Нора Робъртс
Защото те обичам (2)

Втора глава

Когато остана сама, Меги влезе през задната врата, която застрашително скърцаше на пантите си. Нямаше да мисли за Клиф Дилейни. Всъщност дори се съмняваше дали отново ще го види. Той щеше да изпрати бригада, която да свърши същинската работа, а ако трябваше нещо да се обсъжда, можеше да се направи по телефона или с писма. По-добре, реши тя. Дилейни се бе държал враждебно, грубо и дразнещо. Въпреки че устните му бяха красиви, спомни си Меги, дори приятни.

Бе минала половината кухня, когато се сети за чашите в ръката си. Обърна се, прекоси протрития линолеум и ги остави в умивалника, после се облегна на перваза на прозореца и се загледа в хълма зад къщата. Докато гледаше, по склона се изтърколиха няколко камъка и парчета кал. Един-два силни дъждове, и половината от този насип щеше да се стовари пред задната й врата. Укрепващ насип. Тя кимна. Клиф Дилейни очевидно си разбираше от работата.

Лекият бриз бе достатъчен, за да й донесе пролетен повей. Далеч в гората някаква птичка, която не можеше да види, пееше, сякаш никога нямаше да спре. Докато я слушаше, забрави за свлачището и за оголените корени на дърветата, които бяха прекалено близо до ръба му. Забрави за грубостта и за привлекателността на непознатия. Ако погледнеше нагоре, много нагоре, можеше да види как върховете на дърветата срещат небето.

Запита се как ли щеше да се променя тази гледка през сезоните и усети, че няма търпение да ги изпита всичките. Може би, преди да го открие, никога не бе осъзнавала колко й бе трябвало едно място само за нея, време само за нея.

С въздишка се отдръпна от прозореца. Време бе да се захване за работа, ако искаше да предаде готовата музика, както бе обещала. Мина през коридора, където тапетите се бяха обелили и набръчкали, и влезе в помещение, което някога е било приемна, а сега бе нейното музикално студио.

До стената бяха натрупани кашони, които не бе и помислила да разопакова. Няколко изостанали мебели, които бе получила заедно с къщата, стояха скрити под прашни покривала. Прозорците бяха без пердета, на пода нямаше килим. На стената, където някога са били окачени картини, се виждаха светли правоъгълници. В средата на стаята, блестящо и елегантно, стоеше нейното пиано. До него имаше един-единствен отворен кашон и оттам Меги взе лист нотна хартия. Пъхна един молив зад ухото си и седна.

За момент не правеше нищо, просто седеше в тишината, за да остави музиката да дойде и да зазвучи в главата й. Знаеше какво иска за този откъс — нещо драматично, нещо мощно и пълно със сила. Зад затворените си клепачи виждаше сцената от филма. Нейната задача бе да я подсили, да я подчертае, да улови настроението и да създаде мелодията.

Протегна ръка, включи касетофона и започна.

Остави нотите да набират сила, докато продължаваше да си представя сцената, която нейната музика щеше да доразвие. Меги работеше само върху филми, които чувстваше. Макар Оскарите й да показваха, че бе отлична в тази област, истинската й любов си оставаше песента — текст и мелодия.

Тя винаги бе сравнявала композирането на филмова музика с построяването на мост. Първо идваше проектът, общият план. После трябваше да бъде направена конструкцията — бавно, добросъвестно, докато двата му края здраво опрат на твърда земя, а между тях се издигне безупречна дъга. Това бе въпрос на прецизност.

Песента бе рисунка, създадена под напора на настроението. Песента можеше да бъде сътворена само от съчетание от думи или ноти. Тя можеше за минути да запечата настроение, чувство или случка. Песента бе въпрос на любов.

