Нора Робъртс
Защото те обичам (6)

Шеста глава

След няколко дни Меги бе почти забравила за шумовете в къщата. Още на сутринта след тази случка се бе почувствала като глупачка. Събуди я кученцето, което ближеше босите й крака. Тя седеше вдървена на стола, всичко я болеше, а ръженът лежеше в скута й като средновековен меч. Ярката слънчева светлина и песента на птичките я убедиха, че всичко това си го бе въобразила, а после бе преувеличавала всеки незначителен шум в къщата, както децата преувеличават сенките в тъмното. Може би не бе толкова приспособена да живее сама, както бе мислила. Добре поне, че бе изключила телефона от кухнята. Иначе всички в градчето щяха да разберат, че е нервна идиотка.

Ако бе нервна, каза си Меги, това със сигурност бе разбираемо при създалите се обстоятелства. Край къщата й разни хора изравяха скелети, местният шериф й предлагаше да си заключва вратите, а Клиф Дилейни, добави тя, я държеше будна през нощта. Единственото добро нещо от цялата тази седмица бе завършената филмова музика. Надяваше се Си Джей да е толкова доволен, че да не й опява да се върне в Лос Анджелис, поне за малко.

Меги реши, че следващото разумно нещо, което трябваше да направи, бе да занесе в пощата пакета с касетата и нотните листи и да го изпрати. Може би по-късно щеше да отпразнува първите песни, написани в новия й дом.

Наслаждаваше се на пътуването до града и не бързаше. От двете страни на тесните пътища се издигаха дървета, които само след няколко седмици щяха да хвърлят дебела сянка. Сега слънцето струеше между пъпките и се лееше върху шосето. Тук-там гората се прекъсваше от ниви, черна преорана земя. Тя виждаше фермери, които работеха с тракторите си и се чудеше какво ли засяват. Царевица, пшеница? Не знаеше нищичко за тази страна на живота, който си бе избрала. Помисли, че би било интересно да гледа как разни неща растат, докато дойде време за лятната или есенната жътва.

Видя крави с малки теленца, които трескаво бозаеха. Една жена носеше желязна кофа към нещо, което трябва да беше курник. Едно куче се втурна край оградата на двора и бясно залая по колата на Меги.

Паниката й от последните нощи изглеждаше толкова нелепа, че тя реши да не мисли за нея.

Мина покрай няколко къщи, някои от тях не по-големи от колиби, други толкова очевидно нови и модерни, че дразнеха окото. Усети се, че се ядосва на примитивните постройки в дворове, от които дърветата бяха разчистени. Защо не са работили с това, което е било там, вместо да го развалят? После се засмя. Звучеше почти като Клиф Дилейни. Нали хората имаха право да живеят, където и както им харесва? Ала не можеше да отрече, че предпочиташе старите тухлени или дървени къщи, обградени от дървета.

Когато навлезе в Морганвил, забеляза, че къщите бяха по-близо една до друга. Това вече бе градски живот, реши Меги. Тук имаше тротоари и няколко коли, паркирани край бордюра. Хората поддържаха ливадите си добре окосени. Помисли, че цветните градини са източник на гордост и съревнование. Това й напомни да провери своите петунии.

Пощата бе на ъгъла, малка постройка от червени тухли с място за паркиране на две коли. До нея, разделена от не повече от две педи трева, беше банката на Морганвил. Пред пощенската кутия отпред стояха двама мъже, пушеха и разговаряха. Те гледаха как Меги спира на паркинга, как слиза от колата и тръгва към пощата. Решила да опита късмета си, тя обърна глава и им се усмихна.

— Добро утро.

— Добро да е — отвърнаха те в хор. Единият от тях бутна назад рибарската си шапка. — Хубава кола.

— Благодаря.

Меги влезе вътре, доволна, че бе завързала нещо като разговор.

Зад гишето имаше една жена, вече погълната от разговор с по-млада жена с бебе.

