Нора Робъртс
В плен на магията (8)

Седма глава

— Просто не знам как да ви се отблагодаря! — възкликна Роуз, както стоеше на прозореца в кухнята. Долу в двора мъжът и синът й седяха на слънчице и си подхвърляха ярко оранжева топка. — Само като ги гледам…

— Знам — отвърна Мел и я прегърна през рамото. Известно време мълчаха, заслушани в смеха на Дейвид. По едно време Роуз вдигна ръка и стисна силно дланта на приятелката си. — Изглеждат много щастливи, нали?

— Да. — Роуз избърса очите си с хартиена кърпичка и въздъхна. — На седмото небе от щастие са. Само като се сетя колко се страхувах, че никога вече няма да видя Дейвид…

— Не мисли повече за това. Нали отново е при вас!

— Благодарение на теб и на господин Донован.

Роуз се отдалечи от прозореца, ала продължи да поглежда от време на време натам. Мел се запита кога ли приятелката й ще започне да се чувства спокойна, ако Дейвид е извън полезрението й.

— Можеш ли да ми кажеш нещо повече за хората, при кого е бил, Мел? Агентите от ФБР бяха много внимателни, но…

— Но си държат езика зад зъбите — довърши вместо нея другата жена. — Семейството е добро, Роуз. Искали са да имат дете. Допуснали са грешка, предоверили са се на някого. Обаче са се грижили добре за Дейвид.

— Толкова е порасъл! Вече се опитва и да проходи. — В гласа на Роуз се долавяше остра горчивина, че не е била заедно със сина си през тези три толкова важни за него месеца, но и мъка за другата майка в далечния град, която сега гледаше празното креватче. — Знам, обичали са го. Сега на жената сигурно й е много болно и криво. По-тежко й е, отколкото ми беше на мен. Знае, че Дейвид никога няма да се върне при нея. — Роуз отпусна свити на юмруци длани върху плота. — Кой, Мел, причини такива мъки на всички нас?

— Не знам. Ала се опитвам да разбера.

— Пак ли работиш с господин Донован? Той е много разтревожен.

— Със Себастиан ли?

— Поговорихме малко за това, когато се отби да ни види.

— Значи е идвал? — възкликна Мел и си помисли, че все пак е успяла да изрече думите съвсем нехайно.

Лицето на Роуз стана по-ведро. Сега тя изглеждаше почти така, както преди отвличането на Дейвид.

— Донесе плюшеното мече на Дейвид, подари му и тази прелестна синя платноходка.

Платноходка, рече си Мел. Да, съвсем в негов стил.

— Много мило от негова страна.

— Не разглежда нещата едностранчиво. Разбира какво сме изживели ние със Стан, но е наясно какво им е сега и на онези хора в Атланта. И то само защото някой негодник изобщо не го е еня дали хората страдат. И не се замисля какво изпитват децата, майките, бащите. Интересуват го само парите, които може да спечели от тях. — Устните й потрепериха, сетне Роуз си възвърна самообладанието. — Сигурно заради това господин Донован отказа да приеме пари от нас.

— Значи не е поискал хонорар? — поинтересува се Мел, като се стараеше думите й да прозвучат равнодушно.

— Не, не искаше и да чуе. — Сетила се, че има и други задължения, Роуз отвори вратата на фурната и нагледа месото, което печеше. — Каза да сме пратели със Стан сумата, която смятаме, че ни е по джоба, на някой от домовете за безпризорни. Освен това сподели, че възнамерявал да не оставя тази работа току-така.

— Коя работа?

— Каза нещо от рода на… че не можело децата да бъдат отвличани направо от люлките си и продавани като палета. Че имало граници, които не бивало да се прекрачват.

— Да, прав е. — Мел взе с рязко движение дамската си чанта. — Е, Роуз, трябва да вървя.

Изненадана, другата жена затвори вратата на фурната.

— Ама няма ли да останеш за вечеря?

