Нора Робъртс
Дързост и мечти (4)

Трета глава

— Съвсем типично. Да се излежава в леглото до обяд.

Марго смътно дочу гласа в съня си, позна го и простена.

— О, господи, махай се, Кейт.

— И на мен ми е приятно да те видя. — Видимо доволна, с едно енергично движение Кейт Пауел издърпа връзката на пердето и пропусна ярката слънчева светлина право в очите на Марго.

— Винаги съм те мразила — дръпна върху лицето си една възглавница, за да се защити Марго. — Върви да тормозиш някой друг.

— Взех си специално свободен ден, така че да мога да те тормозя. — Със своя решителен маниер, Кейт седна на ръба на леглото и издърпа възглавницата от ръцете на Марго. Безпокойството й бе прикрито зад изпитателен поглед. — Изобщо не изглеждаш зле.

— За възкръснал мъртвец — промърмори Марго. Отвори леко едното си око, видя сериозната, подигравателна физиономия на Кейт и отново го затвори. — Изчезвай.

— Ако аз изчезна, и кафето изчезва. — Кейт се изправи, за да налее от каничката, която беше оставила в краката на леглото. — Кроасаните също.

— Кроасани. — След като подуши въздуха, Марго внимателно отвори очи. Кейт тъкмо разчупваше хрупкавото хлебче на две. От него се издигаше пара и се разнасяше божествено ухание. — Трябва да съм умряла, докато съм спала, щом ти ми носиш закуска в леглото.

— Обяд — поправи я Кейт и отхапа голям залък. Когато се сетеше да яде, Кейт обичаше да си похапва добре. — Лора ме накара. Наложи се да излезе за събранието на някакъв комитет, което не успяла да отмени. — Кейт невъзмутимо вдигна подноса. — Сядай. Обещах й, че ще се погрижа да хапнеш нещо.

Марго закрепи чаршафа около гърдите си и лакомо посегна към кафето. Отпи първата глътка и усети как част от умората от пътуването със самолета се стопява. После продължи да отпива по-бавно, изучавайки жената, която енергично размазваше конфитюр от ягоди върху кроасани.

Момчешки подстриганите гарвановочерни коси подчертаваха триъгълното лице с меден оттенък. Марго знаеше, че тази прическа не е заради модата, а за удобство. Кейт има истински късмет, помисли си Марго, че толкова отива на огромните й, екзотични кафяви очи и решително издадената й брадичка. Мъжете вероятно намираха леко издадената устна за секси и Марго трябваше да признае, че тя придаваше женственост на целия й израз.

Не че Кейт особено се стараеше да изглежда женствена. Строгият тъмносин раиран костюм беше напълно делови. Златните бижута бяха малки и изискани, италианските обувки удобни. Дори и парфюмът, помисли си Марго, долавяйки уханието му, ясно подсказваше, че това е сериозна, делова жена.

Аромат, който казва „не се забърквайте с мен“, реши Марго и се усмихна.

— Дори външно изглеждаш като проклет експерт-счетоводител.

— А ти изглеждаш като някоя хедонистка.

Усмихнаха се смутено една на друга. И двете не бяха подготвени за сълзите в очите на Марго.

— О, господи, не прави така.

— Съжалявам. — Марго разтърка очи, подсмърчайки. — Цялата тази история продължава да се мята насам-натам из мен. Адски съм объркана.

С овлажнели очи, Кейт измъкна две кърпички. Умееше да съчувства на нещастието, особено когато ставаше дума за хора от семейството й. И въпреки че помежду им нямаше кръвна връзка, Марго беше от семейството. Винаги е била, от времето, когато осемгодишната осиротяла Кейт беше взета и обградена с любов от семейство Темпълтън.

— Ето, издухай си носа — нареди й с дрезгав глас. — Поеми дълбоко дъх, изпий си кафето. Само не плачи. Знаеш, че ще разплачеш и мен.

