Метаданни
Данни
- Серия
- Наследството на Донован (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Entranced, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Емилия Масларова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 117гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- savagejo(2009)
- Разпознаване и корекция
- Ludetinata(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Нора Робъртс. В плен на магията
Американска. Първо издание
ИК „Коломбина прес“, София, 1996
Редактор: Людмила Харманджиева
ISBN: 954–706–021–Х
История
- —Добавяне
Осма глава
Мел не бе от хората, които живеят слепешката, без да се замислят. Не че не поемаше рискове, но винаги бе наясно с последиците. Сега обаче, с този мъж, не знаеше какво й готви бъдещето. И този път се вслуша в гласа на инстинкта. Разумът й нашепваше да бяга от Себастиан презглава, накъдето й видят очите, обаче нещо друго, нещо по-близо до сърцето я караше да остане.
Да му има вяра.
Все още бе обвила ръце и нозе около тялото му и трепереше цялата. Колебаеше се, но не защото бе срамежлива. Никога не се бе смятала за кой знае колко сексапилна или пък хубава, ето защо не виждаше от какво има да се срамува. Изведнъж й се стори жизненоважно да го погледне за последен път.
И онова, което видя, съвпадаше напълно с желанията й.
Устните му бавно се извиха в усмивка. Когато тя се засмъква надолу, той я пусна до подпората на леглото с балдахин и щом нозете й опряха пода, Мел се озова между тялото му и гладкото резбовано дърво.
Без да сваля очи от нея, Себастиан я замилва бавно с връхчетата на пръстите по бедрата и ханша, по гърдите, вратлето и слепоочията. Тя се разтрепери като листо, когато той стисна с все сила косата й и впи устни в нейните.
Бе я затиснал с тялото си така, че Мел усещаше всяка линия и извивка. Долавяше каква сила струи от него — наподобяваше вързан вълк, който всеки момент ще се отскубне на свобода. Ала не друго, а устата му я докара до ръба на лудостта. Ненаситна и властна, тя изсмукваше от нея всички чувства и емоции. Желания и съмнения, страхове и копнежи. Мел усети как му поднася волята си като ценен дар.
Себастиан долови мига, в който тя се бе оставила изцяло във властта му, стройното й тяло се бе отпуснало, а устните й трепереха, и се хвърли да й даде всичко от себе си. Страстта го прониза като сребърно острие и той се разтресе като жребец, надушил своята кобила.
Дръпна глава назад и Мел видя, че очите му са черни като нощта, преизпълнени от необуздано желание и безумна страст. И сила. Тя потрепери първо от страх, а сетне отново от неописуема наслада.
Себастиан съгледа именно тази нейна отзивчивост. И отговора, който търсеше.
С едно-единствено рязко движение разкъса блузата и простена сподавено, долепил устни до нейните. Дори докато се свличаха върху леглото, я милваше и галеше навсякъде, доставяше й мъчителна наслада.
В отговор Мел се вкопчи в ризата му. Разлетяха се копчета, изпукаха шевове. Двамата легнаха върху чаршафите и усетила тялото му върху своето, тя изстена дълбоко и бездиханно в знак на одобрение.
Той не й остави време да мисли, камо ли да се съмнява. Отнесе я в буря с тътнещи гръмотевици, ослепителни светкавици и брулещи хали. Мел знаеше, че това бе просто сливане на плътта. Че нямаше нищо магическо във вещината, с която Себастиан я милваше и впиваше сладостно устни в нейните. И все пак й се струваше същинско вълшебство, че я бе отнесъл някъде далеч, отвъд делничното, отвъд дори простичката прелест на розовеещия заник и шумола на току-що пробудилите се нощни птици.
Там, където я бе отвел, имаше само шеметна скорост и неизразима наслада. Шепот на език, който тя не разбираше. Може би някакво песнопение? Обещанията на влюбен мъж? Дори самият звук я възбуждаше. Мел посрещаше с възторг всеки допир, бил той груб или нежен. Себастиан бе оставил върху устните й възсолен, тръпчив вкус, освежаващ, ту топъл, ту хладен, и дори само той я караше да бленува за още и още.
Колко всеотдайна е, помисли си зашеметен Себастиан. Колко силна и щедра! В гаснещата светлина на деня кожата й бе златиста като на войнствена богиня, готова за битка. Тя бе тъничка и стройна, гъвкава като фантазия, отзивчива като желание. Усети колко запъхтяно диша, как внезапно впива нокти в гърба му и тялото й се разтриса.
