна и се зае с петната по спиците на велосипеда.

След три часа, приключил с всичките задачи, които Тъкър успя да му измисли за толкова кратко време, той се прибираше по асфалтираното шосе. Бегачът с десетте скорости вече не можеше да хвърчи както в младежките години на Тъкър, но на Сай му се струваше, че язди първокласен арабски жребец.

Когато стигна до отбивката към къщата на Макнейр, рязко изви кормилото, наклони се опасно, извика: „Полека, малкия“, за да се успокои, и с последни усилия успя да възстанови равновесието си.

Видя Джим и баща му, покачени на стълбите, опрени към стената. По нея лъщеше прясната боя. Момчето не успя да се сдържи и радостно изкрещя.

Джим спря да боядисва.

— Боже господи, виж как изглежда Сай. Откъде си го взел? — извика той. — Открадна ли го?

— Не съм го откраднал. — Спря велосипеда, преди да нагази в петуниите. — Взех го на заем, за да ходя на работа. — Слезе от колелото и го подпря до дървото. — Намерих си работа в Суийтуотър.

— Нима? — усмихна се Джим. — На полето ли ще работиш?

— Не. Мистър Тъкър ми каза, че ще бъда момче за всичко и ще ми плаща по четири долара на час.

— Ама ти… сериозно ли?

— Кълна се в Бога! Освен това ми каза, че…

— Престанете да крещите — провикна се Тоби. — Цял ден ли ще ви слушам? Мис Уейвърли ще ни изгони.

— Не, няма да ви изгони — чу се развеселеният глас на Каролайн, която подаде глава през прозореца. — Струва ми се, че е време да починем. Цял ден ли трябва да чакам, за да опитам лимонадата на жена ви?

— За мен ще бъде удоволствие да ви почерпя. Джим, слез долу, но внимавай къде стъпваш. — Всъщност Тоби искаше да провери как се бе справил синът му с боядисването.

След това отиде да донесе петлитровия термос с лимонада. През това време Сай разказваше какво му се бе случило.

— Значи си припаднал? — Приятелят му бе впечатлен. — Там, на верандата?

Младата жена тъкмо излизаше от къщата, чу последните думи и се намръщи. Докато слушаше разказа на момчето, Тоби й подаде чаша с лимонада и тя разсеяно му благодари. Тъкър бе наел момчето на работа, учуди се тя. При това като момче за всичко, тъй като самият Тъкър бе прекалено мързелив. Момчето бе много слабо, с хлътнали очи. Тя самата доскоро бе изглеждала така и затова изпита съчувствие към Сай.

— Това момче е много слабо и не би трябвало да работи — раздразнено изрече.

— О, предполагам, че иска да спечели малко пари.

— Изглежда ми недохранен. — Реши да го покани в кухнята да обядват заедно. — Как се казва?

— Сай, мис Уейвърли. Сай Хетинджър.

— Хетинджър? — смаяно попита Каролайн.

Мъжът примигна учудено, като видя ужаса, изписан на лицето й.

— Но той по нищо не прилича на баща си, мис Уейвърли. — Докосна белега на бузата си. — Момчето е добро. Мисля, че не греша и не съм пристрастен. С Джим са добри приятели.

Младата жена се замисли. Все пак то беше само едно дете и тя не би трябвало да се отнася с недоверие към него само защото се казва Хетинджър и в жилите му тече кръвта на Остин Хетинджър.

Децата трябва да плащат за греховете на бащите си, бе заплашил Остин. Ала не можеше да повярва в това, особено сега, когато гледаше слабото лице на момчето, което се усмихваше като ангел.

— Сай.

То бързо вдигна глава.

— Да, мем?

— Тъкмо мислех да хапна нещо. Искаш ли да ми правиш компания?

— Не, мем, благодаря. Вече закусих в Суийтуотър. Мистър Тъкър ми изпържи яйца с шунка.

— Той… разбирам. — Ала всъщност нищо не разбираше. До нея Тоби избухна в смях.

— Тък ти е сготвил, ти си го изял и все още си жив? Момче, стомахът ти трябва да е от желязо.

— Закуската беше много вкусна. Той използва микровълновата печка. Постави бисквитите в нея и докато мигнеш, те вече вдигаха пара. — Развълнувано продължи да разказва как всеки ден щял да обядва в имението и как мистър Тъкър му дал два долара аванс.

— Каза ми, че мога да ги похарча за каквото искам, тъй като това са първите ми спечелени пари, само да не е за уиски и жени. — Момчето се изчерви и погледна към Каролайн. — Е, той само се шегуваше.