— Не може да се каже откога са там — заяви пощаджийката, докато отброяваше марки. — Никой не е живял там след Фарадееви, а миналия месец станаха десет години оттогава. Старата Фарадей всяка седмица идваше тук за марки за по един долар. Ама те, разбира се, тогава бяха по-евтини. — Бутна марките през гишето. — Тия са пет долара, Ейми.

— Ами мен ми намирисва на призраци. — По-младата жена залюля бебето и се засмя към Меги. После събра марките и ги пъхна в чантата, която висеше през другото й рамо. — Ако аз намеря една торба стари кости в двора си, на другия ден ще обявя къщата за продан. — Като я чу, Меги усети как част от удоволствието от деня избледнява. — Бил казва, че сигурно някой скитник е паднал в дерето и никой не го е видял.

— Може. Сигурно щатската полиция скоро ще разбере. — Пощаджийката приключи разговора, като се обърна към Меги: — Искате ли нещо?

— Да. — Тя се приближи до гишето. Младата жена й хвърли един дълъг любопитен поглед и изнесе бебето си навън. — Бих искала да изпратя препоръчано писмо.

— Ами, да видим колко тежи. — Пощаджийката взе пакета и го сложи на кантара. — Искате ли обратна разписка?

— Да, моля.

— Добре. — Тя взе молива иззад ухото си и го прокара по таблицата, залепена над кантара. — Ще ви струва малко повече, ама ще знаете, че е стигнало. Да видим в коя зона отива… — Мярна адреса на подателя и млъкна. Вдигна поглед, погледна втренчено към Меги и започна да попълва бланката. — Вие сте композиторката от Калифорния. Вие купихте къщата на Морган.

— Точно така! — като не беше сигурна какво друго да каже след разговора, който бе дочула, Меги се задоволи с това.

— Хубава музика. — Пощаджийката пишеше със старателно закръглени букви. — Повечето от нещата, дето ги свирят, дори не ги разбирам. Имам някои плочи на майка ви. Тя беше най-добрата. Никой не може да се сравни с нея.

Сърцето на Меги се стопли, както винаги, когато някой говореше за майка й.

— Да, и аз мисля така.

— Подпишете се тук. — Меги се подчини и усети погледа на пощаджийката върху себе си. Мина й през ума, че тази жена вижда всяко писмо, което минава през нея. Въпреки че чувството бе странно, тя откри, че не й е неприятно. — Голяма стара къща, тая на Морганови. — Жената сметна сумата в малко бяло тефтерче.

— Устроихте ли се хубаво тук?

— Полека-лека. Има още много за вършене.

— Винаги е така, когато човек се пренася, особено ако къщата толкова дълго е била празна. Трябва да ви е доста трудно.

Меги вдигна глава.

— Да. Харесва ми.

Може би заради откровения поглед, а може би заради простичката фраза, но пощаджийката кимна сякаш на себе си.

— Боги ще ви свърши добра работа. Младият Дилейни също.

Меги се усмихна и посегна към портмонето си. Малки градчета, помисли тя. Никакви тайни.

— Оня ден сте преживели голям шок.

Тъй като бе очаквала някакъв коментар, Меги го прие спокойно.

— Не бих искала друг като него.

— Ами да, сигурно никой не би искал. Вие просто се отпуснете и се радвайте на оная стара къща — посъветва я пощаджийката. — Едно време беше като витрина. Лоуела винаги я поддържаше идеално. Оставете полицията да се тревожи за другото.

— Това се опитвам да правя. — Меги пъхна рестото в джоба си. — Благодаря ви.

— Това веднага ще го пратим. Приятен ден.

Когато излезе навън, Меги определено се чувстваше доволна от себе си. Тя вдъхна мекия пролетен въздух, усмихна се на двамата мъже, които още разговаряха и се обърна към колата си. Като видя Клиф, облегнат на капака, усмивката й угасна.

