Нора Робъртс
В плен на магията (2)

Първа глава

Присъни й се мъж, който копнее за нея. Виждаше го съвсем ясно, сякаш наяве, как отпуснал ръце покрай хълбоците, стои край широк тъмен прозорец. Лицето му бе много напрегнато. А очите… Те бяха толкова дълбоки и неумолими! Сиви, помисли си тя, докато се мяташе насън. Но изпъстрени със синьо. В един момент цветът им бе като на скалите високо в планината, в друг — като на спокойната вода на прелестно езеро.

Странно, тя знаеше, че лицето му е напрегнато, а не го виждаше. Единственото, което виждаше, бяха неговите очи — толкова красиви, ала и вдъхващи смут.

Знаеше и че мъжът си мисли за нея. И не само си мисли, а и я вижда. Сякаш се бе доближила от другата страна на широкия прозорец и бе застанала пред него. Кой знае защо бе сигурна, че стига да поиска, стига да вдигне ръка, пръстите й ще проникнат през стъклото и ще намерят пръстите на мъжа.

Но тя не искаше да го прави. Мяташе се в леглото и бълнуваше. Дори насън Мел Съдърланд предпочиташе да не се занимава с алогичното. Животът си имаше свои правила, основни правила. И тя бе твърдо убедена, че е за предпочитане да ги спазваш.

И така, не се опита да докосне стъклото на прозореца и мъжа. Претърколи се в кревата и почти запокити възглавницата на пода, та да се отърси от съня.

Той се стопи и с облекчение, ала и малко разочарована, Мел отново заспа.

 

 

Няколко часа по-късно, запратила съня в подсъзнанието си, тя се събуди рязко от оглушителния звън на будилника върху нощното шкафче. Удари го вещо, та да спре да звъни. Нямаше опасност да се успи. Съзнанието й бе не по-малко дисциплинирано от нейното тяло.

Младата жена седна в леглото, прозина се широко и прокара пръсти през гъстата си, разрошена тъмноруса коса. След миг прогони съня от очите си, яркозелени като мъх — беше ги наследила от баща си, когото не помнеше — и се вторачи в намачканите чаршафи.

Докато изпружваше крака, се сети за кошмарния сън. Е, чудо голямо! Предстоеше й тежък ден, то оставаше да спи като къпана! Мел въздъхна тежко, взе от пода чифт къси панталони, обу ги и пусна над тях тенис фланелката, с която бе спала. След пет минути вече бе навън, в свежата утрин, за всекидневния си петкилометров крос.

Прати въздушна целувка на входната врата на къщата. Живееше тук от четири години, а още не можеше да повярва, че бе нейна.

Е, не беше палат. Малка белосана постройка, сгушена между обществената пералня и кантората на счетоводна фирма, която тепърва се утвърждаваше. Но на нея не й трябваше повече.

Не обърна внимание на мъжа, който я подмина с автомобила си и подсвирна при вида на дългите й, стройни мускулести крака. Тя тичаше всяка сутрин не за да е хубава, а защото така тренираше ума и тялото си. Позволеше ли си да се отпусне, един частен детектив рискуваше да си навлече неприятности. И да остане без работа. А Мел не искаше нито едното, нито другото.

Беше август, в Лос Анджелис сигурно беше страшен пек. Ала тук, в Монтърей, бе вечна пролет. По всяко време на годината въздухът бе свеж като розова пъпка.

Още бе рано и нямаше движение. Тук, в центъра на града, бе малко вероятно да срещне и други, излезли да потичат за здраве. Щеше да е по-различно, ако бе отишла на някой плаж. Но тя предпочиташе да тича сама.

През първия километър и половина гледаше да не мисли за нищо и само да наблюдава. Някакъв мъж лежеше по лице върху тревата в парка. После седна, протегна се и включи транзистор. Мел реши, че сигурно е студент, тръгнал да обикаля на автостоп страната — младежът беше с раница, върху джоба, на която се мъдреше американският флаг… Косата му беше кестенява.

Младата жена долови миризмата на хляб откъм фурната. Приятна миризма на мая. И на рози. Дърветата прошумолиха леко от повея на утринния вятър. Ако малко се съсредоточеше, щеше да усети и мириса на морето.