— Лора просто отвори вратата и ме пусна — попи сълзите си Марго и се помъчи да овладее гласа си. — Просто добре дошла у дома, легни да поспиш…

— А ти какво очакваше да направи, да те изрита на улицата?

Марго поклати глава.

— Не, не и Лора. Цялата тая помия може скоро да се излее върху нея. Пресата едва ли ще пропусне случая. Детското приятелство на опозорената знаменитост с известна дама от висшето общество.

— Преувеличаваш — сухо я прекъсна Кейт. — Никой в Щатите не те смята за чак такава знаменитост.

Разкъсвана между обидата и смеха, Марго се облегна назад.

— Аз съм истински хит в Европа. Бях.

— Тук е Америка, скъпа. Медиите за нула време ще захвърлят такава дребна рибка като теб.

— Много ти благодаря — нацупи се Марго. Отметна завивката и стана от леглото. Кейт преценяващо огледа голото й тяло, преди да се пресегне за халата, който Лора беше оставила на таблата.

Това тяло, слязло от централните страници — пищни гърди, тънка талия, добре оформен ханш и дълги, опасни крака — изобщо не беше засегнато от скандала. Ако Кейт не знаеше как стоят нещата, би казала, че фигурата, с която толкова се гордееше нейната приятелка, е продукт по-скоро на модерните технологии, отколкото на добро съчетание на гени.

— Отслабнала си малко. Как успяваш това никога да не е за сметка на бюста ти?

— Имаме си споразумение със Сатаната. Той беше част от професионалната ми характеристика.

— Беше?

Марго се плъзна в халата. Беше нейният — дълга, свободно падаща бледожълта коприна. Лора очевидно бе уредила да докарат багажа й.

— Повечето рекламодатели не обичат прелюбодейци и търговци на наркотици да оставят знака си върху продуктите им.

Погледът на Кейт потъмня. Няма да позволи на когото и да било да говори по този начин за Марго. Дори и на самата Марго.

— Оправдаха те за наркотиците.

— Не разполагаха с никакви доказателства, за да ме обвинят. Това е съвсем различно. — Сви рамене и се приближи до прозореца, за да пропусне в стаята следобедния бриз. — Винаги си ми казвала, че си прося белята. Предполагам, че и това съм си го изпросила.

— Пълна глупост. — Вбесена, Кейт скочи права и започна да крачи из стаята като разярена котка. Ръцете й автоматично бръкнаха в джоба за неизменната кутийка с хапчета. Паренето в стомаха й вече беше започнало. — Не мога да повярвам, че се примиряваш с тези лъжи. Нищо не си направила. — Трогната, Марго се извърна обратно и понечи да заговори, но Кейт продължи бързо, тъпчейки хапчетата в устата си като бонбони, докато яростно обикаляше из стаята. — Вярно, проявила си лош усет към нещата и невероятна липса на здрав разум. Очевидно имаш съмнителен вкус за мъжете, а и начинът ти на живот съвсем не буди възхищение.

— Сигурна съм, че мога да разчитам на теб, ако трябва да го потвърдиш при нужда — вметна Марго.

— Обаче — вдигна ръка Кейт, за да я спре. — Не си направила нищо незаконно, нищо, което да те кара да се откажеш от кариерата си. Ако искаш да прекараш живота си, като се снимаш, за да могат хората да търчат да си купуват някакъв смешно скъп шампоан или крем за лице, или така че само като те видят, мъжете да губят двайсет точки от коефициента си за интелигентност, не можеш да позволиш тази история да ти попречи.

— Знам, че във всичките тези приказки се крие опит за морална подкрепа — проговори Марго след кратък размисъл, — но първо трябва да го отсея от лошия си усет, съмнителен вкус и глупава професия. Пък и не трябва да забравям, че твоите преценки винаги са добри, вкусът ти е съвършен, а кариерата ти — бляскава.

— Точно така. — Бузите на Марго се бяха зачервили, а в очите й пламтяха искри. Кейт се ухили доволно. — Красива си, като се ядосаш.

