Нора Робъртс
Порочна невинност (11)

10.

Джуниър Талбът излезе от кабината на влекача, побутна бейзболната си шапка с емблемата на защитниците от „Смелчаците от Атланта“ и зарови пръсти в гъстата си червена коса. Бавно обиколи изпомачканото порше на Тъкър. Под ботите му скърцаха парчетата от предното стъкло на колата. Бледосините му очи гледаха тъжно от закръгленото му лице, изпъстрено с лунички. Замисли се и издаде напред долната си устна.

Каролайн веднага го оприличи на човечето от рекламите за успокоителните лекарства.

— Май доста голяма беля сте си докарали на главата — заключи той.

— Може и така да се каже — съгласи се Тъкър. — Ще запалим ли, Джуниър?

— Добре. — Той измъкна пакет „Уинстън“ от широкия преден джоб на омазнената си с грес престилка. Тръсна пакета, избута навън една цигара до края на филтъра и след като му я подаде, бързо прибра пакета в джоба си. После клекна и замислено се загледа в огънатата предна броня на колата. — Трябва да е била доста хубава кола.

Тъкър знаеше, че в думите му няма упрек. Просто обичаше да споделя изводите си дори за неща, които бяха очевидни за всички около него. Младият мъж отвори жабката и извади кибрита.

— Струва ми се, че може би ще могат да я оправят в сервиза в Джаксън. — Механикът отново се замисли и повтори: — Да, май ще се оправи. Може да си огънал шасито, но вече могат дори и с това да се справят.

— Не може да се спре прогресът — усмихна се Тъкър през дима от цигарата.

— Това е положението. — Джуниър най-после прецени, че изводите му не са прибързани, изправи се и започна да оглежда тревата край пътя и парчетата стъкло. Измърмори нещо, в смисъл че няма знак за хлъзгав участък. След още една пауза, посветена на сериозен размисъл, този път реши да си позволи една цигара. — Тъкър, знаеш, че винаги съм твърдял: ти си най-добрият шофьор, когото съм познавал, като изключим онова пътуване до Дейтона, за да наблюдавам състезанието на 500 мили.

Каролайн прихна, но мъжете възпитано се престориха, че нищо не са забелязали.

— Няма да забравя как спечели двадесет долара от момчетата на Бъни на състезанието за най-бързо набиране по магистрала номер едно — беше през юли седемдесет и шеста. Опитаха си късмета с тяхното шевролет камаро срещу твоя форд мустанг. — Джуниър взе кибрита и запали клечката с помощта на нокътя на палеца си. — Тогава ти бе безспорен победител.

Тъкър с удоволствие си спомни за това състезание.

— Можеше да бъде още по-интересно, ако Били Т. не беше препречил пътя на Джон Томас.

Джуниър кимна одобрително.

— Може би щеше да е по-интересно, да. Но нито един от братята няма твоите шофьорски умения.

— Идиоти — въздъхна Каролайн. Дори и да я бе чул, Джуниър се престори, че нищо не се е случило. Бе женен повече от година и знаеше кога един мъж трябва да си запушва ушите и кога не.

— Иска ми се да те попитам — продължи Джуниър със същия бавен и тих глас. — Как успя да улучиш този стълб?

— Ами… — Тъкър всмукна от цигарата. — Може да се каже, че колата отказа да се подчини. Скоростната кутия блокира.

Механикът кимна и отново захапа цигарата. Каролайн ги запита не искат ли да им донесе по един сгъваем стол, за да се настанят удобно и да продължат разговора си, но те не обърнаха внимание на ироничната й забележка.

— Не ми се вярва, че си натиснал спирачките.

— Натиснах ги. Но те блокираха.

Джуниър присви очи. Ако беше някой друг, щеше да махне с ръка, но познаваше Тъкър и ценеше шофьорските му способности.

