Нора Робъртс
Порочна невинност (10)

9.

В неделя сутрин по-голямата част от жителите на Инъсънс се събираха в някоя от трите църкви. Църквата на изкуплението се посещаваше от методистите — повечето от вярващите в градчето. Малката сива сграда в центъра на градчето беше построена през 1926 година на мястото на старата Първа методистка църква, която беше отнесена от наводнението през 1925 заедно с Преподобния Скотсдейл и църковния секретар напук на няколко от десетте божи заповеди.

В южния край на града се издигаше библейската църква, посещавана от чернокожите жители на Инъсънс. Нямаше такава божия заповед, нито човешки закон, който да разделя църквите на бели и черни, но традицията понякога е по-силна от законите.

Всяка неделя през прозорците на тази църква ехтяха религиозни химни. Негрите пееха с такава страст, че методистите въобще не можеха да се мерят с тях.

Зад църквата на изкуплението, през една пресечка, се помещаваше протестантската църква „Светата Троица“, прочута с продажбите на печени сладкиши. Дела Дънкан, която взимаше дейно участие в църковните разпродажби, се хвалеше, че „Светата Троица“ е спечелила толкова много от шоколадените сладкиши с орехови ядки и от пая с яйчен крем, че са купили цветни стъкла за всички прозорци. Този успех беше вдъхновил Хепи Фулър да организира три вечери, менюто на които включваше предимно риба, за да съберат пари за по-големи прозорци на църквата на изкуплението.

А онези там, в долната част на градчето, в библейската църква, се задоволяваха с малките си, но добре измити прозорци и със звучното пеене.

Неделята беше ден за молитви, за размисъл и за бясна надпревара между църквите в Инъсънс. От трите амвона словата на Бога достигаха до хората, а грехът получаваше заслуженото порицание. Насядали на коравите дървени пейки, старците и децата клюмаха в жегата, а жените си вееха с ветрила. Органите ечаха и бебета се разплакваха. В подносите за дарения се посипваха с труд спечелените монети. Навсякъде се лееше пот.

В трите храма проповедниците сведоха глави и припомниха на богомолците за Еда Лу. Прочетоха молитви за Мейвис Хетинджър, за нейния съпруг — но в нито една от трите църкви не бе споменато името на Остин Хетинджър и на останалите деца на злощастното семейство.

Седнала на най-задната пейка в църквата на изкуплението, Мейвис ронеше тихи сълзи. До нея седяха три от петте й деца. Върнън, който бе наследил навъсеното изражение и злия нрав на баща си, се беше настанил до жена си Лорета. Тя се опитваше да накара малкото си дете да замълчи чрез изпитаното средство — леко подритване, но начесто. Памучната рокля беше опъната от издутия й корем. Жената отново беше бременна.

Рут мълчаливо седеше зад нея, но не плачеше. Тя беше на осемнадесет и след десетина дни завършваше училището „Джеферсън Дейвис“. Въпреки че не я бе обичала особено много, тъжеше за сестра си. Докато стоеше в задушната църква, момичето си мислеше само как да събере достатъчно пари, за да се измъкне от Инъсънс.

Младият Сай се отегчаваше и с нетърпение очакваше края на опелото. Краката му бяха стегнати в отеснелите черни лачени обувки. Вратът му се беше протрил от колосаната яка. Семейството винаги го бе потискало, но беше само на четиринадесет и трябваше да търпи.

Никак не му харесваше факта, че проповедникът говореше за тях, като че ли го бяха молили за това. Сред богомолците имаше доста от неговите съученици и момчето се изчервяваше до ушите, когато някой от тях се обръщаше и го поглеждаше. Сай изпита истинско облекчение, когато службата свърши и всички се надигнаха от твърдите пейки. И докато напарфюмираните госпожи се изреждаха да изкажат съчувствията си на майка му, той се прехвърли през облегалката и изтича да изпуши една цигара зад магазина на Ларсън.

