Метаданни
Данни
- Серия
- Наследството на Донован (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Entranced, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Емилия Масларова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 117гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- savagejo(2009)
- Разпознаване и корекция
- Ludetinata(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Нора Робъртс. В плен на магията
Американска. Първо издание
ИК „Коломбина прес“, София, 1996
Редактор: Людмила Харманджиева
ISBN: 954–706–021–Х
История
- —Добавяне
Пета глава
Цял ден Мел нямаше време да вдигне глава от работа. Трябваше да попълни документацията по едно разследване за безследно изчезнал човек, да проучи дали някакъв тип наистина се опитваше да измами „Андъррайтърс“, за да прибере застраховката, и да изслуша един малчуган, отбил се да я „наеме“ за да издирела кучето му, което се било изгубило.
Тя се съгласи да потърси изчезналия рунтавелко срещу възнаграждение от два долара и седем цента — главно на монети. Стана й драго, когато видя как момченцето си тръгва, убедено, че въпросът вече е в ръцете на професионалистка.
Обядва надве-натри върху бюрото, ако печените картофи и туршията с копър изобщо можеха да се нарекат обед, а после се обади по телефона в местната полиция и на властите във Върмонт и Ню Хемпшир. Свърза се и с колегата си в Джорджия, но не остана особено доволна от разговора.
Всички издирваха Джеймс Т. Паркланд. Всички издирваха и Дейвид Мерик. И никой не ги откриваше.
Мел си погледна часовника и звънна в местния приют за бездомни псета. Описа как изглеждало изгубеното куче и остави името и телефонния номер на малкия си клиент. Не я свърташе в офиса, ето защо взе полароидната снимка на домашния любимец, която малчуганът й бе оставил, и тръгна да обикаля с нея.
След три часа откри Конг, много подходящо име за огромното псе, кръстоска от две различни породи, което се навърташе край склада на магазин в един от крайните квартали.
С въжето, предоставено й от собственика на магазина, успя да заведе Конг при колата и да го вкара на седалката до шофьора. За да не скочи, докато караше към офиса, го прихвана и с колана, а кучето олиза цялото й лице с големия си влажен език.
— Я какъв смелчага си бил! — скара му се тя, докато се качваше зад волана. — Какво си въобразяваш, че ми беше лесно да те намеря толкова далеч ли? Знаеш ли как се е притеснил малкият ти стопанин? И къде те откривам? Да ми се навърташ край месарницата и да ми вониш на пастърма.
Вместо да се засрами, кучето като че се ухили. Беше провесило език от едната страна на устата си и бе подложило глава на вятъра, докато Мел излизаше от паркинга.
— Толкова ли не знаеш що е преданост? — попита го тя. Конг намести едрото си тяло, положи масивна глава върху рамото й и изсумтя. — Да, де, сега ми правиш мили очи. Обичаш онзи, с когото си. Е, за мен забрави. Не искам и да чувам за теб.
Ала въпреки това вдигна длан от ръчката за скоростите и почеса кучето зад ушите.
Себастиан тъкмо паркираше мотоциклета, когато Мел спря пред детективската агенция. Видя я как се вози в тясната кола с осемдесеткилограмовото рунтаво едро куче и се подсмихва.
— Пак женски номера! Тъкмо си мислех, че ще излизаме, а ти си си уредила друга среща.
— Той е повече моят тип! — Тя прокара пръсти през косата си, за да я махне от очите, избърса с длан бузата си, влажна от целувките на кучето, и намери края на въжето. — А ти какво търсиш тук? Ох, и аз съм една! — възкликна Мел, когато той понечи да отговори. — Щяхме ма ходим на кино. Съвсем ми изхвърча от главата.
— Дума да няма, Съдърланд, умееш да повдигаш самочувствието на един мъж. — Себастиан се дръпна, когато тя разкопча предпазния колан на кучето. — А него си го бива!
— А, няма що! Хайде, слизай, Конг, возенето беше дотук!
Мел го задърпа и затегли, но кучето не помръдваше, дишаше тежко и се хилеше. За капак бе направило седалката цялата в косми. Развеселен от сценката, Себастиан се облегна на багажника на колата.
— Не си ли мислила да го заведеш на училище, където да го обучат да се подчинява?
— Той плаче за училище, където да го превъзпитат — промърмори младата жена. — Ала не е мой. На един клиент е. Стига си се лигавил, Конг, поразмърдай си задника!