— Е, това е истинска загадка за мен. Дефект в кормилната уредба, дефект в спирачната система. И всичко това в кола от такава класа? Нали не е на повече от шест месеца?

— Точно на толкова е.

Джуниър отново поклати глава.

— Ще трябва да я огледаме внимателно.

— Ще ти бъда задължен, Джуниър.

Младата жена досега не се намесваше в разговора им, но когато механикът тръгна към влекача, не издържа и попита:

— По дяволите, какво общо има между някакво автомобилно състезание преди повече от петнадесет години и факта, че се удари в стълба на пощенската ми кутия?

— Нищо общо няма, разбира се — усмихна се младият мъж. — А сега можем да оставим колата на грижите му, скъпа. Той ще я изтегли с влекача. — Сложи ръка на раменете й, облегна се леко на придружителката си и бавно закрачи към къщата.

— Още ли си замаян?

Вече се чувстваше по-добре, но трогнат от загрижеността й, отвърна:

— Като че ли леко ми се вие свят. Но ще ми мине. — Когато ръката й го обгърна през кръста, той й се усмихна.

— Може би трябваше да те кача на моята кола, за да те заведа по-бързо до дома.

„Господи, тя каза «до дома»!“ Като че ли усилията му започнаха да се увенчават с успех.

— Трябва само да полежа на дивана, докато се възстановя след преживяването.

Стори му се, че тя се колебае. И когато чу клаксон от пътя, едва успя да се сдържи и да не изругае. Дуейн закова белия си кадилак насред пътя. Не се беше обръснал, косата му стърчеше във всички посоки.

— За бога, момче, какво става с теб?

Като разбра, че брат му не е пострадал много, той насочи вниманието си към колата, която Джуниър закачаше с въже към влекача си.

— На разходка в неделя? — подхвърли Тъкър.

— Кристъл ми се обади. — Забеляза предницата на поршето и подсвирна. — Май че Сингълтън Фулър беше в сервиза, когато си се обадил на Джуниър. Отишъл при Джъд Ларсън, а после Кристъл го помолила да й занесе шест каси кока-кола. Добре че вдигнах слушалката на телефона преди Джоузи, иначе щеше да се разфучи. — Благодарение на хапчетата и грижите на сестра му махмурлукът му вече преминаваше. — Ех, Тъкър, май че си съсипал пощенската кутия.

Каролайн не издържа и се намеси:

— Какво друго да стори? Можеше да бъде много по-лошо, но добре че не е счупил дебелата си глава. Разбирам, че се безпокоите за брат си, но мога да ви уверя, че ще се оправи.

Джуниър се показа зад влекача с цигара в уста. Дуейн примигна. Тъкър реши, че все пак трябва да държи на достойнството на фамилията, и се въздържа да не се разсмее.

„Тази жена сигурно е луда по него“ — помисли си механикът.

— Да, мем — учтиво се съгласи Дуейн. — Виждам, че е добре. Излязох само да се поразходя, така че сега мога да го прибера у дома.

— Изглежда сте много сплотено семейство, в което всеки е изпълнен със загриженост за останалите.

— Стремим се да се поддържаме. — Когато се усмихнеше, излъчваше някакъв чар въпреки зачервените си очи.

— Никога не съм срещала семейство като вашето — призна Каролайн.

— Колата вече е готова да я откарам, Тъкър — обади се Джуниър. — Ще гледам да разбера каква е била причината.

— Ще ти бъда много благодарен. — Обърна се с гръб към колата. Не можеше да понесе тази гледка. Все едно да гледа как влачат на носилка любимата му жена.

— Ще се радвам да се срещнем отново, Каролайн — рече Дуейн и тръгна към своята кола. — Хайде, Тъкър. Когато Кристъл се обади, по телевизията мачът тъкмо беше започнал. Сигурно вече съм изпуснал размяната на първите удари.