Нещата в семейството му бяха съвсем объркани. Сестра му бе мъртва, баща му и брат му бяха зад решетките. Майка му кършеше ръце и говореше с онзи тип от Дружеството за взаимна помощ в Гренвил. Брат му Върнън само мърмореше, че трябвало да връща някакви пари на някого. Жена му Лорета се съгласяваше с всяка негова дума — беше се научила да отстъпва, ако не искаше да получи някой юмрук между веждите. Тя наистина много бързо усвои този урок.

Момчето запали едната от трите цигари „Пал Мал“, които бе задигнал от Върнън.

Рут се държеше по-разумно от останалите. Но тя постоянно беше заета да си брои парите — също като Сайлъс Марнър с неговите монети. Сай знаеше, че тя крие съкровището си в една кутия от дамски превръзки — последното място, където баща му би надникнал. Той пазеше тайната й поради вродената си честност и защото щеше да се зарадва, ако сестра му успее да се измъкне от Инъсънс.

Вече бе решил, че когато един ден завърши гимназията, също ще се махне оттук. За него пътят към колежа ще бъде затворен. А това беше още по-обидно, защото беше амбициозен и жаден за знания. Обаче бе реалист и приемаше нещата такива, каквито са.

Въпреки че вече не изпитваше удоволствие от цигарата, той всмукна още веднъж.

— Здравей. — Покрай магазина на Ларсън се промъкваше Джим Марч — високо и слабо момче, с махагонова кожа, облечено, както и Сай, в празнични дрехи. — Кво правиш?

Отпусна се до Сай, без да дочака отговора.

— Само за една цигара. А ти?

— Нищо.

Двамата потънаха в мълчание.

— Сигур се радваш, че школото ще свърши — процеди Джим.

— Да. — Сай не бе склонен да заблуждава себе си и околните, че училището много му харесва. — Цялото лято ни чака. — Лятото му се струваше безкрайно дълго.

— Ще потърсиш ли някаква работа?

— Няма работа — отвърна той и вдигна рамене.

Джим внимателно нагъна яркочервената си вратовръзка и я сложи в джоба си.

— Баща ми направи някакъв ремонт на онази мис Уейвърли. — Прецени, че не е разумно да споменава, че баща му всъщност беше сменил прозорците, изпочупени от бащата на Сай. — Може би ще боядисва фасадата на къщата й. Ако стане така, ще ме вземе да му помагам.

— Значи ще забогатееш.

— Глупости! — Ухили се той и започна да чертае фигури в праха. — Само ще ми даде малко джобни пари. А тъкмо сега ми трябват два долара.

— Това е точно с два долара в повече от всичкото, което мога да изтръскам от джобовете си.

Джим сви устни и го изгледа косо. Никой не очакваше, че ще станат приятели, особено Остин Хетинджър. Но момчетата бяха успели да се сближат, макар че трябваше да хитруват и да избягват зорките погледи на бащите си.

— Чух, че онези Лонгстрийт наемали хора за работа на полето.

Сай се засмя и му подаде фаса.

— Баща ми жив ще ме одере, ако узнае, че се навъртам около Суийтуотър.

— Сигурно.

Но си каза, че баща му е в килията. Ако се хване на работа, може да започне тайно да си събира пари, също като Рут.

— Сигурен ли си, че наемат хора?

— Така чух. Мис Дела говореше в долната църква, докато раздаваше сладкиши. — Той се усмихна на Сай. — Приготвили са лимонов пай. Хайде да си вземем от този пай и да отидем до блатото, за да ловим риба.

— Съгласен съм.

 

 

Докато момчетата се уговаряха за пая, а жените демонстрираха неделните си тоалети, Тъкър лежеше в леглото и сладко дремеше.

Обичаше неделите. В къщата бе тихо като в гробница, защото Дела отиваше в градчето, а всички останали спяха или се изтягаха на някой шезлонг с неделния вестник.

Докато майка му беше жива, всичко беше по-различно. Тогава всички ходеха сресани и издокарани на църква, за да заемат местата си на предната пейка.

Майка му ухаеше на лавандула и носеше перлите, наследени от баба й.