Сякаш чакало да чуе това, кучето скочи и я бутна така, че тя опря гръб в Себастиан и залитна, а той я хвана овреме през кръста, за да не падне. Както се мъчеше да успокои дишането си, Мел скастри кучето, което сега бе клекнало кротко на тротоара.
— Ама знаеш ли, че си голям калпазанин? — попита го тя.
Сякаш за да го потвърди, Конг изпълни целия си репертоар от номера. Просна се на земята, завъргаля се, после пак клекна и протегна лапа като за здрависване. Мел се засмя и усети, че още е сгушила гръб до Себастиан. До стегнатата му гръд. Пусна машинално длани, хвана го за ръцете и ги вдигна.
— Да вървим! — Зае се да изтръсква с ръка космите на Конг, полепнали по джинсите й. — Всъщност не, бъди така добър да постоиш отвън, докато звънна по телефона. Има едно хлапе, което по неразбираеми за мен причини държи да си прибере проклетото куче.
— Добре!
Себастиан приклекна и прокара аристократични длани по мръсната козина на Конг. След броени минути тя се върна, а по тротоара към тях затича хлапе, което влачеше подире си червена каишка.
— Ах, ти, Конг!
В отговор кучето се втурна с щастлив лай към него. Препречи му пътя като самосвал, задръстил улица, а после двамата заприпкаха щастливо по тротоара. Щом стигнаха при Мел, малчуганът обхвана с ръка огромния врат на Конг и се ухили до уши.
— О, госпожо, вие сте истинска детективка! Точно като тези по телевизията. Много ви благодаря. Намерихте го толкова бързо!
Тя протегна длан, за да поеме ръчицата на детето, което се здрависа най-официално с нея.
— Дължа ли ви още пари?
— Не, вече се разплатихме. Обаче му вземи метално кръгче, на което да пише името и телефонният номер. Току-виж пак му хрумнало да се поразходи.
— На всяка цена! — Малчуганът прикачи червената каишка към нашийника на Конг. — Само мама да разбере, здравата ще си изпатиш! А сега да си вървим! — Тръгнаха, като кучето затегли напред детето. — Още веднъж благодаря! — провикна се то и смехът му отекна във вечерния въздух.
— Малкият е прав — прошепна Себастиан и не устоя на изкушението да прокара пръсти през косата на Мел. — Справила си се чудесно.
Тя сви рамене — не й се щеше да си признае, че бе много развълнувана от гласа му и от допира на ръката му.
— Изкарвам си прехраната.
— Готов съм да се обзаложа, че с този случай направо си натрупала състояние.
Младата жена се позасмя и извърна глава.
— Спечелих цели два долара и седем цента. Е, ще ми стигнат за пуканките в киното!
Той прекъсна смеха й, като допря устни до нейните. Всъщност не я целуна… Беше по-скоро приятелски жест.
— Хайде, качвай се на мотоциклета! — подкани Себастиан. — Не обичам да закъснявам за филма.
Мел открай време си падаше по киното и като цяло нямаше нищо против да си почине, докато гледа някой филм. Още от малка това бе едно от любимите й забавления. Вече нямаше значение дали си нова ученичка, щом светлините в салона угаснеха и екранът оживееше.
Киносалоните, общо взето, бяха еднакви в цялата страна. Уханието на пуканки и бонбони, лепкавият под, шумоленето на хората, наместващи се на седалките. С филма, който даваха в Ел Пасо, вероятно се забавляваха и поклонниците на седмото изкуство в Талъхаси.
Тя често бе ходила на кино, докато майка й бе обикаляла надлъж и шир страната, и независимо къде се намираше и коя беше, бе открадвала по два часа на седмица, за да изгледа някой филм.
Изпита същото усещане за анонимност и тук, докато слушаше тъжната музика и гледаше страховитите сенки по екрана. Някакъв убиец дебнеше по улиците и Мел — заедно с другите зрители — бе доволна, че се бе отпуснала върху седалката и наблюдаваше отколешния двубой между доброто и злото.
Седеше между Себастиан и братовчедка му Моргана. Неговата невероятна братовчедка Моргана Донован — Къркланд. Бе чувала слуховете, че тя била вещица, които открай време й се бяха стрували съшити с бели конци, а сега й се видяха направо смехотворни. Моргана бе всичко друго, но не и сбръчкана злобна бабичка, готова да се метне на метлата.
