Нора Робъртс
В плен на магията (5)

Четвърта глава

Почти цяла сутрин Мел обикаля от врата на врата в квартала на Роуз, хванала в ръка рисунката, която бе направил Себастиан. Следобед вече бе открила трима съседи, забелязали похитителя, четирима души я поканиха на кафе, а един й направи доста многозначително предложение.

Един от хората, видели мъжа, потвърди и описанието на колата, направено от Себастиан, до най-малките подробности, спомена дори издраната врата. И от всичко това тя изпита доста неприятно чувство.

Но продължи да издирва улики. В списъка й имаше едно име, което не й даваше мира. Мел имаше усещането, че госпожа О’Дел от триста и седемнайсети апартамент знае повече, отколкото казва.

За втори път този ден тя почука на масивната кафява врата и си избърса обувките в тревистозелената изтривалка с надпис „Добре дошли“ и бяла детелина в ъгъла. Чу отвътре писъка на деца и ентусиазираните ръкопляскания по някакво телевизионно състезание. Както и предния път, вратата се открехна само няколко сантиметра и младата жена съгледа малчуган с изцапано с шоколад лице.

— Мама вкъщи ли е?

— Казала ми е да не съобщавам на непознати.

— Добре, де, защо тогава не я повикаш?

Момченцето изрита с маратонка рамката на вратата и се позамисли.

— Ако имах пистолет, можех и да те застрелям.

— Значи днес ми върви. — Мел се наведе, докато очите им се изравниха. — Май си похапнал шоколадов крем, нали? — каза на хлапето, взирайки се в петната около устата му. — Сигурно си облизал лъжицата, след като мама го е направила.

— Ами да — запристъпя хлапакът и се вторачи в нея по-заинтригувано. — Как позна?

— Елементарно, моето момче с мърляво лице! Следите от крема още не са засъхнали, а скоро ще стане време за обед, така че мама едва ли ти е дала да изядеш цяла купичка.

— Ами ако съм я задигнал? — отметна глава момченцето.

— Може и да си я задигнал — съгласи се тя, — но в такъв случай ще постъпиш много неразумно, ако не заличиш следите.

Малчуганът се усмихна тъкмо когато иззад него като фурия се показа майка му.

— Били! Колко пъти съм ти казвала да не отваряш вратата! — Дръпна го вътре с едната ръка. В другата бе прегърнала момиченце с насълзени очи. Госпожа О’Дел погледна нетърпеливо Мел. — Защо идвате пак? Вече ви казах всичко, което знам.

— Много ми помогнахте, госпожо О’Дел. Вината е моя, наистина. Просто се опитвам да подредя фактите — допълни Мел и се промъкна в разхвърляната всекидневна. — Неприятно ми е, че ви безпокоя отново, още повече че вече ми оказахте такова съдействие.

Младата жена едвам намери сили да изрече последните думи. Госпожа О’Дел се бе държала подозрително, дръпнато и враждебно. Вероятно и сега щеше да я посрещне на нож, затова Мел се опита да се усмихне по-сърдечно.

— Видях рисунката — рече домакинята, докато наместваше момиченцето върху хълбока си. — Казах ви всичко, което знам. И на вас, и на полицията.

— Знам. И съм убедена, че никак не е приятно постоянно да ви прекъсвам, вероятно сте затънали до гуша в работа. — Мел прекрачи взвода разпилени войничета, прегазени от мъничка пожарна кола. — Ала прозорците ви гледат точно към мястото, където изглежда е паркирал похитителят.

Госпожа О’Дел пусна момиченцето, което се заклатушка към телевизионния приемник и седна пред него.

— И какво от това?

— Човек няма как да не забележи колко чисти са прозорците ви. Най-чистите в целия блок. Отдолу направо блестят.

След комплимента госпожа О’Дел посмекчи киселото си изражение.

— Гордея се с дома си. Вярно, разхвърляно е, ама как да е подредено с тези две малки деца! Но не понасям мръсотията. Особено пък мръсни прозорци. А тук е такъв прахоляк!

Домакинята взе кърпата за прах, увиснала от задния джоб на късите й панталони, и забърса масата.

— А колко често миете прозорците?

— Всеки месец.

— Наистина виждате като на длан целия квартал.

— Нямам време да шпионирам съседите.

— Сигурно. Обаче понякога вероятно забелязвате, без да искате, едно — друго.

