Нора Робъртс
Защото те обичам (8)

Осма глава

През следващите няколко дни Меги работи като роб. Подът в кухнята й бе лакиран и се превърна в първия й напълно и успешно завършен проект. Залепи три нови ивици тапети в спалнята, намери килим за музикалното студио и почисти перваза в коридора на първия етаж.

Вечер работеше на пианото, докато се измореше дотолкова, че да не може да вижда клавишите и да чува музиката. Като цяло, реши тя, отшелническият живот имаше своите предимства. Работеше продуктивно и никой не се намесваше в потока на дните й. Все повече вярваше, че иска точно това и нищо повече.

Може би се претоварваше. Би могла да си го признае, ала не би признала, че го прави, за да не мисли за нощта с Клиф. Това бе грешка. Не бе разумно човек да се задълбава в грешките си.

Не се срещаше с никой, не говореше с никой и си казваше, че с удоволствие би живяла до безкрай по този начин.

Но, разбира се, пълното усамотение не може да трае толкова дълго. Докато боядисваше прозореца в музикалното студио, чу звука на приближаваща се кола. Замисли се дали не може да не обръща внимание на посетителя, докато си отиде. Като начинаещ отшелник определено имаше това право. После разпозна стария линкълн, остави кофата с боя върху парцала в краката си и излезе да посрещне Лоуела Морган.

Този път изглеждаше още по-болнава, помисли Меги. Кожата й, обрамчена от спретнатата бяла коса, изглеждаше почти прозрачна. Това бе странно, някак зловещо съчетание между младост и старост.

Лоуела погледна към дерето. За момент остана като статуя, без да се помръдва, без да мига, без да диша. После пристъпи към къщата и Меги излезе навън.

— Добро утро, госпожо Морган.

Лоуела вдигна очи и погледът й бавно се фокусира. Ръката, която вдигна да приглади косата си, леко трепереше.

— Исках да дойда.

— Разбира се — усмихна се Меги. Надяваше се, че се държи както трябва. — Разбира се. Моля, влезте. Тъкмо щях да правя кафе.

Лоуела тръгна по хлътналите стъпала, които Меги все се канеше да поръча на Боги да оправи.

— Направили сте някои промени.

Меги реши да поддържа безгрижен, весел разговор.

— Да, и вътре, и навън. Озеленителите работят по-бързо от мен. — Кученцето се показа на вратата, стресна се и се скри. Меги го сгълча и двете влязоха.

— Тези тапети ги имаше още като се нанесохме. — Лоуела се огледа в коридора. — Все мислех да ги сменя.

— Така ли? — Докато говореше, Меги внимателно я насочи към хола. — Може би ще ми дадете някои идеи. Още не съм решила какво да сложа.

— Нещо топло — промълви Лоуела. — Нещо топло и нежно, така че хората да се чувстват добре дошли. Това исках аз.

— Да, сигурна съм, че точно това би било подходящо. — Искаше й се да прегърне жената и да й каже, че я разбира. Може би бе по-любезно да не го прави.

— Една такава къща би трябвало да ухае на лимоново масло и на цветя.

— Ще ухае — обеща Меги и съжали, че не може да промени миризмата на прах и бои.

— Винаги ми се е струвало, че трябва да е пълна с деца. — Лоуела огледа стаята с мъгляв поглед, който наведе Меги на мисълта, че сигурно възрастната жена я виждаше каквато е била преди двайсет години. — Нали знаете, децата дават на една къща облика, не украсата. Те оставят своята следа в нея.

— Вие имате внуци, нали? — Меги я насочи към дивана.

— Да, децата на Джойс. Малкото вече тръгна на училище. За младите времето върви толкова бързо. Видяхте ли снимките? — попита тя внезапно.

— Снимките ли? — вдигна вежди Меги, после се сети. — А, да, всъщност успях само да ги погледна. Бях малко заета. — Отиде до камината и взе плика от лавицата. — Розите ви са много красиви. Не съм сигурна дали аз имам такъв талант.

Лоуела пое от нея плика и се вгледа в него.