След приключването на неделната проповед следваше критичното обсъждане на словото на проповедника и разговори за времето или за реколтата. Всички изказваха възхищението си от новородените бебета, а някои дори опитваха да ги заговорят. Поотрасналите деца събираха погледите на гордите родители, а младежите използваха възможността да общуват и флиртуват.

После всички сядаха на масата за неделния обед. Желиран бут, сладки картофи, пресни бисквити, зелен фасул, а може би и пай с орехи. Както и цветя, на масата винаги имаше цветя. Майка му никога не забравяше за цветята.

От уважение към нея баща му никога не посягаше в неделните дни към бутилката. Затова онези лениви неделни следобеди сега му изглеждаха толкова приятни и спокойни — може би това бе внушение, но приятно.

Тъкър изпитваше носталгия по миналото. Нима можеше да има нещо по-приятно от дрямката в притихналата къща, докато птиците пеят навън, вентилаторът бръмчи, няма нищо за правене, никъде не трябва да се ходи.

Той чу шум на приближаваща се кола и се обърна на другата страна. Отново си припомни неприятностите от близките дни. Изпъшка и притихна на леглото в очакване да отмине неприятното усещане.

На вратата се почука и той отвори едното си око — слънцето беше огряло спалнята. Мъжът шумно се прозя. Беше решил днес да се преструва на болен и да остави всичко на Джоузи или Дуейн. Но спалнята на сестра му бе в другия край на просторната къща, а брат му навярно нямаше да може скоро да се надигне от леглото — снощи едва бе успял да го довлече от блатото.

— Върви по дяволите!

Тъкър се сгуши сред възглавниците и се канеше още да поспи, ако престанат да чукат на вратата му. Но внезапно чу гласа на Бърк под прозореца.

— Тъкър, ставай, мързеливецо! Трябва да поговорим. По дяволите, Тък, важно е!

— Твоите работи винаги са дяволски важни — промърмори той и стана от леглото. Отново го заболяха всички мускули. Раздразнен, надникна през вратата към верандата, без да си прави труд да се облече.

— Исусе! — Шерифът захвърли цигарата и смаяно го загледа: тялото му беше в тъмножълтеникави петна и синини. — Ама наистина добре те е подредил, синко!

— Затова ли измина целия път до Суийтуотър, а на всичкото отгоре ме събуди? За да се изумиш от външността ми?

— Излез и ще ти кажа всичко. Но преди това си сложи някакви дрехи, за да не те глобя за неморално поведение.

— Слушам, шерифе! — Тъкър се върна в стаята си, погледна леглото със съжаление и грабна памучните панталони. Не забрави и слънчевите очила. За случая това облекло му се струваше напълно достатъчно.

Беше ядосан на Бърк и затова се отби до тоалетната, за да се облекчи и да си измие зъбите.

— Не мога дори да изпия едно кафе — изръмжа той и се показа на входната врата. Приятелят му се бе разположил в един люлеещ се стол. По лъснатите му обувки и чисто бялата му риза можеше да се разбере, че идва от полицията.

— Съжалявам, че те накарах да станеш толкова рано. Може би още няма девет часа.

— Дай ми една цигара, проклетнико.

Бърк му направи тази услуга и зачака, докато той приключи с ритуала около запалването.

— Наистина ли си въобразяваш, че като ги скъсяваш, по-лесно ще се откажеш от пушенето?

— Може би. — Тъкър всмукна, намръщи се и издуха дима. — И така, Бърк, какво те води насам?

Шерифът намръщено изгледа божурите, които все още лежаха изпомачкани след схватката с Остин Хетинджър.

— Тази сутрин разговарях с д-р Рубинщайн. Беше влязъл да закуси в „Чет’н Чю“. Видя ме на улицата и ме извика да си поговорим.

— Хм. — Думите му напомниха на Тъкър, че няма да е зле и той да помисли за закуската си. Може би ще успее да придума Дела да му приготви нещо.