— Е, не съм сляпа. Видях как онзи тип се навърта около блока. Вече ви казах. Слезе от колата и започна да обикаля. И двата дни — добави госпожа О’Дел.

— И двата дни ли?

— Ами в деня, когато мих прозорците, и в деня, когато прах пердетата. Но изобщо не се усъмних. Не си падам по клюките.

— Дума да няма. А помните ли кои точно дни го забелязахте?

— Както винаги, измих прозорците на първо число. След ден-два забелязах, че пердетата се чернеят, и ги откачих да ги изпера. Тогава пак го видях на отсрещния тротоар, разхождаше се напред-назад.

— Дейвид Мерик бе отвлечен на четвърти май.

Госпожа О’Дел пак се свъси и погледна децата. Доволна, че се карат и не им обръщат внимание, добави:

— Знам. И както вече ви казах, сърцето ми се къса от мъка. Невръстно дете, отвлечено едва ли не от ръцете на майка си. Цяло лято не съм пускала Били сам навън.

— Не е нужно да познавате Роуз Мерик, за да знаете колко се измъчва. И вие сте майка.

Жената се трогна, Мел го забеляза по насълзените й очи.

— Много ми се иска да помогна. Ала не съм видяла нищо друго. Единственото, което си спомням, е как си помислих, че кварталът би трябвало да е безопасен. На какво прилича това, да те е страх да пуснеш децата да поиграят и да си на тръни, че някой може да ги отвлече.

— Да, наистина, тръпки да те побият! А представяте ли си какво им е на Роуз и Стан Мерик — да се чудят дали някога отново ще видят сина си? Някой е отвлякъл с автомобил Дейвид, госпожо О’Дел. Някой, който е паркирал точно под вашите прозорци. Може би тогава не сте обърнали внимание, но ако за миг се замислите и се опитате да си припомните… Сигурно сте забелязали колата, нещо, по което тя да се отличава…

— Онази бричка ли? Изобщо не съм й обърнала внимание.

— Черна ли беше? Или може би червена?

Госпожа О’Дел сви рамене.

— Беше потънала в прах. Може да е била и кафява, и зелена, как да види човек под пластовете мръсотия?

— А номерата сигурно не бяха на нашия щат? — реши да рискува Мел.

След кратко колебание другата жена поклати глава.

— Не помня. Ала вероятно съм се запитала какво търси този тип тук. Когато човек работи, понякога мислите му блуждаят, та си рекох, че явно е дошъл на гости на някого и го чака да се прибере. После обаче ми хрумна, че не идва отдалеч, понеже колата бе регистрирана в нашия щат.

Мел се опита да не издава вълнението си.

— Като малка много обичах да си играя на тази игра. Пътувахме с мама често и тя все се опитваше да ме залъже с нещо. Нали знаете как се чувстват децата, когато пътуват с автомобил.

Госпожа О’Дел завъртя очи. За пръв път в тях проблесна нещо като развеселеност.

— О, да!

— Все се опитвах от буквите върху автомобилните номера да съставям думи. Или да измислям смешни имена.

— И ние правим същото с Били. Вече е големичък, втори клас е… Виж, момиченцето…

— Може би все пак сте забелязали какъв е номерът на колата, докато сте мили прозорците. Без изобщо да се замисляте…

Мел видя, че госпожа О’Дел се мъчи да си спомни. Бе издала устни и бе присвила очи. После махна нетърпеливо с кърпата за прах и отсече:

— Съзнанието ми е задръстено с куп къде-къде по-важни неща. Помня, номерът беше калифорнийски, но хич не ми беше до това, да си играя на игрички. Искам да ви помогна, наистина. Сърцето ми се къса за клетата жена и нейния съпруг. Ама ми е навик да си гледам работата и да не се занимавам с другите. Нямам какво повече да ви кажа, пък и имам да върша доста неща и се бавя.

Усетила, че се е изправила пред стена, Мел извади визитната си картичка.

— Ако си спомните нещо, каквото и да било за номера на автомобила, нали ще ми се обадите?

В този момент се чу гласчето на Били:

— Пишеше „КАТ“.

— Не прекъсвай другите, когато разговарят.

Малчуганът сви рамене и прокара пожарната количка по крака на сестра си, та да я погъделичка.

— Къде е пишело „КАТ“? — попита Мел.