Беше й приятно, че се чувства силна, че сама се оправя в живота. Беше й приятно, че познава тези улици, че може да остане тук. Че майка й няма да я кара пак да се прекачват по очуканите среднощни влакове само защото така й е хрумнало.

„Време е да тръгваме, Мери-Елън! Да потегляме. Не знам защо, обаче ми се струва, че този път трябва да заминем на север.“

И те тръгваха — Мел и майка й, която тя обожавайте, но която бе по-голямо дете от момиченцето, което слагаше да седне на опърпаната предна седалка до себе си. Фаровете на автомобила озаряваха пътя отпред — пътя към поредния нов град, ново училище, нови хора.

Ала никъде не се заседяваха достатъчно дълго. След някой и друг месец майка й пак не я свърташе на едно място и те отново поемаха на път.

И защо ли на Мел все й се бе струвало, че бягат?

Но всичко това вече бе приключило. Сега Алис Съдърланд разполагаше с удобна каравана — Мел имаше да я изплаща още цели две години и четири месеца — и бе на седмото небе от щастие, че може да се мести от щат на щат и от приключение на приключение.

Колкото до Мел, тя вече не пътуваше непрекъснато. Вярно, Лос Анджелис не й бе харесал, ала там бе разбрала какво означава „да пуснеш корени“. Бе работила две отчайващи и много поучителни години в Полицейското управление на Лос Анджелис. Две години, през които бе проумяла, че е орисана да разследва престъпления, колкото и неприятно да й бе да пише квитанции за глоби за неправилно паркиране и да попълва формуляри.

После се бе преместила на север и бе отворила детективската агенция „Съдърланд“. Пак попълваше формуляри — цели купчини — затова пък знаеше, че са нейни.

Пробяга половината разстояние, обърна се и затича в обратната посока. Както винаги й беше приятно, че тялото й откликва на мига. Невинаги беше така — като малка бе доста недодялана, прекалено висока, с щръкнали, вечно изподрани лакти и колене. Отне й доста време и дисциплина, но сега, на двайсет и осем години, владееше напълно движенията си. Не съжаляваше, че е толкова слаба — така бе по-удобно. Колкото до дългите й източени нозе, заради които навремето й бяха викали „Кокилите“ и „Върлината“, сега те бяха силни като на спортистка и — както Мел си признаваше тайничко — заслужаваха човек да ги погледне втори път.

В този миг се разплака бебе — припрян, нетърпелив звук, долетял от някой отворен прозорец в съседния жилищен блок. От ведрото й настроение не остана и следа.

Бебето! Бебето на Роуз. Сладкият розовобузест Дейвид!

Тя продължи да тича. Навикът й бе прекалено силен, та да го наруши. Но съзнанието й се изпълни с образи.

Роуз, безобидната, вечно усмихната Роуз с нейната къдрава рижа коса. Колкото и да бе сдържана по характер, Мел бе безсилна да отхвърли приятелството й.

Роуз беше сервитьорка в едно италианско ресторантче на две пресечки от канцеларията на Мел. Докато ядеше спагети или пиеше капучино, тя често си бъбреше за едно — друго с келнерката — всъщност говореше главно Роуз. Мел още помнеше как се бе възхищавала колко чевръсто младата жена прибира, въпреки напредналата си бременност, таблите. Помнеше и как Роуз бе споделила с нея, че те със Стан са много щастливи, задето ще си имат дете.

Поканиха я дори на кръщене и макар тя да се бе опасявала, че ще се чувства неудобно, с радост бе слушала как гостите ахкат и охкат при вида на мъничките дрешки и плюшените играчки. Стан, срамежлив и сериозен, също й бе станал симпатичен.

Когато преди осем месеца се роди Дейвид, Мел отиде в родилния дом. Докато гледаше през стъклените прегради новородените, които спяха, деряха се от плач или бърчеха нослета, разбра защо хората се молят, жертват се и копнеят да имат деца. Те бяха толкова съвършени. И прелестни.

Тръгна си, щастлива за Роуз и Стан. И по-самотна от когато и да било.

Беше й станало навик да се отбива у тях с по някоя играчка за невръстния Дейвид. За да си поиграе с него един час. Направо се бе влюбила в малчугана, ето защо изобщо не се притесняваше да изразява възторга си от първото му зъбче или от това, че бе пропълзял.