Мел смъкна вяло ръка от потното му рамо, но той продължи да я люби, тласкан от дивото, лудешко желание да усети вкуса й, отново да накара кръвта й да кипне, докато накрая я чу да нашепва задъхано името му.
Отпусна се върху нея и тръсна глава, та съзнанието му да се проясни и да види лицето й, очите, премрежени от наслада, устните й, подпухнали от целувките и потрепващи всеки път, когато тя си поемаше дъх.
Мел обви ръце около тялото му, а Себастиан отново проникна в нея. Докато се движеха в единен лудешки ритъм, той знаеше, че за някои магии не се иска нищо друго, освен желание на сърцето.
Стори й се, че чува музика. Приятна и успокояваща. Музика, извираща от сърцето. Не знаеше къде бе чувала този израз, но се усмихна и се обърна.
Ала до нея нямаше никого.
Разсъни се на мига и седна в тъмното. Макар и нощта да бе непрогледна, тя усети, че е сама в стаята. В стаята на Себастиан. Но не бе сънувала, че е била с него. Както и не сънуваше, че е сама.
Запали опипом нощната лампа и прикри с длан очите си, докато свикнат със светлината. Не го повика. Знаеше, че е глупаво да го прави в празното легло и сумрачната стая. Стана и намери ризата му, намачкана на пода. Облече я припряно и тръгна по посока на музиката.
Трудно й бе да определи откъде звучи. Бе тиха като шепот, а сякаш я обгръщаше отвред. Странно, колкото и да напрягаше слух, не бе сигурна дали долавя гласове, извисили се в песен, или струнни инструменти, флейти и валдхорни. Чуваше просто звук, нежно трептене във въздуха, тайнствено и прелестно.
Следвайки инстинкта си, се понесе заедно с тези нежни звуци. Те не се усилваха, не ставаха и по-тихи, затова пък сякаш се плискаха върху нея, обливаха я, проникваха в съзнанието й, докато Мел вървеше по коридора, който зави наляво, а после я отведе до няколко стъпала.
В дъното на коридора се озова пред някаква стая и съгледа сиянието на свещи, които току трепкаха и озаряваха всичко наоколо в златисто. Ухаеше на разтопен восък, на сандалово дърво и пушек.
Тя дори не усети, че бе затаила дъх, когато спря на прага и надзърна вътре.
Стаята не бе голяма. Хрумна й, че по-подходящата дума бе „покои“, ала сама не знаеше защо в съзнанието й бе изникнало такова странно слово. Стените бяха покрити с ламперия от светло дърво в топли тонове и по тях трепкаха загадъчните отблясъци на десетина тънички бели свещи. Прозорците бяха три — всичките във формата на полумесец. Младата жена си спомни, че ги бе виждала отвън, и си даде сметка, че помещението се намираше в най-горния край на къщата и гледаше към назъбените скали и морето.
Себастиан бе отворил прозореца на остъкления таван, за да влиза нощният въздух, и през него се виждаха мигащите звезди. В стаята имаше столове, маси и поставки, които биха прилягали по-скоро на средновековен замък, отколкото на съвременна къща в Биг Сър. Върху тях Мел съгледа кристални сфери, купи от цветно стъкло, сребърни огледала за гадаене, тънички стъклени пръчки и високи чаши, украсени с блещукащи камъни.
Тя не вярваше в магии. Знаеше, че всеки магьосник използва шмекерии от рода на чекмеджета с двойно дъно и крие в ръкава си по някое асо каро. Но докато стоеше тук, на прага на помещението, изпита чувството, че въздухът трепти и пулсира, сякаш съживен от хиляди сърца.
Знаеше още и че в този свят, който уж познаваше, е заложено много повече, отколкото някога бе сънувала.
Той седеше насред стаята, в центъра на пентаграм инкрустиран със сребро върху дъсчения под. Беше с гръб към нея и не помръдваше. Открай време Мел се отличаваше със силното си любопитство, ала сега усети нещо още по-мощно — желание да не нарушава усамотението му. Но тъкмо да се дръпне от вратата, и Себастиан рече:
— Не исках да те будя.
— Не си ме събудил — възрази тя и започна да си играе с едно от малкото копчета, останали върху ризата. — Събудих се от музиката. Или по-точно, се събудих, чух я и се запитах… — Огледа се озадачено. Не видя касетофон или стереоуредба. — Запитах се откъде ли идва.
