Нора Робъртс
Порочна невинност (12)

11.

В окръжния затвор в Гренвил, сред издрасканите стени на килията, Остин Хетинджър седеше на коравата скамейка и гледаше ивиците, които слънчевите лъчи, проникнали през решетките, бяха очертали върху пода.

Знаеше защо сега е в тази мръсна килия, затворен като престъпник, като животно в клетка. Знаеше защо е принуден да гледа през решетките, прикован в кафез с мръсни стени, изподраскани с неприлични думи.

Всичко бе заради богатството на Бо Лонгстрийт. Този богохулник, този нечувано богат плантатор, който остави мръсните си пари на своите копелета.

А те наистина бяха копелета, мислеше си Остин. Мадлин носеше на пръста си онази халка, символ на измяната й, но пред Бога тя принадлежеше само на един мъж.

Бо никога не стъпи в онази мочурлива Корея, за да служи на страната си и да спасява праведните християни от Жълтата чума. Остана си в града, потънал в грях и разкош, и продължи да трупа пари. Остин отдавна подозираше, че той с измама е принудил Мадлин да се омъжи за него. Не че по този начин оправдаваше измяната й, но жените винаги са били глупави и слаби.

Лишени от ръководеща сила — и ако не ги е страх от телесните наказания — те винаги са склонни да вършат глупости и да затъват в грехове. Бог му е свидетел, че той бе положил всички усилия да не позволи на Мейвис да се отклони от правия път.

Ожени се за нея, заслепен от отчаяние и победен от необуздана похот. „Тя ми го даде, тя го откъсна от дървото, а аз я изядох.“ Ох, да! Мейвис го бе изкушила и той бе отстъпил, съблазнен от плътта.

Остин знаеше, че още от времето на Ева Сатаната винаги е започвал да омайва първо жените с благи и съблазняващи думи. Те винаги са били много по-податливи към греха, те му се отдават и с леко сърце повличат мъжете със себе си.

Но той й беше предан. За тридесет и пет години само веднъж отиде при друга жена.

Имаше мигове, когато, за да изпълни съпружеските си задължения, той трябваше да легне с Мейвис, ала дори и тогава в тъмнината усещаше вкуса и аромата на Мадлин и само Бог можеше да му напомни какво му принадлежи.

Мадлин се преструваше, че е безразлична към него. Той знаеше, през всичките тези години го знаеше, че се омъжи за Бо само за да го дразни и измъчва, така както само жените умеят. Ужасеният й отказ да се омъжи за него, когато той й бе предложил сърцето си, преди да се качи на кораба и да потегли към бойното поле, беше просто поредната й преструвка.

Ако не беше Бо, то тя щеше да го дочака да се върне от Корея. И това бе началото на края за него, за Остин.

Нима не се съсипваше от работа, нима не беше превивал гръб, нима не бе отдал сърцето си, само и само за да осигури благоприличен живот на семейството, с което трябваше да се нагърби? А докато той, Остин, се бъхтеше, потеше, пропадаше и загиваше, Бо си стоеше в голямата красива бяла къща и се смееше.

И се смееше!

Но Бо не знаеше. Въпреки всичките си пари, фини дрехи и луксозни автомобили той никога не узна какво се случи в един горещ и прашен летен ден, когато въздухът беше замрял, лепкав и тежък, когато небето бе нажежено до бяло от слънцето. Остин Хетинджър взе това, което му принадлежеше.

Той си спомни как изглеждаше тя в онзи ден. Всичко в паметта му бе толкова ясно, че ръцете му се разтрепериха, а сърцето му заби учестено.

Тя сама дойде при него, понесла кошница. Дойде чак до верандата с голяма плетена кошница с вещи за него, за хленчещия му син, за жена му, която лежеше вътре в къщата, обляна в пот, в очакване да се роди следващото им дете.

Беше облечена в синя рокля, с бяла шапка и прозрачен син шарф. Мадлин обичаше да носи какви ли не шалчета около шията си. Черната й коса бе прибрана под шапката и като че ли обрамчваше снежнобялото й лице. Кожата й беше разглезена от всичките лосиони и кремове на света, които греховните пари на Бо можеха да купят.