— Сигурно си прав — усмихна се тя.

Сай си каза, че тя е най-красивата жена, която някога е виждал. Уплаши се, че ако продължи да я гледа, оръжието на Сатаната, както казваше баща му, ще стане опасно, затова сведе поглед към земята. — Ужасно съжалявам, че баща ми е стрелял по вашите прозорци.

Каролайн видя как слабите му рамене потръпнаха и изпита съжаление.

— Вече смениха стъклата, Сай.

— Да, мем. — Искаше да добави още нещо, може би дори да предложи двата долара за щетите, но чу шум от кола и се обърна. — Това е човекът от ФБР.

Всички гледаха мълчаливо как Матю Бърнс спря колата пред къщата.

Агентът не остана доволен, като видя толкова много хора. Надяваше се да я намери сама и да си поговорят на спокойствие. Въпреки това си наложи да се усмихне приветливо.

— Добър ден, Каролайн.

— Здравей, Матю. Какво мога да направя за теб?

— Не идвам официално. Имам малко свободно време и реших да мина да видя как си.

— Аз съм добре. — Знаеше, че думите й едва ли ще задоволят любопитството му и добави: — Искаш ли чай с лед?

— Благодаря, с удоволствие. — Той спря до велосипеда и погледна към Сай, който стоеше неподвижно с приковани към земята очи. — Ти си най-малкият син на Хетинджър, нали?

— Да, сър. — Припомни си, че Бърнс бе идвал в техния дом и бе разпитвал майка му. — По-добре да си тръгвам.

— Хайде Джим, да се хващаме на работа.

— Исках да си починете по-дълго, Тоби. Толкова е горещо — обади се Каролайн.

— Тоби? — Матю изгледа втренчено негъра. — Тоби Марч?

— Точно така — кимна той и стисна зъби.

— Ти си в списъка на хората, които трябва да разпитам. Имаш белег на лицето. Хетинджър ли е виновен за него?

— Матю… — намеси се жената и погледна разтревожено към момчето.

— Аз ще си тръгвам — бързо рече то. — Може би ще се видим утре, Джим. — Качи се на велосипеда и бясно завъртя педалите.

— Матю, трябваше ли да задаваш тези въпроси пред момчето?

Бърнс разпери ръце.

— Сигурен съм, че в град като този момчетата знаят всичко. А сега, мистър Марч, ще ми отделите ли малко време?

— Джим, иди да почистиш рамката на онзи прозорец.

— Но, татко…

— Направи каквото ти казах.

Синът наведе глава и се подчини.

— Искате да ми зададете някакви въпроси, мистър Бърнс?

— Агент Бърнс. Да, искам да ви попитам за белега.

— Имам го от двадесет години, когато Остин Хетинджър ме бе обвинил, че съм крадец. — Тоби се наведе и взе една кутия с боя.

— Значи те е обвинил в кражба?

— Той каза, че съм взел някакво въже от къщата му, но аз никога не съм посягал на чужди вещи.

— И оттогава не се обичате, така ли?

Негърът въртеше кутията в ръце и Каролайн чуваше как боята се разклаща вътре в кутията.

— Не може да се каже, че сме били добри съседи.

Агентът извади бележник от джоба си.

— Шериф Тръсдейл е докладвал, че преди шест месеца е бил запален кръст във вашия двор. Според твоите думи най-вероятните виновници са Остин Хетинджър и синът му Върнън.

Нещо студено и твърдо блесна в очите на Тоби.

— Не мога да го докажа, както не мога да докажа кой бе пробил гумите на камиона ми една вечер, когато си тръгвах от магазина на Ларсън. А на отсрещната страна на улицата стоеше Върнън Хетинджър, чистеше си ноктите с ножчето и се хилеше. Дори ми каза, че трябва да съм щастлив, защото са нарязали гумите, а не лицето ми. Нищо не мога да докажа, затова казвам само това, което мисля. Хетинджър няма да се зарадва, ако види, че синът му е приятел с моя Джим.

— След няколко седмици в железарския магазин е имало разправия между теб и Остин Хетинджър. Той те е заплашил, че ще накаже сина ти, ако не го държиш настрана от Сай. Истина ли е?

— Той пристигна точно когато купувах гвоздеи по три пени парчето и каза нещо такова.

— Можеш ли да си спомниш точно какво каза?

Тоби стисна зъби.

— Той каза: „Слушай, черньо, дръж малкото си черно копеле по-надалеч от моя син или ще му одера кожата“. Отговорих му, че ако докосне момчето ми, ще го убия.