— Рано си излязла — забеляза той весело.

Бе й казал, че трудно може да се избягва някой в такова малко градче. Меги реши, че за съжаление бе прав.

— Не трябваше ли да работиш някъде?

Клиф се ухили и й предложи бутилката със сода, която държеше.

— Всъщност, току-що се връщам от един обект и бях тръгнал към друг. — Тя не посегна да вземе содата и той надигна шишето към устните си и дълго пи. — Тук човек не вижда много такива коли. — Потупа с пръст по нейния „Астон Мартин“.

Меги се опита да го заобиколи и да влезе в колата.

— Извини ме — каза тя студено. — Заета съм.

Клиф я спря без никакво усилие, като сложи ръка на рамото й, и без да обръща внимание нито на възмутения й поглед, нито на заинтригувания коментар на двамата мъже, които бяха само на няколко метра от тях, се вгледа в лицето й.

— Имаш сенки под очите. Не си ли спала?

— Много хубаво си спах.

— Не. — Отново я спря, ала този път вдигна и ръка към лицето й. Макар че Меги не го знаеше, всеки път, когато се проявяваше нейната слабост, той губеше почва под краката си. — Мислех, че не обичаш да увърташ.

— Виж какво, заета съм.

— Позволила си на тая работа в дерето да те разстрои.

— И така да е — избухна тя. — Човешко е.

— Не съм казал, че не е. — Ръката му вдигна брадичката й още малко по-високо. — Тези дни лесно кипваш. Само заради онази работа ли си напрегната, или има и нещо друго?

Меги престана да се опитва да се дърпа и застана съвсем неподвижна. Може би Клиф не бе забелязал мъжете, които ги наблюдаваха, нито пощаджийката на прозореца, но тя ги бе видяла.

— Не е твоя работа дали съм напрегната, или не. А сега, ако престанеш да правиш сцени, ще се върна вкъщи да работя.

— Безпокоят ли те сцените? — Развеселен, той я привлече по-близо. — Не бих предположил, като знам колко пъти са те снимали.

— Клиф, престани! — Меги опря ръце на гърдите му. — За бога, ние сме на главната улица.

— Аха. И току-що се превърнахме в сутрешната новина.

От нея се изтръгна смях, преди още да бе разбрала.

— Май ти е много приятно, а?

— Ами… — Той се възползва, че леко се бе отпуснала и обви ръце около нея. — Може би. Имах намерение да говоря с теб.

Покрай тях мина жена с писмо в ръка. Меги забеляза, че тя доста се забави, докато го пусна в кутията.

— Мисля, че бихме могли да намерим по-добро място. — Клиф се изсмя и Меги присви очи: — Нямах това предвид. А сега ще ме пуснеш ли?

— След малко. Помниш ли, че оня ден ходихме на вечеря?

— Да, помня. Клиф… — Обърна глава и видя, че двамата мъже бяха още там и ги гледаха. Сега и жената бе застанала до тях. — Това наистина не е смешно.

— Въпросът е — продължи той весело, — че ние тук си имаме обичай. Аз те каня на вечеря, после ти мен.

Вбесена, Меги се задърпа и откри, че от това само й се вдигна кръвното.

— В момента нямам време да ходя на вечеря. Ще ти се обадя след няколко седмици.

— Ще хапна каквото има.

— Каквото има ли? — повтори тя. — В моята къща?!

— Добра идея.

— Чакай малко. Не съм казала…

— Освен ако не можеш да готвиш.

— Разбира се, че мога да готвя — сопна му се Меги.

— Прекрасно. Седем часа?

Тя го стрелна с най-смъртоносния, най-царствения си поглед:

— Довечера ще лепя тапети.

— По някое време ще трябва и да ядеш. — Преди да бе успяла да отговори, я целуна бързо, ала достатъчно силно. — Ще се видим в седем — заключи Клиф и тръгна към камиона си. — И слушай — добави през отворения прозорец, — нищо специално. Не съм придирчив.