— От нощта.
Той се изправи. Макар и никога да не се бе смятала за свенлива, Мел се изчерви, когато го видя на светлината на свещите, че беше гол и й протягаше ръка.
— Такъв съм си — все ме тегли да разбера какво си мислят другите, ала този път не съм се натрапвал.
— Не, не си.
Забелязал колебанието й, Себастиан вдигна вежда, после се приближи и я хвана за ръката.
— Трябваше да прочистя съзнанието си. Не можех да го сторя до теб. — Вдигна дланта й и долепи устни точно в средата. — Нещата са замъглени от прекалено много мисли.
— Сигурно трябваше да си тръгна.
— А, не — възрази той, после се наведе и я целуна лекичко и нежно.
— Проблемът е, че… — Мел отстъпи назад, не знаеше какво да прави с ръцете си. — Обикновено не върша такива неща.
Изглеждаше съвсем младичка и уязвима, както стоеше в неговата риза, с коса, разрошена от съня, и с широко отворени очи.
— След като си решила да направиш изключение с мен трябва ли да отбележа, че много те бива?
— Не е нужно. Но не пречи и да ми го кажеш. Често ли седиш гол-голеничък върху пода на запалени свещи?
— Когато ме прихване.
Вече по-спокойна, тя тръгна из стаята и започна да разглежда предметите. Издула устни, се взря в едно старинно огледало за гадаене.
— С това ли се правят магии?
Себастиан направо я обожаваше в този момент, докато я гледаше как се взира в безценния предмет.
— Според преданието е принадлежало на Ниниан.
— На кого?
— О, Съдърланд, образованието ти доста куца. Ниниан е магьосница, според легендата е затворила Мерлин в кристална пещера.
— Виж ти! — Мел се взря в огледалото по-отблизо и видя, че е много хубаво, после го остави и се зае да разглежда сфера от опушен кварц. — А това за какво е?
— За забавление.
Той нямаше нужда от огледала и кристални сфери, за да получава виденията си. Държеше тези неща колкото от уважение към традицията и защото бяха красиви. Развесели се, забелязал, че тя се бе свъсила и се взираше в надарените с толкова сила вещи. Прииска му се да й подари нещо. Не бе забравил мъката, мярнала се за миг в очите й, когато му бе казала, че не помни баща си.
— Искаш ли да видиш?
— Да видя какво?
— Просто да видиш — промълви Себастиан едва чуто й отиде при нея. — Ела.
Взе сферата в една ръка, с другата хвана младата жена за пръстите и я дръпна в средата на стаята.
— Ама аз, такова…
— Коленичи! — Притегли я, та да застане на колене до него. — Миналото или бъдещето, Мел? Какво предпочиташ?
Тя се засмя притеснено и приседна на пети.
— А не трябва ли да си сложа тюрбан?
— Използвай въображението си. — Той я докосна с ръка по бузата. — Според мен миналото. Ти предпочиташ сама да се грижиш за бъдещето си.
— Тук си прав, но…
— Сложи длани върху сферата, Мел! Няма нищо страшно!
— Не ме е страх — възрази тя с едва загатната присмехулна усмивка и въздъхна тежко. — То оставаше да ме е страх от парче стъкло! Просто е странно — промърмори Мел, докато поемаше кристала.
Себастиан подложи длан под нейната и се засмя.
— Подарък ми е за кръщенето от леля Брина, майката на Моргана. За мен той бе нещо като помощните колелца на велосипед, когато се учиш да караш.
Тя усети колко хладна бе сферата, гладка и хладна като кладенчова вода.
— А тази топка — от черна пластмаса, я имам от дете. Задаваш някакъв въпрос, разтърсваш я и буквичките падат през ей този процеп. Обикновено изписваха нещо от рода на: „Отговорът е неясен, опитай пак!“.
Себастиан отново се усмихва, бе трогнат от притеснението й. Ясновидската сила се вливаше в него сладостна като вино, лека като пролетен ветрец. Реши да й покаже нещо просто.
— Погледни вътре — рече й той и гласът му, кой знае защо, отекна в тясната стая. — И ще видиш.
Мел нямаше сили да устои. В началото не видя нищо друго, освен красива топка с пукнатини вътре, които проблясваха като дъги. Сетне изникнаха сенки, други сенки вътре в сенките, мърдащи форми, кървави цветове.