— Наистина не мога. — Тя се поколеба, после стори нещо, което вършеше рядко и което й се искаше да прави с по-голяма лекота. Целуна Роуз по бузата. — Имам малко работа.

 

 

Сигурно трябваше да го направи по-рано. Но се бяха прибрали в Монтърей само преди два дни. Мел профуча през ниския облак, паднал върху пътя за планината. Себастиан бе намерил време да отскочи до Роуз, ала не си бе направил труда да се отбие и при Мел, чиято кантора бе само на няколко пресечки от жилището на приятелката й.

Явно изобщо не бе говорил сериозно всички онези небивалици колко я харесвал и желаел. Колко прелестни били очите, косата и кожата й. Тя забарабани с пръсти по лоста за скоростите. Ако наистина го мислеше, отдавна да я бе потърсил. Беше й много криво. Как да реши дали да приеме или да му обърне гръб, при положение че той изобщо не се обаждаше?

Затова реши, че щом Мохамед не отива при планината, планината да иде при Мохамед. Имаше задачи, които двамата със Себастиан трябваше да изпълнят, въпроси, на които да отговорят, неща, които да си кажат.

Убедена, че е готова за всичко това, Мел зави по изровения път, водещ към къщата му. Още не бе изминала и половината, когато удари рязко спирачките — пред нея изневиделица изскочиха кон и ездач. Черният жребец и мургавият мъж върху гърба му прекосиха чакълестия път светкавично, като стрела от мускули. Съгледала лъскавия кон и човека със златиста кожа и абаносова коса, развят от вятъра, Мел сякаш се пренесе столетия назад, във времето, когато е имало лами, които е трябвало да бъдат обезглавявани, и въздухът е бил пропит с вълшебство.

Гледаше, зяпнала от възхита, как изтрополиха нагоре по каменистия, забулен с мъгла склон, и отново се скриха в пороя от слънчева светлина. Едва ли някой кентавър е изглеждал по-великолепно!

След като тропотът на копитата заглъхна, младата жена отново подкара бавно нагоре по пътя. Не беше сън, напомняше си непрекъснато тя. Двигателят се давеше и кашляше, жалваше се от наклона, кихаше и най-накрая изпъпли с триста мъки при къщата.

Както очакваше Мел, Себастиан бе в ограденото пасище и разседлаваше Ерос, който и сега изглеждаше не по-малко прелестен и загадъчен. Излъчваше енергия и живот. Върху муцуната, в очите и потрепващите мускули по гърба и краката му още се четеше възбудата от галопа. Тя имаше чувството, че докосне ли го, ще се опари.

— Хубав ден за яздене.

— Като повечето дни — усмихна й се Себастиан иззад жребеца. — Извинявай, че не те поздравих, но не обичам да спирам Ерос, когато препуска.

— Няма нищо. — Всъщност Мел се радваше, че не бе спрял на пътя. Бе повече от сигурна, че ако й бе заговорил от седлото, тя щеше да изгуби дар слово и да запелтечи. — Наминах да видя дали разполагаш с няколко минути, за да приключим някои неща.

— Мисля, че мога да ти отделя малко време — отвърна мъжът, сетне потупа жребеца по левия хълбок, опря крака му върху бедрото си и се зае да чисти копитото. — Видя ли се с Роуз?

— Да. Идвам от тях. Каза, че си им ходил на гости. И си занесъл на Дейвид платноходка.

Себастиан вдигна очи, после захвана да чисти следващото копито.

— Така няма да се чувства толкова объркан. Ще има нещо познато от седмиците, когато е живял у онези хора.

— Хубаво си се сетил.

Той се изправи и отиде при предния крак на Ерос. Успокоена от познатата тема, Мел опря ботуш на най-долната дъска на оградата.

— Роуз ми каза и че не си им взел пари.

— Мисля, че и преди съм ти споменавал — на мен пари не ми трябват.

— Знам.

Тя се облегна на оградата и помилва жребеца по врата. Ето, няма никакви магии, опита се да си втълпи. Просто едно прелестно животно в разцвета на силите си. Точно както неговият господар.