— Розите имат нужда от любов и дисциплина. Като децата.

Меги реши да не предлага отново кафе и седна до нея.

— Може би ще е добре да ги разгледаме заедно.

— Стари снимки. — Лоуела отвори плика и ги извади. — Толкова много неща могат да се видят на старите снимки, ако човек знае къде да гледа. Ранна пролет — измърмори тя и посочи първата. — Виждате ли, зюмбюлите са цъфнали, нарцисите също.

Меги се вгледа в черно-бялата фотография, ала не цветята привлякоха вниманието й, а мъжът и момиченцето. Той бе висок, широкоплещест, с ъгловато, изпито лице. Костюмът му бе строг и официален. Момиченцето до него бе с рокличка с воали, с ластик в кръста, с украсена с цветя шапчица и черни лачени обувки.

Трябва да е било на Великден. Момиченцето се усмихваше старателно към камерата. Джойс тогава трябва да е била четиригодишна, пресметна Меги, и може би се е чувствала малко неудобно в муселин и волани. Уилям Морган не изглеждаше жесток, помисли тя, докато разглеждаше строгото му, неразгадаемо лице. Просто изглеждаше недосегаем. Едва се сдържа да не потрепери и заговори бодро:

— И аз искам да засадя някои цветя. През есента нещата ще са вече по уредени.

Лоуела не отговори и мина на следващата снимка. Този път Меги видя младата Лоуела. Прическата и роклята подсказваха, че снимката бе отпреди двадесет години. Бе малко крива, което я караше да подозира, че я бе правила Джойс като дете.

— Розите — прошепна Лоуела и прокара пръст по снимката. — Няма ги вече, като няма кой да се грижи за тях.

— Имате ли сега градина?

— Джойс има. — Лоуела остави снимката и взе друга. — От време на време се занимавам с нея, но не е като да си имаш своя собствена.

— Да, не е, ала Джойс сигурно ви е благодарна за помощта.

— Никога не й е било приятно в града — каза Лоуела почти на себе си. — Никога не й е било приятно. Жалко, че толкова прилича на баща си, вместо на мен.

— Много е хубава. — Меги се чудеше какво да каже. — Надявам се по-често да я виждам. Съпругът й ми спомена, че ще вечеряме заедно.

— Стан е добър човек. Стабилен. Той винаги я е обичал. — Устните й отново трепнаха в тъжна, неуловима усмивка. — Държи се добре с мен.

Когато обърна следващата снимка, Меги я усети как се напрегна и забеляза, че усмивката й не толкова угасна, колкото замръзна. Тя погледна и видя Уилям Морган и младия Стан Ейджи, който вероятно още нямаше и двайсет години. Тази по-нова снимка бе цветна и дърветата отзад грееха есенно. Двамата мъже бяха с шапки и фланелени ризи и със сиви жилетки по ръба с нещо, което приличаше на малки тежести. И двамата носеха пушки.

Патрони, не тежести, сети се Меги, като погледна отново към жилетките. Трябва да са били на лов. И забеляза, че стояха близо до склона на дерето. Разтревожена, погледна към гъстите листа, които искаше и тя да вижда пред себе си.

— Трябва Джойс да ги е снимала — измърмори Лоуела. — Тя ходеше на лов с баща си. Той я учеше да стреля с пушка, още преди да бе навършила дванайсет години. Нямаше значение, че детето мразеше пушките. Научи се, за да му достави удоволствие. Уилям изглежда доволен — продължи тя, въпреки че Меги не можа да забележи такова нещо. — Той обичаше да ловува в тази земя. Сега знаем, че е умрял тук. Тук — повтори и сложи длан върху снимката. — Не на пет километра по-надолу по реката. Уилям никога не е напускал тази земя. Кой знае защо, струва ми се, че винаги съм го знаела.

— Госпожо Морган… — Меги остави снимките настрани и сложи ръка на рамото й. — Знам, че сигурно ви е трудно, сякаш отново го преживявате. Иска ми се да можех с нещо да ви помогна.

