Нора Робъртс
Защото те обичам (7)

Седма глава

Кухнята й се стори уютна с миризмата на топла храна и барабаненето на първите дъждовни капки. Като си помисли за това, Меги реши, че никога досега не бе усещала уют. Родителите й бяха живели нашироко — огромни, елегантни стаи и огромни, елегантни приеми, весели, ексцентрични приятели. В дома си в Бевърли Хилс, Меги бе живяла по същия начин. Може би екстравагантността е била това, което й е трябвало в този период от живота, а може и да е била навик. Не бе сигурна кога бе започнала да й тежи, както не бе сигурна дали някога се бе чувствала по-спокойна, отколкото в момента, както ядеше в полудовършената си кухня с мъж, на когото не можеше напълно да вярва.

Бе силен, помисли тя. Може би никога не бе допускала силен мъж в живота си. Баща й бе силен, спомни си Меги. Бе от онези хора, които могат да отидат и да вземат точно това, което искат, просто защото го искат. Бе силен не физически, а като личност и воля. Но пък майка й му подхождаше по упоритост и енергичност. Меги никога не бе виждала по-съвършени отношения от техните.

Любовта им бе всепоглъщаща, трайна и в същото време практична, състрадателна и огнена. Двамата никога не се бяха съревновавали, никога не бяха завиждали на успехите си. Може би това бе истинската тайна на неизтощимата сила на тяхната връзка. Взаимната подкрепа без никакви колебания. Меги не бе намерила това в собствения си брак и затова бе решила, че родителите й са били неповторими.

Нещо се бе случило с равновесието във връзката й с Джери. Докато той ставаше все по-слаб, тя ставаше все по-силна и след време бяха достигнали до положение всичката подкрепа да е от нея, а всичката нужда от подкрепа — от него. И въпреки това бе останала, защото бе невъзможно да забрави, че са били приятели. Приятелите не нарушават обещанията си. Чудеше се, като гледаше Клиф, какъв приятел би бил той. И се чудеше, въпреки че се опитваше да не го прави, какъв би бил като любовник.

— За какво мислиш?

Въпросът дойде толкова рязко, че Меги едва не преобърна чашата. Бързо прегледа мислите си и избра най-малко личната.

— Мислех — започна тя и отново взе виното си, — колко е уютно да се яде в кухнята. Сигурно ще оставя трапезарията на последно място в моя списък.

— За това ли мислеше? — От начина, по който я гледаше, Меги разбра, че той бе почувствал, че имаше и нещо друго.

— Горе-долу. — Жена, която цял живот е била интервюирана и разпитвана, знае как да се измъкне и да отклони въпроса. Тя вдигна бутилката и допълни чашата на Клиф. — Това бордо е поредният подарък от моя агент. Или поредният подкуп.

— Подкуп ли?

— Той иска да се откажа от безумните си планове да лагерувам в тази пустош и да се върна в цивилизацията.

— Мисли, че може да те убеди с кученца и френско вино?

Меги се засмя весело и отпи.

— Ако не бях толкова привързана към това място, всяко от тях можеше да подейства.

— А ти привързана ли си? — попита Клиф замислено.

При този въпрос очите й престанаха да се смеят, а меката й широка уста стана сериозна.

— С твоята професия би трябвало да знаеш, че някои неща бързо пускат корени.

— Някои да — съгласи се той. — А някои от тях не могат да се аклиматизират в новата територия.

Тя потупа с пръст по чашата си и се запита защо съмненията му толкова я засягаха.

— Нямаш много вяра в мен, нали?

— Може би не — сви рамене Клиф, сякаш да омаловажи нещо, в което вече не бе много сигурен. — Във всеки случай, интересно ми е да наблюдавам как се приспособяваш.

Меги реши да се включи в неговия тон.

— И как се справям?

— По-добре, отколкото бих предположил. — Вдигна чаша почти в наздравица. — Ала още е рано да се каже.

Тя се засмя, защото й се стори, че спорът би бил загуба на време.

— По рождение ли си циник, Клиф, или си вземал уроци?

— По рождение ли си оптимистка?

Веждите й се вдигнаха и изчезнаха под гарвановочерния бретон.