— Почакай само една минута. — Обърна се към младата жена. — Много съм ти благодарен за грижите. — Погали я по косата. — И за това, че ме изслуша. Не знаех, че съм искал да разкажа на някого за всичко, което ме измъчваше.

Думите му бяха искрени: в очите му не светеха подигравателни пламъчета, в гласа му не се долавяше онази игрива нотка.

— Винаги ще бъдеш добре дошъл.

— Бих искал да ти се отплатя. — Когато тя поклати глава, Тъкър я хвана за брадичката. — Бих искал да вечеряме заедно, в Суийтуотър.

— Наистина, Тъкър, не трябва да…

— Жалко, че се срещнахме при такива обстоятелства. — Пръстът му нежно описа дъга по лицето й. — Искам да те видя и не желая да спорим повече.

За миг сърцето й замря, но гласът й остана спокоен.

— Не се интересувам от другите, не искам да се запознавам с никого.

— Да гостуваш на съседите си в неделя вечер е стара провинциална традиция.

— Не се досетих, че сме били съседи — усмихна се тя.

— Стига с тези глупости, Тък. Защо просто не я целунеш и да тръгваме?

В отговор Тъкър само се усмихна и пръстите му докоснаха устните й.

— Тя не ми е позволила. Поне засега. Ще те чакам към пет часа, Каро. Ще ти покажа Суийтуотър.

— Добре.

Младата жена остана загледана след него, докато той вървеше към кадилака на брат си. От колата успя да й се усмихне още веднъж, преди Дуейн да потегли към Суийтуотър.

 

 

— Трябваше да търча дотук от църковния двор, да зарежа по средата раздаването на сладкишите, и то защо? Само защото си помислих, че си строшил дебелата си глава или дори нещо още по-лошо. А то какво заварвам? Посрещаш ме с думите, че си поканил някаква твоя приятелка на вечеря. — Дела стовари точилката върху тавата. — Сега не знам даже дали са им стигнали сладкишите в църквата. Трябваше да оставя Сузи Тръсдейл да се оправя с всичко, а нея не я бива особено за тази работа.

Тъй като слушаше тези думи вече почти три часа, Тъкър реши, че е крайно време да предприеме нещо. Измъкна от джоба си една банкнота от двадесет долара и със замах я стовари на масата.

— Ето. Това е моят принос за раздаването на сладкиши, организирано от протестантската църква „Светата Троица“.

— Хм — промърмори Дела, но пъргавите й пръсти бързо скриха двадесетачката в дълбокия джоб на престилката. Но той се мамеше, ако се надяваше, че икономката ще престане да мърмори. — Едва не си изкарах ума, когато Ърлийн дотърча и ми каза, че си се блъснал и си смачкал колата. Казах ти още когато я купуваше, че няма да видиш добро с тази чуждоземна машина. Пък и не е хубаво да се прави нещо в неделя, та дори и да става дума само за безцелно кръстосване на шосетата. — Тя се зае отново с приготвянето на пая. — И когато запъхтяна се прибирам вкъщи, какво научавам? Че си поканил гости на вечеря…

Умело оформи тестото в тавата и сложи плънката.

— Струва ми се, че месото почти е опечено. Помня баба й. Много харесвах Едит. Разказваше ми как внучката й свирела на концерти в Париж, обиколила цяла Франция, в Италия, дори я приели в Бъкингамския дворец, а президентът я поканил на вечеря в Белия дом. — Тя се залови със следващата тава. — И ето че същата тази внучка е поканена на вечеря, а аз нямам време да проверя дали не се налага да се излъскат сребърните прибори. Майка ти ще се обърне в гроба — мир на праха й! — ако научи, че няма да поднеса чисти сребърни прибори на масата. — Тя изтри потта от челото си. — Само един мъж може да си въобразява, че в неделя вечер масата може сама да се приготви.

Тъкър се намръщи, но не спря да бели картофите.

— Нали ти помагам!

Тя изсумтя.

— Голям помощник се извъди! Много дълбоко ги белиш, а обелките от картофите се въргалят по пода.