— Ти… — започна Меги, но ревът на мотора я заглуши. Остана сама, вбесена, в средата на паркинга. Като знаеше, че десетина очи бяха приковани към нея, тя с вдигната глава седна в колата си.

През целия петкилометров път към къщата псува Клиф от сърце.

Очакваше да намери там хората от бригадата, ала дискретната черна кола в края на алеята бе неочаквана. Докато спираше до нея, осъзна, че не бе в настроение нито за посетители, нито за съседи, които минават да засвидетелстват уважение, нито за любопитни зяпачи. Искаше да бъде сама с машината за циклене, която бе взела под наем от Джордж Купър.

Слезе от колата и забеляза стройния мъж с късо подстригана коса, който идваше откъм дерето. И го позна.

— Добро утро, госпожице Фицджералд.

— Добро утро. Лейтенант Райкър, нали?

— Да, мадам.

Какъв ли бе общоприетият етикет, запита се Меги, когато се прибереш вкъщи и намериш пред вратата си детектив от отдел „Убийства“? Реши да избере практичния, по-скоро приятелски тон.

— Мога ли да ви бъде полезна с нещо?

— Ще ви помоля за вашето съдействие, госпожице Фицджералд. — Лейтенантът стоеше на един крак, сякаш имаше проблеми с бедрата. — Сигурен съм, че желаете да продължите с всичките си планове за външно оформление, но ние ще искаме да задържите още малко работата по езерото.

— Разбирам. — Боеше се, че наистина разбира. — Можете ли да ми кажете защо?

— Получихме предварителния доклад за медицинската експертиза. Започваме следствие.

Може би щеше да е по-лесно да не попита, да не разбере. Ала тя не бе сигурна, че ще може да се понася, ако поеме по пътя на малодушието, който очевидно й се предлагаше.

— Лейтенанте, не съм сигурна колко имате право да ми кажете, но наистина мисля, че имам право да знам някои неща. Това е мой имот.

— Вие няма да бъдете въвлечена по никакъв начин, госпожице Фицджералд. Тази история е много стара.

— Доколкото моята земя е част от историята, аз съм въвлечена. — Усети се, че мачка дръжката на чантата, също както Джойс по време на нейното посещение. Насили се да спре ръцете си. — Би ми било по-лесно, ако знам какво става.

Райкър потърка лицето си. Следствието едва бе започнало, а вече имаше лош вкус в устата си. Много неща, умрели и заровени преди десет години, би трябвало да си останат заровени. Някои неща, реши той мрачно. Да, някои неща.

— Медицинската експертиза е установила, че останките са от бял мъж, малко над петдесет години.

Меги преглътна. Всичко ставаше прекалено реално.

— Колко… — започна тя, но се наложи отново да преглътне. — Откога е бил там?

— Експертизата определя около десет години.

— Откакто къщата е празна. — Опита се да се овладее, казвайки си, че това не бе свързано с нея. Логически, практически това нямаше нищо общо с нея. — Предполагам, не могат да установят как е умрял?

— Бил е застрелян — произнесе Райкър безизразно и видя как ужасът изпълва очите й. — Изглежда, от ловна пушка тридесет и втори калибър, вероятно от упор.

— Боже мили… — Убийство. Макар че, не го ли бе знаела, не го ли бе почувствала от първия момент? Тя се вторачи в гората и видя как две катерички тичаха нагоре по дънера на едно дърво. Как бе могло да се случи тук? — След толкова много години… — подзе Меги, ала се наложи отново да преглътне. — След толкова много години не е ли практически невъзможно да се идентифицира…

— Той беше идентифициран тази сутрин. — Райкър я гледаше как се обръща към него пребледняла, с почти помътнели очи. Това го накара да се почувства зле. Каза си, че е защото преди двадесет години, както всеки друг мъж в страната, е бил влюбен в майка й. Каза си, че е защото е толкова млада, че може да му бъде дъщеря. В такива моменти му се искаше да бе избрал друга професия.