— Поразрових се и научих едно — друго за теб, Донован. С доста неща се занимаваш.

— Може и така да се каже.

— Ала сигурно е по-лесно да печелиш пари, ако в началото разполагаш с известна сума, с която да започнеш.

— Сигурно — отвърна неопределено Себастиан и огледа последното копито на коня. — По същата логика при тези условия е и по-лесно да губиш пари.

— Тук си прав — отметна Мел глава. — Онази история в Чикаго. Никак не ти е било лесно.

Видя как лицето му помръква и съжали, че изобщо бе отворила дума за това. Случаят не беше от онези, на които човек гледа през пръсти или които забравя след ден-два.

— Да, не ми беше лесно. Провалих се.

— Но нали си помогнал да го открият. И заловят?

— Лично аз не смятам, че съм постигнал успех, след като има петима убити. — Той шляпна Ерос по задницата и жребецът препусна в лек тръс. — Защо не влезеш вътре, докато се оправя?

— Себастиан!

Той знаеше, че тя за пръв път се обръща към него на малко име. Бе толкова изненадан, че спря като застинал, с ръка върху оградата.

— Петима убити! — повтори младата жена едва чуто. Очите й помръкнаха — разбираше го. — А знаеш ли колко души си спасил?

— Не. — Себастиан прескочи леко оградата, така че се озова пред Мел. — Не, не знам. Обаче ми олеква от това, че питаш. — Хвана я за ръката и плъзна пръсти от рамото към лакътя, а оттам — и към китката й. — Заповядай, влез!

На нея й харесваше тук, отвън, където имаше достатъчно място за маневриране. В случай, че се наложеше да маневрира. Но щеше да се държи като страхлива глупачка, ако откажеше да влезе заедно с него в къщата.

— Искам да обсъдим нещо.

— Така и предположих. Вечеряла ли си?

— Не.

— Добре тогава. Ще поговорим, докато ядем.

Влязоха от страничния вход, след като минаха през тераса с под от екзотично кафеникаво дърво и с множество саксии с избуяли пълзящи цветя, и от широката остъклена врата се озоваха право в кухнята. Бе боядисана в турскосиньо и бяло, беше лъскава и изящна като снимка от списание за вътрешен дизайн. Най-напред Себастиан отиде при малкия хладилник със стъклена врата и избра една бутилка от вината върху полиците.

— Заповядай, седни! — покани той гостенката и махна към един от високите столове върху издигнатата, облицована с плочки част от помещението. Отвори виното и й сипа в чашата. — Искам да се окъпя — поясни Себастиан и остави виното на плота пред нея. — Чувствай се като у дома си.

— Не се притеснявай!

Веднага щом той излезе от помещението, Мел стана от стола. Не го смяташе за проява на невъзпитаност. Беше си любопитна по природа. Най-добрият начин да разбереш що за човек е някой, е да разгледаш личните му вещи. А тя отчаяно искаше да разбере що за човек бе Себастиан Донован.

Кухнята блестеше от чистота, по плотовете и електрическите уреди нямаше и прашинка, чиниите бях наредени по големина в бюфета със стъклени врати. В помещението миришеше не на дезинфекционни и миещи препарати, а на… на нещо свежо, на билки.

И наистина, на прозореца над мивката бяха окачени надолу с листата връзки най-различни билки и подправки. Мел ги помириса — ухаеха приятно и някак загадъчно. Отвори наслуки едно от чекмеджетата и видя вътре шишове за печене на месо. В друго съгледа какви ли не старателно подредени кухненски прибори.

Защо не е разхвърляно, помисли си тя, като се разхождаше свъсена из помещението… И къде са тайните, които човек неизменно открива сред хаоса?

Обезсърчена, ала и още по-заинтригувана, се намести пак на високия стол и взе чашата точно когато Себастиан се върна в кухнята. Бе облечен в черно — катраненочерни джинси и черна риза със запретнати ръкави. Беше бос. Докато вдигаше бутилката, за да налее и на себе си от виното, Мел си даде сметка, че той наистина прилича на такъв, какъвто твърдеше, че е.