Обаче вероятно мълвата увеличаваше оборота в магазина й…
От другата страна на Моргана седеше мъжът й, Наш. Мел знаеше, че бе преуспяващ, много уважаван киносценарист, специализирал се във филми на ужасите. Дума да няма, сценариите му бяха изтръгвали от Мел по някой и друг сподавен вик и я бяха карали да се присмива на самата себе си. Наш Къркланд по нищо не й приличаше на холивудските величия. Смая я със своята непринуденост и сърдечност, а също и с това, че бе много влюбен в жена си. По време на прожекцията се държаха за ръце, ала не сладникаво и престорено. Личеше си, че обичта им бе ведра и искрена, и Мел им завидя.
От другата страна на Себастиан седеше Ана. Мел се запита защо такава прелестна жена като нея бе дошла на кино сама. После обаче си каза, че бе глупаво да си задава такива въпроси. Не всички жени — включително и тя самата, смятаха за нужно да ходят навсякъде, увесени на ръката на някой мъж.
Мел бръкна в картонената кутия с пуканките и се загледа във филма.
— Всичките ли ще ги изядеш?
— Хм? — Тя се извърна разсеяно. После се дръпна бързо. Устните й бяха на сантиметър от Себастиан. — Моля?
— Няма ли да ме почерпиш?
Мел го погледна вторачено. Очите му сякаш святкаха в мрака. Той почука с пръст по картонената кутия с пуканките в скута й и тя примига.
— А, да. Вземи си!
Себастиан бръкна в кутията — реакцията на младата жена му хареса не по-малко от пуканките.
Тя миришеше… свежо. Макар и да следеше повратите в сюжета, той бе оставил мислите му да се реят на воля. Беше му приятно, че сред миризмите в киносалона усещаше и уханието на Мел — на сапун и вода. Чуваше и пулса й. Равномерен, съвсем равномерен… и силен, а после, когато във филма стана напечено, внезапно се ускори.
Какъв ли щеше да бъде пулсът й, ако сега я докоснеше? Ако се доближеше и я целунеше по страстната уста без червило?
Мислеше, че знае. Мислеше, че може да почака и да види. Но не устоя и надзърна за малко в съзнанието й.
„Ама че глупачка! Знае, че някой я преследва, а продължава да върви по тъмната улица. Защо вечно изкарват жените толкова тъпи и безпомощни? А, хукна към парка. Да, де, къде другаде, ако не сред храстите оня негодник щя я спипа и ще й пререже гръкляна? Обзалагам се, че тая патица ще хукне в неправилната посока… Ето на, пак познах!Наистина си заслужава да я превърнат в труп!“
Мел схруска още една пуканка и Себастиан я чу как се тюхка разсеяно наум, че не бе сложила повечко сол. Потокът на мислите й спря, те станаха объркани и хаотични. Онова, което четеше в съзнанието й, се бе изписало и върху нейното лице. Беше го усетила. Не бе разбрала какво точно става, ала бе усетила, че някой бе нахълтал в мислите й, и инстинктивно ги бе блокирала. Стана му интересно, че го направила, че бе успяла да го стори. Малцина извън семейството му бяха в състояние да усетят, че той чете мислите им. Тя явно притежаваше някаква сила. Занемарена и определено отхвърляна. Искаше му се да надзърне още по-дълбоко в съзнанието й. Но Ана се размърда до него.
— Не бъди груб, Себастиан — рече му едва чуто.
Волю-неволю той се загледа във филма. Пресегна се да си вземе от пуканките и допря с пръсти ръката на Мел. Тя се дръпна като попарена. Себастиан се усмихна.
— Пица — каза Моргана, когато излязоха от киносалона. — С разните му там вкуснотии.
Наш прокара ръка по косата й.
— Нали ти се ходеше на мексикански ресторант?
Тя се усмихна и се потупа по корема.
— Размислихме.
— Добре, пица — съгласи се Ана. — Обаче без аншоа. — Тя се усмихна на Мел. — А ти гладна ли си?
Мел се почувства част от този приятелски кръг.
— И още как! Звучи…
— Не можем да дойдем — прекъсна я Себастиан и отпусна длан върху рамото й.
Заинтригувана, Моргана се намуси.
— За пръв път те виждам да отказваш храна, скъпи. — Тя стрелна с развеселени очи Мел. — Братовчедът Себастиан се радва на вълчи апетит. Направо ще ахнеш.
— Напоследък те виждам толкова рядко — намеси се и Ана. — Не можеш ли да отделиш поне един час?
— Тази вечер — не.
— Аз пък мога… — включи се и Мел.
— Ще изпратя дамата до тях — намигна й Наш. — Изобщо нямам нищо против сам да изпроводя три прелестни създания.