— Ами на колата — отвърна Били и започна да имитира бученето на автомобил.

— Ти видя ли онази мръсна кафява кола долу? — продължи Мел и едва успя да възпре своята домакиня, която пак понечи да нахока сина си.

— Видях я, разбира се. Когато се върнах от училище, беше пред блока. Тогава ни прибираше майката на Фреди.

— Редуваме се да ги взимаме с колите — поясни госпожа О’Дел.

— Остави ме точно зад онзи автомобил. Не обичам да се прибирам с Фреди, защото само ме щипе.

— А поигра ли на играта с номерата, когато видя кафявата кола? — продължи да го подпитва Мел.

— Да, обичам да го правя, особено когато буквите образуват думи. Като „КАТ“.

— Сигурен ли си, че е същата кафява кола, за която става въпрос?

— Да, защото бе спряна пред блока цялата седмица, когато бе ред на майката на Фреди да ни прибира. Понякога бе паркирана от другата страна на улицата. После, щом дойде редът на мама, колата изчезна.

— А цифрите помниш ли, Били?

— Не ги обичам цифрите. Предпочитам буквите. „КАТ“ — повтори хлапето и погледна майка си.

Мел го целуна по оцапаната с шоколад уста.

— Много ти благодаря, моето момче!

 

 

Направо пееше, когато се върна в детективска агенция „Съдърланд“. Вече разполагаше с нещо. Вярно, знаеше само половината номер, и то от едно шестгодишно дете, но пак си беше нещо.

Включи телефонния секретар да прослуша записите и притича до кухнята да си вземе нещо безалкохолно. Самодоволно усмихната си каза, че именно така успява един детектив — като разследва внимателно всичко до най-дребните подробности. Не пречеше и да е упорит. Полицията надали се бе добрала до Били О’Дел, а дори и да го бе открила, едва ли щеше да погледне на него като на свидетел, на когото си заслужава да разчита.

Внимателно, педантично разследване, упоритост и… интуиция. Мел вярваше в интуицията, тя бе задължителна за един детектив. Ала нямаше нищо общо с разните там ясновидства.

Усмивката й стана подигравателна, понеже се сети за Себастиан. Е, беше налучкал портрета и колата. Може би, както бе убедена Мел, имаше познат в полицията, който му бе предоставил сведенията. Тя обаче нямаше нищо против да му натрие носа с информацията, до която се бе добрала.

Не че той бе чак толкова лош, помисли си Мел състрадателно. Беше се държал мило, докато предната вечер хапваха сандвичи. Изобщо не се бе опитал да я сваля отново, а и да го бе сторил, тя бе решена да пресече домогванията му из корен. Освен това не се бе правил и на важен.

Както обикновено в такива случаи, си бяха говорили главно за книги и филми. Но Себастиан й се бе видял интересен. Когато не се заяждаше, й говореше учтиво, с едва доловим ирландски акцент.

Акцент, който се бе усилил, докато той я бе целувал.

Подразнена, Мел тръсна глава. Нямаше намерение да си мисли за това. И преди я бяха целували, тя нямаше нищо против. Просто предпочиташе сама да избира времето и мястото.

И ако никога дотогава не бе реагирала по този начин, причината бе, че Себастиан я бе изненадал.

Ала това нямаше да се повтори!

Всъщност, както вървяха нещата, занапред Мел нямаше да има нужда от тъпите му бабини деветини. Тя имаше един-двама познати в полицейския отдел, издаващ регистрационните номера на автомобилите, щеше да им каже данните, с които разполага, и…

Мислите й бяха прекъснати от гласа на Себастиан, прозвучал от записа на телефонния секретар:

— Съжалявам, Съдърланд, че съм те изтървал. Сигурно си отишла да търсиш улики.

Мел направи кисела физиономия. Веднага си призна, че реакцията й е детинска. Но как иначе да реагира при този присмех в гласа му?

— Реших, че сигурно ще проявиш интерес към новата информация, която мога да ти съобщя. Работих с колата. Лявата задна гума е съвсем изтрита, а това би могло да създаде големи главоболия на нашето приятелче, понеже резервната му гума е спукана.

— Чакай да си почина, Донован — промърмори тя.

Изправи се, решила да изключи телефонния секретар и записания върху него глас.

— А, между другото, автомобилът е с калифорнийска регистрация. КАТ 2544.