— Туш! — заяви Меги и, загубила интерес към яденето, се вгледа в него. Откри, че лицето му доста й харесваше, но въпреки това не можеше да разчете нищо в очите му. Прекалено бе сдържан, реши тя. Човек можеше да проникне вътре, само ако бе поканен. — Знаеш ли — подзе Меги бавно, — след като ми мина раздразнението, реших, че съм доволна, задето тази вечер ще дойдеш. — Засмя се. — Не знам как иначе щях да успея да отворя виното.

Този път и той се засмя:

— Дразня ли те?

— Мисля, че и двамата го знаем — отвърна тя сухо. — И че по някакви си твои причини това ти е приятно.

Клиф отново опита виното. То бе топло и ароматно и му напомняше за нейните устни.

— Всъщност да.

Каза го толкова естествено, че Меги отново се засмя.

— Само мен ли, или ти е навик да дразниш хората?

— Само теб. — Погледна я над ръба на чашата си. Бе вдигнала косите си и прическата подчертаваше нежните й малко старомодни черти. Бе си сложила тъмни сенки, от които очите й изглеждаха още по-големи, ала устните й бяха без червило. Това бе жена, помисли той, която знаеше как да подчертае най-доброто от себе си, неусетно, докато мъжът бъде завладян, преди да бе успял да анализира кое бе Меги и кое — илюзията за нея. — Харесват ми реакциите ти — обясни Клиф след малко. — Ти не обичаш да губиш самообладание. — Затова ти обичаш да ме предизвикваш, докато го сторя.

— Да. — Той отново се усмихна. — Горе-долу е така.

— Защо? — попита тя с престорено учудване.

— Не съм имунизиран срещу теб — отвърна Клиф толкова тихо, че пръстите й стиснаха силно столчето на чашата. — Не бих искал да мисля, че ти си имунизирана срещу мен.

За момент Меги остана смутена и развълнувана. Стана и започна да разчиства масата, преди чувствата й да си проличат.

— Не, не съм. Още вино ли искаш, или кафе?

Ръцете му се затвориха върху нейните над чиниите. Той бавно се изправи, без да откъсва очи от нея. Тя имаше чувството, че кухнята изведнъж бе станала по-малка. Като Алиса в заешката дупка, помисли объркано, която не знае дали да опита изкусителното малко шишенце. Барабаненето на дъжда навън се бе превърнало в тътен.

— Искам да правя любов с теб.

Не съм дете, каза си Меги. Бе голяма жена и й се бе случвало мъжете да я желаят. Преди бе устоявала на изкушението. Но бе ли й се случвало изкушението да е толкова примамливо?

— Този въпрос вече го обсъждахме.

Опита се да се отвърне и ръцете му стиснаха нейните по-здраво.

— Ала така и не го разрешихме.

Не, не можеше да се отвърне или да избяга от такъв мъж, осъзна тя. Трябваше да държи на своето.

— Сигурна съм, че го разрешихме. Вероятно ще е по-добре кафе, след като ти ще трябва да караш тази вечер, а аз ще трябва да работя.

Клиф взе чиниите и ги остави обратно на масата. Меги не знаеше какво да прави с ръцете си и ги скръсти пред гърдите си — навик, който, както Клиф бе установил, показваше, че бе ядосана или нервна. В момента не го интересуваше кое от двете, стига тя да не бе безразлична.

— Не сме го разрешили — повтори той и измъкна една фиба от косата й. — Дори не сме и започнали да го разрешаваме.

Въпреки че очите й оставаха спокойни, Меги се отдръпна, когато Клиф пристъпи по-близо. Това го накара да се чувства така, сякаш я дебнеше, странно и вълнуващо усещане.

— Мисля, че се изразих ясно — успя да произнесе тя с твърд и категоричен според кея тон.

— Ясно е, когато те докосна. — Той я притисна до масата и измъкна още една фиба. — Ясно е, когато ме погледнеш, както ме гледаш сега.

Сърцето й се блъскаше в гърлото. Обземаше я слабост. Чувстваше как ръцете и краката й натежават, а главата й се замайва. Страстта бе изкушение, а изкушението само по себе си бе прелъстяване.