На вълшебник.

Усмихнат, допря чашата до нейната, наведе се и се взря в очите й.

— Разчиташ ли на мен?

— Моля?

— Разчиташ ли на мен да подбера менюто? — усмихна се Себастиан още по-широко.

Тя премигна и отпи нервно от виното.

— Разбира се. Ям, кажи-речи, всичко.

Младият мъж се зае да вади продуктите, тенджери и тигани, а Мел въздъхна дълбоко от облекчение.

— Нима смяташ да готвиш?

— Да. Защо?

— Мислех, че ще поръчаш храната от някой ресторант — отвърна тя и, сключила вежди, го загледа как сипва олио в тигана. — Защо си правиш толкова труд?

— Доставя ми удоволствие. — Той сложи подправки в купата. — Така си почивам.

Мел се почеса по коляното и погледна подозрително сместа, която домакинът й забъркваше.

— Да ти помогна ли?

— Ти не умееш да готвиш.

— Откъде знаеш? — вдигна тя вежда.

— Нали видях кухнята ти. Чесън?

— Разбира се.

Себастиан размачка скилидката с плоското на ножа.

— Та за какво искаше да поприказваме?

— За едно-две неща. — Мел се намести на стола и опря брадичка върху дланта си. Виж ти, и през ум не й бе минавало, че ще й е приятно да го гледа как готви. — Слава богу, всичко при Роуз, Стан и Дейвид се оправи. Какво слагаш?

— Розмарин.

— Мирише хубаво.

Като него, рече си наум тя. Вече я нямаше сексапилната миризма на кожа и пот, лъхнала я, след като той бе яздил коня. Сега беше изместена от не по-малко вълнуващото ухание на гора — диво и мъжествено. Мел пак отпи от виното и се отпусна дотолкова, че изхлузи ботушите.

— Но на господин и госпожа Фрост в Джорджия никак не им е леко.

Себастиан сложи в тигана домати, чесън и подправки.

— Когато някой печели, друг обикновено губи.

— Да, знам. Направихме, каквото бяхме длъжни да сторим, ала не докарахме разследването до край.

Той топна в пането обезкостени пилешки гърди, после ги сложи в друг тиган. Беше му приятно, че тя седи с него, клатушка лениво крак и го наблюдава съсредоточено как готви.

— Карай нататък!

— Не заловихме най-опасния човек. Който е в дъното на всичко. Върнахме Дейвид на родителите му и това бе най-важното, но още не сме приключили със случая. Дейвид не е единственото бебе, което е било отвлечено.

— Откъде знаеш?

— Логично е. Става въпрос за цяла мрежа, а не за единичен случай.

— Да, права си — съгласи се Себастиан, както пълнеше чашите с вино, после сипа малко и върху пилето.

— Според мен е станало ето какво. — Мел изтика назад стола. Струваше й се, че мисълта й е по-бистра, когато стои права. — Някакъв човек се е свързал със семейство Фрост. Те са могли да го издадат на полицията, стига той отдавна да не е духнал. Мен ако питаш, второто е по-вероятно.

Тя спря да кръстосва и отметна глава. Себастиан кимна.

— Продължавай!

— Предполагам, че мрежата е обхванала цялата страна. И върти същински бизнес. Вероятно си имат и адвокат, който да им подготвя документите за осиновяване. А също и лекар. Или най-малкото някой, който има връзки с родилните домове. Семейство Фрост се е подложило на какви ли не изследвания. Проверих.

Той разбърка яденето, опита го и го подуши, ала въпреки това продължаваше да я слуша внимателно.

— Сигурно и ФБР е проверило.

— Естествено. Нашият приятел Девро ръководи операцията. Но нека довърша. Значи имаме всички тези семейства, които дават мило и драго, само и само да се сдобият с дете. Опитват какво ли не. Следят половия си живот, внимават с какво се хранят, танцуват голи по пълнолуние. И плащат. Плащат луди пари за изследвания, операции, лекарства. А ако пак не се получи нищо, си плащат за дете.