Мел зяпна от почуда, пръстите й застинаха върху бутона.

— Рекох си, че сигурно ще сътвориш детективските си магии, ако ти дам тази сламка. Дръж ме в течение, ако откриеш нещо, нали обещаваш, любов моя? Довечера ще си бъда вкъщи. Наслука, Мери-Елън!

— Ах, гадняр… — изсъска през зъби тя и изключи секретаря.

 

 

Тази работа не й харесваше. Не й харесваше никак, ала въпреки това Мел превключи на по-ниска предавка и подкара нагоре по тесния изровен път, водещ към къщата на Себастиан. Изобщо не вярваше, че бе успял чрез ясновидство да отгатне регистрационния номер, но тъй като й бе дал „сламката“, се бе почувствала длъжна да я провери.

Когато изкачи пътя с колата, бе разкъсвана между ентусиазма, че бе напреднала толкова много с разследването, и раздразнението, че й се налагаше отново да се среща с Донован. Обеща си да говори само по работа, докато паркираше между мотоциклета марка „Харлей Дейвидсън“, който сякаш беше с напращели мускули, и микробуса последен модел.

Изкачи стълбите и почука припряно на вратата. Чукчето представляваше месингова фигурка на озъбен вълк. Заинтригувана, тя го повъртя в ръцете си, докато чакаше. След като не й отвори никой, направи онова, което й се стори най-естествено. Надзърна през прозорците.

В пищно обзаведената всекидневна от едната страна и във внушителната библиотека от другата нямаше жива душа. Стига да й позволяваше съвестта, щеше да се обърне и да си тръгне. Обаче стореше ли го, щеше да прояви страхливост и дребнавост. Ето защо слезе по стълбите и заобиколи къщата.

Съгледа Себастиан, който стоеше в оградено пасище и прегръщаше тъничка блондинка в тесни джинси. Двамата се смееха задушевно, точно както се бяха прегърнали. Мел усети как моментално я облива топла вълна. Беше й все едно дали Себастиан си има гадже. Негова работа, ако ще, да държи и цял харем! Това си беше негова работа.

Но фактът, че предния ден се бе целувал като обезумял с една жена, а сега се натискаше с друга, й разкри що за човек бе той.

Мръсник.

Ала тя реши да се държи, както подобава на професионалистка. Пъхна ръце в джобовете си и закрачи през моравата към проядената от природните стихии ограда.

— Здравей, Донован!

Двамата — и мъжът, и жената — се обърнаха. Мел видя, че момичето бе не само русо и стройно, но и миловидно. Направо красиво — с ведри сиви очи и прелестна пълна уста, вече извита в усмивка. Мел се почувства досущ помияр, озовал се до лъскаво чистокръвно куче. Свъсена, забеляза, че Себастиан изшушука нещо на жената и я целуна по гладкото слепоочие, а после дойде и се облегна на оградата.

— Напредваш ли, Съдърланд?

— Получих съобщението.

— Сигурно, щом си тук. Ана, това е Мел Съдърланд, частен детектив. А това, Мел, е Анастасия Донован. Моя братовчедка.

— Приятно ми е да се запознаем — протегна й ръка Ана, когато Мел дойде при оградата. — Себастиан ми разказа за случая, който разследвате. Дано час по-скоро намерите детето.

— Дано! — отвърна Мел и пое ръката й. В допира, в гласа на младата жена имаше нещо, вдъхващо такова спокойствие, че напрежението веднага се разсея. — Вече напредвам.

— Майката и бащата сигурно са изпаднали в ужас.

— Уплашени са, обаче се държат.

— Убедена съм, по-леко им е, когато знаят, че се опитва да им помогне човек, който държи толкова много на детето.

Ана отстъпи крачка назад. Съжаляваше, че не може да стори нещо, за да помогне. Ала подобно на Себастиан бе научила, че не е слънце, та да огрее всички.

— Вероятно имате работа — добави тя.

— Не искам да ви прекъсвам — рече Мел и стрелна с очи Себастиан, после погледна над рамото му към конете, застанали наблизо. Върху лицето й в миг се изписа наслада. — Ще ви отнема само минута.

— Не се притеснявайте, тъкмо си тръгвах — възрази Ана и прескочи оградата грациозно като кошута. — Утре вечер на кино ли сме, Себастиан?

— Чий ред е?

— На Моргана. Гледали й се убийства, та ще ходим на трилър.