Изглеждаше като пролетно утро, когато се зададе по мръсната пътечка към хлътналата веранда. Очите й бяха нежни и усмихнати, като че ли не забелязваше мизерията, изпочупените циментови стъпала, разклатените каменни плочи, нахвърлени върху сгурията, парцаливите дрехи, проснати на въжето, гладните кокошки в праха.

Гласът й бе така свеж, когато му подаде онази кошница със стари дрехи, купувани с парите на Бо за бебетата, които той бе направил на неговата любима. Как можеше да чува немощния писък на жена си от стаята, че вече било време да повикат лекар!

Припомни си, че Мадлин започна да го увещава да се погрижи за онази нещастница, онази, с която той никога не би легнал, ако неговата Мадлин не го беше предала и измамила.

— Трябва да извикаш лекар, Остин — каза тя с глас, свеж като пролетен дъжд. — Нежните й златисти очи се забиха като свредел в стомаха му. — Побързай и го доведи, а аз ще остана при нея и детето ти.

Тогава го обзе лудостта. Не, Остин никога не би се примирил с всичко това. Това беше справедливостта. Стремеж за правда, примесен с яростен гняв изпълни душата му, когато я задърпа към стаята. Истината го озари, когато я повали в праха.

О, да, тя, разбира се, крещеше, казваше, че не го иска. Крещеше и се бореше, но всичко беше лъжа. Той имаше право, Бог му бе дал правото да проникне в нея. Няма значение, че се преструваше, че плаче и се моли, все пак тя призна правото му.

Той изля своето семе в нея и сега, след толкова години, все още помнеше силата на това облекчение, начина, по който тялото му се сви и потръпна, когато част от него премина в нея.

Тя престана да стене. И когато той се отъркаля в праха с поглед, зареян в онова бяло небе, тя стана и си отиде, като го остави с триумфални звуци в ушите и горчив вкус в устата.

И той зачака, ден след ден, нощ след нощ, да дойде Бо. Вторият му син се роди, жена му лежеше в леглото с безизразно лице, а Остин чакаше със заредена пушка. Измъчено чакаше мига, когато ще го убие.

Но съперникът никога не дойде. Той знаеше, че Мадлин е скрила тяхната тайна. И го е проклела.

Сега Бо е мъртъв. И Мадлин. Двамата спят заедно в гробището „Благословен покой“.

Сега техният син му го върна тъпкано. Така се предава от поколение на поколение, каза си той. Синът им съблазни и оскверни неговата дъщеря. Момичето бе мъртво.

Възмездието бе негово право. Възмездието бе неговият меч.

Остин примигна и отново се взря в светлите ивици, очертани на пода от слънчевите лъчи, провиращи се през решетките. Решетки, които преминават през решетки. Изместват се с падането на здрача. Той ще се измъкне оттук. Бог помага на тези, които сами си помагат, а той ще открие някакъв начин да се измъкне оттук.

Ще се върне отново в Инъсънс и ще направи това, което трябваше да стори още преди тридесет години. Ще убие тази част от Бо, която живее в неговия син.

И ще раздаде справедливост.

 

 

Каролайн пристъпи в обсипания с цветя вътрешен двор и с пълни гърди вдъхна аромата на лятото. Светлината тук бе галеща, ласкава от заника на слънцето. В тревата жужаха пчели. Изпита онова позабравено чувство на пълно блаженство.

На вечерята подносите от старинно сребро се огъваха, отрупани с разнообразни ястия. Като че ли времето бе замряло, лениво и упоително, а всичко наоколо бе изпълнено с аромати, вкусни ястия и безгрижно бърборене. Теди ги развличаше с неговите фокуси със салфетките, вилиците, ножовете и лъжиците. Дуейн, горе-долу трезвен, бе разкрил забележителната си дарба да имитира, като започна от вече излезлия от мода Джими Стюърт, та чак до Джак Никълсън. После се захвана с местните образи, като Джуниър Талбът например.

Тъкър и Джоузи поддържаха веселието с разказите си, понякога доста живописни, за любовни приключения и сексуални скандали от миналото на Инъсънс, като доста от тях се бяха случили преди петдесет-шестдесет години.

Тази вечеря бе тъй различна от вечерите в нейното минало. Майка й диктуваше темата на разговорите и зорко следеше да не капне нещо върху колосаната покривка. Такива безжизнени, сковани часове — напомняха повече на делови обед в някоя корпорация, а не на семейна вечеря. Обсъждането на прегрешенията на предшествениците беше недопустимо, да не говорим, че Джорджия Макнейр Уейвърли едва ли щеше да се засмее, ако някой лепнеше върху роклята й лъжицата за салатата.

