Нора Робъртс
В плен на магията (4)

Трета глава

Да, наистина се бе преоблякла, помисли си Себастиан след по-малко от десет минути, но жената, която се появи от съседното помещение в тиквеножълта кожена пола, дълга най-много педя — педя и нещо, нямаше нищо общо с момичето, което преди малко го бе оставило сам в стаята.

Краката й бяха направо невероятни.

Беше направила нещо и с лицето си. Очите й изглеждаха огромни и бляскави. Устата й бе тъмна и лъскава. Косата й също бе променена — за разлика от преди, когато бе сресана надве-натри, сега бе тупирана и разрошена, сякаш жената току-що бе станала от сън и изгаряше от желание отново да се пъхне в леглото.

От ушите й висяха две лъскави златни топки, стигащи почти до впитото черно сако. Толкова впито, помисли си той, че всеки мъж, стига да не е в кома, ще се досети как под него няма нищо, освен жена.

Секс! Думата изникна в съзнанието му, изписана с огромни дебели букви. Необуздан, разюздан и леснодостъпен секс.

Беше сигурен, че ще подметне нещо язвително или грубо и многозначително. Ала от устата му излезе друго:

— Къде смяташ да ходиш в този вид?

— Какво толкова му има на вида ми? — вдига Мел изписана вежда.

Себастиан махна с ръка и се помъчи да откъсне поглед от краката й.

— Приличаш на…

— Аха! — Тя се усмихна самодоволно и се завъртя сладострастно. — Това ми е работното облекло. Действа безотказно. На повечето мъже им е безразлично дали си хубава или не, стига да разголиш повечко кожа, а останалата да покриеш с нещо впито.

Той поклати глава. Не му беше до това, да разшифрова подобни изявления.

— Защо си се издокарала така?

— Оръдие на труда, Донован! — Мел намести върху рамото си огромната дамска чанта. В нея носеше друго оръдие на труда. — Ако ще идваш с мен, да тръгваме! По пътя ще ти обясня всичко.

Сега Себастиан долови, че от нея се излъчва не вълнение, а пълна мобилизация. Докато тя се качваше в колата — и, о Боже, полата й се вдигна още два-три сантиметра нагоре, той почувства, че младата жена направо изгаряше от нетърпение да се впусне в действие. Точно както другите жени изгаряха от нетърпение да тръгнат по магазините.

Мел обаче не приличаше на жените, които бе срещал дотогава.

— Слушай сега за какво става дума — поде тя, след като Себастиан се настани на седалката до нея.

Младата жена взе на пълна скорост завоя и подкара бързо и вещо, точно както обясняваше на спътника си своята задача. От месец и половина били извършени множество обири все на електроника — телевизионни приемници, видео плейъри, стереоуредби. Повечето потърпевши били застраховани в „Андъррайтърс“. Полицията разполагала с някои улики, но все удряла на камък. И понеже щетите в отделните случаи не възлизали на повече от стотина — двеста долара, ченгетата не смятали разследването за кой знае колко важно.

— „Андъррайтърс“ е застрахователно дружество средна ръка — отбеляза Мел, докато профучаваше на жълта светлина. — Шефовете му не си умират от удоволствие, задето им се налага да изплащат толкова застраховки. Ето защо ме наеха преди няколко седмици.

— Трябва да закараш колата на ремонт — вметна той, когато двигателят изтрополи.

— Аха. Та се поразтърсих и какво, мислиш, открих? Двама хубостници продават телевизори и друга апаратура направо от някакъв фургон. Е, не са чак толкова нагли, та да го правят тук. Ходят в Салинас или Соледад.

— И как ги надуши?

Тя му се усмихна благо — благо.

— С много обикаляне, Донован. Само да знаеш колко километри съм навъртяла!

Колкото и да се мъчеше да не го прави, Себастиан пак не се сдържа и погледна дългите й, загорели от слънцето бедра.

— А, сигурно!

— Накрая се добрах до това приятелче, дето ми звънна. На няколко пъти си е имал вземане-даване с полицията, та е доста наплашен. Обаче кой знае защо, му станах симпатична. Вероятно защото съм частен детектив. Има доста познати — допълни Мел, — с които е извършвал кражби с взлом, общо взето, кокошкарска работа.

— Няма що, с добри приятели си се сдушила!