Лоуела обърна глава и я прониза с дълъг, сериозен поглед.

— Направете си езерото — каза безизразно. — Засадете си цветята. Така трябва да бъде. Останалото е минало.

Когато се надигна да стане, Меги усети, че бе по-разстроена от безстрастния отговор, отколкото ако Лоуела бе избухнала в сълзи.

— Снимките ви… — подзе тя неуверено.

— Задръжте ги. — Лоуела се обърна, едва когато стигна до вратата. — На мен вече не ми трябват.

Трябваше ли да се чувства потисната, чудеше се Меги, докато чуваше как колата се отдалечава. Бе ли реакцията й обикновена симпатия към чуждата трагедия, или си позволяваше отново да се почувства емоционално обвързана? През последните няколко дни почти бе успяла да си повярва, че историята на Морганови нямаше нищо общо с нея. Сега, след тази кратка среща, всичко започваше отначало.

И въпреки това, бе повече от чувство за обвързаност, призна си тя, докато търкаше ръце, за да ги стопли. Имаше нещо зловещо в начина, по който Лоуела бе гледала снимките. Сякаш, помисли Меги, погребваше хората на тях, въпреки че само един бе мъртъв.

Отново въображение, сгълча се тя. Развихрено въображение. И все пак, не бе ли странно как Лоуела бе разглеждала онази последна снимка? Сякаш търсеше подробности, издирваше нещо. Меги се намръщи и отново прегледа фотографиите. Като стигна до цветната, спря. Тук отново бе Уилям Морган, косата му малко пооредяла, очите му малко по-сурови, отколкото на великденската снимка. До него стоеше шериф Ейджи, почти момче, с още не съвсем оформена фигура, с малко разрошена коса. На млади години още повече е приличал на разбивач на женски сърца, помисли Меги, въпреки че държеше пушката като човек, добре запознат с оръжията. Като го гледаше, тя можеше да разбере защо Джойс се бе влюбила в него толкова силно, че да се откаже от мечтите си за слава и богатство. Той бе млад, красив, с едва загатната самоуверена сексуалност.

Можеше да разбере и защо Джойс се бе страхувала от мъжа до него, защо му се бе подчинявала и се бе мъчила да му достави удоволствие. Уилям Морган гледаше право в обектива, разкрачил крака, стиснал в две ръце пушката. Клиф го бе описал като тежък, студен човек. Меги лесно можеше да му повярва, ала това не обясняваше защо Лоуела толкова се бе разтревожила от тази снимка. Или защо, добави Меги, тя самата се смущаваше, когато я погледнеше.

Раздразнена от подозрителността си, започна да разглежда по-внимателно снимката, но боботенето отвън я предупреди, че пристига още една кола.

Злото никога не идва само, помисли Меги кисело, хвърли снимката върху останалите и отиде до прозореца. Когато се показа пикапът на Клиф, се потресе от обзелото я вълнение. О, не, напомни си бързо. Жена, която повтаря грешките си, заслужава това, което получава. Решително грабна четката и започна да боядисва с дълги, силни движения. Да чука колкото си иска. Тя си имаше работа.

Минутите минаваха, ала Клиф не се приближаваше към вратата й. Меги продължаваше да боядисва, като си казваше, че не я интересува какво прави той навън. А когато се опита да се наведе през прозореца да погледне, лепна джинсите си върху прясната боя на перваза. Изруга, опита се да я избърше и само я размаза.

Пет пари не даваше за Клиф Дилейни, повтори си тя. Обаче се интересуваше какво правят разни хора в нейната земя. Бе нейно право да излезе, за да види какво бе намислил и да му заповяда да си ходи. Остави четката. Дори само да проверяваше как расте тревата, пак трябваше да има любезността да се обади. Като не й се обаждаше, ядоса се Меги, й отнемаше удоволствието да не му обърне внимание.

Отвори рязко вратата, но не го видя, както очакваше, наведен над малките зелени стръкчета, които бяха започнали да се показват от земята. Нито гледаше хвойновите храсти на склона отпред. Може би, помисли тя намръщено, бе отишъл да провери какво става с последния проект, който трябваше да се завърши, укрепването на свлачището отзад.