— О, я млъквай! — Марго се отдалечи към вратата на терасата, отвори я със замах и енергично прекрачи върху широката каменна плоча с миниатюрна градинка от разноцветни теменужки.

Времето бе ясно и приятно, един от онези неописуемо красиви дни, окъпани в златиста слънчева светлина и напоени с аромата на цветя. Имението на Темпълтън, Биг Сър, се простираше с избуялата си зеленина, гладки каменни стени, изящни декоративни храсти и величествени вековни дървета. Добре запазените белосани обори, които вече не се използваха, приличаха на кокетни къщурки в южната му част. Марго едва забелязваше проблясването на водата в басейна и изящния павилион зад него, обвит в красива зеленина.

Беше се отдавала на мечти в този потънал в зеленина павилион, спомни си тя. Беше си представяла, че е изискана дама, която очаква предания си и безстрашен любовник.

— Защо изобщо ми е хрумнало да замина оттук?

— Не знам — приближи се отзад Кейт и я прегърна през раменете. Дори и на токчета пак беше с два-три сантиметра по-ниска от сто седемдесет и шестте сантиметра на Марго, но въпреки това я притегли към себе си и й предложи опора.

— Исках да бъда личност. Известна личност. Исках да се срещам с известни хора, да бъда част от техния свят. Аз, дъщерята на икономката, да летя до Рим, да се излежавам по плажовете на Ривиерата, да кръстосвам пистите в Сент Мориц.

— Постигнала си всичко това.

— Дори повече. Но защо никога не ми беше достатъчно, Кейт? Защо в мен винаги има една част, която иска още нещо? Само още нещо, което никога не успях да уловя. Никога не успях да разбера какво е то. И сега, когато вероятно съм загубила всичко останало, пак не знам какво е.

— Имаш време — тихо отвърна Кейт. — Спомняш ли си Серафина?

Устните на Марго леко се извиха при мисълта за това как бе стояла на скалата на Серафина предната вечер. И за всички онези безгрижни дни, когато тя, Кейт и Лора бяха разговаряли за младото испанско момиче, за заключенията, до които бяха достигнали.

— Тя не е почакала да види. — Марго облегна главата си на рамото на Кейт. — Не е спряла да види какво ще й предложи остатъкът от живота.

— Ти имаш шанса да изчакаш и да видиш.

— Ами — тежко въздъхна Марго — колкото и съблазнително да звучи, мисля, че може и да не успея да дочакам. Струва ми се, че май съм изпаднала във финансова криза. — Отдръпна се и се опита да се усмихне безгрижно. — Мога да се възползвам от професионалната ти помощ. Предполагам, че жена с магистърска степен от Харвард ще може да разгадае зле воденото ми и объркано счетоводство. Искаш ли да хвърлиш един поглед?

Кейт се облегна на парапета. Усмивката дори за миг не успя да я заблуди. Много добре знаеше, че ако Марго се тревожи за нещо толкова прозаично като парите, то нещата са наистина безнадеждни.

— Разполагам с останалата част от деня си. Облечи си нещо и да започваме.

 

 

Марго знаеше, че работата е зле. Беше очаквала да е зле. Но от начина, по който Кейт си мърмореше и цъкаше, разбра, че ще бъде много по-зле.

След първия час тя се махна от очите на Кейт. Нямаше полза да виси над рамото й и да получава упреци, затова се зае да разопакова багажа си, като внимателно окачваше роклите, нахвърляни безразборно в палисандровия шкаф, и старателно сгъваше пуловерите в ароматизираните чекмеджета на огледалния скрин.

От време на време отговаряше на въпросите на Кейт и търпеливо понасяше периодичните й ругатни. Изпита безкрайно облекчение, когато Лора отвори вратата.

— Съжалявам, че толкова се забавих. Не успях…

— Тихо. Опитвам се да направя чудеса тук.

Марго посочи с пръст към терасата.

— Работи над счетоводните ми документи — обясни й тя, след като излязоха отвън. — Не можеш да си представиш какви неща измъкна от куфарчето си. Един такъв малък преносим компютър, калкулатор, за който съм сигурна, че може да прави изчисления за космическата совалка и дори факс.