— Много си благороден, драги — потупа Моргана мъжа си по бузата. — Но мен ако питаш, Себастиан има други планове за въпросната дама.
— Не съм му… — понечи да уточни Мел.
— Точно така — прекъсна я Себастиан и я стисна по-силно за рамото. — А следващия път на всяка цена ще вечеряме заедно.
Той целуна двете си братовчедки и поведе бързо Мел надолу по тротоара към мястото, където бе оставил мотоциклета.
— Слушай, Донован, казахме си, че това не е среща, искаше ми се да ида с тях. Гладна съм.
Себастиан разкопча каишката на една от каските и й я нахлупи на главата.
— Накрая ще те нахраня.
— Да не съм кобила! — изсумтя тя, докато затягаше каишката. — И сама мога да се нахраня.
Понацупена, изпроводи с поглед през рамо тримата, които се отдалечаваха, и се качи зад него на мотоциклета. Рядко излизаше с компании, а още по-рядко, с хора, с които й беше приятно. Ала си каза, че няма защо да се сърди на Себастиан, тъй като всъщност именно той я бе довел при тези хора.
— Стига си се мусила.
— Не се муся — каза Мел и се хвана леко за кръста му, когато Себастиан подкара.
Обичаше да се вози на мотоциклет — вдъхваше й усещането за свобода и за риск. Може би, когато започнеше да печели повечко, и тя щеше да си купи. Е, по-разумно щеше да е, ако боядисаше и постегнеше колата. И оправеше банята, където вечно нещо течеше. Трябваше й и нова апаратура за следене, а последните модели струваха цяло състояние.
Но явно се налагаше да почака още година-две. Сега-засега, колкото и да печелеше, покрай разходите вечно бе на нула. Напоследък обаче беше разбила онази обирджийска шайка и бе спестила доста пари на застрахователно дружество „Андъррайтърс“, току-виж се опаричеше.
Беше й приятно вятърът да й духа в лицето. Беше се притиснала плътно към Себастиан… към тялото му, което нямаше как да не забележи, че бе изключително красиво. Под якето от гладка като масло кожа гърбът му бе само мускули. Раменете му бяха много широки… или може би просто изглеждаха така до тесните стегнати хълбоци.
Ръцете му също бяха мускулести. Не че Мел обръщаше особено внимание на тези неща. Просто бе изненадана, че човек с неговата, така да се каже, професия бе сложен толкова добре. Приличаше не на оракул, а по-скоро на тенисист. Ала вероятно разполагаше с предостатъчно време, та между виденията да спортува и да язди.
Младата жена се запита как ли щеше да се чувства, ако и тя си имаше кон. По едно време забеляза, че той завива на изток, по шосе 1156.
— Хей! — почука Мел с пръсти по каската му. — Сбърка пътя!
Себастиан я чу много добре, но поклати глава.
— Моля? Каза ли нещо?
— Да, казах! — И въпреки това тя направи точно това, което той се надяваше — намести се на седалката и се вкопчи още по-силно в него. Себастиан усещаше всяка извивка на тялото й. — Казах, че сбърка пътя. Живея в обратната посока, преди петнайсетина километра подминахме отбивката.
— Знам къде живееш.
Мел кипна и изкрещя колкото й глас държи, за да надвика тътена на мотора.
— Тогава какво търсим тук?
— Вечерта е много подходяща за разходка с мотоциклет.
Е, сигурно си беше така, но никой не я бе питал.
— Не ми се разхожда.
— Ще видиш, няма да съжаляваш.
— Така ли? И къде отиваме?
Той подмина като хала един автомобил и подкара със сто километра в час.
— В Юта.
Чак след десетина километра тя успя да затвори уста — толкова бе потресена.
Три часът след полунощ, призрачната светлина на паркинг пред бензиностанция и универсален магазин. Мел не чувстваше тялото си от кръста надолу, сякаш бе под упойка. Затова пък умът й работеше като бръснач въпреки четирите часа пътуване с мотоциклета, от които се чувстваше уморена и всичко я болеше. В този момент мислеше как да убие Себастиан Донован.
Какъв срам, да не си вземе пистолета! Инак сега можеше да му тегли куршума. И да го застреля на място. По пътя можеше да запокити трупа в някое дере, където нямаше да го открият със седмици, че и с години.
И все пак по-голямо удоволствие щеше да й достави да го смаже от бой. Бе по-висок от нея близо педя, сигурно тежеше и двайсетина — трийсет килограма повече, ала тя пак щеше да го надвие. После щеше да скрие в някой храсталак мотоциклета, да се метне на автобуса и на сутринта да се прибере в детективската агенция ни лук яла, ни лук мирисала.