Ядосана, че не се бе сетила за това, се обърна да си влезе обратно в къщата, ала в този момент някакво движение близо до дерето привлече вниманието й. За момент се събуди първичният, примитивен страх, който дремеше в нея — от таласъми, върколаци, от духове, които никога не намират покой. В следващия момент позна Клиф. Както беше бясна и засрамена от реакцията си, се запъти към него.

Като се приближи, Меги видя върбата — крехка, малка и свежо зелена. Клиф я садеше в дупката, която бе изкопал в каменистата почва с кирка и лопата. Стоеше на пет-шест метра от склона на дерето, захвърлил небрежно ризата си на земята. Мускулите на гърба му играеха, докато пълнеше дупката с пръст. Свиването на сърцето й показа, че реакцията й към него сега бе не по-малко мощна, отколкото преди да правят любов.

Изправи рамене и вирна глава.

— Какво правиш?

Той не престана да работи с лопатата, без да нарушава ритъма, и тя реши, че я бе усетил.

— Садя дърво — отвърна й весело.

Очите й се присвиха заплашително.

— Виждам. Доколкото си спомням, не съм ти поръчвала върба.

— Не си. — Клиф коленичи да затъпче пръстта край дървото. Меги наблюдаваше ръцете му и си спомни какво можеха да направят те с нейното тяло. Изглежда имаше същия талант и със земята.

Раздразнена и че не получава отговор, и от възбудата си, тя скръсти ръце.

— Защо садиш дърво, което не съм купувала?

Той се изправи, доволен, че върбата вече бе добре укрепена, облегна се на лопатата и се вгледа в нея. Не, не се бе освободил, помисли Клиф. Напрежението, с което живееше вече дни наред, не се разсея, като я видя. Знаеше си, че няма да се разсее, но трябваше да опита.

— Някои хора биха го нарекли предложение за примирие — отговори накрая и видя как устата й се отваря и отново се затваря.

Меги погледна към дървото. Бе толкова младо, толкова крехко, ала си го представяше разперено над нейното езеро и… Спря се, осъзнала, че за пръв път след откритието си бе помислила да продължи с езерото. Той сигурно го бе знаел, също както бе знаел, че върбата щеше да я накара отново да види красотата и спокойствието. По-голямата част от гнева й се изпари, преди да си бе спомнила, че трябваше да запази поне малко.

— Предложение за примирие — повтори тя и прокара пръст по едно нежно листенце. — Ти така ли го наричаш?

Гласът й бе студен, но Клиф забеляза, че очите й вече започваха да се стоплят. Чудеше се колко ли силни мъже бе покорила с този поглед.

— Може би. — Заби лопатата в земята. — Има ли тук нещо студено за пиене?

Това бе извинение, реши Меги, може би единственото извинение, което би могъл да даде мъж като него. Отне й само пет секунди да реши да го приеме.

— Може би — отвърна със същия тон, обърна се и тръгна към къщата. Когато той се изравни с нея, по устните й заигра усмивка. — Твоите хора са свършили отлична работа — продължи тя, докато обикаляха. — Нямам търпение да видя как ще изглеждат онези растения по свлачището.

— Фий — подсказа й Клиф и спря да го погледне, както бе очаквала. — Би трябвало да го видиш да пониква след четири-пет дни. Разпространява се достатъчно бързо, така че още преди края на лятото ще е покрил този склон. — Държеше ръце в задните си джобове, докато проверяваше работата на своите хора и мислеше за жената до себе си. — Заета ли си?

Меги вдигна вежди:

— Сигурно. Къщата има нужда от много грижи.

— Чете ли вестника?

— Не — отвърна тя озадачено. — Защо?

Той сви рамене и отвори стъклената врата.

— Пише, че са намерили Уилям Морган заровен в собствената му земя. Земя — продължи Клиф, когато Меги мина покрай него в кухнята, — която наскоро е била купена от знаменита авторка на песни.