— Патологът ме повика по две причини. Първата бе продиктувана от желанието му да ядоса Бърнс. Знаеш, че онзи агент е голям педант. Разполага се в канцеларията ми като че ли е негова. Не зная докога ще мога да го търпя.

— Е, с тези думи наистина спечели симпатиите ми. Сега мога ли отново да се върна в леглото?

— Тъкър, отнася се за Еда Лу. — Бърк замислено докосна шерифската си значка. Знаеше, че не е редно да съобщава на един от главните заподозрени подробности по работата на следствието, особено когато ФБР все още не се е отказало да го арестува. Но понякога лоялността трябва да надделява над строгостта на закона. — Тък, тя не е очаквала дете.

— Какво каза?

— Не е била бременна — въздъхна приятелят му. — По време на аутопсията се доказа. Няма бебе. Реших, че трябва да ти го кажа.

Тъкър сведе поглед към цигарата и усети как кръвта нахлува в главата му. Когато заговори отново, гласът му звучеше глухо:

— Искаш да кажеш, че не е била бременна?

— Да.

— Сигурно ли е?

— Рубинщайн си разбира от работата. Заключението е негово.

Младият мъж затвори очи и се олюля. Знаеше, че главно заради това неродено дете изпитваше толкова силна мъка и чувство за вина. Но не е имало никакво бебе, никога не е имало бебе. Сега бе лесно мъката да се замени с гняв.

— Тя ме е лъгала.

— Трябва да призная, че е било точно така.

— Тя не се поколеба пред всичките хора в ресторанта да излъже за нещо толкова важно…

Бърк разбра, че повече не му е нужен, и се надигна да си върви.

— Мисля, че трябваше да го узнаеш. Не е моя работа да преценявам… е, струва ми се, че разбираш какво искам да кажа.

Не беше време за изказване на благодарности, затова приятелят му само му кимна признателно, без да отваря очи, докато не чу шума от потеглянето на полицейската кола.

Ръцете му се свиха в юмруци. В гърдите му се натрупваше черна, кипяща ярост, изригваше като гейзер от дъното на стомаха му, чак докато усети отвратителен вкус в гърлото. Младият мъж долови признаците на заслепяващия гняв, който при други обстоятелства би го изплашил.

Искаше нещо да счупи, да го смачка, да го натроши на късчета и да го разпилее в праха.

Когато отвори очи, гледаше като обезумял. На един дъх изкачи стъпалата и се втурна в спалнята си. Грабна ключовете и с удоволствие събори първата лампа, която се изпречи на пътя му. Взе ризата и нервно започна да я навлича.

— Тък? — От коридора надникна Джоузи с подпухнали очи, наметнала червен копринен пеньоар. — Тък, имам да ти казвам нещо. — Когато срещна яростния му поглед, тя се разсъни окончателно. Преди той да се втурне навън, Джоузи с вик се хвърли към вратата. — Тък! Почакай! — Успя да го настигне чак пред къщата, когато отваряше вратата на колата. — Тъкър, какво се е случило?

Той я отблъсна. С последни сили успяваше да се сдържи да не избухне.

— Остави ме на мира!

— Скъпи, та аз само искам да ти помогна. Нали съм ти сестра. — Опита се да вземе ключовете му, но ръката му се впи около китката й и тя изохка.

— Махни се, дявол да те вземе!

Очите й се напълниха със сълзи.

— Само ме изслушай, Тъкър. Тъкър, снощи бях с доктора. Онзи от ФБР. — Поршето забръмча и тя започна да крещи: — Еда Лу не е била бременна. Никакво бебе не е имало. Било е капан, точно както ти казвах.

Той извърна глава и впи поглед в нея.

— Зная.

След колата се разхвърчаха само дребни камъчета.

Джоузи изохка и се хвана за глезена: един камък я бе ударил по крака. Вбесена, тя размаха юмрук и се затича след колата.

— Исусе Христе! Защо е тази дандания?

Обърна се и видя Дуейн на вратата, хванал се за главата. Беше само по гащета, очите му бяха зачервени, тялото му се клатушкаше.