— Не съм казала, че не те желая…

— Не си — прекъсна я Клиф, измъкна следващата фиба и косата й тежко падна върху раменете. — Мисля, че не те бива да лъжеш.

Как можеше само допреди малко да беше толкова спокойна, а сега толкова напрегната? Всеки неин мускул се бе обтегнал от усилието да се бори срещу това, което изглеждаше неизбежно.

— Не, аз не лъжа. — Гласът й бе по-нисък, по-дрезгав. — Казах, че не те познавам. Казах, че ти не ме разбираш.

Нещо пламна в него — може би гняв, може би желание.

— Не ми пука колко малко се познаваме или колко малко се разбираме. Аз знам, че те искам. — Хвана с една ръка косата й. — Трябва само да те докосна, за да разбера, че и ти ме искаш.

Очите й потъмняха. Защо винаги изглеждаше така, сякаш желанието й бе примесено с гняв и, въпреки че се мразеше за това, с някаква слабост, която не можеше да овладее?

— Наистина ли вярваш, че е толкова просто?

Трябваше да го вярва. Заради собственото си оцеляване той знаеше, че трябва да запази онова, което бе между тях, чисто физическо. Щяха да правят любов цяла нощ, докато се изтощят. На сутринта нямаше да го има вече желанието, нямаше да я има връзката. Трябваше да го повярва. Иначе… Не искаше да се замисля какво би било иначе.

— Защо трябва да е сложно?

Гневът и копнежът я завладяха.

— Защо наистина? — отрони Меги.

Стаята бе загубила своя уют. Сега тя имаше чувството, че ще се задуши, ако не се измъкне от нея. Очите й бяха буреносни, неговите почти брутално спокойни, но Меги спокойно го гледаше, докато мислите й бясно се блъскаха. Защо трябваше да чувства нужда да разсъждава разумно, да търси романтика? Тя не бе невинно младо момиче с мъгляви мечти, а голяма жена, вдовица, професионалистка, която се бе научила да живее с реалността. В реалността хората вземаха това, което искат, после се справяха с последствията. Сега щеше да постъпи точно така.

— Спалнята е горе — съобщи Меги, прелетя край Клиф и излезе от кухнята.

Той разтревожено я изпрати с поглед. Нали това искаше, помисли си. Никакви усложнения. И въпреки това внезапното й съгласие бе толкова неочаквано, толкова студено. Не, осъзна Клиф, докато гледаше след нея, не това искаше.

Настигна я едва в началото на стълбите. Когато тя го погледна през рамо, той видя в очите й ярост. В момента, в който я хвана за рамото, усети напрежението й. Това искаше. Не искаше студеното й, безчувствено съгласие, нито безгрижното й приемане. Искаше да гради тази ярост, това напрежение, докато тлеещата в тях страст лумне. Преди нощта да превали, щеше да възпламени нея и да успокои себе си.

Мълчаливо се изкачиха на втория етаж.

Дъждът валеше, силен и непрекъснат, блъскаше се в прозореца и напояваше прясно засятата земя долу. Звукът напомни на Меги за неуловимия ритъм на ударните инструменти, който си представяше в аранжимента на току-що композираната песен. Нямаше луна да ги води, така че тя се движеше по памет. Тъмнината бе пълна и без сенки. Не погледна, когато влезе в спалнята, ала знаеше, че Клиф бе още до нея.

Внезапно я обзе паника. А сега какво? Какво правеше, защо го бе довела тук, на единственото място, което чувстваше съвсем лично свое? Преди да си отиде оттук, той можеше да научи повече, отколкото Меги искаше, а тя можеше да не научи нищо повече от това, което вече знаеше. Те се желаеха. Това бе необяснимо. Това бе неоспоримо.

Нервите й се опънаха още повече и Меги бе благодарна за тъмнината. Не искаше Клиф да види съмненията, изписани на лицето й. Знаеше, че когато желанието нарасне, нямаше да може да скрие и него. Тъмнината бе по-добра, каза си тя, защото бе анонимна. Когато Клиф я докосна, тялото й се скова от противоречивите чувства.