Когато работеше, Меги забравяше за времето, забравяше за всичко, освен за внимателното подреждане на нотите според настроението. Пръстите й се движеха по клавишите, докато тя повтаряше отново и отново един и същ откъс, променяше може би само по една нота, докато инстинктът й подскажеше, че бе както трябва. Не се уморяваше, не се отегчаваше, нито я обземаше нетърпение от непрекъснатите повторения. Музиката бе нейната работа, но освен това бе и нейната любов.

Можеше и да не чуе почукването, ако не бе спряла да пренавие лентата. Отначало не му обърна внимание, като очакваше прислужницата да отвори, после се сети къде се намира.

Никакви прислужници Меги, напомни си тя. Никакъв градинар, никакъв готвач. С всичко сега се занимаваш ти. Мисълта й достави удоволствие. Ако никой не отговаряше за нея, значи и Меги не отговаряше за никого. Надигна се и тръгна по коридора към голямата входна врата. Не й се налагаше да свиква със селския навик да оставя вратите отключени. В Лос Анджелис имаше слуги, които се занимаваха с брави, вериги и охранителни системи. Тя никога не бе мислила за тях. Хвана с две ръце дръжката, завъртя я и дръпна. Напомни си да каже на господин Боги, че вратата заяжда.

На прага стоеше слаба, строга на вид жена на около петдесет години. Косата й бе мека и равномерно сива, по-скоро спретната, отколкото подредена. Избледнелите сини очи гледаха към Меги иззад очила с розови рамки. Устните й бяха нещастно стиснати. Прекалено свикнала с непознати, за да се държи сдържано, Меги наклони глава и й се усмихна.

— Здравейте, с какво мога да ви бъда полезна?

— Вие ли сте госпожица Фицджералд? — Гласът бе тих и равен, приглушен и ненатрапчив като простото й избеляло палто.

— Да, аз съм.

— Аз съм Лоуела Морган.

Трябваше й малко време, после името изплува. Лоуела Морган, вдовицата на Уилям Морган, предишният собственик на къщата, която сега бе нейна. За момент се почувства като натрапник, ала се отърси от това чувство и протегна ръка:

— Приятно ми е, госпожо Морган. Няма ли да влезете?

— Не искам да ви преча.

— Не, моля ви. — Докато говореше, Меги отвори вратата малко по-широко. — Запознах се с дъщеря ви, докато уреждахме покупката на къщата.

— Да, Джойс ми каза. — Лоуела пристъпи през прага и погледът й прескочи покрай Меги. — Тя не се и надяваше да я продаде толкова бързо. Беше обявена само преди една седмица.

— Приятно ми е да мисля, че това е съдба. — Меги се опря с цялата си тежест на вратата и я натисна, докато успя да я затвори. Определено бе работа за Боги, реши тя.

— Съдба ли? — обърна се Лоуела, след като бе огледала дългия празен коридор.

— Сякаш просто ме чакаше. — Въпреки че директният, не усмихващ се поглед на жената й се стори странен, Меги я покани с жест в хола. — Заповядайте, седнете. Искате ли кафе? Нещо студено?

— Не, благодаря, аз само за минутка. — Лоуела все пак влезе в хола и макар там да имаше диван с меки, подканящи възглавници, не прие поканата на Меги да седне. Погледна изпокъсаните тапети, олющената боя и прозорците, които блестяха след старанията на Меги. — Предполагам, че исках да видя отново къщата, когато някой живее в нея.

Меги огледа почти празната стая. Може би следващата седмица щеше да започне да сваля тапетите.

— Сигурно ще минат няколко седмици, докато започне да изглежда така, сякаш някой живее в нея.

Лоуела като че ли не чуваше.

— Дойдох тук като младоженка. — Сега вече се усмихна, но Меги не видя в усмивката й нищо щастливо. Очите й, помисли тя, изглеждаха объркани, сякаш жената от години се чувстваше изгубена. — Ала моят съпруг искаше нещо по… По-модерно, по-подходящо за града и за неговия бизнес. Така че се преместихме и той я даде под наем. — Отново се съсредоточи върху Меги. — Прекрасно, спокойно място — промълви госпожа Морган. — Жалко, че от години е толкова запуснато.