— Намерихме и един пръстен, стар пръстен с красива изработка и с три малки диаманта. Преди един час Джойс Ейджи го позна. Принадлежал е на баща й. Уилям Морган е бил убит и заровен в това дере.

Но това не беше вярно! Меги прокара ръка през косата си и се опита да мисли. Независимо колко направо, колко практично го представяше Райкър, не беше вярно.

— Това не може да бъде. Казаха ми, че Уилям Морган е катастрофирал… Някаква катастрофа с кола.

— Преди десет години колата му излетя през парапета на моста за Западна Вирджиния. Колата беше извадена от Потомак, ала не и тялото. Тялото така и не беше открито… Допреди няколко дни.

През парапета, помисли Меги замаяно, във водата. Като Джери. Не можаха да намерят и тялото на Джери, почти цяла седмица. През тази седмица бе преживяла всичките ужаси на ада. Сега стоеше, гледаше право пред себе си и имаше чувството, че бе двама различни човека в два различни момента.

— Какво ще правите сега?

— Ще има официално следствие. То няма нищо общо с вас, госпожице Фицджералд, освен че ще ви помолим да не влизате в тази част от имота си. Днес следобед ще дойде екип, за да го прегледа отново, в случай, че сме пропуснали нещо.

— Добре. Ако не ви трябва нищо друго…

— Не, мадам.

— Ще бъда вътре.

Докато вървеше през ливадата към къщата, си повтаряше, че нещо, което се бе случило преди десет години, нямаше нищо общо с нея. Преди десет години тя се занимаваше със собствената си трагедия, със загубата на родителите си. Не можа да се сдържи и докато изкачваше стълбите към верандата, погледна през рамо към дерето. Бащата на Джойс Ейджи, помисли Меги и потрепери.

Джойс бе продала къщата си, без да подозира какво ще се открие. Помисли за прелестната, напрегната млада жена, която й бе толкова благодарна само задето е била мила с майка й. Погледна в тефтерчето с телефоните и без да се колебае, набра номера на Джойс. Гласът, който й отговори, бе тих, малко повече от шепот. Меги изпита остро съчувствие.

— Госпожо Ейджи… Джойс, обажда се Меги Фицджералд.

— О… Да, здравейте.

— Не искам да ви се натрапвам. — „А сега какво“, запита се Меги. Тя нямаше никаква роля в това, нямаше никаква връзка, освен парче земя, на което десет години никой не бе обръщал внимание. — Просто исках да ви кажа, че ужасно съжалявам и че ако мога да направя нещо… Бих искала да ви помогна.

— Благодаря ви, няма нищо. — Гласът й пресекна. — Беше такъв шок. Винаги сме мислили…

— Да, знам. Моля ви, не мислете, че сте длъжни да говорите с мен или да бъдете любезни. Обадих се само защото… — Замълча и прокара ръка през косата си. — Не знам. Чувствам се така, сякаш всичко тръгна от мен.

— По-добре е да се знае истината. — Гласът на Джойс изведнъж стана спокоен. — Винаги е по-добре да се знае. Безпокоя се за майка.

— Тя добре ли е?

— Не съм… Не съм сигурна. — Меги сега долавяше по-скоро умора, отколкото сълзи. Познаваше и тази форма на скръбта. — Тя в момента е тук. Лекарят е при нея.

— В такъв случай няма да ви задържам. Джойс, знам, че ние почти не се познаваме, но бих искала да ви помогна. Моля ви, обадете ми се, ако мога с нещо да ви бъда полезна.

— Ще се обадя. Благодаря, че ми позвънихте.