После онова ужасно телефонно обаждане отпреди два месеца. Гласът на Роуз, писклив и почти нечленоразделен.

— Няма го! Няма го! Няма го!

Мел измина за рекордно време разстоянието от детективската фирма до апартамента на Мерикови. Полицията вече бе идвала. Стан и Роуз седяха вкопчени един в друг на дивана като корабокрушенци насред разбунено море. И двамата плачеха.

Дейвид го нямаше. Някой го бе отвлякъл, докато си спял в кошарката, сложена на сянка при задната врата на партерния апартамент.

Оттогава бяха минали два месеца, а кошарката още си стоеше празна. Онова, което Мел бе усвоила, на което я бяха научили нейните колеги в полицията и което й подсказваше инстинктът, не й помогна да намери Дейвид.

Сега Роуз искаше да опита още нещо — толкова абсурдно, че Мел щеше да се изсмее, ако не бе забелязала ледения отблясък в обикновено ведрите очи на своята приятелка. Роуз не обръщаше внимание на думите на мъжа си, на съветите на полицията и Мел. Бе готова на всичко, само и само да си върне детето.

Да иде дори на ясновидец.

 

 

Докато пътуваха с малкия очукан автомобил на Мел към Бит Сър, тя се опита за последен път да вразуми Роуз.

— Безпредметно е да ме разубеждаваш — пророни приятелката й тихо, ала в гласа й отново прозвучаха металните нотки, появили се преди два месеца. — Стан вече опита.

— Защото и двамата те обичаме. И не искаме още веднъж да гледаме как удряш на камък и страдаш.

Роуз бе едва двайсет и три годишна, но се чувстваше стара като морето, ширнало се под тях. Стара като морето и непоклатима като скалите, възправили се като стена.

— Да страдам ли? Вече нищо не може да ме накара да страдам. Знам, че ме обичаш, Мел, знам и че прекалявам, задето те моля да биеш толкова път. Мислиш, че това са бабини деветини, сигурно си и обидена — все пак правиш всичко по силите си да намериш Дейвид. Обаче съм длъжна да опитам. Длъжна съм да опитам всичко.

Известно време Мел мълча, засрамена, че наистина се чувства засегната. Беше професионалистка, разбираше си от работата, а ето, че бяха тръгнали по баячи! Ала не тя бе загубила детето си! Не тя гледаше всеки божи ден празната кошарка.

— Ще намерим Дейвид, Роуз! — Мел свали ръка от тракащата ръчка за скоростите и стисна премръзналите пръсти на приятелката си. — Заклевам ти се!

Роуз не отговори, само кимна, извърна се и се вторачи в отвесните зъбери. Ако не откриеха нейното момченце, и то час по-скоро, тя просто щеше да се качи на скалите и да се махне веднъж завинаги от този свят.

 

 

Той знаеше, че идват. Но не защото бе ясновидец. Просто бе вдигнал телефонната слушалка и бе чул треперливия умолителен глас на жената. И още се проклинаше за това. Уж бе уредил да не вписват телефонния му номер в указателя. Уж бе сложил телефонен секретар, в случай че някой все пак успее да научи телефона му.

И въпреки това бе вдигнал слушалката. Просто бе усетил, че е длъжен да го стори. И сега знаеше, че идват, и бе решил, че за каквото и да го молят, ще ги отпрати.

Беше капнал от умора. Тъкмо се бе върнал в своята къща, при своя живот след трите смазващи седмици в Чикаго, където бе помогнал на полицията да заловят човека, наречен доста сполучливо от журналистите — Изкормвача от Саут Сайд.

И бе видял неща, които се надяваше да не зърва никога повече.

Себастиан отиде при широкия прозорец с изглед към хълмистата морава, живописния алпинеум и отвесните скали, спускащи се право към дълбокото море.

Харесваше тази невероятна гледка, опасния склон, бушуващото море, дори лентата на тесния път, прокопан сред камънака, за да докаже колко силни са волята на човека и решимостта му да върви все напред и напред.

Ала най-много му харесваше, че бе далеч от света и така можеше да се откъсне поне за малко от онези, които напираха да нахлуят не само в неговия дом, но и в мислите му.