— Прекрасно място — съгласи се Меги, като се помъчи да не изглежда толкова притеснена, колкото се чувстваше. — Поръчала съм да пооправят и къщата, и земята… — Гласът й угасна, като видя, че Лоуела се приближи към прозореца и се взря навън. Господи, помисли Меги, докато трескаво премисляше какво още да каже, какво става тук? — А, разбира се, имам намерение аз самата да боядисвам и да сменя тапетите.

— Бурените са избуяли — обади се Лоуела с гръб към стаята.

Веждите на Меги се вдигнаха и пак се спуснаха. Чудеше се какво да прави.

— Да, ами, Клиф Дилейни беше тук днес следобед да поогледа.

— Клиф… — Лоуела се обърна и вниманието й изглежда отново се насочи към нея. Светлината, която струеше през голите прозорци, я правеше още по-бледа и безтелесна. — Интересен младеж, доста грубоват, но много умен. Ще ви свърши работа за земята. Той е братовчед на Морганови, нали знаете? — Замълча и сякаш се изсмя, ала много тихо. — Но пък тук, в областта, ще намерите разпилени много Моргановци и техни роднини.

Братовчед, помисли Меги. Може би се бе държал враждебно, защото според него имотът не е трябвало да бъде продаден на външен човек. Решително се отърси от мисълта за Клиф Дилейни. Не се нуждаеше от неговото одобрение. Земята бе нейна.

— Ливадата отпред навремето беше прекрасна — отрони Лоуела.

Меги почувства как в нея се надига жалост.

— Пак ще бъде. Всичко отпред ще се разчисти и засади. Отзад също. — Пристъпи към нея с желание да я успокои. Сега и двете жени стояха до прозореца. — Ще направя алпинеум и езеро, където е дерето.

— Езеро? — Лоуела се обърна и я фиксира с още един от своите дълги погледи. — Ще разчистите дерето?

— Да. — Меги се размърда. Отново се почувства неудобно. — Това е идеалното място.

Лоуела прекара ръка по чантичката си, сякаш избърсваше нещо.

— Едно време имах алпинеум. Див карамфил и синчец. Под прозореца на спалнята ми имаше глицинии, а по решетката рози, червени рози.

— Иска ми се да можех да го видя — обади се Меги. — Сигурно е било красиво.

— Имам снимки.

— Наистина ли? — Завладяна от идеята, Меги забрави притеснението си. — Дали ще мога да ги погледна? Биха ми помогнали да реша какво да засадя.

— Ще се постарая да ви ги дам. Много сте мила с мен, да ми разрешите да дойда така. — Лоуела огледа за последен път стаята. — В тази къща има много спомени. — Тръгна по коридора и Меги излезе с нея да се пребори с входната врата. — Довиждане, госпожице Фицджералд.

— Довиждане, госпожо Морган. — В нея отново се надигна съжаление и тя протегна ръка да докосне рамото на жената. — Моля ви, идвайте и друг път.

Лоуела я погледна през рамо. Усмивката й бе съвсем лека, очите й много уморени.

— Благодаря ви.

Излезе и отиде до един стар, добре запазен линкълн, после бавно потегли надолу по хълма. Меги се върна в музикалното студио. Още не се бе запознала с много жители на Морганвил, ала те определено бяха интересна компания.

 

 

Шумът събуди Меги от дълбок сън. Замаяна, за момент тя се опита да скрие глава под възглавницата, като си мислеше, че е в Ню Йорк. Ръмженето бе като от голям, гаден боклукчийски камион. Но не бе в Ню Йорк, помисли Меги и разтърка очи. Бе в Морганвил и тук нямаше боклукчийски камиони. Тук човек наблъскваше боклука в багажника на колата или пикапа си и го изхвърляше на общинското бунище. Тя приемаше това за връх на самостоятелността.