Меги остави слушалката. Това не постигна нищо, реши тя. Не постигна нищо, защото не познаваше Джойс Ейджи. Когато човек скърби, има нужда от някой, когото познава, както тя бе имала нужда от Джери, когато родителите й загинаха. Макар да знаеше, че Джойс има съпруг, Меги помисли за Клиф и как бе хванал ръцете на жената, за загриженото му изражение, когато бе говорил с нея. Той щеше да е до нея, реши тя и й се прииска да разбере какво означаваха двамата един за друг.

За да изразходва излишната си енергия, Меги включи взетата под наем машина за циклене.

 

 

Слънцето се бе спуснало ниско. Небето бе порозовяло от него. Клиф караше към старото имение на Морган. Главата му бе пълна с въпроси. Уилям Морган убит. Бил е застрелян, погребан в собствената си земя, после някой е прикрил престъплението, като е засилил колата му в реката.

Клиф бе достатъчно близък с Морганови и с хората от Морганвил, за да знае, че всеки в града можеше да е желал смъртта на Уилям Морган. Той бе труден човек, студен човек, с гениалната способност да прави пари и да си създава врагове. Ала можеше ли някой, когото Клиф познаваше, някой, с когото бе разговарял на улицата, наистина да го бе убил?

Честно казано, той пет пари не даваше за стареца, но се безпокоеше за Лоуела и Джойс, особено за Джойс. Не искаше да я вижда такава, каквато я видя днес следобед, толкова спокойна, толкова отчуждена, с опънати до скъсване нерви. За него тя значеше повече от всяка друга жена, която познаваше, а не виждаше как да й помогне. Това бе работа на Стан, помисли той и намали на завоя.

Един Бог знаеше дали полицията изобщо щеше да открие нещо. Не му се вярваше след десет години. Това означаваше Джойс да живее със съзнанието, че баща й е бил убит и че убиецът се разхожда на свобода. Щеше ли да гледа съседите си и да се чуди кой от тях го бе сторил?

Клиф изпсува и зави по пътя, който водеше към къщата на Морган. И за още някого се тревожеше, помисли мрачно, въпреки че нямаше извинението за дълго, близко приятелство с тази жена.

Да го вземат дяволите, ако искаше да се тревожи за Меги Фицджералд. Тя бе жена от друг свят, жена, която обичаше бляскави приеми и премиери. Когато той би избрал усамотението, Меги би избрала тълпите. Тя би пожелала шампанско, а Клиф студена бира. Меги би предпочела екскурзия до Европа, а той спокойно пътуване по реката. Тя бе последният човек, за когото трябваше да се тревожи.

Била е омъжена за артист, изгрял като комета на небосклона и също толкова бързо изгорял. Кавалери й бяха принцове от света на славата. Смокинги, копринени шалчета и диамантени копчета за ръкавели, помисли с отвращение. Какво, по дяволите, правеше Меги насред тази каша? И какво, по дяволите, правеше в неговия живот?

Спря зад нейната кола и бавно тръгна към къщата. Може би след всичко, което се случи, тя бе решила да се върне на запад. Би предпочел да е така. Да го вземат дяволите, ако не искаше да повярва, че би го предпочел. Не й беше работа да се вмъква в мислите му, както ставаше напоследък. Тази музика. Като си я спомни, се впусна в дълги псувни. Тази нощна музика. Клиф знаеше, че я желае така, както не бе желал никоя друга жена досега. Това бе нещо, с което не можеше да се пребори. Нещо, което едва успяваше да овладее.

Защо тогава бе тук? Защо се бе натрапил за среща, която тя не искаше? Защото, призна си той, като си помислеше какво ставаше между тях, не искаше да се пребори с него. Тази вечер не искаше да го овладее.

Докато вървеше към входната врата, си напомни, че си има работа с жена, различна от всички, които бе познавал. По-внимателно, каза си Клиф и почука.

От другата страна Меги хвана с две ръце дръжката и дръпна. Успя чак на третия опит, а през това време кученцето не спираше да лае.

— Трябва да кажеш на Боги да го оправи — предложи й Клиф и се наведе да разроши козината на кучето. То се катурна по гръб и му предложи корема си.