Не, това беше немислимо.

Тази вечер Каролайн се бе забавлявала както никога досега и когато трябваше да стане от масата, изпита съжаление.

— Изглеждаш щастлива — подметна Тъкър.

— А защо да не съм?

— Не, нищо не искам да кажа, освен че ми е много приятно да те гледам, когато си в такова настроение. — Хвана я за ръката и когато пръстите им се сплетоха, усети колебливите й тръпки. — Искаш ли да се поразходим?

Вечерта беше приятна, градината — прекрасна. Младата жена бе спокойна.

Всъщност не приличаше на разходка, помисли си тя, докато се провираха сред розите и гардениите, а по-скоро на лазене в лабиринт. Движеха се безцелно и безгрижно. Помисли си, че този лабиринт подхожда на човек като Тъкър.

— Това езеро ли е? — попита тя, когато зърна блясък на вода при последните лъчи на залязващото слънце.

— Това е Суийтуотър. — Младият мъж насочи разговора в друга посока. — Старият Бо построил къщата си тук, на брега, откъм южната страна. Можеш да разгледаш останките от постройката.

Каролайн видя само камъни, обрасли с храсти.

— Каква гледка имате тук… Десетки декари ваша земя, ваша собственост. Какво чувстваш при тази гледка?

— Не мога да ти обясня. И с това се свиква.

Младата жена не му повярва и отново отправи взор към необятните памукови полета. Беше отраснала в града, където дори и богаташите притежаваха само тесни участъци.

— Но да притежаваш всичко това…

— По-скоро земята притежава теб. — Той сам се изненада от думите си, но сви рамене и продължи: — Не можеш да се махнеш оттук, защото всичко лежи на плещите ти. Не можеш да занемариш плантация като тази, след като знаеш, че родът Лонгстрийт е владял Суийтуотър почти две столетия.

— Това ли искаш? Да се махнеш от тук?

— Има места, които бих искал да видя. — Раменете му отново потръпнаха неспокойно. Тя за пръв път го виждаше в такова настроение. — Но всяко пътуване изисква толкова усилия, дори може да обърка всичко.

— Тогава не заминавай никъде.

Нетърпеливите нотки в гласа й едва не го накараха да се усмихне.

— Все още не мисля да пътувам. — Той докосна рамото й с ръка. — Но понякога си мечтая за това.

Разочарована, Каролайн се отдръпна от ръката му.

— Разбираш какво искам да кажа. В един миг се държиш като че ли в главата ти витае мисълта как по-скоро да се измъкнеш оттук, а в следващия като че ли отричаш всяка възможност за заминаване.

— Никога не съм обмислял сериозно да се махна от Суийтуотър.

— А за какво си мислил?

Не му се случваше често да води задълбочен разговор с жена. Извади цигара и заговори:

— Е, това, което на някого може да изглежда разумно, невинаги се приема от останалите. Дуейн отдавна се е отказал да мисли за промяна. Стигнал е дотам, че вече се задоволява само да се шляе и да премисля какво е трябвало да стане. Джоузи на два пъти се опитваше да избяга, омъжи се, после още веднъж, но винаги се връщаше с думите, че все пак има и по-лоши места от Суийтуотър.

— А ти? Какъв е твоят избор?

— Моят избор е да приемам нещата такива, каквито са. А ти… — Обърна се и я погледна. — Ти си въобразяваш, че можеш да предвиждаш събитията. Може би всеки от нас двамата е прав за себе си.

— Но ако успееш да предвидиш събитията, както казваш, и ако не са желани, можеш да се опиташ да ги избегнеш.

— Можеш да се опиташ. „Боговете решават нашите съдби, окастрят нашите мечти.“ Хамлет — довърши той и всмукна от цигарата.

Каролайн го изгледа смаяно. Той беше последният човек на света, от когото очакваше да цитира Шекспир.

— Да се поразходим към памуковата плантация. — Младият мъж я прегърна през раменете. — Сега памукът вече започва да цъфти. Плодородният почвен слой тук е дълбок почти тридесет сантиметра и е много добре наторен. Разпръскват се какви ли не препарати срещу вредните насекоми. Щом свърши лятото, започва прибирането, балирането, товаренето на камионите и продажбите. И дори да се стряскам всяка нощ от мисълта дали всичко ще приключи благополучно, с това нищо няма да помогна. Нали съм наел надзиратели, нека те да се тревожат за реколтата.