Някой обаче бе скъсил това разстояние и вече бе нахълтал — Себастиан се питаше какво ли значи това.

Предната нощ бе сънувал, че стои тук, точно на това място. Обаче от другата страна на стъклото имаше жена — жена, за която той копнееше до смърт.

Ала бе толкова уморен, толкова смазан, че не намери сили да се съсредоточи. И образът на жената се бе стопил.

И слава богу! Единственото, за което той наистина копнееше, бе да си отспи, да помързелува няколко дни, да се позанимава с конете и фирмите си, да се срещне със своите братовчедки.

Роднините му липсваха. Отдавна не си бе ходил в Ирландия, за да се види с майка си и баща си, с лелите и чичовците си. Братовчедките му бяха по-наблизо, на няколко километра по криволичещия, обграден със скали път, но на Себастиан му се струваше, че не е бил с тях не от няколко седмици, а от години.

Моргана бе доста наедряла заради бременността — чакаше дете. Не, деца. Той се подсмихна и се запита дали братовчедка му знае, че ще роди близнаци.

Анастасия сто на сто знаеше. Тя бе ненадмината в познанията си за лечителството и народната медицина. Но Ана не би казала нищо, ако Моргана не я попиташе направо.

Себастиан искаше да ги види. Веднага. Щеше му се да прекара малко време и с мъжа на Моргана, Наш, макар и да знаеше, че той бе погълнат от новия си сценарий. Идеше му да се метне на мотоциклета, да отпраши към Монтърей и да се гмурне сред познатото и познатите. Би дал всичко на света, само и само да не среща двете жени, които точно в този момент поемаха нагоре по хълма към къщата му, за да му се натрапват със своите молби, желания и отчаяние.

Обаче нямаше избор.

Беше си егоист и никога не го бе отричал. Ала въпреки това съзнаваше отговорностите, които вървяха ръка за ръка с неговата дарба.

Не можеш да казваш на всекиго „да“. Правиш ли го, нищо чудно да полудееш. Понякога казваш „да“ и после виждаш, че не си в състояние да сториш нищо. Това си бе съдба. Друг път ти иде да откажеш, без да си съвсем наясно защо. Но се случва твоите желания изобщо да не се покриват с онова, което си длъжен да направиш.

Това също беше съдба.

Себастиан се страхуваше, че и сега става въпрос за един от случаите, когато неговите желания нямат никакво значение.

Още преди да бе видял колата, я чу да пърпори нагоре по хълма. За малко да се усмихне. Къщата му бе откъсната от света, високо в планината и тесният изровен път към нея не бе от най-гостоприемните. Дори един ясновидец има правото от време на време да се усамотява. Съгледа автомобила, приличен на размазано сиво петно, и въздъхна. Колкото по-бързо отпратеше жените, толкова по-добре.

Излезе от спалнята и отиде по стълбите на долния етаж. Беше широкоплещест, снажен и висок близо метър и деветдесет. Носеше черната си коса артистично отметната назад, така че тя закриваше яката на памучната му риза. Беше се постарал изражението върху лицето му да е учтиво, ала непроницаемо. Волевата изпъкнала челюст — наследство от неговите предци, келтите, бе потъмняла от слънцето, на което той обичаше да се пече.

Докато слизаше по стълбата, прокара длан по приличащото на свила дърво на парапета. Имаше слабост към повърхностите, и гладките, и грапавите. Аметистът върху пръстена му проблесна ослепително.

Вече стоеше на входната врата, когато колата изпъпли до къщата и Мел се пребори с изненадата, обзела я при вида на причудливата постройка от дърво и стъкло, която Себастиан наричаше свой дом. Тя създаваше впечатлението, че някой малчуган бе нахвърлял кубчета, които бяха паднали както дойде, за да образуват великолепна фигура. Това си помисли Мел, докато слизаше от колата — веднага я удари силният мирис на цветя, коне и морски бриз.

Себастиан се взря за миг в нея и присви очи. Понамръщи се едва забележимо и премести поглед върху Роуз.

— Вие ли сте госпожа Мерик?

— Да, господин Донован. — Роуз усети как на гърлото и засяда буца и тя още малко, и ще се задави от ридания. — Много мило от ваша страна, че ме приехте.

— Не знам дали е мило — отвърна той и докато разглеждаше жените, пъхна палци в предните джобове на джинсите си.