— Хайде, до утре! — Той се наведе и пак я целуна през оградата. — Благодаря за цветята.

— Удоволствието беше мое. Пък намини някой път. Радвам се, че се запознахме, Мел.

— Аз също — отвърна тя и вдигна косата от очите си, за да изпроводи с поглед Анастасия, която прекосяваше моравата.

— Красива е, нали? — рече ведро Себастиан. — И то не само външно, но и по душа.

— Не сте ли прекалено близки за братовчеди?

— Да, близки сме — подсмихна се той. — Ние с Ана и Моргана сме израсли заедно — тук и в Ирландия. Пък и когато имаш с някого нещо общо, което не се вмества в така наречените норми, гледаш да си по-често с него.

Мел вдигна вежда и пак се извърна към него.

— Какво, да не твърдиш, че и тя е ясновидка и медиум?

— Не съвсем. Притежава по-различна дарба. — Себастиан се пресегна и също отмести кичурите коса от очите на Мел. — Ала нали не си дошла да обсъждаш роднините ми…

— Не. — Тя се дръпна лекичко, така че той да не я стига, и се помъчи да измисли как да му благодари, без да се унижава. — Проверих информацията за регистрационния номер. Вече знаех половината от него, когато получих съобщението.

— Виж ти!

— Открих свидетел. — Изобщо нямаше намерение да споделя с колко мъки се бе добрала до тези три буквички. — После се обадих в полицейския отдел, където издават регистрационните номера, и един мой познат ми съобщи, че колата се води на някой си Джеймс Т. Паркланд с адресна регистрация в Джеймсбърг. — Мел сложи крак върху една от дъските в долния край на оградата и се облегна на нея, а вятърът разроши косата й. Обичаше миризмата на коне. Успокояваше се, докато ги гледаше. — Отскочих с колата дотам. От нашия човек ни вест, ни кост. Хазяйката се оказа бъбрива — не бил й платил наема за два месеца.

Кобилата дойде при оградата и побутна с муцуна рамото на Мел. Младата жена вдигна по инерция ръка и я погали по гладката бяла муцуна.

— Та въпросната дама ми съобщи доста неща за Джими. Вечно се забърквал в някакви каши. Както се изрази жената, инак бил красив, но бил голям прахосник. Ала все успявал да намери отнякъде пари колкото за бира. Хазяйката твърди, че се интересувала от него от чисто майчински подбуди… но нещо ми подсказва, че отношенията им не са били чак толкова платонични. Защо иначе ще се пеняви така?

— Заради наема за двата месеца — припомни Себастиан, като я гледаше как милва кобилата.

— Да, да, друг път, бълваше змии и гущери, точно като жена, която са зарязали.

Той отметна глава — вярваше на интуицията й.

— И заради това си изплака душата, още повече, че намери в мое лице състрадателна слушателка. Нашият човек си падал по хазарта. Залагал главно на конни надбягвания, ала често играел и комар. Напоследък съвсем го бил закъсал, почнали да го посещават разни типове. — Мел стрелна с очи Себастиан. — От ония със счупените носове и издутите от кобури сака. Попритиснал клетата женица да го финансира, тя обаче го излъгала, че била останала без пукнат цент. После Джими се изцепил, че знаел как да се измъкне веднъж завинаги от безпаричието. Последните няколко дни, преди да духне, бил много нервен, не го свъртало на едно място. А после — дим да го няма. Жената го видяла за последен път седмица преди отвличането на Дейвид.

— Интересна история.

— Поне имам откъде да започна. Реших, че и ти ще искаш да я узнаеш.

— И какво ще предприемеш оттук нататък?

— Колкото и да ми е неприятно, разправих всичко и на местните ченгета. Колкото повече хора търсим онзи негодник, Джими, толкова по-добре.

Себастиан прокара ръка по хълбока на Психея.

— На другия край на страната е, но още не е избягал в чужбина.

— Да, и аз предположих, че…

— Не е нужно да предполагаш нищо — отсече той и впери в нея хипнотизиращите си очи. — Аз знам със сигурност. Нашият човек обикаля Нова Англия, на тръни е и не смее да отседне някъде за по-дълго.

— Слушай, Донован…

— Докато претърсваше стаята му, направи ли ти впечатление, че дръжката на второто чекмедже в шкафа е разхлабена?