— Нищо особено не се е случило — въздъхна сестра му и тръгна към него. Не можеше да помогне на Тъкър, но поне можеше да се погрижи за по-големия си брат. — Хайде да си сварим кафе, скъпи.

Когато Тъкър навлезе в широкия завой по пътя за градчето, кормилото се разтресе в ръцете му. Беше толкова вбесен, че не обръщаше внимание на поднасянето на задницата на колата и свистенето на гумите.

Не можеше да й прости лъжата. Само тази мисъл препускаше в главата му. По дяволите, това вече не можеше да й прости! Стисна зъби, натисна педала за газта и вдигна сто и тридесет.

Въпреки завоите по пътя виждаше на километри напред. По шосето се носеха горещи вълни и разстоянията се забулваха в разлят мираж. Не знаеше къде отива, нито какво ще прави, но ще го направи. И то още сега.

Посегна към лоста за скоростите, за да вземе завоя пред къщата на Макнейр. Но щом завъртя кормилото, колата отказа да му се подчини. Остана му време само да изругае, да завърти рязко кормилото и да натисне безпомощния педал за спирачките.

 

 

Каролайн се опитваше да поразчисти храсталака зад оградата край пътя. На главата си бе сложила една от широките шапки на баба си. Въпреки горещината и болките в ръцете младата жена се чувстваше превъзходно. Лозарските ножици на дядо й се оказаха остри като бръснач, само дървените им дръжки бяха изтъркани от дългогодишна употреба. Късите градинарски ръкавици пазеха ръцете й. Представи си как баба й ги е носела всеки ден, при всяко окастряне на храстите в градината.

Младата жена знаеше много добре, че би могла да изчака Тоби да пристигне в къщата и да го помоли да й направи тази дребна услуга. Но работата й доставяше удоволствие — слънцето, топлината, миризмата на свежата зеленина. Радваше се, дори само защото можеше с всичко да се справи сама. Наоколо се носеха птичи песни и жуженето на насекомите. Какво божествено блаженство се крие в уединението… Младата жена бе жадувала за това.

Спря, за да разтрие схванатото си рамо, и се залови да орязва една от лозите.

Дочу шум от кола. Още преди да погледне към завоя, вече знаеше, че пристига неуморният Тъкър. Никоя друга кола не се носеше така стремително. Освен това вече се бе научила отдалеч да различава мощния звук на неговото порше.

Сложи ръце на кръста и си помисли, че някой ден той ще катастрофира и ще се озове в болницата. И наистина ще трябва да му го каже, ако продължава да шофира все така неразумно. Защо мъжете са…

Когато чу острия писък на гумите по настилката, забрави за всичко. Докато тичаше, чу крясък, по-скоро гневен, отколкото уплашен. Едва след това до слуха й достигна трясъкът на разбитото стъкло и смачкания метал.

Лозарските ножици бяха излетели от ръката й. Сърцето й бясно заби. В главата й ехтеше само буйната песен на Кол Пъркинс, който предупреждаваше всички да стоят по-настрани от сините му велурени обувки.

— Ох, господи, Тъкър!

Не смееше да го помръдне, не смееше и да го остави сам. Само нежно докосна лицето му. Главата на младия мъж безпомощно се люшна назад и тя изпищя с все сила.

— По дяволите! — изруга той.

На три пъти трябваше рязко да си поеме дъх, за да се окопити.

— Идиот такъв! Помислих, че си мъртъв. И както караше, като нищо щеше да се случи. Може ли зрял мъж да кара по шосетата като някой лекомислен хлапак! Не разбирам как можеш да…

— Млъкни, Каро! — Той сложи ръка на подутото си чело и напипа кръв. Какво ли още е натрошил по себе си и по колата? Опита се да отвори, но младата жена го изпревари.

— Ако не беше ранен, щях да те подредя — започна тя, но въпреки това се наведе, за да му помогне да се измъкне от колата.

— Сега лесно можеш да ме набиеш. — Лицето му се сгърчи от болка и ярост. Едва успя да се хване за огледалото, за да не падне от седалката. — Ще изключиш ли най-после това проклето радио? Вземи ключовете.