— Блестяща е. — Лора с въздишка седна на един от столовете от ковано желязо и изхлузи обувките си. — Темпълтън моментално биха я наели, но тя ужасно се е заинатила да не работи за семейството. „Битъл и съдружници“ имат късмет с нея.

— Каква е тая тъпотия с водораслите? — провикна се Кейт.

— За балнеолечение — извика в отговор Марго. — Мисля, че се приспада, защото…

— Остави мисленето на мен. Как, по дяволите, може да дължиш петнайсет хиляди долара на Валентино? Колко тоалета можеш да носиш?

Марго седна.

— Едва ли ще е много разумно от моя страна да й обяснявам, че бяха само за една рокля за коктейл.

— Бих казала, че не — съгласи се Лора. — Децата ще се върнат от училище след около час. Те винаги й оправят настроението. Ще имаме семейна вечеря, за да отпразнуваме завръщането ти у дома.

— Каза ли на Питър, че съм тук?

— Разбира се. Знаеш ли, ще отида да се погрижа да има охладено шампанско.

Преди Лора да успее да стане, Марго покри ръката й със своята.

— Не е очарован от новината.

— Не ставай глупава. Разбира се, че е очарован. — Но започна да върти брачната халка на пръста си — сигурен знак, че е развълнувана. — Винаги е щастлив да те види.

— Лора, няма нужда да те познавам от почти двайсет и пет години, за да видя, че лъжеш. Просто никак не те бива. Той не ме иска тук.

На устните й напираха извинения, но бяха безполезни. Истина беше, призна си Лора, че лъжите бяха изкуство, което тя така и не овладя.

— Тук е твоят дом. Питър го разбира, дори и да не е съвсем доволен от положението. Аз те искам, Ани те иска, а децата са очаровани, че си тук. А сега, не само ще поръчам шампанско, но и веднага ще кача една бутилка.

— Добра идея. — По-късно ще се измъчва от угризенията си. — Може би това ще помогне Кейт да ме спаси от разорение.

— Тази ипотека е просрочена с петнайсет дни — провикна се Кейт. И си прехвърлила лимита на кредитната си карта от Виза. Божичко, Марго!

— Ще донеса две бутилки — реши Лора и продължи да се усмихва, докато напускаше стаята на Марго.

После отиде в своята, с желанието да остане за малко насаме. Смяташе, че е преглътнала яда си, но не беше. Все още го усещаше заседнал като горчива буца в гърлото й. Закрачи из малката си всекидневна, за да се успокои. Тази стая се беше превърнала в нещо повече от убежище. Можеше да дойде тук, да се затвори сред нежните цветове и ухания и да се оправдае, че трябва да отговори на няколко писма или да довърши някое дребно ръкоделие.

Но най-често идваше тук, за да уталожи чувствата, които я задушаваха.

Вероятно трябваше да очаква реакцията на Питър, да бъде подготвена за нея. Но не беше. Напоследък сякаш никога не беше подготвена за реакцията на Питър. Как стана така, че след десет години брак й се струваше, че изобщо не го познава?

Мина през офиса му на връщане от събранието на комитета. Докато вземаше асансьора до апартамента на покрива на „Темпълтън Монтерей“, Лора тихичко си тананикаше. Питър го беше предпочел пред канцелариите на изпълнителния директор на партера на хотела. Било по-спокойно, обясни той, по-лесно можел да се концентрира.

След дните, прекарани да помага и овладява занаята в централния офис по продажбите и резервациите, Лора трябваше да се съгласи с думите му. Може би така се откъсваше от пулса на събитията и от хората, но Питър си знаеше работата.

Ведрата прелест на деня, прибавена към удоволствието, че старата й приятелка отново е у дома, повдигаха настроението й. Пъргаво прекоси просторното, застлано със сребрист килим фоайе на приемната.