Тя рязко се обърна.

— Знаят ли името ми?

— Да, беше споменато… Няколко пъти.

— По дяволите! — прошепна Меги и, забравила, че той бе помолил за нещо за пиене, се отпусна на един стол. — Исках да избегна това. — Почти с надежда вдигна очи: — Местният вестник ли?

Клиф реши сам да се обслужи и отвори хладилника да потърси сода.

— Морганвил няма собствен вестник. Имаше статии във „Фредерикпост“ и в „Хералд Мейл“. — Отвъртя капачката и кимна към отворения телефон: — Ако не го беше направила, досега журналистите щяха да са те затрупали с обаждания. — Той самият също, добави наум. През последните двадесет и четири часа й бе звънял поне десет пъти. Всеки път, когато чуваше сигнала заето, се люшкаше между безумието и яда. Що за жена беше, да оставя телефона си отворен часове наред? Жена, която не зависеше от външния свят, чудеше се Клиф, или която се криеше от него? Вдигна шишето и отпи. — Това ли ти е тези дни начинът за бягство?

Тя стана и затръшна слушалката върху вилката.

— Нямам нужда да бягам от нищо. Ти самият каза, че цялата тази работа няма нищо общо с мен.

— Казах го. — Той се вгледа в останалата в бутилката течност. — Може би си бягала от нещо друго? — Вдигна поглед и очите му приковаха нейните. — От мен ли се криеше, Меги?

— Не, разбира се. — Тя се наведе над умивалника и се зае да остъргва боята от ръцете си. — Казах ти, бях заета.

— Толкова заета, че да не можеш да вдигнеш телефона?

— Телефонът разсейва. Ако искаш да започнеш спор, Клиф, можеш просто да си вземеш предложението за примирие и… — Телефонът зад гърба й иззвъня рязко, така че Меги завърши с ругатня. Преди да бе успяла да го вдигне, Клиф взе слушалката.

— Да? — Облегна се на масата и видя как в очите й пламва гняв. Това му бе липсвало, осъзна той, както и неуловимата сексуалност на нейния аромат. — Не, съжалявам, госпожица Фицджералд няма да прави коментари. — Остави слушалката.

Тя изтри ръце в панталона си.

— Мога да се справям с телефонните си обаждания, благодаря ти. Ако ми потрябва телефонист, ще ти съобщя.

Клиф отново отпи от шишето.

— Просто ти спестявам малко нерви.

— Не искам ти или който и да било друг да ми спестява нервите — избухна Меги. — Това са си моите нерви и аз ще правя с тях каквото си поискам. — Той се ухили, ала преди да бе измислила как да му отговори, телефонът отново иззвъня. — Да не си посмял! — предупреди го тя, избута го настрани и грабна слушалката.

— Ало?

— По дяволите, Меги, пак беше оставила телефона отворен.

Тя въздъхна. С журналист може би щеше по-лесно да се оправи.

— Здрасти, Си Джей. Как си?

— Ще ти кажа аз как съм!

Меги отдръпна слушалката от ухото си и се намръщи към Клиф.

— Няма нужда да висиш тук.

Той изпи следващата голяма глътка и се разположи удобно.

— Аз нямам нищо против.

— Меги! — вибрираше гласът на Си Джей в ухото й. — С кого, по дяволите, говориш?

— С никого — смотолеви тя и демонстративно обърна гръб на Клиф. — Щеше да ми казваш как си.

— От вчера съм се побъркал да те търся. Меги, безотговорно е да оставяш телефона си отворен, когато хората се опитват да се свържат с теб.

На масата имаше плик със сладки. Меги извади една и отмъстително впи зъби в нея.

— Очевидно съм го оставила отворен, защото не съм искала да се свързват с мен.

— Ако и този път не бях те намерил, щях да изпратя телеграма, а и не съм сигурен дали в това затънтено място доставят телеграми. Какво, по дяволите, правиш?

— Работя — процеди тя през зъби. — Не мога да работя, когато телефонът непрекъснато звъни и вечно идва някой. Преместих се тук, за да бъда сама. Все още чакам това да се случи.