— О! — прошепна тя, защото сферата вече не бе хладна, а направо пареше като насочен слънчев лъч.
— Гледай! — повтори Себастиан и Мел чу гласа му сякаш вътре в своето съзнание. — Със сърцето си.
Първо тя видя майка си, но млада, съвсем млада и ослепително красива, въпреки силния грим и неподходящото бледо червило. Ала лицето й бе усмихнато и от това, въпреки грима, изглеждаше хубаво. Косата й беше руса, дълга до раменете и права. Усмихваше се на някакъв млад мъж в бяла униформа и с моряшка шапка, килната контешки на главата му. Мъжът бе гушнал момиченце на около две годинки в розова рокличка на басти, черни обувки с връзки и бели дантелени чорапки. С примряло сърце Мел осъзна, че това бе самата тя.
В дъното се виждаше кораб, голям и сив, от военноморските сили. Някакъв оркестър свиреше бойни маршове, гъмжеше от народ, всички говореха един през друг. Мел не чуваше думите, само звуците.
Видя как мъжът я подхвърля във въздуха, много високо. Присви я под лъжичката. От него струяха любов, доверие и невинност. Гледаше я гордо, развеселено и развълнувано. Прегърна я със силни ръце. Облъхна я миризмата на одеколон. Мъжът я притисна до себе си, а тя се запревива от смях.
Мел загледа как картинките се сменят. Видя как майка й и баща й се целуват. О, колко сладостна бе прегръдката им! Сетне младежът — нейният баща, им изкозирува весело, метна на рамо сумката и пое към кораба.
Сферата в ръката й бе просто красиво, напукано отвътре стъкло, озаряващо я с бляскави дъги.
— Баща ми — пророни тя и насмалко щеше да изпусне сферата, ако Себастиан не държеше здраво дланта й. — Това бе баща ми. Беше… във флота. Искаше да види свят. Онзи ден поел с кораба от Нофък. Била съм само на две годинки, не помня нищо. Мама ми е казвала, че сме отишли да го изпратим, а той много се вълнувал. — От емоциите гласът й секна. След малко продължи: — Няколко месеца по-късно в Средиземно море излязла буря и той изчезнал безследно. Бил е едва двайсет и две годишен. Още момче. Мама пази снимки, ала от тях не личи нищо. — Мел пак се вторачи в сферата, сетне извърна поглед към Себастиан. — Имам неговите очи. Никога не съм знаела, че съм наследила неговите очи. — Тя ги затвори, та да си възвърне самообладанието. — Видях го, нали?
— Да. — Себастиан вдигна ръка към косата й. — Не ти показах това, за да те натъжавам, Мери-Елън.
— Не съм се натъжила. Само ми е мъчно. — Тя въздъхна и отново отвори очи. — Жалко, че не помня баща си. Жалко, че мама помни прекалено много, а аз не съм го разбирала досега. Щастлива съм, че ги видях, видях ни и тримата заедно — поне веднъж. — Мел му подаде сферата и отпусна ръце. — Благодаря ти.
— Това не е нищо в сравнение с всичко, което ми донесе нощес.
— И какво съм ти донесла? — попита тя, докато той се изправяше, за да върне сферата на мястото й.
— Себе си.
— А, това ли… — Мел се покашля и също стана. — Не знам дали бих се изразила по този начин.
— А как би се изразила?
Младата жена го погледна и пак усети как нозете й се подкосяват.
— И аз се чудя. И двамата сме възрастни хора.
— Да — съгласи се Себастиан и тръгна към нея, а тя за своя изненада отстъпи назад.
— Необвързани.
— Така изглежда.
— Отговорни за постъпките си.
— И още как! — Той прокара палаво пръсти през косата й. — Исках да те видя на свещи, Мери-Елън.
— Не почвай пак — тросна се Мел и махна ръката му.
— Моля?
— Не ме наричай Мери-Елън и не ми дрънкай разни врели-некипели за цигулки и свещи.
Себастиан я погледна в очите и прокара пръст по вратлето й.
— Не си ли романтична?
— Не че не съм… — Бе прекалено развълнувана след онова, което бе видяла в сферата. Искаше да се увери, че и двамата са наясно с основните правила. — Но на мен романтика не ми трябва. Не знам какво да правя с нея. И смятам, че ще избегнем недоразуменията, ако сме наясно със ситуацията.