— О, здравейте, госпожо Риджуей. — Секретарката й отправи бърза усмивка и продължи работата си почти без да я погледне. — Мисля, че господин Риджуей има среща, но нека все пак му звънна, за да му съобщя, че сте тук.

— Благодаря, Нина. Ще му отнема само няколко минути. — После се приближи до къта за сядане, където в момента бе спокойно и безлюдно. Тъмносините кожени фотьойли бяха нови и също толкова скъпи, колкото и антикварните масички, лампите и акварелите, които Питър си беше поръчал. Но Лора предполагаше, че има право. Офисите се нуждаеха от малко повече шик. Представителността беше важна в бизнеса. Беше важна за Питър.

Щом обаче отправи поглед през широките прозорци, тя се запита как изобщо някой би могъл да обръща внимание на тъмносините кожени кресла, когато насреща му се разкрива тази грандиозна гледка на крайбрежието.

Само как се плискаха вълните, сякаш се простираха до безкрая. Пенливите им върхове бяха обагрени в розово, а под тях кръжаха бели чайки. Яхтите в залива се полюшваха като скъпи лъскави играчки за мъжете в тъмносини двуреди блейзери и бели памучни панталони.

Отдаде се на възхищението си и почти забрави да освежи червилото и пудрата си, преди секретарката да я покани да влезе.

Кабинетът на Питър Риджуей подхождаше за изпълнителния директор на хотелите „Темпълтън“, Калифорния. С грижливо подбраната мебелировка в стил Луи XIV, с внушителните морски пейзажи и скулптури той имаше не по-малко ерудиран и безупречен вид от самия му обитател. Когато той се изправи зад бюрото си, усмивката й автоматично стана по-сърдечна.

Беше красив мъж, загорял и русокос, стегнат в елегантния си „Савил Роу“. Беше се влюбила в това лице — в ясните му сини очи, волева уста и брадичка — както в приказките принцесите се влюбват в принцовете. И също като в приказка, той я бе грабнал едва навършила осемнайсет години. Беше всичко, за което някога бе мечтала.

Вдигна устни за целувка и получи разсеяно докосване по бузата.

— Не разполагам с много време, Лора. Целият ден съм ангажиран със срещи. — Продължаваше да стои прав, отметнал глава, с едва забележима сянка на досада върху лицето. — Казвал съм ти, че е по-удобно първо да се обадиш, за да си сигурна, че ще можем да се видим. Графикът ми не е толкова гъвкав, като твоя.

Усмивката й се стопи.

— Съжалявам. Снощи нямах възможност да говоря с теб, а когато се обадих сутринта, вече беше излязъл, така че…

— Ходих в клуба за бърз тур до петнайсетата дупка и една сауна. Имах много тежка нощ.

— Да, знам. — „Как си Лора? Как са момичетата? Липсвахте ми“. Изчака за момент, но той не каза нищо такова. — Ще се прибереш ли довечера?

— Ако мога сега да се върна към работата си, може би ще успея да свърша до седем.

— Добре. Надявах се да успееш. Ще имаме семейна вечеря. Марго се върна.

Устните му се свиха за момент, но продължи да се взира в часовника си.

— Върна се?

— Пристигна снощи. Толкова е нещастна, Питър. Толкова е уморена.

— Нещастна? Уморена? — Смехът му прозвуча отривисто и недружелюбно. — Изобщо не съм изненадан след последната й авантюра. — Забеляза погледа в очите на жена си и бързо укроти яда си. Не беше от мъжете, които обичаха проявите на гняв, дори и когато ставаше дума за самия него. — За бога, Лора, нали не си я поканила да остане?

— Не става въпрос да я каня. Това е нейният дом.

Вече не ставаше дума толкова за гняв, а по-скоро за отегчение. Седна и тежко въздъхна.

— Лора, Марго е дъщеря на икономката ни. Това не означава, че Темпълтън е нейният дом. Понякога можеш да отидеш твърде далеч с приятелството си от детството.