Мел се върна на площадката с по-високо равнище, където беше печката, за да подуши и тя яденето.

— Ммм! — прошепна младата жена. — Знам, обикновено всичко е съвсем законно. Надеждна агенция за осиновяване на деца, почтен адвокат. И нещата тръгват по вода. Детето попада в дом на хора, които го обичат, биологичната майка получава възможност да започне на чисто, а осиновителите получават своето чудо. Обаче, както винаги, се срещат и мошеници. Калтаци, които правят, струват, но намират начин да забогатеят от трагедията на другите.

— Я сложи две чинии на масата при прозореца! Слушам те.

— Добре! — Мел започна да обикаля кухнята, следвайки напътствията му откъде да вземе чинии, прибори, салфетки, като продължаваше да развива своята теория: — Ала с тези неща не е толкова просто — хоп и прибираш парите. Нужна е цяла организация, която да отвлече детето от единия край на страната и да го прехвърли в другия, на хиляди километри, където да го „пласира“ в някое богато семейство.

— Дотук няма нищо, с което да не съм съгласен.

— Та именно до този човек трябва да се доберем. Още не са заловили Паркланд, но предполагам, че в скоро време и това ще стане. Ала не той дърпа конците. Той е само маша в ръцете на други, просто е решил да спечели набързо някой и друг долар, за да си плати дълговете и да му отпусне края. Надали ще насочи полицията към истинските виновници, но все ще изпее нещичко. Предполагам, че ФБР ще го пази така, че и пиле да не може да прехвръкне до него.

— Теорията ти е безупречна. Вземи бутилката и сядай.

Тя отиде при масата и, подвила крака под себе си, се настани на ъгловата пейка при прозореца.

— Съмнявам се, че ония приятелчета от ФБР ще допуснат един частен детектив да разпитва Паркланд.

— Едва ли.

Себастиан сложи на масата купата със спагети, чинията с пилето и панера с дебели резени хляб.

— Обаче теб ще те допуснат. Дължат ти го.

Той сипа на Мел от яденето.

— Възможно е.

— Ще ти предоставят копие от показанията му, след като го разпитат. Може би дори ще ти разрешат да поговориш с него. Кажеш ли, че все още се интересуваш от случая, ще ти дадат информация.

— Да, не е изключено. — Себастиан опита яденето и остана донемайкъде доволен. — Но дали продължавам да се интересувам?

Тя го шляпна по китката точно когато домакинът режеше поредното парче крехко пилешко.

— Не искаш ли да довършиш онова, което си започнал?

Той вдигна очи и надзърна в нейните толкова дълбоко, че пръстите й се разтрепериха и Мел ги отдръпна от ръката му.

— Да, искам.

Смутена, тя си отчупи малко от хляба.

— Е, и?

— Ще ти помогна. Ще използвам всичките си връзки.

— Признателна съм ти. — Макар и да си наложи да не го докосва отново, устните й се извиха в усмивка, а очите й станаха по-топли. — Наистина съм ти много задължена.

— Едва ли ще мислиш така, след като чуеш условията ми. Ще работим заедно.

Мел изпусна хляба.

— Слушай, Донован, благодарна съм ти за предложението, ала работя сама. Пък и твоят подход — някакви видения и тем подобни, ми късат нервите.

— Е, и твоят подход — пушкалата и тем подобни, също ми късат нервите. Значи постигаме компромис. Работим заедно и се примиряваме с особнячествата на другия. В края на краищата важна е целта, нали така?

Младата жена се замисли, както бъркаше с вилицата яденето в чинията си.

— Е, защо да си кривя душата, и на мен ми хрумна, че сигурно ще постигнем повече, ако се престорим, че сме женени… и нямаме деца. — Все още на тръни, тя го стрелна с поглед. — Ала ако се споразумеем в конкретния случай за компромис, трябва да уточним правилата.

— Задължително!