Тръгна да се разхожда по паркинга, за да се поразтъпче. От време на време профучаваше камион с полуремарке, предпочел заобиколните пътища, за да не плаща таксите за тонаж по магистралите. Инак бе тъмно като в рог и много тихо. По едно време Мел чу нещо, което й заприлича на койот, но после реши, че в края на краищата и тук, в пущинака, хората държат кучета. Изрита празна ламаринена кутийка от газирана вода и си рече, че Себастиан я бе изиграл много хитро. Не спря мотоциклета, докато не подминаха Фрезно. Оттук малко трудно тя можеше да се върне пеш в Монтърей.
Когато слезе от седалката, Мел го ощипа и го обсипа с ругатни, от които ушите му сигурно пламнаха, обаче той просто изчака да й мине. Изчака и обясни, че е решил да видят откъде е минал Джеймс Т. Паркланд.
Държал да разгледа мотела, където Дейвид пренощувал с първата жена, на която бил предаден.
Да, ама наоколо не се виждаше никакъв мотел, помисли тя и пак изрита нещастната кутия от газирана вода. Нима той наистина очакваше да му повярва, че са тръгнали да търсят някакъв затънтен мотел с динозавър отпред?
Но карай да върви!
Мел стоеше капнала от умора, прегладняла и схваната от кръста надолу — пленница на този превъртял ясновидец. Намираше се на четиристотин километра от къщи и разполагаше всичко на всичко с единайсет долара и осемдесет и шест цента.
— Съдърланд!
Тя се извърна и хвана шоколадчето, което Себастиан й метна. Идеше й да изругае, ала не успя, понеже трябваше да хване и кутийката с безалкохолна напитка, която той също й хвърли.
— Слушай, Донован… — Себастиан бе погълнат от маркуча на колонката за бензин, та се наложи Мел да иде при него, както махаше обвивката на шоколадчето. — Чака ме работа. Имам клиенти. Не мога да обикалям с теб по нощите.
— Ходила ли си някога на къмпинг?
— Моля? Не.
— Аз пък съм ходил. В Сиера Невада. Съвсем наблизо е. Да знаеш какво спокойствие е там!
— Ако не обърнеш мотоциклета и не ме прибереш, не след дълго ще се радваш на вечен покой. Тръгвай обратно! Още сега!
Когато Себастиан я погледна, тя видя, че той изобщо не бе уморен. Все едно не се беше друсал цели четири часа по пътищата, а беше прекарал цяла седмица в скъп курорт.
— Ти не си наред — рече му Мел, след като отхапа голямо парче от шоколадчето. — Направо си за освидетелстване. Няма да ходим в никаква Юта. Имаш ли изобщо представа колко далеч е Юта?
Себастиан усети, че доста се бе застудило. Съблече якето и й го подаде.
— От Монтърей ли? От Монтърей е на около седемстотин километра. — Той закачи маркуча върху колонката за бензин. — Хайде, усмихни се, Съдърланд, вече почти сме преполовили пътя.
— Сигурно някъде наблизо има автобусна спирка — рече вече по-кротко тя, после се загърна в якето, което бе облякла, и се запъти към окъпания в светлина универсален магазин.
— Именно тук мъжът е спрял с Дейвид — поясни спокойно Себастиан и младата жена застина като попарена. — Е, не е стигнал толкова бързо като нас, все пак движението е било натоварено, той е бил изнервен и непрекъснато е гледал в огледалото за обратно виждане дали ченгетата не са по петите му. Срещата е била в осем часа.
— Дрън-дрън! — изсумтя Мел, въпреки че на гръкляна й заседна буца.
— Продавачът от нощната смяна го позна по рисунката. Забелязал го, понеже Джими спрял в дъното на паркинга, въпреки че имало място и пред магазина. И бил много притеснен, та човекът го държал под око — мислел, че ще се опита да задигне нещо. Но Джими си платил.
Докато Себастиан говореше, тя не сваляше очи от него. Щом той приключи с разказа си, младата жена протегна ръка.
— Дай ми рисунката.
Вперил поглед в нея, Себастиан бръкна в горния джоб на якето. Докосна лекичко през подплатата гърдата на Мел, задържа за миг ръка и извади сгънатата рисунка с портрета на похитителя.
Тя усещаше, че диша учестено. Съзнаваше, че бе развълнувана, и то не само от краткия, нищо не значещ допир с ръката му. За да прикрие чувствата си, сграбчи листа хартия и закрачи към магазина.