— Не — кротко изрече Лора. — Не мисля, че имаш право. Тя е изпаднала в беда, Питър, и няма никакво значение дали има, или няма вина за това. Нуждае се от приятелите и семейството си.

— Името й е във всички вестници, в новините. Всеки скапан таблоид описва историята. Секс, наркотици, за бога!

— Беше напълно оправдана по обвиненията за наркотици, Питър, и със сигурност не е първата, забъркала се с женен мъж.

Гласът му придоби онази търпелива монотонност, която винаги я караше да настръхва.

— Може и да е вярно, но „дискретността“, изглежда, не й е позната като понятие. Не мога да позволя името й да се свързва с нашето и да рискувам положението ни в обществото. Не я искам в дома си.

Това накара Лора да вирне глава и помете всяка мисъл за омиротворяване.

— Това е домът на моите родители — нахвърли се насреща му, яростно натъртвайки всяка дума. — Ние сме в него, Питър, защото те пожелаха той да бъде обитаван и обичан. Знам, че майка ми и баща ми щяха да приемат Марго, и така постъпвам и аз.

— Разбирам — скръсти ръце върху бюрото той. — Това беше лек намек, който не си подхващала от известно време. Живея в Темпълтън хауз, работя за империята на Темпълтън и спя с наследницата на Темпълтън.

„Когато благоволиш да се прибереш у дома“, помисли си Лора, но премълча.

— Всичко, което имам, дължа на щедростта на Темпълтън.

— Това изобщо не е вярно, Питър. Ти си независима личност, опитен и преуспяващ хотелиер. И няма никаква причина да обръщаш разговора за Марго в спор.

Той я погледна изпитателно и опита друга тактика.

— Не те ли притеснява, Лора, фактът, че допускаш жена с нейната репутация край нашите деца? Няма начин да не чуят клюките и Алисън вече е достатъчно голяма, за да разбере част от тях.

Страните й се заляха в руменина, после отново пребледняха.

— Марго е кръстница на Али и моята най-стара приятелка. Тя ще е добре дошла в Темпълтън, докато аз живея там, Питър. — Изправи рамене и го погледна право в очите. — Ако трябва да използвам думи, които са разбираеми за теб, това условие не подлежи на договаряне. Вечерята е в седем и половина, ако успееш да дойдеш.

После бързо излезе, овладявайки желанието си да затръшне вратата.

Сега, сама в стаята си, отново потисна напиращия към повърхността гняв. Никога не й се отразяваше добре, ако допуснеше да се излее навън, само я караше да се чувства глупава и виновна. Затова ще се успокои, ще си сложи онази фалшива безгрижна маска, с която вече започваше да свиква.

Важно бе да не забравя, че Марго има нужда от нея. А вече ставаше болезнено ясно, че съпругът й няма.

 

 

— Може ли да опитам парфюма ти, лельо Марго? Онзи в хубавото златно шишенце. Моля те!

Марго сведе поглед към нетърпеливото личице на Кейла. Ако търсят деца за ролята на ангелчета, помисли си тя, с тези нежни сиви очи и игриви трапчинки, Кейла ще я спечели безапелационно.

— Само две капчици — извади капачката Марго и пръсна зад всяко ухо на Кейла. — Една жена не желае да бъде натрапчива.

— Защо?

— Защото загадъчността й придава по-пикантен вкус.

— Като пипера ли?

Али, с три години по-голяма от шестгодишната Кейла, изсумтя. Но Марго придърпа малката в скута си и я подуши.

— Може и така да се каже. Искаш ли да ти пръсна, Али?

На Али само дето не й бяха потекли лигите при вида на съблазнителните шишенца и кутийки върху тоалетната масичка, но положи върховни усилия, за да прозвучи небрежно.

— Може би, но не искам от същия като нея.

— Значи нещо по-различно. Нещо… — Марго се включи в играта и посегна с ръка към няколко шишенца — … дръзко и предизвикателно.

— Но ненатрапчиво — вметна Кейла.