Каролайн изтръпна, когато чу спокойния и безстрастен отговор на мъжа.

— Той ми наговори още много неща, цитира Библията и каза доста обидни думи за нас, „негрите“, които сме се самозабравили. След това грабна един чук и се нахвърли върху мен. Сбихме се, а някой повикал шерифа. Той дойде и ни разтърва.

— А казал ли си на Хетинджър нещо за… — Агентът погледна в тефтера си и продължи: — Да не се тревожи толкова за Сай, който само лови риба с твоя Джим, а да обърне повече внимание на дъщеря си, която била готова да легне с всеки в града?

— Може би съм го казал.

— И това момиче, за което си говорил, е била онази Еда Лу Хетинджър, която убиха наскоро?

Тоби бавно остави кутията с боята.

— Той наговори обидни неща за моето семейство. Крещеше мръсотии за моя Джим, за дъщеричката ми Луси и за жена ми. Само една седмица преди това Върнън беше спрял жена ми на улицата и й беше казал, че е по-добре да внимава за сина си, за да не го намери със счупен крак или ръка. Никой няма право да ме заплашва по този начин.

— И тогава ти си споменал за сексуалните навици на мис Хетинджър?

— Бях много разгневен — в гласа му се долавяше ярост. — Не трябваше да говоря такива неща за някой от семейството му, но не се сдържах.

— Интересува ме откъде си запознат със сексуалния живот на убитото момиче?

— Всички знаят, че не беше много трудно да легнеш с нея — отвърна той и погледна извинително към Каролайн.

— А ти самият от личен опит ли говориш?

Очите на Тоби гневно заблестяха. Младата жена се уплаши, приближи се до него и успокоително го хвана за ръката.

— Аз съм дал клетва на една жена пред олтара преди петнадесет години — заговори той със стиснати юмруци. — И оттогава съм й верен.

— Добре, мистър Марч, но имам свидетел, който твърди, че си посещавал Еда Лу Хетинджър три или четири пъти в месеца в пансиона в Инъсънс.

— Това е гнусна лъжа. Никога не съм бил в стаята й в нейно присъствие.

— Но си бил в стаята й?

— Мисис Кунс ме нае да извърша няколко ремонта в пансиона. Смених стъклата на всички прозорци и боядисах дървените рамки.

— И си работил в стаята на Еда Лу само в нейно отсъствие?

— Точно така.

— И никога не си бил в стаята с нея?

Тоби го погледна внимателно, преди да отговори.

— Когато тя се прибираше, аз излизах от стаята. А сега мога ли да отида да си довърша работата?

Когато Тоби слезе от верандата и заобиколи къщата, Каролайн усети, че трепери.

— Беше ужасно.

— Съжалявам, Каролайн. — Бърнс прибра бележника си. — Разпитването на заподозрените понякога е доста неприятно.

— Не може да мислиш, че той е убил онова момиче само защото е бил ядосан на баща й. — Искаше й се да крещи, но си наложи да говори спокойно: — Той има семейство. Трябваше само да го видиш със сина му, за да разбереш какъв човек е.

— Повярвай ми, Каролайн, убийците често не приличат на такива. Особено масовите убийци. Мога да ти покажа статистически данни и психологически характеристики, от които ще се ужасиш.

— Моля те, по-добре недей — хладно отвърна тя.

— Съжалявам, че все повече се забъркваш в тази история — усмихна се Бърнс. — Надявах се, че днес ще можем да продължим разговора си от онзи ден. И разбира се, бих искал да те помоля да ми изсвириш нещо.

Младата жена облекчено въздъхна. Може би той все пак не беше толкова безчувствен и арогантен.

— Съжалявам, Матю, но съм решила да си почина и да не свиря известно време.

— О! — На лицето му се изписа разочарование. — Е, може би някой друг път. Надявам се, че ще намериш време за мен до края на седмицата. От малките разследвания, които провеждам, разбрах, че имало добър ресторант с морска кухня в Гренвил. Ще ми бъде приятно да те заведа някой път.

— Благодаря ти, Матю, но предпочитам да не излизам.

— Жалко — отвърна Бърнс. Отказът й го бе огорчил, но бе решил да не се предава. — Е, а сега трябва да вървя, защото имам много работа. Запазвам си за друг път правото да изпием по чаша чай с лед.

— Да. Довиждане.

Той потегли, а тя влезе в къщата. За пръв път от няколко дни насам взе цигулката и започна да свири.