Докато беше вътре, за да провери твърденията му, той затегна капачката на резервоара и изкара мотоциклета от бензиностанцията.
Мел се върна след някакви си пет минути бледа, с пламнали очи. Ала ръката й не трепна, когато отново прибра листа с рисунката. Не й се мислеше — поне засега. Понякога бе за предпочитане да действа.
— Да вървим! — каза тя на Себастиан.
Внимаваше да не задреме върху мотоциклета, което щеше да си е живо самоубийство. Но мислите й блуждаеха, старите образи се наслагваха върху новите. Тези среднощни пътувания й бяха до болка познати. Както и усещането, че не знае къде отива и какво ще завари, когато пристигне.
Навремето майка й си умираше да пътува по безименни пътища и да слуша радио. Мел помнеше колко уютно се бе чувствала, когато се бе излягала на предната седалка с главица върху скута на майка си и наивно бе вярвала, че все някак отново ще си намерят дом.
Натежала от умората, главата й клюмна върху гърба на Себастиан. Тя се отърси от съня и се помъчи да отвори очи.
— Дали да не спрем за малко? — извика й той. — За да си починеш?
— Не. Карай нататък.
Малко преди изгрев-слънце Себастиан все пак спря и се освежи с кафе. Мел си поръча безалкохолна напитка с кофеин и поръсена със захар паста.
— Дължа ти едно прилично ядене — отбеляза той.
— Точно това за мен е прилично ядене — отвърна тя и доволна облиза захарта и глазурата по пръстите си. — Можеш да запазиш за себе си печените фазани под похлупак.
Очите й се затваряха и Себастиан съжали, че я бе подложил на такива мъки, обаче бе постъпил, следвайки инстинкта си — инстинкт, за който знаеше, че няма да го подведе. Прегърна я и Мел се стегна, ала само за миг. Вероятно усети, че го бе направил единствено от приятелски чувства, та тя да се облегне на него.
— Скоро сме там — рече й той. — Остава ни най-много един час път.
Мел кимна. Сега вече нямаше друг избор, освен да му вярва. Да вярва на него и на чувствата си. На онова, което наричаше интуиция.
— Единственото, което искам да знам, е, че си е струвало да бием толкова път. Тогава вече ще е друго.
— Ще узнаем отговора и на този въпрос.
— Дано е положителен. — Тя се извърна към него и устните й го докоснаха лекичко по врата. Усети прилив на топлина, на някаква странна сладост и смъдящите й от безсънието очи се разшириха. — Извинявай, задето съм толкова дръпната.
Идеше й да се махне от него, да иде на другия край на света, но Себастиан я притисна още по-силно до себе си.
— Отпусни се, Мел. Виж, изгрява слънцето!
Загледаха изгрева, както стояха прегърнати, а тя бе отпуснала лекичко глава върху рамото му. Багрите сякаш изникваха от хоризонта, за да оцветят пустинята, да направят небето кървавочервено, а ниските облаци — нежно сини. Гладкият пясък грейна в розово, сетне стана пурпурен, а после малко по малко — златист. След час-два прежулящото слънце отново щеше да изпепели всички багри в пустинята. Сега обаче, в тази притихнала мимолетна минута, пейзажът наоколо сякаш бе нарисуван от живописец.
Докато наблюдаваше в прегръдката на Себастиан как всичко наоколо се преобразява, точно както се бе променяло всяка сутрин, откакто свят светува, Мел усети нещо. Единение. Първата нежна милувка на връзка, която не трябваше да се описва с думи, за да бъде разбрана.
Когато той я целуна, този път с нежна търсеща уста, тя не се отдръпна, не му зададе никакви въпроси. Самият момент оправдаваше целувката. Бе прекалено уморена, за да се съпротивлява на чувството, надигащо се в душата й. Бе зашеметена от вълшебството на изгрева, че да откаже онова, за което я молеше Себастиан.
Щеше му се да й поиска още — знаеше, че в този миг, на това място може да го стори. Ала долавяше умората и объркването й и смазващите страхове за детето на нейните приятели. Ето защо я целуна съвсем лекичко — утеха и за двамата. Когато я пуста, съзнаваше, че онова, което се бе зародило между тях, не можеше да бъде разрушено.
Без да продумват, се качиха на мотоциклета и поеха на изток, към слънцето.