— И каква е ситуацията? — попита той, плъзгайки длани върху кръста й.
— Както вече казах, сме отговорни, необвързани зрели хора. И сме привързани един към друг.
Себастиан докосна с устни слепоочието й.
— Дотук нямам срещу какво да възразя.
— Стига да се отнасяме разумно към връзката си…
— А, току-виж сме си навлекли неприятности.
— Не виждам защо.
— Лично аз не съм от най-разумните — възкликна той, както милваше с длани гърдите й.
Нозете й се подкосиха. Тя отметна глава.
— Просто трябва да определим… кое е най-важното.
— Аз знам кое е най-важното за мен — отвърна Себастиан и раздалечи с език устните й. — Най-важното е да те любя, докато и двамата не се превърнем в купчина безполезна плът.
— Дадено! — Тя изобщо не възрази, когато той я повали на пода. — Добро начало.
Мел наистина работеше по-добре, когато си съставяше списък. Следващата вечер бе седнала пред писалището и се мъчеше как ли не да направи такъв списък. Това бе първият й свободен час, откакто си бе тръгнала в десет сутринта от Себастиан, капнала от изтощение и изостанала от графика си.
А не обичаше да занемарява работата. Е, да, никога досега не бе имала любовна връзка с магьосник. Този месец явно доста неща й се случваха за пръв път.
Ако нямаше насрочена среща, ако не трябваше да попълни документацията и да се яви пред съда, сигурно изобщо нямаше да мръдне от къщата му. Той бе направил всичко възможно да я задържи, спомни си тя, като потупваше устните си с върха на молива.
Този мъж безспорно притежаваше огромна сила.
Ала после веднага си напомни, че работата си е работа и няма кой друг да я свърши.
Най-добрата вест този ден бе, че полицията в щат Ню Хемпшир бе заловила Джеймс Т. Паркланд. Някакъв сержант, благодарен, че Мел го бе насочила, и подразнен, че агентите на ФБР непрекъснато му се пречкат, веднага се бе съгласил да й съдейства и й бе пратил по факса показанията на похитителя.
Сега тя имаше откъде да почне.
Знаеше името на мъжа, издал на Паркланд разписка, че му дължи пари, и смяташе да се възползва от това. При повечко късмет щеше да прекара няколко дни на езерото Тахо. Трябваше да повика и Девро. Той щеше да настоява да включи в акцията и своите агенти, а Мел разполагаше с доста разумни доводи защо те двамата със Себастиан щяха да са чудесна примамка.
Това, че бе допринесла много за разплитането на случая „Мерик“, бе в нейна полза, но нямаше да е достатъчно. Мнението на полицията за нея бе добро, тя никога не претупваше работата и пипаше чисто, ала въпреки това усещаше, че Девро ще се намуси, ако започнат да му се мотаят частни детективи. За нея бе добре дошло сътрудничеството й със Себастиан. Везните щяха да се понаклонят в нейна полза и покрай факта, че бе готова на драго сърце да предостави лъвския пай от лаврите от операцията на ченгетата.
— Отворено ли е? — попита Себастиан и бутна вратата.
Мел сви рамене, за да се пребори с буцата, заседнала от вълнение на гърлото й, и се усмихна.
— Всъщност след пет минути затварям. За днес.
— Значи съм улучил момента. Това пък какво е?
Той я хвана за ръка, дръпна я да стане и огледа строгия костюм с цвят на праскова, с който бе облечена.
— Надвечер ще се явявам на едно дело в съда — поясни младата жена и запристъпва припряно, защото Себастиан започна да си играе с наниза перли на врата й. — Бракоразводно. Голяма гнусотия. Та се налага да изглеждам като достопочтена дама.
— Успяла си.
— Лесно ти е на теб. За да се облечеш като дама, са искат два пъти повече време и усилия, отколкото ако се обличаш като нормален човек. — Тя се облегна с хълбок на бюрото и му подаде лист хартия. — Получих копие от показанията на Паркланд.
— Много си чевръста.
— Както виждаш, нашият човек го е ударил на молби. Бил отчаян. Не искал да навреди на никого. Не знаел за какво точно става въпрос. Покрай комара бил затънал до гуша в дългове. Страхувал се за живота си. Изненадана съм, че не е седнал да се оплаква как баща му го травмирал за цял живот, като не му купил за Коледа червено камионче.
— Каквито и сълзливи истории да разправя, ще си плати — отсече Себастиан.