— За бога, Дела…

Очите й гневно заблестяха и младият мъж млъкна.

— Не споменавай напразно името божие — особено в неделя, и то в моята кухня!

— Ще измета пода.

— Разбира се. И да не си посмял да чистиш с някой от онези парцали до печката.

— Няма, мем. — Сега бе моментът да извади най-силния си коз. Остави купата с картофите в умивалника и обви с ръце внушителната талия на икономката. — Исках само да се отблагодаря на Каролайн. Тя ми превърза раната на челото.

— Знам какво си искал — изсумтя Дела. — Мога сама да се досетя.

— Но не знаеш каква мисъл имам в главата си — усмихна й се Тъкър.

— Зная какво имаш в панталоните си. — Сопна му се тя и устните й се изкривиха в иронична усмивка. — Но ми изглежда доста слабичка за твоя вкус.

— Е, не се знае, може пък и да понапълнее, особено като опита твоята кухня. Знаеш, че никой в околността не може да се мери с теб. Мисля само как да й направя по-добро впечатление и ми се струва, че най-сигурният начин е прочутият ти желиран свински бут.

Дела изсумтя, но по лицето й пропълзя издайническа червенина — сигурен знак, че е поласкана от похвалата му.

— Няма да успея да й поднеса изискана вечеря.

— Изискана! — Младият мъж пристъпи към икономката и я прегърна. — Скъпа, та тя не е хапвала такива вкусни неща дори и на вечерите в Белия дом. Ония там не могат да се сравняват с тебе.

Жената се изкикоти и отблъсна ръцете му.

— Ако не ме оставиш да си свърша работата, нищо няма да й сервираш. Прехвърли картофите при зелето, провери дали водата е завряла, после можеш да се изпаряваш от кухнята ми. Няма да стане по-бързо, ако ми се мотаеш из краката.

— Да, мем. — Тъкър я целуна още веднъж по бузата, а тя измърмори нещо и се усмихна. Когато излезе от задушната кухня, той видя Дуейн в салона, седнал пред телевизора за следващия бейзболен мач. — Няма да е зле да се обръснеш.

Брат му протегна ръка към бутилката с кока-кола, оставена до него на пода.

— Нали днес е неделя. Никога не се бръсна в неделя.

— Довечера очакваме гости.

Той преглътна бавно и изруга, когато видя как един от защитниците изпусна топката.

— Ако се избръсна, тя може да реши, че аз съм по-хубав от теб. Тогава какво ще направиш?

— Ще поема риска.

Дуейн изсумтя.

— Ако треньорът им има поне капка мозък, трябваше да изтегли този нападател, преди да започнат след почивката. Ще се обръсна след мача.

Тъкър тръгна по стъпалата към горния етаж. Но преди да стигне до стаята си, от коридора долетя гласът на Джоузи.

— Тъкър, ти ли си, скъпи?

— Отивам да взема един душ.

— Добре, но ела за малко да ми помогнеш да се приготвя.

Младият мъж хвърли един поглед към големия стенен часовник, останал от баща му, видя, че остава още половин час до пристигането на Каролайн, и влезе в стаята на сестра си.

Стаята приличаше на универсален магазин по време на сезонна разпродажба: навсякъде бяха разхвърлени блузи, рокли, бельо, обувки — по столовете, по леглото, дори и по широките рамки под прозорците. Черен дантелен сутиен висеше съблазнително върху хобота на розово слонче, спечелено от някакъв отдавна забравен ухажор на един от ежегодните панаири.

Тя се мотаеше в тоя хаос по къс червен комбинезон. Когато брат й се показа на вратата, Джоузи бе завряла глава в малкия стенен шкаф и изхвърляше всичко, което все още се намираше в него.

В стаята се разнасяше невъобразима смесица от различни аромати — на парфюми, лосиони и кремове. Резултатът бе нещо средно между щанда за парфюми в Блумингсдейл^[1] и изискан публичен дом.