— Да. — Радваше се да го види. Меги си каза, че щеше да се зарадва да види, когото и да било, ала когато го погледна, разбра, че това бе лъжа. Цял следобед го бе чакала. — Все се каня.

Той забеляза напрежението в начина, по който тя стоеше, в начина, по който едната й ръка все още стискаше дръжката на вратата. Нарочно се усмихна закачливо:

— Е, какво има за вечеря?

Тя се засмя и нервите й малко се отпуснаха.

— Хамбургери.

— Хамбургери?

— Ти сам се покани — напомни му Меги. — И каза да не е нищо особено.

— Вярно, казах. — Клиф почеса за последно кученцето зад ушите и се изправи.

— Е, тъй като за пръв път каня на вечеря, реших да направя моя специалитет. Или хамбургери, или супа от консерва и студени сандвичи.

— Ако това ядеш, откак си дошла, нищо чудно, че си такава слаба.

Меги се намръщи и се огледа.

— Усещаш ли, че ти става навик да ме критикуваш?

— Не съм казал, че не харесвам слаби жени.

— Не е това въпросът. Ако искаш, можеш да дойдеш отзад и да мърмориш, докато правя хамбургерите.

Докато вървяха по коридора, той забеляза няколко петна, където тапетите бяха свалени от стената. Очевидно тя сериозно мислеше сама да ремонтира къщата. Минаха покрай студиото, Клиф мярна пианото и се зачуди защо. Меги имаше възможност да наеме цяла армия майстори и бояджии и работата щеше да бъде свършена за няколко седмици, вместо за няколко месеца или дори години, както вървеше по този начин. Прясно изцикленият под в кухнята привлече вниманието му.

— Добре свършена работа. — Машинално клекна и прокара пръст по повърхността на дървото. Кучето прие това за покана да близне лицето му.

Меги вдигна вежди.

— Е, благодаря.

Той долови тона й и вдигна поглед към нея. Не можеше да отрече, че от самото начало я бе съдил прекалено строго. Имаше си причини за това. Основната, както я виждаше сега, бе въздействието й върху него.

— Въпросът е — подзе Клиф и се изправи, — защо го правиш.

— Подът трябваше да бъде изциклен. — Тя се обърна и започна да прави питките.

— Исках да кажа, защо ти го правиш.

— Това е моята къща.

Той се приближи до нея и отново се улови, че гледа ръцете й.

— Циклеше ли сама подовете си в Калифорния?

— Не. — Раздразнена, Меги постави питките на скарата. — Колко хамбургера ще изядеш?

— Един ще ми стигне. Защо циклиш пода и лепиш тапетите?

— Защото това е моята къща. — Тя извади от хладилника една маруля и започна да я реже за салата.

— Къщата в Калифорния също е била твоя.

— Не така. — Меги остави марулята и се обърна към него. Нетърпение, раздразнение, объркване — чувствата ясно се забелязваха. — Виж какво, не очаквам да разбереш. Не ме интересува дали ще разбереш. Тази къща е особена, дори след всичко, което се случи.

Не, Клиф не разбираше, но откри, че иска да разбере.

— Значи полицията се е свързала с теб.

— Да. — Тя настървено започна да реже марулята. — Сутринта тук беше онзи следовател, Райкър. — Пръстите й се забиваха в студените влажни листа. — По дяволите, Клиф, чувствам се ужасно. Обадих се на Джойс и се почувствах като идиотка, като натрапник. Нямаше какво да й кажа.

— Така ли? — Странно, че Джойс не бе споменала нищо, помисли той. — Ти няма какво да й кажеш. — Сложи ръце на раменете й и усети как в нея се надига напрежение. — С това трябва да се оправят Джойс, майка й и полицията. То няма нищо общо с теб.