— Да, защото за капак е бил и глупав, като е извел Дейвид извън границите на щата — ей това ще му изяде главата. — Мел изхлузи обувки и се почеса с крак по прасеца. — Сега твърди, че му възложили поръчката по телефона.
— Звучи разумно.
— Да, де. Жаден ли си?
— Ммм!
Тя отиде в кухнята, а през това време той прочете отново показанията.
— Пет бона за отвличане на дете. Кокошкарска му работа, като се има предвид каква присъда ще му дадат. — Мел се обърна, видя, че Себастиан стои на вратата, и му подаде бутилката безалкохолна напитка. — Дължи на казиното в Тахо три хиляди и петстотин долара — знаел е, че не ги ли плати, ще му разкрасят мутрата така, че и родната му майка няма да го познае. И затова решава да отвлече дете.
Той я слушаше внимателно, но и отглеждаше жилището.
— Защо точно Дейвид? — попита бавно, после мина покрай нея и се запъти към съседната стая.
— Проверих и това. Преди около пет месеца Стан му поправял колата. Показвал на всеки срещнат снимки на Дейвид. Та когато Паркланд решил, че е за предпочитане да отвлече дете, вместо да си прави пластична операция, се сетил за момченцето на автомонтьора. Щяло да свърши идеална работа. Дейвид е буден и хубавичък. Дори такова леке като Паркланд се сетило, че едно красиво дете прави впечатление на купувача.
— Аха.
Себастиан потърка брадичка и огледа спалнята — поне му се стори, че тук се помещава спалнята, защото в средата имаше тясно неоправено легло. Ала пак тук бе и всекидневната, понеже се виждаха стол, отрупан с книги и списания, портативен телевизор върху паянтова поставка за цветя и лампа с формата на пъстърва.
— Тук ли живееш?
— Да — отвърна тя и изрита чифта ботуши, изпречили се на пътя й. — Прислужницата е в едногодишна отпуска. — И така — продължи Мел, като се намести върху шкафче, облепено с емблемите на повечето, ако не и на всички петдесет щата, — съгласил се да свърши работата и господин Х му дал наставленията си по телефона. Паркланд се срещнал с оная, червенокосата, на предварително уговореното място, връчил й Дейвид и в замяна получил плика с банкнотите. Ама ти слушаш ли ме? — възкликна младата жена, забелязала, че той оглежда плакатите по стените и стаята.
Себастиан се извърна и се усмихна.
— Раздвоен съм. Знаеш ли, иска се доста смелост да съчетаеш в едно и също помещение лилаво с оранжево.
— Падам си по ярките тонове.
— И по чаршафи на червени райета.
— Купих ги на една разпродажба — отвърна тя припряно. — При всички положения, когато спи, човек гаси светлината. Слушай, Донован, още дълго ли смяташ да обсъждаш декора?
— Само миг-два.
Вдигна купа с формата на котка, в която Мел бе напъхала какво ли не — карфица, безопасна игла, две-три различни копчета, куршум двайсет и втори калибър, реклама за безалкохолни напитки, от които сякаш живееше, и нещо, което му заприлича на шперц.
— Май не си от най-големите къщовници?
— Използвам организационния си талант в работата.
— Аха… — Той остави купата и взе някаква книга. — „Наръчник на екстрасенса“, виж ти!
— Прегледах го за обща култура — отвърна свъсена тя. — Преди половин месец го взех от библиотеката.
— И какво разбра от него?
— Разбрах, че няма почти нищо общо с теб.
— Права си, разбира се. — Себастиан остави книгата. — Затова пък тази стая има много общо с теб, точно както и кабинетът ти в агенцията. Мислите ти са подредени точно колкото и кантонерката.
Мел не бе сигурна как да го тълкува, като комплимент ли, но позна израза в очите му.
— Слушай, Донован…
— За сметка на това чувствата ти — продължи той и пристъпи към нея — са много хаотични, много живописни.
Пак докосна с пръсти перлите, ала тя го шляпна през ръката.
— Опитвам се говоря по работа.
— Не помниш ли, че за днес приключи?
— Нямам установено работно време.
— Аз също. Мисля си как ще те любя още от сутринта, от мига, когато престанах да го правя.
Кожата й пламна и тя знаеше, че опитите й да му попречи да разкопчава сакото са в най-добрия случай не особено искрени.
— Не мислиш ли за нищо друго?