Тъкър огледа стаята и попита:

— Среща ли имаш?

— Теди ще ме води в Гренвил за шоуто в девет. Казах му да дойде на вечеря, защото иначе няма да мога да ви го представя, на теб и на Дуейн. Как я намираш тази? — Тя се обърна и опря на кръста си къса оранжева кожена пола.

— Много е горещо за кожена пола.

Джоузи се поколеба, защото оранжевата пола подчертаваше стройните й бедра, но после я захвърли.

— Прав си. Зная какво ми трябва. Късата памучна рокля, онази, розовата. Бях я облякла за градинското увеселение миналия месец в Джаксън и получих едно предложение за женитба плюс няколко доста неблагопристойни. Уф, по дяволите, къде ли съм я дянала?

Тъкър замислено гледаше как сестра му започна да рови из дрехите, които и без това бяха достатъчно разхвърлени.

— Очаквах да оставиш доктора за Кристъл.

— Отначало и аз така си мислех — усмихна се тя. — Работата е в това, че той въобще не й подхожда. Пък и тези дни ще се връща на Север, а това само ще разбие сърцето й. Ако пък връзката им се бе задълбочила, тя не би могла да си позволи да замине при него на Север. Докато аз мога да си го позволя. Главата още ли те боли?

— Не много.

— Виж това. — Тя посочи към малката синина на прасеца си. — Толкова бързо тръгна с колата, че един камък изхвърча от гумите и ме удари по крака. Сега, ако искам да сложа къса пола, трябва да го прикрия с крем.

— Съжалявам, сестричке.

Тя сви рамене и се върна при леглото, за да търси розовата рокля.

— Мисля, че е добре за тази вечер. Ти беше много ядосан, Тъкър. Всички ще узнаят, че тя те е лъгала. Дори преди да я погребат във вторник.

— Надявам се. — Видя, че от купчината дрехи се подава краят на розовата рокля, измъкна я и й я подаде. — Вече се успокоих. Но когато Бърк ми разказа всичко, побеснях.

Тя докосна лепенката на челото му и се опря на гърдите му. От парфюма й Тъкър усети леко замайване. Не само че бяха наследили красотата на майка си, не само че носеха името Лонгстрийт — бяха много по-близки, отколкото можеха да са свързани брат и сестра. Като че ли сърцата им бяха свързани.

— Съжалявам, че тя те обиди, Тъкър.

— О, това е само един епизод, на който вече не би трябвало да обръщаме внимание, и това е всичко. — Той леко я целуна по устните. — Скоро ще бъде забравено.

— Прекалено мек си с жените, Тъкър. Затова те се влюбват в теб, но нищо хубаво не ги очаква след това. Ако си малко по-твърд с тях, няма да им вдъхваш напразни надежди.

— Ще запомня съвета ти. Следващия път ще гледам да й кажа на сбогуване, че я намирам за доста грозна.

Джоузи се закиска и опъна роклята пред гърдите си, докато се оглеждаше в огледалото.

— И не прекалявай с поезията, скъпи.

— Кой ти го каза?

— Каролейн ми подшушна, че си й рецитирал стихове, когато си я водил до Лейк Вилидж да съзерцавате звездите.

Той пъхна ръце в джобовете си.

— Как може жените да си споделят такива интимни подробности, докато си оправят маникюра или чакат за къдрене при фризьора?

— Ами също като вас, мъжете, когато се хвалите с размера на пишките си над бутилката с бира. А сега как изглеждам?

— Нямам думи да изразя възхищението си.

Джоузи само се закиска, когато той тръгна към банята.