— Може би не е единственото, което може да се прави тук… — започна тя.

— Отново се връщаме към най-важното, Каро. Първо се засява, после памукът се прибира и някъде на края на веригата се получава красива рокля, като тази, с която си облечена тази вечер. Разбира се, бих могъл да се тревожа по цели нощи дали ще вали дъжд, или ще настъпи суша. Дали няма да стачкуват шофьорите на камионите, дали онези тъпанари във Вашингтон няма отново да я оплескат и да ни набутат в поредната депресия. Но мога и да спя непробудно, като младенец. Резултатът ще бъде същият.

— Тогава къде е смисълът? — Усмихна се тя и поклати глава. — Все пак трябва да има някаква пукнатина в твоята логика.

— Ако откриеш, че греша, разбира се, ще ми го кажеш, но ми се струва, че съм прав. Позволи ми да ти посоча друг пример. Не искаш да ме целунеш, защото се безпокоиш, че може твърде много да ти хареса.

Каролайн се намръщи.

— Разсъждаваш прекалено егоцентрично. Не допускаш ли, че може да не съм сигурна дали искам да се целувам с теб.

— Е, насила не става — примири се Тъкър, но ръката му се спусна към талията й. — Опитваш се да намериш отговора, и то преди да си разбрала условията на задачата. От това може лесно да те заболи главата.

— Наистина ли? — глухо запита тя.

— Повярвай, Каролайн. Доста време се опитвах да го разбера. Като че ли стоиш на брега на един вир и се чудиш дали водата не е прекалено студена. По-добре някой отзад да те ритне и да цамбурнеш в най-дълбокото.

— Това ли се опитваш да направиш с мен?

— Мога да ти кажа какво се опитвам да направя с теб, така че да забравиш за всякакви условности — прошепна той и на устните му заигра усмивка. — Но истината е съвсем друга… — Тъкър сведе глава. Кръвта нахлу в главата й, когато топлият му дъх докосна устните й. — Цяла нощ мислих за теб. Не можах дори да мигна.

Тялото й се напрегна, когато устните му се доближиха до нейните, леки като крила на пеперуда. „Опитва се да ме съблазни“ — каза си тя и сърцето й заби учестено. Не можеше да забрави как умееха хитрите мъже да се възползват от стремежа на жената към ласки и топлина.

— Няма ли да ме целунеш? — промълви той. — Защото, ако не го направиш, аз ще го сторя.

Отначало бавно обходи с устни лицето й — клепачите, слепоочията, бузите й. Този мъж навярно притежава прекалено развит усет за деликатно ухажване, за да съумее да потисне порива си да се нахвърли върху нея и веднага да я обладае. Вместо това Тъкър се стегна при първата плаха тръпка, която прободе тялото й, и започна да я гали по кръста и да я притиска още по-близо към себе си. Дишането й се учести. Младият мъж бавно и безшумно се наведе към устните й.

О, колко сладко, колко хубаво е да усещаш как премаляваш, да чуваш задъханото дишане как гали косата ти, да долавяш уханието на сенчестата вода, докато мъжът те притиска в обятията си и поднася устните си към твоите!

Този път устните й се разтвориха при първото му докосване. И когато младият мъж ги притисна по-силно, много бавно, дори мъчително, ръцете й като че ли сами се протегнаха и го прегърнаха. Последната му ясна мисъл беше за водата — не е студена, но е дяволски по-дълбока, отколкото е очаквал.

А Каролайн вече не можеше да разсъждава, ушите й забучаха от вълнение. Отчаяно се хвана за него, за да не изгуби равновесие, но всичко се залюля пред очите й.

Парещите му устни се впиха в нейните. Вкусът им бе сладък като мед и той не можеше да им се насити. Езикът му я галеше нежно. Така силно копнееше за миг като този.

Не очакваше да изпита толкова силни тръпки само от една целувка. Не очакваше да се завърти главата му, когато тя се притисна към него. Не очакваше да настръхне от косата до петите, когато Каролайн прошепна името му.