— Да, де, направо съм си отживяла с тях — отбеляза тя с присмех в гласа. — Та той ми дава информация, а аз — по някоя и друга банкнота. Така поне не ходи да разбива чужди апартаменти. Навърта се по доковете, дето нормален човек няма да иде за нищо на света. Там има едно заведение, където снощи се отбил уж за малко. Срещнал някакъв свой стар познайник, който вече бил пийнал и почнал да го черпи на поразия. Моят приятел много обича да го черпят. Започнали да откровеничат, както често става, ако си пийнал, и се разбрало, че онзи, другият, се е опаричил, понеже току-що бил пласирал цял камион крадена апаратура. И нали покрай алкохола били станали първи приятели, онзи отвел моя човек в задната част на заведението, където имало склад. И с какво според теб бил натъпкан той?

— С крадена апаратура.

— Бързо схващаш, Донован! — подсмихна се развеселена младата жена.

— Защо тогава не се обадиш на ченгетата?

— Тези нехранимайковци може и да не са от най-едрите риби, ала съм ги спипала аз — засмя се пак Мел и превключи скоростта. — Аз!

— Сигурно ти е минавало през ума… че едва ли ще ни посрещнат с хляб и сол.

— Не бери грижа за това, Донован. Ще те пазя. А сега слушай какво искам от теб.

 

 

Когато след няколко минути спряха пред заведението, Себастиан вече бе наясно с плана на действие. Не че му допадаше особено. Нали си бе претенциозен, погледна под вежди ниската сграда без прозорци.

Беше отблъскваща, но той реши, че повечето заведения изглеждат така на дневна светлина. Ала изпита чувството, че тази кръчма си е отблъскваща и посред нощ. Беше иззидана от тухли от пресована сгур, които някой предприемчив ентусиаст бе боядисал в зелено. Боята — доста гнусен оттенък, се бе олющила и на много места изпод нея се показваше сивата стена, точно както под лющещ се струпей, се белее белезникавата кожа.

Още беше обедно време, но въпреки това на покрития с чакъл паркинг вече бяха спрели десетина коли. Мел пусна ключовете в чантата си и се смръщи на Себастиан.

— Опитай се да изглеждаш по-малко…

— Човешки ли? — подсказа й той.

„Изискан“ бе думата, изникнала в съзнанието й, ала за нищо на света не би я изрекла на глас.

— Да не изглеждаш така, сякаш идваш от снимки за моден журнал. И, за бога, не поръчвай бяло вино.

— Ще се въздържа.

— Гледай какво правя аз и всичко ще е наред.

Смрадта в заведението го удари още щом тя отвори вратата. Вътре вонеше на цигари, на бира и пот. Откъм музикалната кутия се носеха оглушителни звуци. Себастиан имаше доста еклектични музикални вкусове, но въпреки това си помисли, че надали ще издържи дълго на подобна дандания.

Край барплота бяха насядали мъже — от онези с издутите бицепси, нашарени с татуировки, главно изображения на змии и черепи, които явно бяха на особена почит сред клиентелата на заведението. Четирима мазни типове играеха билярд. Неколцина вдигнаха очи и изгледаха Себастиан презрително и самонадеяно, а Мел — с повече симпатии.

Той долови накъсани мисли — не му бе особено сложно, понеже коефициентът на интелигентност на постоянните посетители тук не бе от най-високите. Устните му потрепериха. И през ум не му бе минавало, че една жена може да бъде описана по толкова много начини.

Въпросната жена — представителките на нежния пол в заведението бяха общо три — отиде с наперена стъпка при барплота и се намести с късата си кожена поличка на високия стол. Голямата й, наплескана с червило уста се изду похотливо.

— Ако не друго, можеш поне да ми поръчаш една бира — рече тя на Себастиан задъхано и кокетно, с което доста го стъписа.

Присви за миг очи, за да го предупреди, и той си спомни каква роля му бе отредена.

— Слушай, котенце, нямам никаква вина.

Котенце ли? Мел престана да върти очи.

— Да, де, то оставаше да имаш! Мястото ти в службата изстива, и не си виновен. Губиш стотачка на покер, и пак не си виновен. Я дай една бира! — провикна се тя към бармана и кръстоса прелестните си дълги крака.

Себастиан запристъпва уж смутено, после вдигна два пръста и се намести на стола до нея.

— Обясних ти вече… Нали ти казах, че онзи пикльо в службата ме е взел на мушка? Стига си ми опявала.

Мел изсумтя, когато барманът стовари с трясък пред тях двете халби бира. Щом Себастиан се пресегна към задния си джоб, й хрумна, че портфейлът му сигурно струва колкото всичкия алкохол, поръчан от постоянните клиенти на заведението. И е натъпкан с пачки зелени банкноти и с няколко лъскави златни кредитни карти.

Тя му изсъска. Той я разбра моментално — нещо, което по-късно щеше да й предостави храна за размисъл. Поколеба се и отпусна ръка.