Мел го бе забелязала, ала не отвърна нищо.

— Това, което ти казвам, не са бабини деветини — рече припряно младият мъж. — Искам да открием детето, и то възможно най-бързо. Роуз губи надежда. Отчая ли се съвсем, нищо чудно да предприеме нещо крайно.

Внезапен страх стисна с костеливи пръсти гърлото й.

— За какво намекваш?

— Знаеш за какво. Използвай влиянието, което имаш. Погрижи се полицията във Върмонт и Ню Хемпшир да потърси този негодник. Сега се придвижва с тойота. Червена. Със същия регистрационен номер.

На Мел й се щеше да отхвърли тази информация като неправдоподобна, но нещо я възпря.

— Ще отида при Роуз.

Още преди да се бе отдалечила от оградата, Себастиан я хвана за ръката.

— Преди час-два разговарях с нея по телефона. Още известно време ще се държи.

— Нали ти казах да не я закачаш!

— Ти си имаш свой стил на работа, аз — мой — рече той и стисна дланта й. — Роуз имаше нужда някой да й вдъхне малко смелост, съвсем мъничко, колкото да издържи още една нощ, при положение че креватчето на сина й продължава да е празно. Аз я насърчих.

Тя изпита нещо към Себастиан, нещо, толкова близко до собствените й страхове и отчаяние, че омекна.

— Може би си постъпил добре. Нямам право да те спирам. Обаче ако си прав, че Паркланд е в Нова Англия…

— Е, тук те изпреварих — усмихна се младият мъж, вече по-спокоен. — И това не ти дава мира.

— Не може да ти се отрече, че работиш бързо. — Мел се подвоуми, сетне въздъхна дълбоко и реши да изплюе камъчето. — Звъннах на един свой познат в Джорджия.

— Виж ти, доста връзки си имала, Съдърланд.

— Близо двайсет години съм обикаляла страната. Както и да е. Та там познавам един адвокат и той ме свърза с частен детектив, на когото имал вяра. От колегиални чувства е готов да ми съдейства.

— Означава ли това, че приемаш факта, че Дейвид е в Джорджия?

— Това означава, че не искам да рискувам. Ако бях сигурна, щях да ида лично.

— Когато се увериш и тръгнеш, ще дойда с теб.

— Нямам нищо против.

Тя си помисли, че тази вечер не може да стори нищо повече. Но началото бе добро. Волю-неволю трябваше да признае, че откакто се бе появил Себастиан, имаше напредък.

— И това ли е основното ти занимание? Ясновидството, де…

Той се усмихна. Мел си беше такава — държеше да намери логично обяснение на необяснимото.

— Е, не съвсем. Онова, за което говориш, е шестото чувство, което в една или друга степен притежават повечето хора, макар и да предпочитат да го пренебрегват. Онези кратки проблясъци на прозрение, на предчувствия, на усещането, че вече си изживявал нещо, което ти се случва в момента.

Тя искаше нещо по-осезаемо, по-логично, ала се съмняваше, че ще го получи.

— Звучи ми доста странно.

— Хората често се плашат от онова, което им се вижда странно. Има исторически периоди, когато са се страхували толкова много от необяснимото, че са бесели, давели и изгаряли на кладата онези, които са им се стрували по-различни. — Себастиан се взря съсредоточено в нея, без да маха ръката си от нейната върху оградата. — Ама ти не се страхуваш, нали?

— От теб ли? — засмя се Мел веднага. — Не, не се страхувам от теб, Донован.

— Внимавай да не се уплашиш, преди да сме приключили — предупреди той сякаш самия себе си. — Ала често имам чувството, че е за предпочитане да живея в настоящето, каквото и да знам за бъдещето.

Тя разкърши пръсти и насмалко да извика от внезапната топлина, която сякаш отскочи от дланта му и се разля по ръката й. Лицето му обаче остана спокойно.

— Обичаш конете.

— Моля? — Притеснена, Мел дръпна ръка. — А, да, разбира се. Защо да не ги обичам?

— А яздиш ли?

Тя сви рамене. Вече не усещаше топлината, ала имаше чувството, че бе държала дланта си прекалено близо до пламъка на свещ.

— Навремето яздех. Но от доста години не съм се качвала на кон.

Себастиан не каза нищо, жребецът обаче отметна като по сигнал глава. Дойде в лек тръс при оградата и удари копито в пръстта.