Знаеше какво е да желаеш някоя жена. Това бе нещо съвсем естествено, най-приятният миг в живота на мъжа. В такъв миг не изпитваш това странно чувство като сегашното, като че ли вътрешностите ти се разкъсват от невидими нокти, като че ли коленете ти се подгъват и се страхуваш да не паднеш на колене и да започнеш да я молиш да не те напусне.

Струваше му се, че се олюлява, стъпил на някакво високо и тясно планинско било. Инстинктът за самосъхранение беше причината ръцете му да се размахват във всички посоки, за да не падне по гръб. Тъкър внимателно я хвана за раменете и я отдръпна от себе си. Веждите й се свиха учудено, когато видя как той се опитва да овладее дишането си.

Каролайн отново го прегърна през кръста с неспокойните си ръце. Постепенно мислите й се избистряха. Прекалено дълго се бе оставила отпусната в топлата му прегръдка, омаяна от устните му. Само с това можеше да се извини, че толкова дълго като че ли не беше на себе си.

Но сега вече се съвзе. Бученето в ушите й бе престанало. Можеше да чува жуженето на насекомите, крякането на жабите.

Светлината на отминаващия ден помръкваше, застинала в последния магически миг на прехода между деня и нощта. Денят потъваше и никога нямаше да се върне, като отнасяше със себе си страстната горещина.

— Мисля, че и двамата направихме грешка — промълви Тъкър.

— За какво говориш?

— Мислиш си, че не те е грижа за това, което се случи, мислиш си, че след като веднъж съм те целунал, ще спя спокойно. — Младият мъж въздъхна дълбоко и вдигна глава. — Бих искал да ти кажа, Каролайн, че за мен винаги е било истинско удоволствие желанието да бъда с жена. Бях само на петнадесет, когато си събличахме дрехите с Лорийн О’Хара в хамбара на баща й. Но ти си първата жена, която в днешния незабравим за мен ден превърна това удоволствие в нещо много по-дълбоко.

Искаше й се да му вярва, искаше й се да вярва, че този красив мъж е изпитал нещо по-дълбоко, по-интимно, по-вълнуващо от всичко преживяно досега. И понеже му повярва, изведнъж се уплаши и изтръпна тъй силно, че дори и Тъкър го почувства.

— Мисля, че ще бъде най-добре да се разделим.

Погледът му се спря на устните й.

— За да не пострадаш — кротко допълни той.

— Разбирам, Тъкър. — В гласа й се прокрадна нотка на отчаяние. — Току-що приключих една връзка, която опустоши живота ми, и нямам намерение да започвам нова. Пък и ти… сигурно и твоят живот е достатъчно объркан в момента, за да се заемаш с нова авантюра.

— При нормални обстоятелства бих се съгласил с теб. Знаеш ли, косата ти изглежда като ореол в полумрака. Може би искам да спася душата си. Ангелът и грешникът. Бог ни е свидетел колко различни сме двамата с теб.

— Тъкмо това е най-нелепото…

Ръката му се протегна толкова бързо към косата й, че думите й останаха недоизказани. Когато отново заговори, в тона му се усещаха твърди нотки.

— Има нещо странно в теб, Каролайн. По дяволите, не знам какво е то, но се сещам за него в най-неочаквани моменти! Обикновено за такива предчувствия човек намира някакво обяснение. Струва ми се, че един ден и аз ще мога да си обясня какво става с нас двамата.

— Моят живот е подреден по друг начин, Тъкър — стори й се, че гласът й прозвуча необикновено спокойно, макар че сърцето й биеше лудо. — След няколко месеца ще замина за Европа. И в плановете ми не се предвижда краткотрайна любовна връзка в летните горещини.

Тъкър се усмихна.

— Забелязах, че искаш всичко да планираш. — Приближи се към нея и я целуна. Светът около нея отново се олюля. — Искам да бъдеш моя, Каролайн. Рано или късно ще си принадлежим. Но ще ти дам време да се подготвиш.

— Това е най-арогантното, най-самоувереното мъжко изявление, което съм чувала досега.

— Така изглежда в твоите очи — непринудено отвърна той. — Всъщност исках само да те предупредя. Но няма да те дразня прекалено много, току-виж си изгубила апетит. — Хвана я за ръката и я поведе към къщата. В настъпващия мрак вече танцуваха светулките. — Защо да не седнем за малко на верандата?