— Не виждам защо трябва да го казваш с присмех. — Докато мислеше трескаво, Мел отново си взе от яденето. — Вкусно е. — Гребна още веднъж. — Много. Пък аз си мислех, че се готви по-сложно.

— Благодаря за комплимента.

— Имам предвид… — Младата жена се засмя, сви рамене и хапна още малко от ястието. — Мислех си, че за такива засукани яденета се искат много умение и труд. Мама често работеше като сервитьорка и ми носеше какви ли не неща. Ала се наемаше главно в закусвални и заведения за бързо хранене. Там нямаше такива вкуснотии.

— Майка ти добре ли е?

— Повече от добре. Миналата седмица получих картичка от нея, в Небраска е. Пътува много. Не я свърта на едно място.

— А баща ти?

Едва забележима следа от колебание, едва загатната тъга.

— Него не го помня.

— А как се отнася майка ти към твоята професия?

— Смята, че е интересна, но нали гледа много телевизия. А твоите родители? — Тя вдигна чашата и замахна с нея. — Как се отнасят те към това, че си магьосникът на Монтърей?

— Едва ли бих използвал определението „магьосник“ — отвърна след кратко мълчание Себастиан. — Ала ако изобщо се замислят за това, предполагам, са доволни, че продължавам семейната традиция.

Мел насмалко да прихне, както отпиваше от чашата.

— Да не би домът ти да е свърталище на вещери?

— Не — отвърна ведро той, без да се засяга. — Най-нормално семейство сме.

— Знаеш ли, за нищо на света не бих повярвала, че съществуват такива неща, ако… Ако не ги бях видяла с очите си. Въпреки това си оставам скептично настроена. — Тя извърна към него очи, в които проблеснаха предпазливи пламъчета. — Чела съм за научните изследвания. Мнозина уважавани учени смятат, че паранормалното не се свежда само до някакви бабини деветини.

— Е, сега вече ще съм спокоен.

— Стига си ми се присмивал, де! — възкликна Мел и се размърда на стола. — Съзнават, че човешкият мозък си остава загадка. И това е логично. Проучили са човешката аура и различните й модели. Подлагат на изследвания хора, способни да отгатнат картата, като я гледат откъм гърба. Това обаче не означава, че признават безусловно магьосничеството, пророчествата и вълшебните прахчета.

— Малко вълшебен прах няма да ти се отрази зле — прошепна Себастиан. — Ще поговоря по въпроса с Моргана.

— Ама без майтап! — ахна тя.

— Без майтап — отвърна Себастиан и я хвана за ръката. — Роден съм с кръв на елфи във вените. Вещерството ми се е предало по наследство, потомък съм на Фин, владетел на келтите. Надарен съм с ясновидство. Не че съм го искал или съм молел да е така, просто ми е дадено, и толкоз. Това няма нищо общо с логиката, науката и танците по пълнолуние. Това е моето наследство. Моя съдба.

Мел се покашля.

— Възможно е — изрече накрая. — В тези изследвания проучват телекинезата, телепатията…

— Искаш ли доказателства, Мел?

— Не… да. Ако наистина ще работим заедно по случая, ми се ще да зная докъде се простира… дарбата ти.

— Дадено! Помисли си някое число от едно до десет. Шест — рече той още преди младата жена да бе отворила уста.

— Още не бях готова.

— Обаче това бе първото число, изникнало в ума ти.

Наистина бе така, ала тя поклати глава.

— Не бях готова. — Мел затвори очи. — Хайде пак!

Бива си я, помисли Себастиан. Наистина. В момента напрягаше цялата си воля, за да не му позволи да проникне в мислите й. За да я разсее, той започна да си играе с кокалчето на един от пръстите й, които още държеше.

— Три.

Тя отвори очи.

— Да. Как позна?

— Благодарение на връзката между твоето и моето съзнание. — Себастиан потърка устни о пръстите й. — Осъществява се било с думи, било с образи, било с чувства, които не сме в състояние да опишем. Ето, сега се питаш дали не си прекалила с виното, защото сърцето ти тупти прекалено бързо и кожата ти е топла. Главата ти се е замаяла.