 

 

Когато спря колата след завоя и пред нея се изправи Суийтуотър, младата жена се изуми. Къщата като че ли светеше, седефенобяла, обляна от следобедното слънце, отрупана с елегантни дъги и фини метални корнизи, стройни колони и широки бляскави прозорци. Като че ли след миг поляната ще се изпълни с дами в кринолини, верандата — с джентълмени в рединготи, обсъждащи възможностите за отцепването от Щатите, а наоколо вече бавно пристъпват безмълвни чернокожи слуги, които разнасят подноси с изстудените питиета.

Цветята бяха навсякъде: пропълзели по рамките на прозорците или по алеите, очертани с тухли. Из въздуха се носеше плътно ухание на гардении, магнолии и рози…

Върху белия стълб сред моравата висеше флагът на Конфедерацията, славното знаме на Юга, избледняло и окъсано по краищата.

Зад къщата се виждаха спретнати каменни постройки. Може би там са били жилищата на робите, помещенията за опушване на рибата, летните кухни. Ливадите се простираха на много декари зад имението, равна, плодородна земя, гъсто засята с памук. Погледът на младата жена попадна на самотен огромен стар кипарис, който растеше сред полето.

Колко ли сеитби, колко ли жътви помнеше той?

Тя отмести поглед към къщата. Великолепната сграда също принадлежеше на миналото: символ на някогашното величие на Юга, което янките от Севера винаги бяха считали за лениво бездействие. Тук са се раждали деца, тук са расли, тук са се женили, раждали и умирали. А край тях е течал бавният ритъм на делтата. И така до ден-днешен. Въпреки всичко тяхната култура и традиции са оцелели.

Доказателството беше тук, пред очите й, същото доказателство представляваше и къщата на баба й, както и останалите къщи и плантации по пътя към Инъсънс. Разбира се, и самият Инъсънс.

Младата жена си каза, че едва сега започва да разбира всичко това.

Когато видя как Тъкър се показа на верандата пред главната врата, Каролайн си помисли, че сигурно и него едва сега започва да разбира. Отново потегли, заобиколи лехата с божури и спря.

— Като видях как спря насред шосето, си помислих, че няма да дойдеш.

— Не. — Тя отвори вратата и излезе от колата. — Само исках да огледам къщата.

Той се обърна, хвърли един поглед към своето имение и реши да не проговори, преди да се отпуснат невидимите пръсти, стиснали сърцето му в желязна хватка. Каролайн беше с дълга бяла рокля, която се държеше само на две тесни презрамки. За миг си представи как ветрецът полюшва краищата на ефирната материя. На шията на младата жена блестеше диамантена огърлица. С помощта на клипсове, прикрити зад ушите й, косата й беше опъната назад и прибрана на кок. Лицето й изглеждаше загадъчно женствено: това се подсилваше от изражението на очите й и от устните й.

Когато тя се изкачваше по стъпалата, Тъкър усети свежото й ухание.

Пое лявата й ръка и бавно я завъртя като в класически танц, за да я огледа в гръб. Тя се засмя. Мъжът преглътна с усилие, когато видя как дългата рокля се спуска по гърба й.

— Трябва да ти кажа нещо, Каролайн.

— Добре.

— Опасна жена си! — Той поклати глава, преди тя да успее да каже дума. — Това е нещо, което отдавна не ми се беше случвало.

— Доста интересно начало на вечерта.

— Идеята е на сестра ми. Тя ме посъветва да не позволявам на жените да се влюбват в мен.

Защо тази жена винаги посреща с усмивка всичките му усилия?

— Е, ще има ефект. Все пак… ще ме поканиш ли да вляза в къщата?

Той пусна лявата й ръка и я хвана за дясната.

— Струва ми се, че дълго време съм чакал да настъпи миг като този. — Поведе я към вратата и я отвори. Двамата спряха на прага и Тъкър отново прикова погледа си върху стройната й фигура. Искаше да я види как изглежда на прага на къщата — на неговата къща — с цветята и магнолиите зад гърба им. И трябваше да признае, че бе великолепна.

— Добре дошла в Суийтуотър.