Той го усети и спусна ръце по раменете й. Откри, че не я иска прекалено отпусната, прекалено податлива. Не още. Искаше да знае, че Меги се бори срещу нещо по-дълбоко, нещо безименно. Както се бореше Клиф.

— Не искаш да се поддадеш на това — каза тихо. — Нито на мен.

— Да. — Въпреки това, когато той пъхна ръце под тънкия й вълнен пуловер, потрепери, но не от страх, а от удоволствие. — Не искам.

— Какъв избор имаш?

Виждаше лицето му през мрака, близо, много близо до нейното.

— Да те вземат дяволите — прошепна тя. — Никакъв.

Дланите му се плъзнаха нагоре по голия й гръб, през яката на пуловера, докато пръстите му намериха косите й.

— И двамата нямаме избор.

Тялото му бе притиснато към нейното. В гласа му, тих и нисък, се усещаше гняв. Меги долови миризмата на сапун, остър и определено мъжки. Лицето му бе загадъчно, неразличимо в тъмното. Можеше да е който и да е. Тя почувства следващия прилив на желание и почти й се прииска да е така.

— Прави любов с мен — настоя Меги. Едно решение, взето бързо и свободно, не би оставило място за съжаления. — Вземи ме сега. Това е всичко, което и двамата искаме.

Всичко ли? Въпросът едва се бе оформил в съзнанието му, и устните му бяха върху нейните. Нямаше въпроси, а огън, блясък и мощ. Разбирането, ако го бе имало преди, избледня. Разумът изчезна. Властваше усещането и само усещането. Въпреки че вероятно и двамата го бяха очаквали, попаднаха във водовъртеж, в който никой от тях нямаше контрол върху себе си. Отнесени от него, паднаха на леглото и оставиха огъня да бушува.

Клиф не можеше да намери нежност, за да й я даде, ала тя сякаш нито я искаше, нито я очакваше. И да бе изрекъл на глас желанията си, не би могъл да получи повече. Меги се изви към него и устните й се впиха в неговите в дива, нетърпелива целувка, която бе само прелюдия към страстта. Той започна да смъква дрехите й, забравил за финеса, и след това затаи дъх, когато тя със същата полуда започна да го съблича.

Дрехите бяха захвърлени настрани, сякаш нямаха значение. Ароматът й се излъчваше от кожата, от косите й и замъгляваше всякаква логика, каквато може да се бе опитвал да запази. Дюшекът се огъна под тях. Те вече нямаха представа за дъжда и тъмнината, за време и място.

В следващия момент бяха голи, плът срещу плът и все по-отчаяно копнееха да получат един от друг всичко, което имаха. Прошепнати обещания, задъхано дишане, стонове и въздишки от удоволствие, удавени в шума на дъжда. Тялото й бе малко, гъвкаво и изненадващо силно. И трите неща го подлудяваха.

Това означаваше да изгориш. Меги го разбра, докато ръцете му се плъзгаха по нея и разпалваха тръпки. Тя копнееше, не, жадуваше за всяко ново нещо, което той искаше от нея. Ненаситна да получи всичкото удоволствие, което би й дал и което би поела, Меги му позволяваше всичко. Не чувстваше нито срам, нито колебание във вкусването, докосването, моленето за повече или вземането му.

Дори ако бе специално създаден, за да задоволява потребностите й, пак нямаше да е по-съвършен. Тя се наслаждаваше на стройното му тяло, на дългите му, тесни бедра, на мускулите, които играеха под пръстите й. Където и когато и да го докоснеше, почти усещаше как кръвта пулсира под кожата му.

Искаше да знае, че и Клиф като нея не можеше да се контролира. Искаше да знае, че и двамата бяха жертви на собствената си обединена мощ. Фитилът, който се бе възпламенил между тях от един поглед, бързо се разгаряше. Страстта бе лудост и ако думите, които бе написала, бяха верни, Меги бе отхвърлила всякакви мисли за нея.

Съединиха се лудешки, за което и двамата копнееха, като се мъчеха да продължат яростната страст, алчни да уловят това последно проблясване на насладата. Тя си помисли за водовъртежи, за вдигнати платна и за тътена на гръмотевица. Почувства въртенето, скоростта и чу гръм. После и тялото, и съзнанието й потрепериха от тази последна бурна вълна.