И въпреки това отвън имаше нещо.

Цяла минута лежа по гръб, вторачена в тавана. Слънцето, ниско и бледо, хвърляше отблясъци по новото й одеяло. Меги не бе ранобудна и нямаше никакво намерение да позволи на селския живот да промени тази интимна част от нейния характер. Измъчено обърна глава да погледне часовника. Седем и петнайсет. Мили боже!

Струва й известна борба, ала успя да седне и с невиждащ поглед обходи стаята. И тук бе пълно с неотворени кашони. До леглото й бяха натрупани книги и списания за външно оформление и градини. На стената имаше три ивици от прясно поставени нови тапети, мънички виолетки на кремавобял фон, които тя сама бе залепила. В ъгъла чакаха още ролки и лепило. Шумът отвън бе непрекъснат дразнещ рев.

Меги примирено стана от леглото, спъна се в обувките си, изруга и се приближи към прозореца. Бе избрала тази стая за своя спалня, защото над неравностите на това, което щеше да бъде предният й двор, над върховете на дърветата на своето имение можеше да вижда долината в ниското.

В далечината имаше къща с червен покрив и димящ комин. До нея се простираше широко, дълго поле, току-що изорано и засято. Ако погледнеше още по-надалеч, можеше да види върховете на планините, леко синкави и неясни в утринната мъгла. Прозорецът на съседната стена щеше да й даде изглед към бъдещото езеро и към редицата от борове, които след време щяха да бъдат засадени.

Тя с мъка доизбута заяждащия прозорец. В ранната пролет въздухът бе приятно хладен. Още се чуваше непрекъснатото бръмчене на работеща машина. Меги любопитно притисна лице към прозореца, но стъклото се откачи от рамката и падна долу на терасата. Още едно нещо, с което трябваше да се заеме господин Боги, реши с въздишка тя и се наведе през отвора точно в момента, когато жълтият булдозер се появи иззад завоя.

Значи Клиф Дилейни си държеше на думата, помисли Меги, като го гледаше как напредва и изравнява скалите и пръстта. Два дни след посещението му бе получила обещаната оценка и договор. Когато позвъни в офиса му, й се обади жена, която делово й съобщи, че работата ще започне в началото на седмицата.

А сега бе понеделник, спомни си тя и облегна лакти на перваза. Много беше бърз. Присви очи и се взря в мъжа върху булдозера. Бе прекалено слаб, реши Меги, а косата му не бе достатъчно тъмна. Нямаше нужда да види лицето му, за да се увери, че това не бе Клиф. Сви рамене и се отвърна от прозореца. Защо трябваше да мисли, че Клиф Дилейни сам ще работи на своите машини? И защо трябваше да иска това да е той? Нали вече бе решила да не го вижда повече? Бе наела неговата компания да свърши работа. Работата щеше да бъде свършена и тя щеше да напише чек. Това трябваше да е всичко.

Меги отдаваше странните си мисли на ранното събуждане. Навлече халата си и се запъти към банята.

Два часа по-късно, ободрена от кафето, което направи за себе си и за булдозериста, тя лазеше на колене по пода в кухнята. След като бе станала толкова рано, мислеше, че е най-добре да се заеме с някаква физическа работа. На масата над нея стоеше касетофонът. Звукът на завършената музика почти заглушаваше виенето на булдозера. Остави се да се носи с нея, докато думите на заглавната песен, която още й предстоеше да композира, прелитаха през съзнанието й.

Докато мислите й се рееха заедно с музиката, която бе създала, Меги сваляше износения линолеум на пода в кухнята. Наистина, в спалнята й бяха залепени тапетите само на част от едната стена, само тавана в банята на горния етаж бе боядисан и трябваше да се изциклят и лакират още две стъпала от главното стълбище, ала тя работеше по свой си начин, със своя собствена скорост. Установи, че прескача от задача към задача, оставя едната недовършена и се хвърля презглава в другата. По този начин, смяташе Меги, можеше да гледа как къщата се изгражда стъпка по стъпка, вместо да има една готова стая, която ще е съвсем не на място.