Тя все още проклинаше, но се протегна и измъкна връзката с ключовете.

— Смачка пощенската ми кутия. Имаш късмет, че отсреща не се задаваше друга кола.

— Ще се погрижа още утре да ти я сменят.

— Така лесно ли сменяш всичко? — От уплахата гласът й бе рязък. Хвана го през кръста, за да може да го закара до къщата.

— Повечето от нещата на този свят.

„Проклетата ми глава едва се крепи на раменете — помисли си той. — Е, това вече не може да смени толкова лесно.“

Каролайн продължаваше с упреците през цялото време, докато стигнат до стъпалата пред къщата. Острите камъчета от чакълената настилка се забиха в краката му и му напомниха, че се е измъкнал от колата без обувки. Усети как кръвта се стича по слепоочието му.

— По-полека, Каролайн.

Нещо в гласа му — не беше яд, по-скоро страдание — я накара да се подчини.

— Облегни се на мен — прошепна тя. — Аз съм по-силна, отколкото изглеждам.

— Изглеждаш крехка като тръстика. Да те духне вятърът и ще паднеш — къщата плуваше пред очите му и той се уплаши, че ще припадне. Присви очи и почувства болка в раненото си око, но погледът му се проясни. — Не ме гледай по този начин.

— Вероятно би трябвало да се почувствам поласкана.

— Май наистина не си толкова крехка. Може би си доста жилава, Каро, и сега ми се надсмиваш. И може би едва се сдържаш да не закрещиш…

— Защо да крещя?

Гласът му заглъхна и тя се досети, че всеки миг Тъкър може да припадне в ръцете й. Трябва да го задържи в това състояние, да подклажда гнева му, да му вдигне кръвното налягане. Ако падне, няма да може да го вдигне от земята.

— За мен е безразлично дали ще разбиеш колата си и от теб ще остане само едно мокро петно на асфалта. Само бих предпочела това да не става пред къщата ми.

— Правя каквото мога, скъпа. Бих искал да поседна.

— Вече сме почти на прага. — Тя го придърпа още половин крачка. — Там ще седнеш.

— Никога не съм харесвал властните жени.

— Значи мога да бъда спокойна за себе си. — Те се добраха до входната врата, изкачиха стъпалата и Каролайн се опита да го вкара в стаята.

— Каза ми, че ще поседнем…

— Излъгах те.

— Всички жени лъжат — тъжно се усмихна той.

— Ето, сега можеш да седнеш — настани го на дивана точно до възглавницата с дупка от куршума на Остин Хетинджър. — Първо трябва да позвъня на д-р Шейс, а после ще ти почистя раната.

Тъкър се опита да я хване за ръката, но не успя. Каролайн се върна при него.

— Не му се обаждай. Само съм се понатъртил. Не ми е за пръв път.

— Може да си се контузил.

— Може всичко да се случи. Но той веднага ще посегне към спринцовката си, а аз ненавиждам инжекциите, разбра ли?

Тя много добре можеше да разбере всеки, който мрази иглите, и затова се отказа да звъни на лекаря. Ударът май не е бил прекалено опасен, пък и съзнанието му не й изглеждаше помрачено.

— Тогава само ще почистя раната, а после ще видим какво да правим.

— Чудесно. Какво ще кажеш за кофичка с лед и една бира, забучена сред леда?

— За леда съм съгласна, но за бирата — не. Трябва само да лежиш кротко, без да мърдаш.

— Жените никога не ми дават бира — въздъхна той. — Аз лежа тук и кръвта ми изтича, а тя само ми се кара и натяква.

— Всичко чувам — извика Каролайн от кухнята.

— Жените винаги всичко чуват. — Отново въздъхна и затвори очи. Отвори ги едва когато усети нещо студено на челото си. — Откъде измъкна тази грозна шапка?

— Не е грозна. — Поуспокои се, когато огледа раната му и разбра, че не е опасна.

— Скъпа, на теб може да не ти харесва, но аз пак ти казвам, че е грозна.