Когато Каролайн пристъпи, отнякъде се чу силен вик.

— Ако искаш да поканиш някого и да го настаниш на масата ми, трябва да ми помогнеш да подредим всичко. — Дела бе застанала на първото стъпало на извитата стълба с една ръка на кръста, а с другата бе прегърнала колоната от махагоново дърво.

— Не викай, нали ти обещах, че ще ти помогна — долетя гласът на Джоузи от горното стъпало. — Не зная защо си в такова ужасно настроение. Още не съм привършила с гримирането. Щом свърша, веднага ще дойда.

— Ако още се разтакаваш само по пликчета, дълго ще има да чакам помощта ти — промърмори икономката. — Справедливото възмущение, изписано на лицето й се смени с любопитство, когато забеляза Каролайн. — О, вие сте внучката на Едит, нали не греша?

— Да, аз съм.

— С Едит толкова много обичахме да си бъбрим на нейната веранда. Приличате малко на нея, особено очите ви ми напомнят за нейните.

— Благодаря ви.

— Това е Дела — представи я Тъкър. — Тя се грижи за нас.

— За тях съм готова да сторя всичко, на което съм способна, вече повече от тридесет години. Но невинаги успявам да се справя с тях. Покани я в салона за гости и налей малко шери. Вечерята скоро ще бъде готова. — Тя погледна нагоре към стълбата, намръщи се й отново повиши глас: — Хайде, стига си се докарвала. Ела да подредим масата.

— Ще се радвам, ако мога да ви помогна — започна Каролайн, но възрастната жена вече я водеше по коридора към трапезарията.

— Не, вие не трябва да се занимавате с това. Тъкър вече е обелил картофите, а госпожицата трябва да се заеме с китайския порцеланов сервиз. Поне това да свърши, след като е поканила на вечеря онзи доктор, специалиста по труповете. — Тя потупа гостенката по ръката и забърза към кухнята.

— Какъв… доктор?

Тъкър се ухили, докато се суетеше над стария поднос за шери, направен от орехово дърво.

— Той е патолог.

— О, за Теди ли става дума! Той е, как да кажа… доста особен. — Тя направи няколко крачки и огледа високите прозорци, дантелените пердета, персийските килими. Двете малки канапета — сигурно така ги наричат — бяха в пастелни тонове. Студените цветове преобладаваха в изящните шарки на тапетите, в ръчно изработените възглавници, в десена на заоблените отоманки. Цялата мебелировка, изглежда, бе останала от миналия век. Върху полицата над бялата мраморна камина стоеше изящна ваза с напъпили рози.

— Много красива къща — промълви Каролайн и взе чашата, подадена й от Тъкър. — Благодаря.

— Ще те разведа навсякъде. Ще ти разкажа цялата история на къщата.

— Ще ми бъде приятно да ми я разкажеш. — Младата жена отиде до прозореца, откъдето се виждаше градината, а зад нея — плантациите със самотния стар кипарис. — Не знаех, че се занимаваш със земеделие.

— Ние сме плантатори — поправи я той и се доближи до нея. — Лонгстрийт са били плантатори още през осемнадесети век. Говори се, че през 1796 година Борегард Лонгстрийт успял чрез мошеничество да отнеме около две хиляди и четиристотин декара от имението на Хенри ван Хейвън след двудневна игра на покер в Натчийз в някакъв публичен дом.

— Нима всичко е започнало с измама?

— Не, мем, точно това ми каза баща ми, а на него го е казал неговият баща и така нататък след онази съдбоносна априлска нощ през 1796 година. Разбира се, слуховете за измамата на карти са пълна измислица. Ако беше истина, и онези от семейство Ларсън също биха могли да претендират за част от имението — те са някакви братовчеди на рода Ван Хейвън.

— Едва не ми развали настроението — усмихна се Каролайн.