— Пак ли си останал без цент? — подметна Мел присмехулно. — Страхотно, няма що! — С очевидно нежелание бръкна в дамската си чанта и извади две опърпани банкноти от един долар. — С теб управия няма, Хари.

Хари ли? Себастиан се свъси — изобщо не преиграваше.

— Тия дни ще се опарича. Спечелих от тотото.

— Да, де! Направо няма да си знаеш парите!

Тя му обърна гръб, отпи от халбата бира и огледа заведението. Рико й бе описал мъжа. Само за минута-две откри човека, когото приятелят на Рико бе нарекъл Еди. Според познатия на Рико, Еди бил голям чешит. Занимавал се главно с пласирането на крадените вещи. И си падал женкар.

Мел преметна крак връз крак в такт с музиката и направи всичко възможно да привлече вниманието на Еди. Усмихна се кокетно, все едно му казваше: „Ей, ти, едрия! Цял живот съм търсила мъж като теб!“ Себастиан обаче, който вече се бе вживял достатъчно в наложената от нея игра, че да се изненадва, веднага разбра какво всъщност мисли тя за Еди — че е плешив дебелак и негодник. Обърна се да го поразгледа. Еди наистина бе плешив, ала под тенис фланелката без ръкави, освен тлъстини се виждаха и налети мускули.

— Слушай, сладурче — подзе той и сложи ръка върху рамото на Мел. Тя обаче веднага се дръпна.

— До гуша ми е дошло от оправданията ти, Хари. Всичко е ясно — нямаш пукнат цент, проиграваш на комар парите ми. Не можеш да намериш дори петдесет долара, за да оправиш телевизора. А знаеш колко обичам шоупрограмите.

— Гледаш прекалено много телевизия.

— Я се разкарай! — тросна се Мел ядно и се извърна с лице към него. — До среднощ се скъсвам от работа, обикалям като ненормална да взимам поръчките, а ти си седнал да ми натякваш, задето си позволявам да поседна пред телевизора, да си вдигна краката и да погледам. Не ти струва нищо.

— Как да не ми струва, ами тия петдесет долара?

Тя го блъсна и слезе от стола.

— Изгуби два пъти повече на карти, при това част от парите бяха мои.

— Стига си ми опявала, де! — Себастиан се вживяваше все повече в ролята си и едва ли не й се наслаждаваше, вероятно защото помнеше как Мел го бе инструктирала да се държи по-грубичко с нея. — Само това знаеш, да врънкаш за щяло и нещяло!

Сграбчи я за ръката, така че да го видят всички. Тя отметна глава и очите й проблеснаха предизвикателно. И… може би сексапилно? О, да, много сексапилно. Мел присви похотливо устни и той насмалко да се издаде, че разиграва театро. Тя забеляза за миг в очите му нещо много мощно. На гърлото й заседна буца, сърцето й забумка като обезумяло.

— Престани да ми даваш акъл! — разтърси я Себастиан за раменете хем да привлече вниманието, хем да дойде на себе си. — Щом не ти харесва, прав ти път!

— Пусни ме! — изписка Мел с треперлив глас. Нямаше как, трябваше да го направи. — Казах ти какво ще стане, ако посмееш да ме удариш само още веднъж.

Да я ударел ли? Божичко!

— Хайде, разкарай се оттук, Кристъл.

Той я заблъска към вратата, но съгледа пред себе си едра гръд с потна тенис фланелка, на която пишеше, че собственикът й „не си поплюва“.

— Момичето ти каза да го оставиш на мира.

Себастиан вдигна очи към широката усмивка на Еди. До него Мел сумтеше, наистина ядосана. С надеждата да усети под нозете си твърда почва, Себастиан стана от стола, за да погледне онзи бабаит в очите.

— Гледай си работата!

Еди го цапардоса и го запрати пак на стола. Себастиан бе сигурен, че още години наред ще усеща върху гърдите си удара от пестника му, който приличаше на чук.

— Искаш ли, котенце, да го изведа навън и да му разкажа играта?

Тя избърса мигли и като че се замисли. Двоуми се достатъчно дълго, та Себастиан да плувне в пот.

— Не — отвърна накрая и отпусна разтреперана длан върху ръката на Еди. — Не си струва. — Сетне се усмихна и извърна преливащо от възхита лице към едрия като канара мъж. — Ужасно си мил. На тоя свят вече не останаха кавалери, на които едно момиче да разчита.

— Защо не седнеш на моята маса? — покани я Еди и я прегърна през кръста с китка, дебела колкото дънера на дърво. — Ще те почерпя едно, да ти олекне на душата.

— Ама ти си бил върхът!