— Това се казва момиченце. Ето тук. — Без да се замисля, Марго жертва няколко капки от парфюма за по десет долара милиграма. Беше новият продукт на „Бела Дона“, наречен „Тигър“. Вероятно имаше още двайсетина от шикозните, ръчно изработени стъклени шишенца в апартамента си в Милано. — Толкова бързо растеш — закачи я с укор и подръпна златистите къдри, разпилени по раменете на Али.

— Вече съм достатъчно голяма, за да си пробия ушите, но татко не ми разрешава.

— Мъжете просто не ги разбират тези неща. — Тъй като много добре разбираше какво е, тя я погали по бузата, преди да премести Кейла на нейните колене. — Разкрасяването е привилегия на жените — усмихна й се окуражително в огледалото и отново се зае да оправя грима си. — Майка ти ще го придума.

— Тя за нищо не може да го придума. Той изобщо не я слуша.

— Много е зает — важно заяви Кейла. — Трябва все да работи и да работи, за да се запазим.

— Да си запазим репутацията — поправи я Али и направи отегчена гримаса. Кейла нищо не разбира, помисли си наум. Мама понякога я разбира, а леля Кейт винаги я изслушва, но сега хранеше надежди, големи надежди, че нейната известна и загадъчна леля Марго ще разбере всичко. — Ще останеш ли тук, лельо Марго, след като ти се случиха всички онези лоши неща?

— Не знам — с леко изтракване остави червилото си Марго.

— Радвам се, че дойде у дома — обви врата й с ръце Али.

— И аз. — Непостоянните й чувства отново се надигнаха. Изправи се бързо и хвана всяко от децата за ръка. — Хайде да слезем долу и да видим дали има нещо хубавичко за хапване преди вечеря.

— Ордьоврите са сервирани в предния салон — високомерно изрече Али, след което се разсмя. — Даже няма да се наложи да оставаме за вечеря след ордьоврите.

— Дръжте се за мен, деца. — Марго спря на най-горното стъпало на стълбите. — Да изрепетираме появата си. Брадичките повдигнати, погледът отегчен, коремите прибрани, пръстите безгрижно се плъзгат по перилата.

Беше стигнала до средата, пристъпвайки след момичетата, когато видя майка си на долната площадка. Ан стоеше със скръстени ръце и тържествено изражение на лицето.

— А, лейди Алисън, лейди Кейла, поласкани сме, че ще можете да се присъедините към нас тази вечер.

Али царствено кимна с глава.

— Благодаря ви, мис Ани — успя да изрече, преди да се втурне след сестра си.

Едва когато стигна долу, Марго забеляза искриците в очите на майка си. За първи път след завръщането й двете се усмихнаха непринудено.

— Бях забравила колко са забавни.

— Мис Лора отглежда ангелчета.

— И аз точно това си мислех. Тя прави всичко както трябва… всичко, което аз не можах. Съжалявам, мамо…

— Няма да говорим сега за това. — Но Ан за момент докосна опряната на парапета ръка на дъщеря си. — После… сега те очакват. — Понечи да тръгне, но след това спря. — Марго, точно сега мис Лора не по-малко от теб се нуждае от приятелка. Надявам се, че ще бъдеш добра приятелка.

— Кажи ми, ако нещо не е наред.

Ан поклати глава.

— Не е моя работа. Просто бъди добра приятелка. — Отдалечи се и остави Марго да влезе в салона сама.

Али вече прекосяваше стаята, прехапала език и понесла в две ръце пълна чаша шампанско.

— Сама ти го налях.

— Е, тогава ще трябва да го изпия. — Пое чашата и огледа стаята. Лора бе взела Кейла на скута си, а Кейт изпробваше специалитетите, подредени върху джорджианско сребро. В облицованата с красив лапис камина проблясваше тих огън. Великолепното овално огледало над полицата връщаше отраженията на изисканите антики, деликатния порцелан и розовите светлини на глобусите. — За това, че отново съм у дома с приятелите — изрече тя и отпи.

— Хапни от тези солени кексчета — покани я с пълна уста Кейт. — Невероятни са.