— Добре тогава. — Младата жена се ядоса и хвърли шапката на пода, после взе шишенцето с йод от масичката, където държеше лекарствата.

Тъкър уплашено погледна шишенцето.

— Не ми слагай от това.

— Не се дръж като малко дете.

Той се усмихна и я хвана за ръката.

— Ама ти наистина си голям сладур.

— Не ми звучи много гальовно. — Каролайн ловко прехвърли шишенцето в другата си ръка и намаза раната. Той изохка и изруга. — Стига, Тъкър, дръж се, вече не си малък.

— Поне подухай раната.

Тя изпълни последното му желание. Ръката му се плъзна от ръката към бедрото й. Тя духна още веднъж челото му и отблъсна ръката му.

— Исусе! Нямаш милост дори към ранените…

Отряза парче марля и лейкопласт.

— Трябва да те превържа, но ако ръцете ти отново започнат да шарят, ще те цапардосам два пъти по-силно от удара с колата.

— Слушам, мем. — Ръцете му се укротиха. Ако не беше страхотното главоболие, би се чувствал много по-добре.

— Усещаш ли някъде другаде да те боли?

Ръцете й бяха нежни и хладни като дъждовни капки.

— Не усещам. Защо не провериш?

Тя не обърна внимание на самодоволната усмивка и разкопча ризата му.

— Мисля, че това ще ти бъде за урок… О, за бога, Тъкър!

— Какво? Какво ти стана?

— Целият си в синини.

Затвори очи и благодари на небето, че не бе открила някое ребро, изскочило от кожата му.

— А, това ли? Това е стара история, за спомен от Остин.

— Но това е отвратително! — Очите й се разшириха и заприличаха на големи зелени изумруди. — Заслужава да го тикнат зад решетките!

— Вече е тикнат, скъпа — засмя се той. — Карл вчера се е погрижил Остин да спи на топло.

— Наистина много си пострадал. — Пръстите й нежно погалиха гърдите му.

Гордостта му бе засегната.

— Е, и той не си тръгна с усмивка на уста.

— Разбира се, и с това спорът е бил уреден. — Каролайн тръсна глава, след което посегна към болкоуспокояващото, което д-р Паламо й бе предписал. — Всички мъже са пълни идиоти.

Тъкър внимателно се изправи на лакти.

— Не съм виновен, той започна пръв.

— Сега трябва само да мълчиш и да вземеш едно хапче.

— Какво е това?

— Ще ти помогне, ако те боли главата. Нали те боли?

Той го взе с благодарност, но хвърли един поглед към етикета на опаковката. Ако наистина се окаже полезно, ще помоли д-р Шейс да му предпише това лекарство за другите рани. Каролайн му подаде чаша с вода и Тъкър глътна хапчето.

— Все пак, ако се окаже, че няма да мога да се изправя, ще получа ли бира?

— Не.

Младият мъж отпусна глава на възглавницата.

— Както кажеш, скъпа. Но поне позвъни на Джуниър Талбът да откара колата на буксир.

— Ще се погрижа и за колата. — Тя се надигна, но внезапно се обърна и го изгледа тревожно. — Не трябва да заспиваш. Ако си контузен, не трябва да се унасяш в сън.

— Защо?

Гласът й прозвуча смутено.

— И аз не зная защо, не съм лекар. Но така твърдят всички лекари.

— Няма да заспивам, ако ми обещаеш, че ще седиш до мен и ще ми държиш ръката.

— Ако се каниш да заспиваш — повдигна вежди Каролайн, — ще се обадя на д-р Шейс и ще му кажа да донесе най-дългата си спринцовка.

— За бога, как може да си толкова лоша! — Но когато младата жена се отдалечи, усмивката отново се появи на устните му.

Само след три минути тя се върна от кухнята с други ледени бучки в шапката.

— Джуниър каза, че ще дойде колкото може по-бързо. — Тъкър само изръмжа. Тя пак постави леда на главата му и ръмженето му се смени с въздишка на благодарност. — Да се обадя ли в Суийтуотър?