— Хубава позиция, няма що. — В Лос Анджелис Си Джей отвори чекмеджето на бюрото и започна да търси хапчетата си. — Из цялата страна хората се безпокоят за теб.

— По дяволите, хората из цялата страна няма нужда да се безпокоят за мен. Аз съм много добре!

— Добре звучиш.

Меги с усилие овладя нервите си. Когато ги изпускаше със Си Джей, неизбежно губеше битката.

— Извинявай, че ти се развиках, Си Джей, ала ми е омръзнало да ме критикуват за това, че правя каквото искам да правя.

— Аз не те критикувам — изръмжа той, като смучеше ментовото хапче. — Това е просто естествена загриженост. По дяволите, Меги, кой не би бил загрижен след онази история във вестника?

Тя се напрегна и, без да се замисля, се обърна с лице към Клиф. Той я гледаше настойчиво и държеше небрежно шишето между пръстите си.

— Каква история във вестника?

— За онзи човек… Ъъъ, за това, което е останало от онзи човек, дето е бил погребан в двора ти. Господи, Меги, едва не получих удар, като го прочетох. А после, като не можех да се свържа с теб…

— Извинявай. — Тя прокара ръка през косата си. — Наистина съжалявам, Си Джей, не мислех, че ще стигне до вестниците, поне не там при вас.

— Така че какво би ми навредило, ако не го знам, нали?

Меги се усмихна на обидения му глас.

— Да, нещо такова. Ако се бях сетила, че новините ще стигнат толкова далеч, щях да ти се обадя да ти разкажа подробностите.

— Да стигнат толкова далеч? — Той не се бе успокоил. — Меги, ти знаеш, че всичко, свързано с твоето име, стига до пресата от двете страни на Атлантика.

Тя бавно започна да разтрива с пръст слепоочието си.

— А ти знаеш, че това е една от причините, поради които исках да се измъкна.

— Това няма да се промени, където и да живееш.

Меги въздъхна:

— Очевидно няма.

— Освен това, то няма нищо общо с онова, което става сега — възрази Си Джей, притисна ръка към нервния си стомах и си помисли дали една чаша минерална вода „Перие“ не би го успокоила. Може би по-добре уиски.

— Не съм чела вестника — подзе спокойно тя, — но съм сигурна, че цялата история е раздута.

— Раздута? — Меги отново трябваше да отдалечи слушалката от ухото си. На няколко крачки от нея Клиф чуваше ясно гласа на Си Джей. — Ти спънала ли си се, или не си се спънала в купчина… кости?

Тя се намръщи, като си представи тази картина.

— Не съвсем. — Трябваше много да се старае да поддържа тона си спокоен. — Всъщност кучето ги намери. Полицията веднага пристигна и се зае. Аз нямам нищо общо с това. — Видя как при последните й думи Клиф вдигна вежди, ала не изкоментира.

— Меги, пише, че онзи човек е бил убит и погребан точно там, на няколко метра от къщата ти.

— Преди десет години. — Тя по-силно притисна пръсти към слепоочието си.

— Меги, ела си у дома.

Тя затвори очи, защото в гласа му звучеше молба, на която трудно се устояваше.

— Си Джей, аз съм си у дома.

— По дяволите, как очакваш да спя през нощта, като те мисля, че си сама на края на света? За бога, ти си една от най-преуспелите, най-богатите, най-прочутите жени в света, а живееш в такава дупка.

— Ако съм преуспяла, богата и прочута, мога да живея където поискам. — Отново трябваше да се пребори с гнева си. Както и да го изказваше Си Джей, с какъвто и да бе тон, загрижеността му бе искрена. По-добре беше да се съсредоточи върху това. — Освен това, имам зло куче пазач, което ти ми подари. — Погледна към кутрето, което кротко спеше в краката на Клиф. Когато вдигна очи, се усети, че се усмихва в лицето му. — Не бих могла да съм в по-голяма безопасност.

— Ако си беше наела бодигард…

Меги се разсмя.