Какво пък, по дяволите, каза си Марго, теглото й едва ли вече има толкова голямо значение. Отхапа едно парченце и простена от удоволствие.

— Госпожа Уилямсън все още е истинско чудо. Господи, трябва да е на осемдесет.

— Миналият ноември стана на седемдесет и три — поправи я Лора. — И все още умее да забърка най-невероятното шоколадово суфле. — После добави, намигвайки към Кейла. — Според слуховете точно такова ще има и тази вечер.

— Татко казва, че госпожа Уилямсън трябва да излезе в пенсия и да си вземем френска готвачка, както семейство Баримор в Кармел. — Понеже Марго беше хапнала от солените кексчета, Али също ги опита.

— Френските готвачки са много надути. — За да демонстрира твърдението си, Марго постави пръст под носа си и го вирна нагоре. — А и никога не правят желираните торти с излишно тесто за малките момиченца.

— И на теб ли ти правеше? — Мисълта за това очарова Али. — Даваше ли ти също да загладиш краищата?

— Точно така. Трябва да призная, че майка ти най-много я биваше. Според госпожа Уилямсън аз съм била прекалено нетърпелива, а Кейт твърде много се стараела да го направи точно както трябва, докато майка ти имаше усет. Беше шампион в правенето на желирани торти.

— Един от най-големите ми таланти. — Марго долови острите нотки в гласа на Лора и повдигна вежди. Лора само сви рамене и пусна Кейла на пода. — Роклята ти е невероятна, Марго. От Милано ли е, или от Париж?

— От Милано. — Щом Лора искаше да смени темата, можеше да се съобрази. Зае поза като за снимки, с отметната назад глава и ръка на хълбока. Прилепналата черна коприна следваше линиите на тялото й и дръзко завършваше по средата на бедрото. Дълбокото правоъгълно деколте загатваше извивката на гърдите, а от раменете започваха прозрачни ръкави, които стигаха до китките, където проблясваха две диамантени гривни. — Малко подаръче от един смел нов дизайнер.

— Ще замръзнеш, докато приключим с вечерята — вметна Кейт.

— Не и щом сърцето ми е толкова горещо. Питър ли чакаме?

— Не — спонтанно отвърна Лора, но след това овладя раздразнението си, забелязвайки тревожния поглед на Али. — Той се притесняваше, че събранието му може да се проточи, затова не се знае точно кога ще може да си тръгне. Ще започнем вечерята без него. — Хвана ръката на Кейла, но после се извърна, тъй като на вратата се появи Ан.

— Извинете, мис Лора, търсят ви на телефона.

— Ще се обадя от библиотеката, Ани. Изпийте по още една чаша шампанско — предложи им тя и тръгна към вратата. — Няма да се бавя.

Марго и Кейт си размениха погледи, които означаваха, че възнамеряват да си поговорят по-късно. Преднамерено развеселено, Марго довърши шампанското и се впусна в някаква история за залагания в Монте Карло. Когато Лора се върна, децата бяха ококорили очи, а Кейт клатеше глава.

— Ти си за освидетелстване, Марго, да заложиш двайсет и пет хиляди долара на едно завъртане на малкото сребърно топче.

— Ей, ама аз спечелих. — Споменът я накара да въздъхне. — Поне този път.

— Татко ли беше? — поинтересува се Али и бързо се приближи до майка си, като я дръпна за ръката. — Идва ли си?

— Не — разсеяно разроши косата й с пръсти Лора. — Не беше татко, скъпа. — Не беше чак толкова разсеяна, че да не забележи начина, по който се отпуснаха раменцата на дъщеря й. За да я успокои, тя клекна до нея и се усмихна. — Но имам наистина много добра новина. Нещо специално.

— Какво е то? Парти ли?

— По-добро — целуна я по бузата Лора. — Вуйчо Джош пристига у дома.

Марго се отпусна на облегалката на канапето и установи, че има нужда да изгълта шампанското.

— Чудесно — промърмори тя. — Направо чудесно.