— Нямам намерение да сядам където и да е с теб.

— Е, скъпа, ако продължиш да ми говориш с този тон, ще си помисля, че ме намираш за неотразим.

Тя избухна в смях, но той едва намери сили да се усмихне.

— Не знаех, че ще доживея до деня, в който няма да мога да устоя на местния донжуан от делтата на Мисисипи…

Сега беше негов ред да се засмее. Вдигна я на ръце и я завъртя във въздуха.

— От деня, в който те видях за пръв път, вече не мога да разбера какво става с мен. Ужасно ме привличат устните ти — призна си той и я целуна страстно. — Мога да се обзаложа, че си завършила едно от онези луксозни училища в Швейцария.

— Никога не съм учила в Швейцария, а сега ме пусни на земята. Виж, някой идва насам.

Погледна към другия край на поляната, откъдето се приближаваше някаква кола.

— Хайде да отидем да видим кой ни е дошъл на гости.

Преди Каролайн да успее да отговори, Тъкър я понесе на ръце. Тялото й е толкова леко, така плътно приляга към ръцете му, като че ли е родена за него, помисли си той. Веднъж само да я накара да мисли за ласките му, може би ще се влюби в него…

— Изгрява първата звезда… — започна той цитата от сонета на Уърдсуърт, но Каролайн подозрително изсумтя и той побърза да смени темата: — Знаеш ли, че не тежиш повече от чувал с брашно?

— Много поетично звучи, няма що — процеди през зъби тя и си каза, че този красив южняк всъщност има доста странно чувство за хумор.

Младият мъж не можа да се стърпи.

— Ти, бляскава звезда, единствена на небосклона — усмихна се той. — Струва ми се, че поетът го е казал по-добре, нали?

Но преди тя да успее да намери подходящ отговор, Тъкър внезапно я спусна на крака, потупа я приятелски по гърба и махна на Боби Лий, който вече се измъкваше от ръмжащата кола.

— Здравей, момче, защо не забавляваш Марвела?

— Здравей, Тъкър. — Боби Лий оправи буйната си коса. Беше забравил да изключи фаровете и лицето му изглеждаше пребледняло, като че ли от страх или възбуда. — Тръгнах веднага след края на празненството в двора на Тръсдейл. — Момчето кимна, макар и със закъснение, към Каролайн. — Здравейте, мис Уейвърли.

— Здравей, Боби Лий. Бихте ли ме извинили? Преди да си тръгна, искам да благодаря още веднъж на Дела за вечерята.

Не успя да пристъпи дори една крачка и Тъкър я хвана за ръката.

— Още е много рано. А теб какво те води насам?

— Днес следобед Джуниър докара колата ти в сервиза. Исусе Христе! Здравата си я блъснал, Тъкър.

Младият мъж се намръщи и докосна раната на челото си.

— Да-а, прав си, колата доста пострада. А още не съм навъртял дори и десет хиляди километра с нея. Какво се оказа? Шасито огънато ли е?

— Ами… да. Шибана работа… О, извинете ме, мем! Открихме го веднага щом я качихме на подемника. Знаехме, че ще искаш да я изтеглим на буксир до Джаксън, но преди това я поогледахме по-подробно — такъв случай не сме имали, откакто Бък Ларсън удари своя буик през шестдесет и първа, през онази буря в края на януари.

Тъкър се опря на колата му.

— Когато довлякохме онзи буик изглеждаше като прегазен от танк. Така и не можах да си обясня как Бък успя да се отърве само със счупен врат и двадесетина шева.

— И другите се чудят до ден-днешен — добави Боби Лий. — Той и преди изглеждаше доста странен.

— Когато го е носила, майка му се натъкнала на гнездо с отровни змии и се изплашила до смърт. Може би затова си е малко сбъркан.

Каролайн не искаше да си тръгва. Едва успя да прикрие уста с ръката си и прихна.

— И си извървял целия този път само за да кажеш на Тъкър, че колата му е ударена зле?

И двамата я изгледаха с изненада. Но как може една севернячка да схване, че мъжкият разговор едва сега започва?

— Не, мем — възпитано отвърна момчето. — Дойдох, за да съобщя как точно е станала злополуката. Тъкър шофира като бог. Питайте, когото поискате.

— Благодаря ти, Боби Лий.