— Нищо й няма на главата ми — тросна се Мел и дръпна рязко ръка. — По-точно, няма да й има нищо, ако не бърничкаш в мислите ми. Усещам как…

— Точно така. — Доволен, той се облегна и вдигна чашата. — Знам, че усещаш. Много рядко някой, който не ми е роднина, усеща, че чета мислите му, особено когато го правя толкова повърхностно. Притежаваш потенциал, Съдърланд. Ако искаш да го проучиш, с удоволствие ще ти помогна.

Тя не успя да прикрие тръпката, разтърсила тялото й.

— Не, благодаря. Харесвам си главата такава, каквато е. — За всеки случай я пипна, без да сваля очи от домакина си. — Никак не ми допада, че някой е в състояние да чете мислите ми. Ако наистина ще работим временно заедно, това е правило номер едно.

— Дадено! Няма да надзъртам в мислите ти, освен ако не ме помолиш. — Той се усмихна, забелязал съмнението в очите й. — Аз, Мел, не лъжа.

— Такова ли е веруюто на вещерите?

— Щом предпочиташ да го наречеш така.

Младата жена реши да не спори и да му повярва.

— Освен това ще си съобщаваме един на друг цялата информация, с която разполагаме. Без шикалкавене.

Усмивката му бе чаровна, но и опасна.

— На драго сърце ще призная, че прекалено дълго увъртахме.

— Ние сме професионалисти. И ще работим като професионалисти, без да намесваме личните си отношения.

— Стига да не се налага. — Той допря чашата си до нейната. — Да вечеряме заедно прекрачва ли рамките на професионалните отношения?

— Не е нужно да ставаме смешни. Имам предвид, че ако ще се правим на семейство, което иска да осинови дете, не се налага да…

— Да прекрачваме границите, които ти си определила — довърши вместо нея Себастиан. — Ясно. Имаш ли план?

— Като начало няма да е зле да си сътрудничим с ФБР.

— Остави това на мен.

Тя грейна в усмивка. Тъкмо на това се бе надявала.

— Ако ни подкрепят, можем да го изиграем блестящо. Ще ни осигурят нова самоличност, съответните документи, минало, данъчна регистрация, номера на осигуровките. Длъжни сме някак да привлечем вниманието на престъпната организация, ето защо трябва да се представяме за богати, ала не прекалено, за да не уплашим ония негодници. Налага се да се преселим в нов квартал. Никакви познати, никакви роднини. Трябва да се запишем в списъка на чакащите в няколко почтени служби за осиновяване на деца. Да си осигурим документи, че сме се подлагали на изследвания за безплодие и сме ходили по лекари. Щом заловят Паркланд или някого като него, ще знаем откъде и как да започнем.

— Има и по-лесен начин.

— Какъв?

— Не ме питай, аз ще имам грижата. Това, което предлагаш, ще ни отнеме много време.

— Сигурно. Обаче си струва.

— Нали постигнахме компромис? Нека аз реша откъде и как да започнем, а после ще предоставя нещата на теб.

Мел се поколеба — даде си сметка, че така и няма да се научи да прави компромиси.

— Щом ти ще решаваш кога, как и къде да започнем и имаш за това солидни аргументи, съм принудена да ги приема.

— Значи се разбрахме.

— Да.

Изглеждаше доста просто. Тя бе обзета от тръпка и вълнение, защото изгаряше от нетърпение да се заеме с тази интересна и важна задача.

— Дали да не ти помогна да раздигаме всички тези чинии?

Изправи се и започна да слага една върху друга чиниите от тъничък порцелан вещо, както я бе учила майка й, сервитьорката. Но той я хвана за ръката. Тръпката прерасна в пламък.

— Остави това!

— Ти сготви — рече Мел и се запъти бързо към мивката. Малко пространство. Имаше нужда от малко пространство и от нещо, с което да се заеме, за да запази самообладание. — Като гледам кухнята, не си от хората, които държат в мивката мръсни чинии.