— Този хубавец ми изглежда доста необуздан — отбеляза Мел, ала въпреки това се засмя и се пресегна да го докосне. — Знаеш, че си красив, нали?

— Понякога е много див — съгласи се Себастиан. — Но стига да поиска, може да е кротък и като агънце. След няколко седмици Психея ще се ожреби и не бива да я яздим. Ако искаш, направи едно кръгче с Ерос.

— Е, някой друг път. Време е да си тръгвам — рече тя и отпусна ръка, преди да се бе поддала на изкушението.

Той кимна, също преборил се с изкушението да я покани да остане, да остане с него.

— Браво на теб, откри за нула време Паркланд.

Мел бе изненадана от комплимента и поруменя.

— Не беше кой знае колко сложно. Виж, наистина ще си свърша добре работата, ако успея да открия Дейвид.

— Съдърланд, какво ще кажеш за киното?

— Моля? — примига тя.

— Попитах те за киното. — Себастиан се наклони съвсем леко към нея. Мел не можеше да обясни защо това негово движение й се бе сторило толкова застрашително. И така вълнуващо. — Утре вечер — допълни младият мъж — ще ходим с братовчедките ми на кино. Според мен моите роднини вероятно ще ти бъдат интересни.

— Не съм от най-общителните.

— Струва си да опиташ. — Той прескочи оградата с лекота като Ана, ала този път Мел имаше чувството, че гледа не кошута, а вълк. Сега, когато вече не ги делеше оградата, усещането, че бе застрашена, и вълнението й станаха още по-големи. — Само час-два, колкото да се поразсееш. А после можем да отидем двамата някъде.

— Ако ще ми говориш с недомлъвки, няма да стигнем доникъде.

— Вярвай ми… — Себастиан обхвана с длан бузата й. Тя усети пръстите му като крилцата на пеперуда, но не намери сили да се дръпне. — Една вечер, прекарана със семейство Донован, ще ни дойде добре и на двамата.

Мел знаеше, че заговори ли, гласът й ще трепери, и прокле заради това Себастиан, който продължаваше да държи длан върху бузата й.

— Вече съм решила, че нищо, свързано с теб, няма да е добро за мен.

Той се усмихна и си помисли колко нежна бе кожата й на вечерната светлина, колко прелестни бяха очите й от предпазливостта, проблясваща в тях.

— Каня те на кино, Мел, не ти правя предложение като онова, каквото днес сутринта си позволи да ти направи самотникът на третия етаж в блока на Роуз.

Тя се сепна и отстъпи крачка назад. Себастиан и този път бе налучкал правилно.

— Това пък откъде го разбра?

— Ще мина да те взема за прожекцията в девет. И може би ще ти обясня. — Той вдигна ръка, преди Мел да му бе отказала. — Одеве твърдеше, че не те е страх от мен, Съдърланд. Докажи го.

Бяха се хванали в капан. И тя разбираше, че и двамата го съзнават.

— Обаче ще си платя билета. Това не е любовна среща.

— Естествено, че не е.

— Тогава ще дойда. До утре вечер! — Младата жена направи една крачка, после се обърна. Усещаше, че й бе по-лесно да мисли, когато не гледаше Себастиан в лицето или в търпеливите развеселени очи. — Хайде, ще се видим!

— Да — прошепна той. — При всички положения ще се видим.

Докато я изпровождаше с поглед, усмивката му бавно помръкваше. Не, наистина не й бе определил любовна среща. Съмняваше се, че във връзката им щеше да има нещо толкова просто като среща. А колкото и да му бе притеснено от тази мисъл, бе сигурен, че връзка ще има.

Докато бе държал ръката на Мел малко преди тя да я дръпне заради внезапно облялата я топлина, бе получил видение.

Двамата стоят в сетните розови лъчи преди залез-слънце. Кожата й под дланите му наподобява узряла праскова. В очите й проблясва страх и още нещо, по-силно от страха. През отворените прозорци се чува как нощните същества се размърдват, отекват тайнствените песни на мрака.

Себастиан бе видял къде са били. И къде ще бъдат, колкото и да се съпротивляват.

Свъсен, се извърна и се взря в широкия прозорец, озарен от гаснещата слънчева светлина. Зад прозореца бе леглото, на което той спеше и сънуваше. Леглото, което още преди да е свършило лятото, щеше да споделя с Мел.