В Южна Юта — недалеч от границата с щата Аризона и достатъчно близо до Лас Вегас, за да отскочат за нула време дотам и да проиграят на комар някой и друг долар, видяха няколко напечени от слънцето магазинчета. В малкия град имаше бензиностанция, тясно кафене, където предлагаха царевични питки, и мотел с двайсет и пет стаи и гипсов бронтозавър насред посипания с чакъл паркинг.
— Божичко! — прошепна Мел, загледана в тъжния очукан динозавър.
Когато слезе от мотоциклета, краката й трепереха не само от пътуването и умората.
— Хайде да проверим, може би не всички спят — предложи Себастиан, после я хвана за ръката и я поведе към регистратурата.
— Значи си го видял по време на някой от своите сеанси?
— Така излиза.
Тя се олюля и той я хвана през кръста, за да я задържи. Странно, изведнъж му се стори съвсем крехка.
— Не е зле да ти наемем легло, докато сме в мотела.
— Чувствам се добре.
Мел си каза, че после ще има предостатъчно време да почива. Сега трябваше да действа. Двамата влязоха във фоайето, където на тавана се въртеше вентилатор и бе по-прохладно. Себастиан натисна звънеца на регистратурата. След малко чуха зад избелялата завеса на цветя как някой тътрузи чехли. При тях дойде мъж в бяло горнище на анцуг и торбести джинси, с подпухнали от съня очи и небръснато лице.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Да — отвърна Себастиан и се пресегна да извади портфейла си. — Искаме да наемем стая. Номер петнайсети.
Сложи върху плота шумоляща банкнота.
— По една случайност е свободна. — Администраторът се пресегна да свали ключа от таблото зад него. — Двайсет и осем долара на нощ. Отсреща има денонощно кафене! Подпишете се тук, ако обичате.
Себастиан се подписа и остави на плота още двайсет долара, а върху тях — снимката на Дейвид.
— Виждали ли сте това момченце? Преди около три месеца.
Администраторът изгледа алчно двайсетте долара, сякаш изобщо не бе забелязал фотографията.
— Не мога да помня всички гости на мотела.
— Бил е с една жена. Привлекателна, малко над трийсетте. Червенокоса, карала е среден по размер шевролет.
— Може и да са отсядали при нас. Но аз си върша работата и не се занимавам с клюки.
Мел избута Себастиан.
— Както ви гледам, сте наблюдателен. Съмнявам се, че не сте забелязали, ако в мотела е отсядала красива жена с невръстно дете. Сигурно сте й казали къде може да купи памперси и прясно мляко.
Мъжът сви рамене и се почеса по главата.
— Проблемите на другите не ме интересуват.
— Както е тръгнало, и вие може да си навлечете проблеми — тросна се тя вече по-грубо и мъжът най-сетне вдигна уплашено очи. — Сега агент Донован… господин Донован, де, ще ви попита дали сте виждали момченцето и вие сигурно ще поопресните паметта си. Нали?
Администраторът се ококори и прокара език по устните си.
— Да не сте полицаи? От ФБР или от другаде?
Мел само се усмихна.
— Нека се спрем на „от другаде“, за да не нажежаваме излишно обстановката.
— Мотелът ми е спокоен.
— Виждам. Точно затова смятам, че ако онази жена е отсядала при вас с детето, няма начин да не сте забелязали. Надали имате чак толкова много клиенти.
— Стоя само една нощ. Плати ми в брой, предварително, през нощта детето беше кротичко и си заминаха рано сутринта.
— Как се казва жената? — попита тя спокойно, като се опитваше да обуздае искрицата надежда.
— Ама вие какво, нима наистина мислите, че помня всички имена?
— Нали регистрирате посетителите? — Мел сложи пръст върху банкнотата от двайсет долара и я плъзна два-три сантиметра по плота. — А също си записвате телефонните разговори, които водят от стаите. Я проверете! Колегата може дори да ви възнагради.
Ругаейки, администраторът извади изпод плота някакъв кашон.
— Тук са квитанциите от телефонните разговори. А вие можете да проверите и сами книгата с регистрациите.
Тя се пресегна да вземе книгата, после сложи ръце на гърба си и предостави на Себастиан да я прегледа. Бе готова да признае, че той ще се справи по-бързо. Младият мъж наистина намери за нула време името.
— Сюзан Уайт. Ала едва ли ви е показала документ за самоличност.
— Плати ми в брой — изпелтечи пак администраторът. — Вие какво, да не очаквате да я претърсвам? Използвала е и телефона, междуградски разговор — оповести той. — Свързала се е чрез централата.
Мел извади от дамската си чанта бележник.