Освен това бе зърнала пода под линолеума, когато неволно бе ритнала ръба му в ъгъла. Оттам нататък я движеше любопитството.

Когато Клиф се приближи към задната врата, вече бе раздразнен. Бе глупаво да си губи времето тук, след като фирмата му движеше още толкова други проекти. И въпреки това бе тук. Бе чукал почти пет минути на входната врата. Знаеше, че Меги е вътре, колата й бе отпред, а и булдозеристът му бе казал, че преди около час му бе донесла кафе. Не й ли минаваше през ума, че когато човек иска нещо, обикновено чука?

Музиката, долитаща през прозореца, привлече вниманието и въображението му. Никога не бе чувал тази мелодия. Бе завладяваща, страстна, меланхолична. Само пиано, без фон на струнни и ударни, но толкова мощна, че караше слушателя да иска да спре и да чуе всеки тон. За момент той наистина спря, едновременно разтревожен и развълнуван.

Премести в другата си ръка стъклото, което бе намерил, и понечи да почука. В този момент я видя.

Лазеше на четири крака по пода и откъртваше парчета от линолеума с нещо, което приличаше на нож за маджун. Косата й бе разпусната и падаше над едното рамо, така че лицето й бе скрито зад нея. Слънцето, струящо през отворената врата и прозореца, хвърляше златисти отблясъци в тъмнокестенявата й, почти черна коса.

Бе облечена със сиви кадифени панталони, които прилепваха плътно към бедрата й и откриваха голите й глезени и пети. В тях бе затъкната яркочервена велурена риза, от тези, които според него се продаваха в много изискани магазини на много изискани цени. В нея ръцете й изглеждаха невъзможно нежни. Докато Клиф се мръщеше срещу тях, Меги замахна прекалено въодушевено с ножа и одраска кокалчето на пръста си на ръба на линолеума.

— Какво, по дяволите, правите? — избухна той, разтвори рязко вратата и влезе, преди тя да успее да реагира. Едва бе вдигнала инстинктивно пръста си към устните, и Клиф приклекна до нея и сграбчи ръката й.

— Няма нищо — отговори Меги машинално. — Просто драскотина.

— Имате късмет, че не се порязахте, както кълцате с този нож. — Въпреки че гласът му бе груб и нетърпелив, дланта му бе нежна. Меги остави ръката си в нея.

Да, дланта му бе нежна, макар и ъгловата и твърда като гласа му, ала този път тя успя да види очите му. Те бяха тъмносиви и загадъчни и извикваха в съзнанието й представата за вечерна мъгла. Мъгла, която понякога е опасна, но винаги неустоимо привличаща. Меги реши, че може да го харесва, ала с повишено внимание.

— Кой може да е толкова глупав, че да сложи линолеум върху това? — Със свободната си ръка погали дюшемето, което бе открила. — Прекрасно е, нали? Или поне ще стане, след като се изцикли и уплътни.

— Накарайте Боги да се заеме с това — нареди Клиф. — Вие не знаете как.

Всички казваха така. Тя леко се отдръпна, раздразнена от фразата.

— Защо само той да се забавлява? Освен това аз внимавам.

— Виждам. — Обърна ръката й и Меги видя драскотината на палеца си. Вбесяваше го да гледа обезобразена нежност. — Човек с вашата професия не трябва ли да си пази ръцете?

— Застраховани са — сопна му се тя. — Мисля, че мога да хвана няколко акорда и с такава сериозна рана. — Издърпа ръката си. — За да ме критикувате ли дойдохте, господин Дилейни, или имахте нещо друго предвид?