— И аз това си повтарям — съгласи се Меги тихо. — Наистина, знам, че е така, но… — Обърна се, защото имаше нужда от някого. Защото, призна си тя, имаше нужда от него. — Случило се е точно отпред. Аз съм въвлечена в това, свързана съм, независимо дали го искам, или не. Един човек е бил убит на няколко метра от моята къща, там, където имах намерение да си направя едно хубаво малко езерце, а сега…

— Сега — прекъсна я Клиф — са минали десет години.

— Защо това трябва да има значение? Моите родители загинаха преди десет години… Времето не променя нещата.

— Това — възрази той, не толкова внимателно, колкото имаше намерение — има много общо с теб.

Меги въздъхна и си позволи слабостта да опре глава на гърдите му.

— Знам как се чувства Джойс сега. Накъдето и да погледна, нещо ме тегли към това.

Колкото повече Меги говореше за Джойс, толкова по-малко Клиф мислеше за кротката брюнетка и толкова повече мислеше за Меги. Пръстите му се вплетоха в косите й. Не желание почувства сега, а почти яростна нужда да я защити, каквато никога не бе очаквал. Може би имаше нещо, което можеше да направи, реши той и я отдръпна от себе си.

— Ти не си познавала Уилям Морган.

— Не, но…

— Аз го познавах. Той беше студен, безмилостен човек, който не знаеше какво значи съчувствие или щедрост. — Избута Меги настрани и сам се зае с месото на скарата. — Ако не беше Лоуела, преди десет години половината град би празнувал. Тя обичаше стареца. И Джойс го обичаше, ала и двете също толкова се страхуваха от него. На полицията ще й е трудно да докаже кой го е убил, а градът няма да се интересува. Аз самият го ненавиждах по много причини.

Не й бе приятно, че Клиф можеше да говори за убийството на един човек толкова спокойно, толкова студено. Но пък, както му бе казвала и по-рано, те двамата всъщност не се разбираха. За да си намери работа, Меги отново се зае със салатата.

— Заради Джойс ли? — попита Меги уж между другото.

Той я погледна остро, после пак се облегна на масата.

— Да, една от причините. Морган държеше на дисциплината. На старомодната дисциплина. Джойс ми беше като по-малка сестричка. Когато беше шестнайсетгодишна и хванах Морган да я налага с колана, се заканих да го убия. — Каза го толкова спокойно, че кръвта на Меги се смръзна. Погледна към него и Клиф забеляза съмненията и въпросите в очите й. — А както се говори, половината от населението на Морганвил също се е заканвало. Когато измъкнаха колата му от реката, никой не страда.

— Никой няма право да отнема човешки живот — произнесе Меги с треперещ глас. — Нито собствения си, нито чужд.

Той си спомни, че и колата на съпруга й е била извадена от реката. Спомни си, че последното заключение е било самоубийство.

— По-добре не прави сравнения — отсече остро.

— Те сякаш сами се правят.

— Това, което се е случило с Джери Браунинг, е било трагично погубване на един живот и на един талант. И за това ли смяташ да се чувстваш виновна?

— Никога не съм се чувствала виновна — каза Меги уморено.

— Обичаше ли го?

Очите й говореха красноречиво, ала гласът й бе спокоен.

— Не достатъчно.

— Достатъчно, за да си му била вярна шест години — възрази Клиф.

Тя се усмихна, като се замисли върху собствените си думи.

— Да, достатъчно за това. И въпреки това любовта не е само вярност, нали?

Ръката му нежно докосна лицето й.

— Каза, че не се чувстваш виновна.

— Отговорност и вина са различни неща.

— Не — поклати глава той. — Този път няма нито отговорност, нито вина. Не мислиш ли, че е връх на егоизма да чувстваш отговорност за действията на някой друг?

Меги понечи да му се сопне, но думите му попаднаха в целта.

— Може би. Може би е така. — Не й бе лесно, ала се отърси от лошото си настроение и се усмихна: — Мисля, че хамбургерите са готови. Хайде да ядем.