— Е, всичко е в божиите ръце. — Приятно му беше да усеща, че младата жена го гледа с интерес. На устните му се появи лека усмивка, очите му заблестяха. — Както и да е, Хенри така се разгневил от загубата, че се опитал да нападне стария Бо, който празнувал с едно от момичетата в публичния дом. Тя се наричала Мили Джоунс.

Каролайн преглътна и поклати глава.

— Може би трябва да започнеш да пишеш, Тък.

— Само ти разказвам какво се е случило. И тъй, онази Мили била очарована от Бо — не съм ли ти споменавал, че всички мъже от рода Лонгстрийт са изключителни любовници?

— Не се съмнявам, че и ти си от тях.

— Но това наистина е записано в семейните хроники, мога дори да ти го докажа — увери я Тъкър. Харесваше му как искрят очите й, как се извиват устните й. Ако нямаше какво да й разкаже, за бога, трябваше да съчини нещо, още в този миг! — Мили, благодарна на Бо заради неговата неизчерпаема мъжка сила, а също и за допълнителната златна монета от пет долара, която оставил на нощното й шкафче, се показала на прозореца да му махне с ръка за сбогом. Тогава забелязала, че Хенри се бил скрил в храстите с пушка в ръка. Тя изкрещяла. Разнесъл се изстрел. Бо бил ранен в рамото, но успял да извади ножа си и го запратил в храстите, откъдето дошъл изстрелът. Улучил Хенри право в сърцето.

— Е, излиза, че е бил добър не само в любовта, но и в хвърлянето на ножове.

— Притежавал е много таланти — съгласи се младият мъж. — И понеже е бил доста благоразумен, решил, че е по-добре да не се навърта около Натчийз и да отговаря на неудобни въпроси пред шерифа. Романтичен по природа, той грабнал Мили и те заминали за делтата на Мисисипи.

— И започнали да отглеждат памук.

— Да, отглеждали памук, забогатели, родили им се деца. Тази къща започнал да строи техният син през 1825 година.

Каролайн мълчеше. Толкова увлекателно разказваше той. „Не е важно колко добро и зло е сторено — реши тя. — Най-важното е начинът, по който го разказва.“ Отдалечи се от прозореца, защото внезапно разбра, че той ще пожелае още в следващия миг да я вземе в прегръдките си, а тя не знаеше дали ще поиска да го спре.

— Не зная много за историята на моето семейство. Особено за събитията преди два века.

— Тук, в делтата, ние много повече мислим за миналото, отколкото за бъдещето. И за утрешния ден… е, утре всичко ще се нареди от само себе си, нали?

Стори му се, че тя въздъхна, но толкова тихо… може би нищо не бе нарушило тишината.

— Пропилях живота си да мисля за утрешния ден — да планирам следващия месец, следващия сезон. Може би тук, в делтата, всичко се дължи на въздуха — каза тя и тежко въздъхна. — Обаче, откакто пристигнах в къщата на баба ми, не се замислям дори и за следващата седмица. Въобще не искам да се замислям — промълви и се сети за телефонното обаждане на импресариото. Беше я упрекнал, че иска да се скрие от всички и затова е решила да отиде чак там, в щата Мисисипи.

Тъкър едва се сдържаше да не я притисне в обятията си. Но се страхуваше, че с това може да развали всичко, което бяха преживели досега.

— Защо си нещастна, Каро?

Тя то погледна изненадано.

— Не съм. — Но знаеше, че не казва цялата истина. И че част от истината е лъжа.

— Въпреки че говорих повече аз, все пак успях да те изслушам. — Ръката му бе тъй нежна, когато докосна лицето й. — Може би някой път ще ми позволиш.

— Някой път — обеща тя, но се отдръпна, за да запази дистанцията между тях. — Идва някой.

Младият мъж знаеше, че още не беше настъпил моментът, и отново се обърна към прозореца.

— Онзи доктор, специалистът по мъртъвците — ухили се той. — Хайде да проверим дали Джоузи е подредила масата.