— Само казвам това, което говорят хората. Е, работата е там, че Джуниър спомена, че не е открил следи от гумите по настилката.

— Значи спирачките са отказали.

— Да. И той го каза. И тъкмо се бях замислил как е могло да се случи, когато позвъни лелята на Джуниър и започна да му се оплаква, че той й бил обещал да я заведе до италианския ресторант в Гренвил. Тогава му казах, че мога да остана да го замествам на бензиностанцията. В неделя няма много коли, затова реших, че ще ми остане време да хвърля един поглед на тези спирачки.

Без да бърза, Боби измъкна дъвка от джоба си, разви хартийката и я налапа.

— Огледах внимателно бронята, шланговете, хидравликата. Исках да разбера дали не си имал някъде теч. Ако не бях толкова наблюдателен, можех и да не го забележа. Но го видях.

— Какво си видял? — нетърпеливо попита Каролайн, докато Тъкър слушаше мълчаливо.

— Шланговете бяха надупчени. Не е изтъняване от стареене или нещо такова, а направо си бяха пробити, като с шило. Или с шиш за лед. Още капеше спирачното масло. Затова са ти отказали спирачките, разбра ли? Можел си да се справиш с такава беля, но ако си я очаквал. Обаче щом си решил да сечеш завоя, нали, колата е полетяла към канавката. Тогава си ударил спирачките, а ползата от тях е била колкото от волските топки. Ох, извинете ме още веднъж, мис Уейвърли.

— Боже мой! — Пръстите й се впиха в рамото на младия мъж. — Искаш да кажеш, че някой нарочно е повредил колата? Че е можел да го убие!

— Да, можел е — съгласи се Боби Лий. — Но по-вероятно е да блъсне някого и направо да го помете от шосето. Всички знаят, че Тъкър кара като ония от Формула 1.

— Сега разбирам защо е трябвало да си правиш труда да идваш чак дотук. — Тъкър захвърли цигарата и очите му проследиха огнената диря. Не беше на себе си от гняв, кръвта му кипеше и трябваше да седне за малко, за да се успокои. — Тази вечер имаш ли среща с Марвела?

— Да, и трябва да побързам.

— Тогава иди при баща й, шерифа, и му предай всичко, което току-що ми разказа. Но на останалите нито думица, ясно ли е? Нито дума!

— Щом настояваш…

— Поне засега. Ще ти бъда задължен, ако не се разприказваш. Тръгвай веднага към града, ако искаш Марвела да не ти трие сол на главата за закъснението.

— Прав си, трябва да побързам. Ще се видим, Тъкър. Лека вечер, мис Уейвърли.

Каролайн не можа да продума, преди светлините от стоповете на колата на Боби Лий да се скрият.

— Но може да е сгрешил. Все пак още е малък.

— Това момче е един от най-добрите механици в окръга. И не е глупав. Ако не се бях ударил, сам щях да го открия. А сега трябва да се сетя кой може толкова много да ме мрази, че да ми създава такива главоболия.

— И ти наричаш това главоболия? — възкликна тя. — Тъкър, не ме интересува какво мисли Боби Лий за уменията ти да шофираш като супермен. Можеше да се пребиеш, да загинеш!

— Нима се безпокоиш за мен, любима? — Чаровникът и сега намери време да я дари с усмивка, макар че трескаво мислеше за евентуалния злосторник. Ръцете му започнаха да я галят. — Харесва ми, когато се тревожиш за мен.

— Не се подигравай.

— А сега пък го прекали, Каро. Макар че Бог ми е свидетел, много ми харесваш, когато се разгорещиш.

— Нямам намерение да оставам тук — хладно изрече тя, — за да ме потупваш по рамото и да се държиш снизходително с мен като с някоя от твоите безпомощни женички. Исках само да ти помогна.

— Звучи така мило. Не… — Младият мъж я прегърна, щом видя как тя се извърна и се опита да се отскубне от ръцете му. — Разбрах те. Искаш да кажеш, че нищо няма да помогне, докато не разбера кой ми крои някакъв капан.

— Очевидно е някой, който е бил близък с Еда Лу. — Каролайн тръсна глава. — Освен ако не е някой ревнив съпруг, разбира се. Съпруг на някоя от многобройните ти любовници.

— Никога не съм си имал работа с омъжени жени. С едно изключение — започна той и улови погледа й. — Не, не е това. Остин е в затвора, а не мога да си представя как бедната стара Мейвис ще се напъха под колата ми с шиш за лед.