Роуз Мерик бе облечена в синя рокля с проста кройка, която й висеше на хълбоците. Явно напоследък бе отслабнала. Беше се постарала да се гримира, но ако се съдеше по блясъка в очите й, гримът нямаше да издържи дълго.

Себастиан се опита да надмогне съжалението, което изпита към нея.

Другата жена изглежда нехаеше за външния си вид, от което само ставаше по-интересна. Подобно на него, бе с джинси и ботуши, при това доста износени. Някога червената й фланелка, пъхната в колана на панталона, бе избеляла от пране. Жената не бе гримирана, не носеше и бижута. Той виждаше ясно, точно както цвета на косата и очите й, че идваше при него твърде предубедена.

„Костелив орех, няма що…“ Опита се да отгатне как се казва и бе удавен във вихрушка от чувства, от което разбра, че и тя като Роуз Мерик бе доста объркана.

Роуз вече вървеше към него. Себастиан се мъчеше да не се поддава на емоциите, ала усети, че губи. Жената се бореше с парливите сълзи, които, както усети домакинът, извираха право от сърцето й.

Нищо на този свят не обезсърчава един мъж повече от смелата жена.

— Няма да ви отнема много време, господин Донован. Искам само…

Още преди Роуз да бе изрекла думите, Мел застана до нея и стрелна Себастиан с поглед, в който се четеше всичко друго, но не и дружелюбност.

— Ще ни поканите ли вътре, или само ще…

Обаче и тя не се доизказа. Ала не защото и на нея й се плачеше, а понеже бе смразена.

Смразена от очите му. Известно време мислеше единствено за тях, при това толкова ясно и напрегнато, че Себастиан чу как думите отекват и в неговото съзнание.

Виж ти, странно, рече си Мел, докато си възвръщаше самообладанието. Беше само сън, и толкоз. Необичаен сън, който сега се сливаше с реалността. Този мъж имаше най-красивите очи, които бе виждала. Най-красивите очи, всяващи в душата й и най-голям смут.

Той продължи да я разглежда. Дори на ослепителното слънце тя му се стори доста привлекателна. Вероятно заради предизвикателството, четящо се в дръзките й зелени очи, или заради вдигнатата брадичка с едва забележимата, странно сексапилна трапчинка. Точно така, привлекателна, макар и косата й да бе с няколко сантиметра по-къса от неговата. И бе офъкана, сякаш сама се бе подстригвала с кухненската ножица.

Себастиан се извърна към Роуз и й се усмихна.

— Заповядайте, влезте! — покани я и й подаде ръка.

Остави Мел да ги последва, което тя и стори. Той сигурно щеше да се развесели, ако я бе видял как изкачва с широка крачка стъпалата и влиза в хола с висок остъклен таван и открит балкон. Младата жена се намръщи — колкото й да не й се искаше да го признае, помещението бе много уютно със стените си, боядисани в топъл меден цвят, от които светлината ставаше някак мека и сластна. Холът бе обзаведен с ниско, широко и сякаш безкрайно дълго канапе с лъскава дамаска в кралскосиньо. По килима в пастелни червени тонове с размерите на езеро, домакинът поведе Роуз към канапето, докато Мел оглеждаше хола.

Бе подредено като в аптека, без това да потиска. Съвременните скулптурни фигури от мрамор, дърво и бронз съжителстваха с ценни антики. Всичко бе голямо, но въпреки това стаята беше уютна.

Тук-там върху полираните антики нехайно бяха наслагани кристали — някои толкова големи, че надали можеше да ги вдигне сам човек, други достатъчно мънички, че да се поберат в дланта на дете. Тя бе като омагьосана от блещукащите кристали, някои с формата на древни градове, други наподобяващи тънички вълшебни пръчици, гладки сфери или назъбени планини.

Усети, че Себастиан я наблюдава снизходително и развеселено, и сви рамене.

— Интересни са.

— Благодаря. Седнете, де! — покани я домакинът.

Диванът бе дълъг едва ли не като река, ала Мел предпочете да седне на стола от другата страна на масичката с красива дърворезба. Той я наблюдава още известно време, сетне се извърна към Роуз.

— Искате ли кафе, госпожо Мерик? Или нещо разхладително?