 

 

Любов? Ако това означаваше да се прави любов, помисли замаяно Меги по някое време, когато мислите й отново започнаха да се проясняват, значи цял живот е била непорочна. Можеше ли нещо с такова нежно име да има такова бурно въздействие върху тялото? Нейното тяло трепереше и пулсираше, сякаш бе изкачила на бегом планина и се бе стоварила от другата й страна. Бе писала песни за любов, песни за страст, но досега никога не бе разбирала напълно собствените си думи.

Досега, помисли тя, докато мъжът, който лежеше до нея, я предизвика да изживее фантазиите си. С него бе намерила отговора на тъмните, безмилостни желания, които придаваха духа, а може би и горестта на по-голямата част от нейната музика. Разбираше, ала разбирането събуждаше десетки въпроси.

Меги плъзна ръка по тялото си, изненадана от чувството за сила и великолепие. Колко време бе чакала тази нощ? Вероятно бе възможно страстта да дреме неизпитвана, докато я пробуди определен човек в определен момент.

Помисли си за филма, за който бе написала музика. Така бе и с главната героиня там. Беше доволна от живота си, докато един ден в него влезе един мъж, мъж, с когото тя нямаше почти нищо общо, мъж, запалил искра, която промени всичко. Нямаше значение, че жената бе интелигентна, преуспяла, независима. Мъжът със самото си съществуване промени посоката и хоризонта на нейния живот.

Ако същото ставаше с нея, все още имаше време да спре, преди да бъде толкова погълната от желания, до такава степен да изпадне във властта на страстта, че нищо вече да не бъде същото.

Връзката във филма бе довела до насилие. Инстинктът й подсказваше, че между нея и Клиф имаше нещо, което би могло да завърши по същия начин. И двамата не бяха особено умерени, а крайностите, Меги знаеше, създаваха хаос в човешката природа.

Може би съдбата я бе довела на това спокойно парче земя със своите отсенки на насилие. Може би същата съдба я бе довела при този неразговорчив, силен мъж, който сякаш бе свързан и със спокойствието, и с опасността. Въпросът бе дали тя бе достатъчно силна, за да се справи с последствията и от едното, и от другото.

Какво, запита се Меги, взряна в тъмнината, какво щеше да стане сега?

Тъй като нищо не бе както го бе очаквал, Клиф мълчеше. Бе искал страст, но никога не си я бе представял толкова силна. Бе искал това, за което нашепваше нейната песен, ала реалността се оказа по-драматична от всякакви думи и мелодии. Бе сигурен, че след като напрежението между тях се освободеше, след като примамката бе приета, желанията щяха да отслабнат.

Бе вярно, че тялото му бе задоволено с удоволствие, по-дълбоко от всичко, което познаваше, но съзнанието… Той затвори очи. Искаше му се и съзнанието му да си почиваше така спокойно. Ала бе прекалено изпълнен от нея. Толкова изпълнен, че, знаеше, дори едно докосване би накарало тялото му отново да се разбушува. Такъв вид желание прекалено приличаше на зависимост, за да е приятно. Те нямаха какво да си предложат, напомни си Клиф, нищо, освен бясна страст един към друг.

И изведнъж си спомни една строфа от нейната песен: „Страстта е лудост“.

Ако можеше да се спре, не би я докоснал отново. Вече протягаше ръка към нея.

— Студено ти е — прошепна той и машинално я привлече към себе си да я стопли.

— Малко. — Тя чувстваше някаква неловкост, от която не знаеше как да се отърси, и нужда, която не знаеше как да обясни.

— Ето. — Клиф придърпа свитото на топка одеяло върху нея и отново я прегърна. — Сега по-добре ли е?

— Да. — Тялото й се отпусна до неговото, въпреки че мислите й продължаваха да се мятат.

Отново потънаха в мълчание. Никой от двамата не знаеше как да се справи с това, което бе пламнало между тях. Той слушаше как дъждът биеше в стъклото на прозореца и засилваше чувството на изолираност. Знаеше, че дори в ясна нощ човек не може да види никаква светлинка от съседен прозорец.