— Отново се държиш като баба. Последното, което ми трябва, е бодигард. Много съм добре — продължи бързо, преди да бе успял да възрази. — Завърших музиката, в главата ми се въртят десетина идеи за нови песни и си мисля за нов мюзикъл. Защо не ми кажеш колко беше блестяща музиката?

— Знаеш, че е блестяща — смотолеви той. — Това е може би най-доброто, което си правила.

— Още — настоя тя. — Говори ми още. Искам да ме хвалиш.

Той въздъхна, признал поражението си.

— Когато го пуснах на продуцентите, те изпаднаха в екстаз. Беше предложено да дойдеш да контролираш записа.

— Забрави! — Меги закрачи към умивалника и обратно.

— По дяволите, бихме дошли ние при теб, но в Хънтсвил няма студио.

— Морганвил — поправи го тя. — Ти нямаш нужда от мен за записа.

— Искат ти да направиш заглавната песен.

— Какво? — Изненадана, Меги спря насред крачка.

— Чуй ме, преди да откажеш! — Си Джей се поизправи на стола и избра най-убедителния си глас. — Знам, че винаги си отказвала сама да изпълняваш или записваш песните си и никога не съм те насилвал. Обаче това е нещо, за което според мен наистина трябва да си помислиш. Меги, тази песен е върховна, абсолютно върховна, а никой не може да вложи в нея това, което ти си вложила. След като пуснах записа, всички в залата имаха нужда от студен душ.

Въпреки че се засмя, тя не можеше напълно да отхвърли идеята.

— Сещам се за поне пет актриси, които могат да изпеят тази песен, Си Джей. Нямаш нужда от мен.

— Аз се сещам поне за десет, които могат да я изпеят — възрази той. — Ала не като теб. На тази песен й трябваш ти, Меги. Можеш поне да си помислиш.

Тя си каза, че вече достатъчно му бе отказвала като за един ден.

— Добре, ще си помисля.

— След една седмица ще ми кажеш какво си решила.

— Си Джей…

— Добре, добре, след две седмици.

— Добре. И извинявай за телефона.

— Можеш поне да си сложиш един от онези ужасни телефонни секретари.

— Може би. Грижи се за себе си, Си Джей.

— Аз винаги се грижа. Просто следвай собствения си съвет.

— Винаги го правя. Дочуване. — Затвори и изпусна една дължа въздишка. — Чувствам се, сякаш директорът на училището ми е издърпал ушите.

Клиф я гледаше как взема сгънатата кърпа за съдове, смачква я и пак я оставя.

— Знаеш как да се справяш с него.

— Имам голям опит.

— От какво е недоволен Си Джей?

— Вечният мърморко. — Меги поклати глава. — Не, честно казано, представа си нямам.

— Винаги ли те измъчва така?

— Сигурно. — Отново хвана кърпата. — Изглежда новините са достигнали до вестниците по крайбрежието. А после, като не е успял да се свърже с мен… — Замълча и се намръщи през прозореца.

— Напрегната си.

Тя пусна кърпата върху ръба на умивалника.

— Не съм.

— Напрегната си — настоя той. — Нали виждам. — Протегна ръка и плъзна длан по шията и рамото й. — Чувствам го.

От докосването на пръстите му кожата й пламна. Меги бавно обърна глава.

— Не искам да правиш това.

Клиф протегна и другата си ръка и започна да размачква раменете й. Нейните ли нерви искаше да успокои, или своите?

— Да те докосвам ли? — прошепна той. — Трудно.

Усетила, че вече отслабва, тя хвана китките му.

— Постарай се — посъветва го Меги и се опита да го отблъсне.

— От няколко дни се опитвам. — Пръстите му натискаха и отпускаха, натискаха и отпускаха в ритъм, от който костите й омекваха. — Реших, че това е хабене на енергия, която иначе бих могъл да употребя, за да правя любов с теб.

Съзнанието й започваше да се замайва, дъхът й ставаше неравномерен.

— Ние нямаме какво да си дадем.