— Не, не се притеснявайте… — Кой знае защо, от добротата му съвсем се размекна и изгуби самообладание. — Знам, не ви е до нас, господин Донован. Чела съм за вас. А и съседката, госпожа От, ми разказа как миналата година сте помогнали много на полицията да намери онова изчезнало момче. Дето беше избягало от къщи.

— А, Джо Кугър! — възкликна Себастиан и седна до нея. — Да, беше решил да разгледа Сан Франциско и да изкара ангелите на своите родители. Дечурлигата явно си падат по рисковете.

— Да, но той бе петнайсетгодишен. Не искам да кажа, че родителите му не са се притеснявали, ала все пак бе петнайсетгодишен. Докато моят Дейвид още не е проходил. Беше в кошарката… — Тя го погледна с отчаяна молба. — Телефонът иззвъня и го оставих сам за минутка. Беше точно до вратата, спеше. Не е като да е бил на улицата или да съм го зарязала в колата. Беше до отворената врата, а мен ме нямаше само една минута.

Мел предпочиташе да стои по-надалеч от Себастиан, но въпреки това се изправи и седна до приятелката си.

— Нямаш никаква вина, Роуз. Всички го знаем.

— Оставих го — отсече другата жена. — Зарязах детето си и сега него го няма.

— Лоша майка ли бяхте, госпожо Мерик? — попита някак между другото Себастиан и видя как очите на Роуз помръкват от ужас, а в погледа на Мел блясва гняв.

— Не! Не! Обичах Дейвид. Треперех и косъм да не падне от главата му. Само че…

— Тогава не правете така! — Той я хвана за ръката толкова нежно, че тя се поуспокои и сега-засега се пребори с избилите в очите й сълзи. — Не бива да вините себе си. От това на Дейвид няма да му стане по-добре.

— Ще ми помогнете ли? — пророни Роуз. — Полицията прави всичко по силите си. Мел също… Ала още не могат да открият Дейвид.

Мел, повтори наум Себастиан. Интересно име за висока, слабичка и войнствено настроена блондинка!

— Ще го намерим и ще ти го върнем! — скочи развълнувана Мел. — Разполагаме с улики. Е, не са много, но все пак…

— Ние ли? — прекъсна я домакинът. В съзнанието му за миг изникна образ — как младата жена е хванала с две ръце пистолет и се прицелва с очи, студени като покрити със скреж изумруди. — В полицията ли работите, госпожице…

— Съдърланд. Не, частен детектив съм — тросна се в отговор тя. — Нали сте ясновидец, не отгатвате ли и такива неща?

— Много те моля, Мел! — прекъсна я тихо Роуз.

— Не се притеснявайте! — Домакинът я потупа по дланта. — Понякога отгатвам, понякога питам. С хора, които почти не познавам, е по-учтиво да попитам, не мислите ли?

— Точно така — сопна се Мел и отново седна на стола.

— Вашата приятелка е циничка — отбеляза Себастиан. — Цинизмът може да е много ценен, ала се случва и да е доста обиден.

Помъчи се да събере сили, за да каже на Роуз, че не може да й помогне. Просто не можеше да си позволи отново да търси поредното изчезнало момченце и да се излага на цялата тази болка и рисковете. Обаче Мел промени всичко. Той реши, че явно така е било писано.

— Не виждам нищо цинично в това да изобличиш един шарлатанин, който се прави на самарянин. С тези ваши евтини номера не се отличавате по нищо от фокусниците по цирковете, дето вадят зайчета от лъскави цилиндри.

Себастиан сбърчи чело. Само с това издаде интереса и раздразнението си.

— Нима?

— Не мога да казвам на черното бяло, господин Донован. На карта е заложено бъдещето на едно невръстно дете и няма да позволя да ни баламосвате, само и само вестниците да пишат за вас. Извинявай, Роуз! — Мел направо се тресеше от гняв. — Мъчно ми е за теб, мъчно ми е и за Дейвид. Не мога да гледам безучастно как този тип те разиграва.

— Но Дейвид е мое дете! — Този път Роуз не успя да преглътне сълзите и те се затъркаляха по страните й. — Трябва да разбера къде е. И дали е добре. Дали е уплашен или е щастлив. Останал е дори без плюшеното си мече!