— Дойдох да проверя как върви работата. — Което не бе необходимо, призна си той. Във всеки случай, защо трябваше да го интересува дали е дотолкова небрежна, че да нарани ръката си? Меги бе просто една жена, която се бе появила в неговата територия и щеше да си отиде много преди листата напълно да се раззеленят през лятото. Трябваше да запомни това, както и факта, че тя не го интересуваше лично. Наведе се и вдигна стъклото, което бе пуснал, когато хвана ръката й. — Намерих го навън.

Не се случваше често в гласа й да прозвучат тези царствени нотки.

— Благодаря ви. — Взе стъклото и го опря на печката.

— Почти цял ден пътят ви ще е блокиран. Надявам се, че нямате намерение да ходите никъде.

Меги го възнагради с един спокоен поглед, в който се прокрадваше намек за предизвикателство.

— Никъде няма да ходя, господин Дилейни.

Той наклони глава.

— Прекрасно. — Музиката от касетата промени темпото си. Стана по-напрегната, по-първична. Приличаше на нещо, което трябваше да се свири в горещи, безлунни нощи. Завладя го, развълнува го.

— Какво е това? Никога не съм го чувал.

Тя погледна към касетофона.

— Филмова музика, която композирам. Това е мелодията на заглавната песен. — Тъй като й бе създала много проблеми, Меги се намръщи към касетофона: — Харесва ли ви?

— Да.

Това бе най-простият и откровен отговор, който й бе даван досега. За нея той не бе достатъчен.

— Защо?

Клиф за момент замълча, все още заслушан, без да осъзнава, че и двамата бяха на пода, достатъчно близко, за да се докоснат.

— Стига право до сърцето, право до въображението. Не трябва ли песента да е точно това?

Не би могъл да каже нищо по-съвършено. Тя се усмихна с бърза зашеметяваща усмивка, която го накара да се вторачи в нея, сякаш бе поразен от гръм.

— Да. Да, точно това трябва да бъде. — Във възбудата си Меги се размърда. Коленете им се допряха. — Опитвам се да постигна нещо много основно. Мелодията трябва да създаде настроението в един филм за страстна връзка… Много страстна връзка между двама души, които сякаш нямат нищо общо, освен неудържимо желание един към друг. Заради него един от тях ще извърши убийство. — Замълча, унесена в музиката и настроението. Виждаше всичко в живи цветове — алени, пурпурни. Чувстваше го като зноен, душен въздух в гореща лятна нощ. После се намръщи и като по команда музиката спря. От касетофона се разнесе остър пронизителен звук и после настъпи тишина.

— Изпуснала съм нещо в тези два последни такта — измърмори тя. — Сякаш… — Размаха ръце, вдигна ги, обърна ги, после отново ги отпусна. — Нещо не съм уловила. Трябва да стигне до отчаяние, но по-приглушено. Страст на самата граница на самообладанието.

— Винаги ли пишете така? — Когато Меги отново обърна очи към Клиф, той я гледаше внимателно, така, както бе гледал земята й, за да обхване и подробностите, и общия пейзаж.

Тя седна на пети, вече спокойна, че бе в свои води. Клиф едва ли можеше да я притесни с разговори за музиката. Цял живот бе живяла с нея, в нея.

— Как?

— Като наблягате повече на настроенията и чувствата, отколкото на нотите и ритъма.

Меги вдигна вежди и отметна косата от бузата си. На пръста си носеше пръстен с аметист, бял и квадратен. Той улови светлината и я задържа, докато тя отпусна ръка. Като обмисли думите му, й мина през ума, че никой, дори измежду най-близките й колеги, никога не бе определял така ясно стила й. Стана й приятно, макар да не знаеше защо, че точно той го бе сторил.

— Да — отговори простичко.

Не му хареса мисълта какво могат да направят с него тези големи, меки очи. Клиф стана.

— Значи затова музиката ви е толкова добра.

Меги се засмя, ала не на комплимента, а на недоволния тон, с който бе изказан.

— Значи все пак можете да кажете и нещо хубаво.