— А, защо, мисля! Заех се да уреждам нещо, което ще ти допадне. Свързано е с работата.
Тя се извърна тъкмо навреме, за да избегне устните му.
— Какво?
— Поговорих доста дълго с агент Девро и неговия шеф.
Мел отвори очи и се дръпна от ръцете му.
— Кога? И какво ти казаха?
— Ами всичко върви по вода. Ще отнеме ден-два. Но трябва да проявиш търпение.
— И аз искам да поговоря с него. Според мен…
— Ще се разберете утре. Най-късно вдругиден. — Себастиан стисна като с белезници ръцете й зад гърба. — Каквото има да се случва, ще се случи съвсем скоро. Знам кога, знам и къде.
— Тогава…
— Ала тази вечер ще бъдем само двамата.
— Кажи ми…
— Ще ти покажа — прошепна той. — Ще ти покажа колко лесно е да не мислиш за нищо друго, да не чувстваш нищо друго. Да не искаш нищо друго. — Вперил очи в нейните, я целуна по устните. — Досега не бях особено нежен с теб.
— Е, чудо голямо.
— Не съжалявам. — Себастиан захапа лекичко долната й устна, сетне, за да облекчи болката, прокара по нея език. — Обаче тази вечер, като те видях със строгия ти дамски костюм, ми се иска да се държа с теб като с дама. Докато полудееш.
Езикът му затанцува по вратлето й, а тя се засмя задъхано.
— Мисля, че вече ме подлудяваш.
— Още не съм започнал.
Със свободната ръка той смъкна сакото на костюма й. Отдолу Мел бе облечена в блуза в пастелни тонове с проста кройка, напомняща му за летни градински увеселения. Докато я целуваше нежно по лицето и шията, прокара пръсти по плата на блузата и по дантелата отдолу.
Тялото й вече трепереше. Досмеша я при мисълта, че Себастиан държи ръцете й като на пленница, а тя не възразява. Но се унасяше и се възбуждаше все повече от нежния му бавен допир, с който той сякаш я изучаваше.
Усети дъха му върху кожата си, когато Себастиан разтвори блузата й, влажната топлина на езика му, който прокара първо над сутиена, а после и под комбинезона. Мел знаеше, че още стои права, че стъпалата й са върху пода и че се е облегнала на таблата на леглото, ала имаше усещането, че плава във въздуха. Че плава, докато той лениво опитваше всяка част на тялото й, сякаш бе пир, на който искаше да се наслади на воля.
Полата й се смъкна на пода. Себастиан вдигна полека ръка. Зае се бавно да разкопчава жартиерите, при което тя зашепна одобрително и въздъхна дълбоко и дълго, сетне застена от наслада.
— Пак ми поднасяш изненада, Мери-Елън!
С вещо движение разкопча предницата.
— Така е по-практично — пророни Мел през стон, защото пръстите му вече милваха чувствителното местенце. — И по-евтино, понеже все… все късам чорапите.
— Практично и прелестно.
Той вече не издържаше на възбудата и я повали върху леглото. В името на Фин, изобщо не бе подозирал, че при вида на силното й издължено тяло, облечено в дантела, от самообладанието му нямаше да остане и помен.
Искаше да я покори, да я погълне, да я притежава.
Но нали й бе обещал да е нежен…
Коленичи над нея, сведе устни над нейните и удържа на думата си.
И беше прав. В редките моменти, когато разсъждаваше, когато бе в състояние да мисли, тя си даваше сметка, че е бил ужасно прав. Не бе трудно да не мисли за нищо друго, освен за него. Да не чувства нищо, освен него. Да не иска нищо, освен него.
Залюляна в люлката на нежността му, Мел почувства тялото си живо както предната нощ, все така желано, ала и ценено заради женствеността, за която тя така често забравяше.
Себастиан я попиваше със сетивата си и наистина я накара да лудее. Сякаш се взриви и й разкри нови тайни за самата нея. Цялата припряност и ярост от предната нощ сега вече бе по-фокусирана. Този път светът бе бавен, въздухът — нежен, страстта — овладяна.
А когато Мел усети, че сърцето му бие като обезумяло, когато той й зашепна задъхано, тя разбра, че и Себастиан бе не по-малко изкусен от онова, което правеха заедно.
Придърпа го към себе си, така че топлината, пулсът им да се слеят. А когато тялото му се разтресе, този път Мел го обгърна като в люлка.