— Не бързай. Дела от сутринта е в градчето. Бях забравил. Щели да раздават сладкиши в двора на църквата. Джоузи сигурно няма да излиза, особено ако Дуейн се е събудил с обичайния си неделен махмурлук. — Господи, колко беше изтощен! И това изтощение не беше приятно, не беше онази умора, която го подканваше за кротка дрямка в някой ленив следобед. Не, сега бе безкрайно уморен. — Както и да е, като че ли цялото ми семейство обича да троши кола след кола.

Тя се намръщи. Цветът на лицето му се възстановяваше и Каролайн почувства, че вече наближава мигът, когато може да му поиска обяснение, без да се опасява, че ще изпадне в кома.

— По дяволите, закъде се беше забързал толкова?

— Не зная. Където и да е.

— „Където и да е“ звучи твърде глупаво, за да вдигаш към сто и петдесет километра в час.

— Едва ли съм карал с повече от сто и тридесет. Обичаш да преувеличаваш.

— Можеше да се убиеш.

— По-добре всичко да беше свършило. Имам чувството, че бих убил някой непознат. — Той отвори очи и макар че болката беше изчезнала от погледа му — лекарството на д-р Паламо се оказа чудодейно — в тях младата жена долови нещо друго, по-дълбоко и мъчително.

— Случило ли се е нещо?

— Нямало никакво бебе — каза той на себе си.

— Моля?

— Не е била бременна. Излъгала ме е. Стоеше срещу мен, гледаше ме в очите, каза ми, че носи в утробата си дете от мен. А това се оказа лъжа.

На Каролайн й трябваше един миг, за да схване, че той говори за Еда Лу — за онази жена, която тя беше открила в блатото.

— Съжалявам — неуверено изрече и скръсти ръцете си.

Той не знаеше защо бе заговорил, но след като веднъж бе започнал, вече не можеше да спре, докато не сподели болката си.

— Последните дни… бяха истинско мъчение за мен. Непрекъснато се питах защо тя трябваше да умре по този начин. Все пак не ми беше напълно безразлична. И като си помислех за Еда Лу, струваше ми се, че част от мен е умряла заедно с нея… но се оказа, че в тялото й няма нищо от мен, освен една лъжа.

— Може би е сбъркала. Може би е мислела, че наистина е забременяла.

Той се изсмя.

— Не бях спал с нея от два месеца. Жена като Еда Лу доста внимателно си следи датите. Разбираше ги тя тези работи. — Той за миг притвори очи, после пак ги отвори и в тях проблесна дива ярост. — Защо трябва толкова да се ядосвам, че не е имало бебе? Тя е лъгала, което означава, че никакво дете не е загинало в утробата й и че аз повече не трябва да се измъчвам и да мисля за нея.

Каролайн взе ръката му и за миг я притисна до лицето си. Не можеше да повярва, че този мъж е способен на такива дълбоки чувства. Но тогава разбра, че тази част от нея, която вече го беше харесала, никога нямаше да може да го забрави.

— Понякога страдаме много повече за това, което би могло да стане, отколкото за това, което е.

Той завъртя ръката си и пръстите им се сплетоха.

Нейните сълзи бяха най-красивите и тъжни сълзи, които бе виждал през живота си.

— Говориш, като че ли си я познавала.

Тя се усмихна и не каза нищо, когато устните му се допряха до пръстите на ръцете й.

— Зная. — Винаги предпазлива, Каролайн издърпа ръката си, преди да е станало много късно. — Дали да изляза и да изчакам пристигането на Джуниър?

Той не искаше нищо да пречи на тяхната близост, все още не искаше. Едва си наложи да се отдръпне.

— Нека да отидем двамата. — Надигна се, но стаята се завъртя пред очите му. — Моля те, подай ми ръка.

Тя погледна протегнатата ръка. Глупаво е, помисли си, да си въобразява, че той иска нещо повече от подкрепа само за момента. Опита се да прогони тези мисли от главата си и го хвана за ръката.