— Когато има защо. — Гледаше я как се изправя и забеляза, че тя се движеше с онази плавност, която винаги бе свързвал с високи, слаби жени. — Възхищавам се от вашата музика.

Отново й направи впечатление по-скоро тона му, отколкото думите. Този път той я раздразни, вместо да я разведри.

— И от нищо друго, свързано с мен?

— Не ви познавам — възрази Клиф.

— Не ме харесахте, още когато дойдохте по този хълм онзи ден. — Меги се ядоса, опря ръце на кръста си и го погледна накриво. — Имам чувството, че не сте ме харесвали години преди да се срещнем.

Това бе прямо, реши Клиф. Меги Фицджералд, бляскавото момиче от Източното крайбрежие, не обичаше да го усуква. Нито пък той.

— Не обичам хора, на които цял живот всичко им се поднася на тепсия. Прекалено много уважавам действителността.

— На тепсия — повтори тя много, много тихо. — С други думи, аз съм родена в охолство, значи не мога да разбирам реалния свят.

Клиф не знаеше защо му се иска да се усмихне. Може би заради начина, по който лицето й пламна. Може би защото бе повече от една педя по-ниска от него, но стоеше наежена, сякаш бе готова да се сбие и да го победи. Ала не се усмихна. Той имаше чувството, че ако човек отстъпи и на сантиметър пред тази жена, скоро ще трябва да отстъпи на километри.

— Горе-долу е така. Към пет часа ще докарат пясъка за ливадата и ще го насипят.

— Горе-долу е така? — Меги бе свикнала да приключва разговора тогава, когато тя реши, и го сграбчи за ръката, за да не тръгне към вратата. — Вие сте един тесногръд сноб и не знаете нищо за моя живот.

Клиф погледна нежната длан върху своята загоряла мускулеста ръка. Аметистът проблесна в очите му.

— Госпожице Фицджералд, всички в страната познават вашия живот.

— Това е едно от най-неинтелигентните изказвания, които съм чувала. — Направи последен опит да овладее гнева си и се отказа. — Ще ви кажа нещо, господин Дилейни… — Звънът прекъсна предстоящия поток от пламенни ругатни. Меги изфуча. — Стойте тук — нареди рязко и се обърна към телефона на стената.

Той вдигна вежди при тази команда. Бавно се облегна на кухненската маса. Реши да остане. Не защото тя му бе заповядала, а защото установи, че иска да чуе какво ще му каже.

Меги грабна слушалката и изръмжа:

— Ало!

— Радвам се да чуя, че селският живот ти понася.

— Си Джей! — Тя се помъчи да се успокои. Не искаше нито въпроси, нито натяквания. — Извинявай, хващаш ме по средата на философска дискусия. — Чу как Клиф се изсмя, но не му обърна внимание. — Нещо има ли?

— Ами, не съм те чувал от два дни и…

— Казах ти, че ще ти се обаждам веднъж седмично. Ще престанеш ли да се безпокоиш?

— Знаеш, че не мога.

Меги се засмя:

— Да, знам, че не можеш. Ако това те успокоява, докато говорим, ми оправят ливадата. Следващия път, когато дойдеш, няма да трябва да се безпокоиш, че ще ти падне шалът.

— Не ме успокоява — изръмжа той. — Сънувам кошмари как този покрив ти се стоварва на главата. Проклетата къща се разпада.

— Къщата не се разпада. — Тя се обърна, ритна неволно стъклото и то с трясък се понесе към другия край на стаята. В този момент срещна очите на Клиф. Той все още стоеше облегнат на масата, все още достатъчно близо до задната врата, за да излезе с две крачки. Ала сега се усмихваше. Меги погледна към стъклото, после отново към Клиф и покри с длан устата си, за да потисне смеха.

— Какъв беше този шум? — попита Си Джей.

— Шум ли? — Тя преглътна. — Не съм чула никакъв шум. — Клиф отново се засмя. — Шшт — прошепна Меги с усмивка. — Си Джей — заговори отново в телефона, за да го разсее, — музиката е почти готова.