— И двамата знаем, че не е така. — Наведе глава и докосна с устни слепоочието й, което я бе видял да разтрива по време на телефонния разговор.

От нея се изтръгна една въздишка. Това не бе, което искаше… Това бе всичко, което искаше.

— Сексът е…

— Необходима и приятна част от живота — довърши Клиф и насочи устни към нейните.

Значи това бе прелъстяването, помисли тя унесено. Това бе неволната възбуда. Усещаше, че не се съпротивлява, а отстъпва, разтопява се и знаеше, че когато напълно се предаде, мостовете ще останат зад гърба й в пламъци.

— Ние ще бъдем само двама души, които споделят леглото — отрони Меги. — Няма нищо друго.

Независимо дали това бе въпрос, или заключение, той се опитваше да повярва, че бе истина. Ако имаше нещо друго, то нямаше да свърши, а Клиф щеше да се окаже оплетен до края на живота си с една жена, която почти не разбираше. Ако имаше само желания, можеше да отслаби самоконтрола си и да им се отдаде. Ако имаше само страст, можеше без никакви последствия да вземе всичко, което поиска. Мислеше ли изобщо за последствията, когато тя омекваше и се разгорещяваше в ръцете му?

— Искам да те почувствам — прошепна в устните й. — Искам кожата ти под ръцете си, гладка и гореща, искам сърцето ти да се блъска.

Всичко, помисли Меги като през мъгла. Би му дала всичко, стига да стоеше така близо, стига устните му да продължаваха така тъмно, отчаяно, трескаво да прелъстяват сетивата й. Той смъкна тениската й през главата и плъзна ръце по гърба й — надолу, после отново нагоре, така че тя едва не полудя от желание за още. Ризата му дращеше втвърдените й зърна, докато ръцете му ги завладяха.

Клиф усещаше биенето на сърцето й, Меги самата го чуваше в главата си как бумти. Бедрата й се притиснаха към неговите. Разделяха ги само два слоя тънък, мек плат на двата чифта джинси. Тя помнеше всяка извивка на тялото му, помнеше усещането за това тяло срещу своето, топло, нетърпеливо и голо.

Той миришеше на работа и на вятър, на пот и разкопана пръст. Тази миризма изпълни сетивата й и Меги посегна с устни към лицето и врата му, за да опита вкуса им.

Дива като земята, която ги държеше и двамата. Очарователна и не съвсем опитомена като гъстите гори, които ги обграждаха. Това мислеше Меги за изгарящата ги страст, ако изобщо можеше да мисли. Това бе опасно, приятно и чудесно. Тя захвърли всички разсъждения и му се отдаде.

— Сега — прошепна дрезгаво. — Искам те сега.

Отпуснаха се на пода, без да имат представа за време и място, без колебание. Борбата с дрехите само допринесе за чувството за безумие, за неумолимото желание, което избухваше, когато и да се докоснеха.

Когато телефонът на стената зад тях иззвъня, никой от тях не го чу. Дали те бяха решили така, или съдбата, но в този момент съществуваха само двамата. Потреперване, стон, ласка, ароматът и яростта на страстта — това бе техният свят. Нетърпеливо и още по-нетърпеливо всеки търсеше вкуса и докосването на другия, сякаш този глад никога нямаше да стихне, сякаш никой не би му позволил да стихне. Подът под тях бе твърд и гладък. Търкаляха се по него, сякаш бе покрит с пух. Слънчевата светлина струеше през прозорците, падаше върху тях. Те разкриваха всички тайни на нощта. Един мъж за една жена, една жена за един мъж — времето нямаше място, а мястото нямаше смисъл. Горещите му устни намериха нейните, а когато ги намериха, го изгори желанието да я притежава напълно. Пръстите му се впиха в бедрата й. Клиф я повдигна върху себе си и я усети как пулсира. Вълната от желание преля през стената на самообладанието му. В момента, в който се съединиха, тялото й се изви назад в потресено удоволствие. Бесният безмилостен ритъм ги подлудяваше.

През полупритворените си очи той я видя как потръпна, а после се понесе с нея в последния огнен танц.