— Неприятно ли ти е да живееш тук сама?

— Неприятно ли? — Искаше й се да си лежи така, сгушена до него, на топло и сигурно и без нищо да я тревожи. Не искаше сега да мисли, че живее сама в голяма къща, че спи сама.

— Тази къща е по-изолирана от повечето други наоколо. — Колко бе мека, помисли Клиф. Изпитваше някакво странно удоволствие да усеща как косите й са разпилени по рамото му. — На много хора, дори ако са израснали тук, би им било неприятно да са толкова надалеч и сами, особено след всичко, което се случи.

Не, не искаше да мисли за това. Меги затвори очи и си напомни, че бе дошла тук, твърдо решила да се грижи сама за себе си, да се справи с всичко, което се случи. Пое дълбоко въздух, но когато понечи да се отдръпне, той я задържа.

— Неприятно ти е.

— Не. Не, всъщност не. — Най-големият й проблем в момента бе да спре тялото и съзнанието си да искат още от него. Отвори очи и се вгледа в мокрия прозорец. — Ще си призная, че преживях една-две неспокойни нощи, откак… Ами, откак започнахме да копаем езерото. Не ми е леко, като знам какво се е случило в това дере преди десет години, а аз имам много развито въображение.

— Част от работата? — Обърна я още малко към себе си, така че кракът му естествено се плъзна между бедрата й. Кожата й бе гладка като полирано стъкло.

— Сигурно — засмя се тя, ала му се стори, че долавя в смеха й нервност. — Една нощ бях сигурна, че чух някого в къщата.

Клиф спря да гали косите й и я отдръпна, за да види очите й.

— В къщата?

— Просто въображение — сви рамене Меги. — Дъски, скърцащи на тавана, прокрадващи се по стълбите стъпки, врати, които се отварят и затварят. Много се бях уплашила.

Не му хареса, колкото и безгрижно да го представяше тя.

— Нямаш ли телефон в тази стая? — попита той.

— Ами, да, обаче…

— Защо не се обади на полицията?

Меги въздъхна и съжали, че изобщо го спомена. Клиф й приличаше на сприхав по-голям брат, който се кара на вятърничавата си сестричка.

— Защото го бях изключила от кухнята. Този следобед се опитвах да работя, а пък… — Думата „вятърничава“ отново изплува в съзнанието й. Замълча смутено. — Както и да е, по-добре стана, че не се обадих. На сутринта и без това се чувствах като идиотка.

Въображение или не, тя все пак бе сама жена, изолирана, и всички в радиус от петнайсет километра го знаеха.

— Заключваш ли си вратите?

— Клиф…

— Меги. — Извъртя я, докато тя се озова по гръб, а той се надвеси над нея. — Заключваш ли си вратите?

— Не ги заключвах — отвърна Меги раздразнено. — Но след като шерифът мина оттук, аз…

— Стан е бил тук?

Тя издиша през зъби.

— По дяволите, усещаш ли колко често ме прекъсваш по средата на изречението?

— Да. Кога идва Стан?

— Денят, след като беше тук щатската полиция. Искаше да ме успокои. — Сега не й бе студено, не и когато тялото му бе притиснато към нейното. Отново започна да се надига желание, не толкова тихо, не толкова бавно. — Изглежда си разбира от работата.

— Той е добър шериф.

— Но? — подсказа му тя. Чувстваше, че има още нещо.

— Просто нещо лично — измърмори Клиф и се отмести. Меги усети как студът веднага се върна.

— Джойс — произнесе тя безизразно и се надигна. Ръката на Клиф я прикова към леглото.

— Имаш навика да казваш малко и да намекваш много. — Гласът му бе студен, захватът му здрав. — Това е голям талант.

— Изглежда, че нямаме какво да си кажем.

— Не съм длъжен да ти давам обяснения.

Меги лежеше неподвижно и напрегнато.

— Не съм те карала.

— Ами, не си! — Ядосан седна, увлече я със себе си и одеялото падна. Кожата й беше бяла, косата й се спускаше като черен водопад по раменете. Въпреки че не обичаше да разкрива чужди тайни, се почувства задължен да се изясни: — Джойс ми беше като сестричка. Когато се омъжи за Стан, аз му я предадох. Кръстник съм на най-голямото й момиче. За теб може да е трудно да разбереш такъв вид отношения.