— Дата и време. — Записа си ги. — А сега слушай, мой човек, това е въпросът, за който ще бъдещ възнаграден, не се шегувам! Готов ли си да потвърдиш под клетва, че през май това дете… виж го внимателно — тя пак му показа снимката на Дейвид, — че това дете е било в мотела?
Администраторът запристъпва притеснено.
— Да, ако се наложи. Не че ми се ходи по съдилища, но жената наистина отседна с него в мотела. Помня го заради трапчинката и рижата коса.
— Ей на това му се вика работа!
Тя нямаше да се разплаче, не, щеше да се сдържи. Ала все пак излезе навън, докато Себастиан прибираше снимката и даваше на администратора още двайсет долара.
— Добре ли си? — попита я, когато отиде при нея.
— Да, разбира се.
— Трябва да огледам стаята, Мел. Ако искаш, почакай ме тук.
— Не. Ще дойда и аз.
Не пророни и дума, докато се връщаха по напукания тротоар, докато отключваха вратата и влизаха в задушната стая. Седна на леглото, за да прочисти мозъка си, докато Себастиан използваше своя за онова, за което го биваше най-много.
Той видя как детето спи в сгъваемата кошарка, как простенва в неспокойния си сън. Жената е оставила лампата в банята да свети, та да види, ако бебето се събуди и се разплаче. Гледа малко телевизия, говори по телефона. Но не се казва Сюзан Уайт. През годините се е представяла с толкова много имена, че Себастиан се затруднява да определи кое е истинското. Струва му се, че е Линда, не, не е Линда, не е и Сюзан.
А няколко седмици преди това е прекарала още едно невръстно дете. Себастиан реши да го съобщи на Мел, след като тя си почине. Седна до нея на леглото, сложи ръка върху рамото й, а младата жена продължи да гледа право напред.
— Сега не искам да ми казваш как го направи. Някой ден може би ще ми се прииска да науча, обаче нека не сега. Значи жената го е държала в тази стая. Да не му направила нещо?
— Не, Дейвид е добре.
Мел навлажни устни.
— А къде го е отвела?
— В Тексас, но не знае къде са го отнесли след това. Тя е само част от веригата.
Мел въздъхна тежко два пъти.
— Джорджия. Сигурен ли си, че е в Джорджия?
— Да.
— Къде по-точно? — попита тя и стисна длани върху скута си.
Той бе уморен, по-уморен, отколкото му се искаше да признае. Опиташе ли се сега да извика виденията, това съвсем щеше да изстиска силите му. Ала Мел имаше нужда от тази информация. Само че не тук, помисли си Себастиан. Тук, в тази тясна стая, ми пречат прекалено много неща, прекалено много тъжни истории.
— Трябва да изляза навън. Остави ме сам за малко.
Мел кимна и той излезе. Времето минаваше, а с него и желанието й да се наплаче на воля. Не че смяташе сълзите за проява на слабост. Просто за нея те бяха нещо безполезно. И така, очите й бяха сухи, когато Себастиан отново влезе в стаята. Стори й се блед и изтощен. Странно, преди няколко мига не бе забелязала умората около очите му. Но си припомни, че всъщност не се бе вглеждала особено в него.
Ала сега се взря в младия мъж и се почувства длъжна да се изправи и да иде при него. Нямаше корени, семейство и може би заради това не бе склонна да дава воля на чувствата си. Мразеше и милувките, но сега протегна ръка и го хвана за дланите.
— Както гледам, ти май имаш по-голяма нужда от сън, отколкото аз. Защо не подремнеш час-два? Пък после каквото сабя покаже.
Той не отговори, само се взря в дланите й. Дали тя щеше да му повярва, ако й кажеше колко много неща бе разчел върху тях?
— Хората с твърда черупка не са непременно и коравосърдечни — изрече Себастиан тихо и вдигна очи към нейните. — Ти, Мел, си поетична душа.
Сетне стори нещо, от което и двамата бяха разтърсени. Вдигна дланите й към устните си. Никой дотогава не го бе правил и тя се убеди, че онова, което до този ден бе смятала за глупави превземки, всъщност е трогателно и възбуждащо.
— Дейвид е малко по на юг от Атланта, в едно градче, всъщност предградие, казва се Форест Парк.
Мел стисна с пръсти неговите, после ги пусна. Никога дотогава не бе приемала нищо на гола вяра, ала сега щеше да го стори.
— Я полегни малко! — каза настойчиво и го бутна на леглото. — А аз ще се обадя във ФБР и на най-близко летище.