— Нали има братя?

— Наистина. — Тъкър замислено сви устни. — Върнън не разбира от автомобили. Пък и не е толкова хитър. По-скоро би действал открито, като баща си. А младият Сай… не съм забелязал да е способен на такава подлост.

— Можели са да наемат някого.

— А откъде ще вземат пари? — изсумтя той и нежно докосна бузата й с устните си. — Не се тормози, мила, няма смисъл да си разваляме съня заради тази история.

— Наистина си способен на това. — Изгледа го тя и отстъпи крачка назад. — Вярвам, че наистина си в състояние да легнеш и да спиш като младенец, и то след всичко това.

— Вече разбих и колата, и челото си. Не разбирам защо трябва да доставям допълнително удоволствие на неизвестния злодей, като не мигна цяла нощ. — Каролайн отново забеляза познатия израз в очите му. — Само ти можеш да ме държиш буден тази нощ. Ако отидем до… — В този миг забеляза фарове на пътя. — Исусе, тази вечер не можем да се оплачем от липса на внимание.

— Тръгвам си — решително заяви младата жена. — Само ще се обадя на Дела, за да й благодаря за вечерята.

— Почакай. — Тъкър се опитваше да познае модела на колата. Успя само да разбере, че това превозно средство никога не е било удостоявано с шумозаглушително гърне. Гърмежите можеха да събудят и мъртвите. Направо не бе за вярване, че онзи черен линкълн, с доста сериозен вид, паркиращ зад колата на Каролайн, може да има такова просташко поведение.

Когато вратата на линкълна се отвори и оттам се показа дребна побеляла жена в спортна риза, с неизменното шалче под яката, сини джинси и офицерски обувки, той се засмя и извика:

— Та това е братовчедката Лулу.

— Ти ли си това, Тъкър? — Тембърът й напомняше за товарен влак, шумен, тракащ и потънал в прах. — Какво правиш там в мрака с това момиче?

— Далеч не всичко, което бих искал. — С два скока се озова до нея и се преви надве, за да целуне напудрената й буза. — Хубавица, както винаги — похвали я той, а тя се закиска и го тупна по ръката.

— Ти, ти си хубавецът в нашия род. Да можеше да те види майка ти… Елате насам. — Тя размаха костеливия си пръст към Каролайн. — Елате да ви разгледам по-отблизо.

— Само да не я изплашиш — предупреди я Тъкър. — Лулу, представям ти Каролайн Уейвърли.

— Уейвърли, Уейвърли. Името не е тукашно. — Старицата започна да я оглежда с орловия си поглед. — Не прилича на тукашните, Тъкър. Не ми изглежда нито лекомислена, нито глупава.

— Благодаря ви! — Каролайн не можеше да не се съгласи с преценката на старата дама.

— О, севернячка! — извика възрастната жена. — Исусе Христе, та тя е янки!

— Само наполовина — побърза да се намеси Тъкър. — Внучка е на мис Едит.

— Едит Макнейр? — Лулу присви очи. — Внучка на Джордж и Едит?

— Да, мем — обади се Каролайн, като едва се сдържа да не се засмее. — Дойдох да си почина в къщата на баба.

— Те и двамата умряха, нали? Да, отидоха си, но бяха от тук, от Мисисипи, което все пак значи нещо. Това твоята коса ли е или е перука?

— Моята… — Младата жена неволно докосна главата си. — Моята е.

— Добре. Жени с перуки не ми вдъхват повече доверие от янките. Значи ще се разберем. Вземи куфарите ми, Тъкър, и ми налей малко бренди. Трябва да повикаш момчето на Талбът да прегледа колата ми. Някъде в Тенеси изгубих гърнето. Или беше в Арканзас. — Тя се спря пред стъпалата. — Хайде, момиче, да влезем вътре.

— Но аз… аз току-що си тръгвах.

— Тъкър, кажи на това девойче, че когато предложа на някоя янки да изпие по чаша с мен, за тази янки е по-добре да не ми отказва.

С тези думи Лулу затропа по стъпалата с офицерските си обувки.

— Особена е, нали? — попита той и изключи двигателя на линкълна.

— Донякъде — съгласи се Каролайн и реши, че малко бренди няма да й навреди.