Тя зарови лице в дланите си. Мел се прокле за избухливостта си, прокле Себастиан Донован и целия свят. Коленичи до Роуз, ала когато заговори и я замилва, гласът й беше спокоен.

— Извинявай. Знам колко си уплашена. Мен също ме е страх. Ако искаш господин Донован да… помогне, така да бъде. — Тя извърна вбесеното си предизвикателно лице към Себастиан. — Нали ще помогнете?

— Да — кимна той бавно, усетил как съдбата отново го е оставила без избор. — Ще помогна.

 

 

Успя да убеди Роуз да пийне малко вода и да избърше сълзите си. Докато Мел гледаше мрачно през прозореца, тя извади от чантата си жълто плюшено мече.

— На Дейвид е. Любимата му играчка. А това… — Роуз замачка в ръце снимка с размерите на портмоне. — Това е неговата фотография… Госпожа От каза, че сигурно ще ви трябва някакъв предмет.

— Да, помага.

Себастиан взе играчката и усети как го присвива под лъжичката — явно мъката на отчаяната майка вече се предаваше и на него. Волю-неволю трябваше да изтърпи и нея, и други неща. Но не погледна снимката. Още не беше време да го прави.

— Оставете ги. Ще държим връзка. — Домакинът помогна на Роуз да се изправи. — Обещавам ви да направя каквото мога.

— Не знам как да ви се отблагодаря. Върнахте ми надеждата. Ние със Стан имаме малко спестени пари.

— За това ще говорим после.

— Изчакай ме в колата, Роуз — намеси се Мел спокойно, макар и Себастиан да виждаше, че изпитва всичко друго, ала не и спокойствие. — Искам да предам на господин Донован информацията, с която разполагам. Може да му помогне.

— Добре — рече Роуз и върху устните й се мярна нещо като усмивка. — Благодаря ви.

Мел изчака приятелката й да се отдалечи, после се обърна и изсъска:

— Нима се въобразявате, че с тия ваши номера ще спечелите много от нея? Тя е келнерка. А мъжът й — автомонтьор.

Себастиан се облегна лениво върху рамката на вратата.

— Нима, госпожице Съдърланд, ви приличам на човек, закъсал за пари?

Тя пак изпухтя презрително.

— Не, както виждам, сте от паралиите. За вас това е само игра.

Той я изненада, като я стисна за ръката с прилични на стоманено менгеме пръсти.

— Не е игра — промълви едва чуто, но и със сподавен плам, от който Мел съвсем се стъписа. — Онова, което притежавам, което съм, не е игра. Не е игра и да отвличаш деца.

— Няма да позволя Роуз да страда отново.

— По този въпрос можем да се споразумеем. Щом сте толкова против, защо изобщо сте я довели?

— Защото ми е приятелка. И ме помоли.

Себастиан кимна лекичко. Предаността беше друго качество, което младата жена безспорно притежаваше.

— А как се добрахте до телефонния ми номер? Няма го в указателя.

— Това ми е работата — подсмихна се тя.

— А бива ли ви в нея?

— И още как!

— Прекрасно. Мен също, значи ще работим заедно.

— Какво ви кара да мислите, че…

— Това, че не сте безразлична към момченцето. А ако има и минимален шанс наистина да притежавам качествата, които твърдя, че имам, надали ще рискувате да го пропуснете.

Мел усещаше как от пръстите му струи топлина, която сякаш я пронизваше до кости. Даде си сметка, че е уплашена. Не физически. Беше уплашена, понеже никога дотогава не бе усещала подобна сила.

— Работя сама.

— Аз също — отвърна спокойно той. — Като правило. Ала този път ще нарушим правилата. — Съсредоточи се, за да разбере една дребна подробност, с която да й натрие носа. — Ще ви потърся много скоро, Мери-Елън! — усмихна се Себастиан.

Видя доволен как тя го изгледа с отворена уста и присвити очи — явно се мъчеше да се сети дали Роуз не се бе обърнала към нея с пълното й име. Но не можа да си спомни със сигурност. Разтърсена, се отдръпна.

— Не ми губете времето, Донован. И не ми викайте така.

Отметна глава и закрачи към колата. Не беше ясновидка, ала въпреки това знаеше, че той се подсмихва.