Не й беше трудно. Такива бяха отношенията и между нея и Джери. Приятелството им постепенно се разпадаше по време на брака, защото бракът бе грешка.

— Не, разбирам го — промълви тя. — Не разбирам защо изглежда си толкова загрижен за нея.

— Това си е моя работа.

— Точно така.

Той отново изруга.

— Виж какво, Джойс преживява тежък момент. Тя никога не е искала да остане в Морганвил. Когато беше малка, мечтаеше да отиде в града и да учи за актриса.

— Искала е да играе?

— Може би е строила въздушни кули. — Клиф размърда рамене. — А може би не. Когато се омъжи за Стан, ги изостави, ала никога не е била щастлива в Морганвил. Една от причините да продаде къщата беше да имат достатъчно пари да заминат. Стан обаче не иска да отстъпи.

— Биха могли да стигнат до компромис.

— Стан не разбира колко важно е за нея да се измъкне оттук. Когато се омъжи за нея, Джойс бе осемнайсетгодишна. После за пет години роди три деца. През първата половина от живота си се е подчинявала на заповедите на баща си, през втората се грижи за децата и за майка си. Жена като теб не би разбрала това.

— Омръзна ми! — избухна Меги и рязко се отдръпна от него. — Омръзна ми до смърт да ме слагаш в някакви категории. Разглезена знаменитост, която няма представа какво мислят и чувстват обикновените хора. — Гневът се надигна толкова бързо и мощно, че дори и не помисли да го потисне. — Що за мъж си ти, след като си лягаш с жена, към която не изпитваш и грам уважение?

Стреснат от неочакваното страстно избухване, той я гледаше как изскочи от леглото.

— Чакай малко…

— Не, достатъчно грешки направих за една вечер. — Започна да търси разпилените си по пода дрехи. — Получи си вечерята и секса. Сега се махай!

Обзе го ярост и едва се овладя. Бе права, каза си Клиф. Бе дошъл, за да я вкара в леглото, това беше всичко. Интимността невинаги означава близост. Той нямаше намерение да се сближава с нея, нито да се занимава с нещо друго, освен с тялото й. Още докато го мислеше, го заля чувство на празнота. Удовлетворението, което бе изпитал за толкова кратко, изчезна. Едва чуваше неравномерното й дишане, докато тя навличаше пуловера си. Посегна към дрехите си й се опита да се съсредоточи върху звука на дъжда отвън.

— Ние с теб не сме свършили — измърмори Клиф.

— Така ли? — Меги се обърна вбесена, трепереща от болка. Усещаше как сълзите напират в очите й, но се чувстваше в безопасност в тъмното. Пуловерът се спусна до бедрата й, като краката й останаха голи. Знаеше какво мисли той за нея и този път щеше да му достави удоволствието да повярва, че е бил прав. — Легнахме си и на двамата ни беше приятно — каза безгрижно. — Не всички връзки за по една нощ са толкова успешни. Получаваш висока оценка като любовник, Клиф, ако това ще помогне на самочувствието ти.

Този път той не се и опита да овладее яростта си. Сграбчи я за раменете и я дръпна към себе си.

— Да те вземат дяволите, Меги!

— Защо? Защото го казах първа? Върви си у дома и си легни със своя двоен стандарт, Клиф. Аз нямам нужда от него.

Всичко, което му каза, удари право в целта. И удари силно. Не бе сигурен какво щеше да направи, ако останеше. Да я удуши? Бе изкушаващо. Да я замъкне обратно в леглото и да се освободи от гневната страст, която бумтеше в него? Още по-изкушаващо. Докато я държеше, не бе сигурен тя ли трепереше или той, ала знаеше, че ако остане, можеше да избухне нещо неуловимо, може би необратимо.

Отпусна ръце и излезе от стаята.

— Заключи си вратите — подвикна през рамо, изруга я и се спусна по стълбите.

Меги обви ръце около себе си и даде воля на сълзите. Бе прекалено късно за ключове, помисли тя.