Когато се обърна, Себастиан стоеше зад нея — сложи ръце върху раменете й, та да й попречи да се дръпне.

— Този път обаче ще бъда непредсказуем.

— Не се и съмнявам, сегиз-тогиз наемаш елфи, които да ти чистят — изсумтя тя.

— Не наемам елфи… най-малкото в Калифорния. — Погледът й стана по-студен и той започна да разтрива раменете й. — Пак си напрегната заради мен, Мел. А когато вечеряхме, беше спокойна. Дори няколко пъти ми се усмихна и от тази промяна ми стана много приятно.

— Не обичам да ме докосват — тросна се тя, ала не се отдръпна — всъщност нямаше и къде.

— И защо? Та това просто е друга форма на общуване. Човек може да общува по различни начини. С глас, очи, ръце. — Плъзна длани по раменете й и мускулите й се отпуснаха. — С мисли. Докосването не е задължително опасно.

— Но понякога е.

Себастиан сви устни и прокара пръсти по гърба й.

— Ти обаче не си от страхливите. Жена като теб се хвърля с главата напред в опасните ситуации.

Мел вирна брадичка точно както бе очаквал.

— Дошла съм тук да поговорим.

— Вече го направихме. — Той я придърпа по-близо до себе си и бе достатъчно да се наведе, за да притисне устни върху едва забележимата трапчинка на волевата й брадичка. — Беше ми приятно.

Тя нямаше намерение да се оставя да я съблазнят. Беше зряла жена с изграден характер и не можеше да позволи — никога не бе позволявала мъжете да я подлъгват със сладки приказки. Вдигна ръка към гърдите му и я отпусна с разперени пръсти, ала без да го отблъсква, нито да го привлича.

— Не съм дошла да си играя игрички.

— Жалко. — Устните на Себастиан бяха на сантиметри от нейните, той наведе глава и я целуна лекичко по вратлето. — Обичам игрите. Но можем да ги оставим за друг път.

Атмосферата ставаше все по-тягостна.

— Слушай, сигурно ме привличаш, ала това не значи… нищо.

— Разбира се. Точно тук, Мери-Елън, кожата ти е много нежна. Пулсът ти сякаш ще разкъса кожата, ако продължи да е толкова ускорен.

— Не ставай за смях!

Но когато Себастиан измъкна ризата от колана на панталона й и загали Мел по гърба, тя се почувства крехка като пухчето на глухарче. Със звук, наподобяващ въздишка, ала и стенание, се изви и се отпусна в обятията му.

— Вече губех търпение — прошепна той, долепил устни до шията й. — Да чакам да дойдеш при мен.

— Не съм. Изобщо не съм идвала при теб… — Мел бе сплела ръце около гърба му и го милваше с пръсти по косата. — За друго съм дошла. — А дали дълбоко в себе си не знаеше, че ще стане така, още преди да поеме насам? — Трябва да помисля. Не искам да допускам грешки. — Но още докато го изричаше, устните й търсеха жадно неговите. — Не обичам да греша.

— Ммм… Че кой обича? — Себастиан обхвана с длани хълбоците й. Тя прошепна нещо в знак на съгласие и се закрепи с нозе около кръста му. — Това обаче не е грешка.

— Ще видя след време — изрече младата жена, докато той я изнасяше от кухнята. — Обаче наистина не искам това да попречи на разследването, с което сме се заели. Прекалено важно е. Трябва да успеем, и то на всяка цена — ще се мразя до гроб, ако заради това се издъня…

Мел изстена и долепи устни до врата му.

— Искам те. Искам те ужасно.

От думите й мислите му забумтяха бавно, ритмично, изкусително. Себастиан дръпна с една ръка главата й назад, за да намери устните й.

— Едното няма нищо общо с другото.

— А, не се знае. Би могло и да попречи — пророни тя, като се държеше за него, докато той изкачваше стълбите.

— Е, чудо голямо! — Себастиан отвори с крак вратата на спалнята. — Значи така е било писано. Нека нарушим някои правила.