— Кога? — Отговорът бе незабавен и предсказуем. Тя кимна многозначително на Клиф.

— В по-голямата си част е огладена. Малко съм запънала на заглавната песен. Ако ме оставиш да продължа да работя, следващата седмица касетата ще е в офиса ти.

— Защо не я донесеш лично? Ще отидем на обяд.

— Забрави.

Той въздъхна:

— Просто опитах. За да ти покажа, че сърцето ми си е на място, съм ти изпратил подарък.

— Подарък? Шоколадите?

— Почакай и ще видиш — отвърна Си Джей уклончиво. — Трябва да пристигне утре сутринта. Надявам се да си толкова трогната, че да вземеш първия самолет за Лос Анджелис, за да ми благодариш лично.

— Си Джей…

— Върви да работиш. И се обаждай — добави той. Бе достатъчно умен, за да знае кога да се оттегли. — Продължава да ми се привижда как падаш от онази планина. — Затвори и я остави, както често правеше, разкъсвана между смеха и раздразнението.

— Моят агент — обясни Меги и остави слушалката. — Той обича да се тревожи.

— Разбирам.

Клиф остана, където си беше, тя също. Единственият глупаво споделен момент изглежда бе разрушил бариерата между тях. Сега на нейно място бе дошла някаква неловкост, която никой от тях не разбираше напълно. Той изведнъж усети колко съблазнителен бе ароматът й, колко бе нежна шията й. Меги внезапно се смути от първичната му мъжественост, от спомена за твърдите му грапави длани. Тя се прокашля.

— Господин Дилейни…

— Клиф — поправи я той.

Меги се усмихна и си каза да се отпусне.

— Клиф. Изглежда, че по някаква причина тръгнахме зле. Може би ако се съсредоточим върху нещо, което ни интересува и двамата, моята земя, търканията между нас ще престанат.

Мисълта му се стори интересна, особено след като си представяше какво би било да прокара ръка по кожата й.

— Добре — съгласи се той и се изправи. Приближи се, като се запита кого подлага на изпитание, себе си или нея. Когато спря, Меги се озова в клопка между него и печката.

Не я докосна, но и двамата почувстваха какво би било. Твърди длани, мека кожа. Топлина, бързо превръщаща се в горещина. Устни, срещащи устни с увереност, умение и страст.

— Приемам твоята земя като предизвикателство — каза Клиф тихо, без да откъсва очи от нейните. Сега не й приличаха на мъгла, а на дим. Дим и огън. — Затова съм решил да отделя на този проект доста лично внимание.

Нервите й внезапно се опънаха. Тя не се отдръпна, защото бе почти сигурна, че той точно това искаше. Вместо това срещна погледа му. А ако очите й не бяха спокойни, ако потъмняха при първите признаци на желание, то Меги нищо не можеше да направи.

— Не бих могла да възразя.

— Да — поусмихна се Клиф. Знаеше, че ако остане още малко, щеше да открие вкуса на устните й. Това можеше да е най-голямата грешка, която някога бе правил. Обърна се и тръгна към задната врата. — Извикай Боги — подхвърли през рамо и бутна вратата. — Работата на твоите пръсти е да свирят на пиано, не да държат нож.

Когато вратата се захлопна, Меги изпусна дълго сдържания си дъх. Дали го бе направил нарочно, зачуди се тя, притиснала ръка към бързо туптящото си сърце. Или имаше вроден талант да превръща жените в парцали? Поклати глава и си каза да го забрави. Ако имаше нещо, в което имаше опит, то бе да избягва професионалните свалячи. Определено нямаше намерение да направи няколко кръгчета с най-търсения мъж в Морганвил.

Намръщи се, отпусна се на колене, взе ножа и яростно се нахвърли върху линолеума. Меги Фицджералд можеше да се грижи за себе си.