Мел заподскача до него. Вживял се докрай в ролята си, Себастиан уж понечи да ги последва. Единият от мъжете край масата за билярд се ухили и удари няколко пъти с щеката по дланта си, за да го предупреди да кротува. Ще, не ще, Себастиан се сви край барплота и обхвана с ръце халбата бира.

 

 

Мел го накара да чака цял час и половина. Той не можеше дори да си поръча втора бира, без да наруши прикритието си, и трябваше да търпи кръвнишките погледи, които му хвърляше барманът, задето пиеше сякаш цяла вечност двата пръста бира, останали в халбата, и замезваше само с фъстъци.

Всичко това вече започваше да му втръсва. В представите му за приятно прекарано време не влизаше да седи в смрадлива кръчма и да гледа как някакъв бабаит сваля жената, с която бе дошъл. Пък дори и да не бе емоционално обвързан с нея. А тя да се кискаше донемайкъде щастливо всеки път, когато онзи тип прокарваше огромни длани по бедрата й. Заслужаваше Себастиан да я зареже на произвола на съдбата, да излезе от заведението и да си хване такси.

Колкото до самата Мел, тя смяташе, че всичко върви по вода. Сър Еди, както го наричаше за огромно негово удоволствие, се напиваше бавно, но сигурно, без обаче да се олива — просто се разнежваше и ставаше по-уязвим. А и по-бъбрив. Мъжете много обичат да се перчат пред жена, готова да ги слуша, особено пък ако са почерпени.

Той сподели, че бил извадил страхотен късмет и се бил опаричил, и попита Мел дали не иска да сподели с него щастието му. Тя не чака да я молят дълго. Е, след час-два трябвало да ходи на работа и смяната й свършвала чак в един, ама после…

След като го умилостиви достатъчно, му разправи сърцераздирателната си история. Как те с Хари живеели заедно вече близо половин година. Как той бил голям прахосник и вечно нямал пари, как не й давал да се позабавлява. Не че тя искала кой знае какво. Само някоя и друга дрешка и да се посмее на воля. А сега вече било същински ужас, понеже и телевизорът се бил повредил. Била спестила малко пари да си купи видео, та докато е на работа, да записва шоу програмите, а ето че приемникът бил гръмнал. И за капак Хари бил профукал парите — и неговите, и нейните, на комар, та сега нямали и петдесет долара, за да поправят телевизора.

— Умирам си да гледам телевизия — допълни Мел и завъртя в длани втората халба бира. Еди вече бе подкарал седмата. — Шоу програмите са следобед, всички жени са облечени страхотно. Сложат ли ме дневна смяна, ги изтървавам и губя нишката. И знаеш ли… — Тя се наведе свойски, така че гърдите й опряха в китката на Еди. — Ами любовните сцени в сериалите! Ужасно се възбуждам, като ги гледам…

Еди загледа как прокарва език по устните си — чувстваше се на седмото небе.

— Надали е чак толкова приятно да ги гледаш сама.

— Е, по-весело ще е, ако някой ми прави компания… — погледна го така, сякаш му казваше, че той е единственият, който го заслужава. — Друго щеше да си е, ако телевизорът работеше. Обичам да го правя дневно време, разбираш ли. Всички са на работа или пазар, а ти си в… леглото — изтананика младата жена и прокара пръст по ръба на халбата.

— Е, сега е дневно време.

— Аха. Само дето нямам телевизор — изкикоти се Мел, като да бе чула голяма смешка.

— Сигурно ще съм в състояние да ти помогна, котенце.

Тя се ококори, сетне сведе свенливо мигли.

— Ужасно мил си, Еди. Ала не мога да приема от теб петдесет долара. Не съм паднала чак толкова ниско.

— Защо да се охарчваш за ремонта на стар телевизор, когато можеш да имаш нов?

— Така ли! — изсумтя Мел в халбата. — Сега може би ще ми кажеш, че ще ми купиш и диамантена огърлица?

— Чак за огърлица нямам пари, но едно телевизорче ми е по джоба.

— Ама без майтап? — погледна го тя невярващо и отпусна длан върху коляното му.

Еди се изпъчи.

— По една случайност се занимавам с телевизори.

— Продаваш ли ги? — Младата жена понаведе глава и замига възхитено. — Взимаш ме на подбив.

— Да, взимам те, ама не на подбив — намигна й бабаитът.

Мел прихна в звучен смях.

— Голям образ си, сър Еди! — Пак отпи от бирата и въздъхна повторно. — Цена нямаше да имаш, ако не ми се подиграваше. Просто не знам как ще ти се отплатя, ако ми намериш телевизор.

Мъжът се доближи още повече до нея и я лъхна на бира и цигари.

— Е, не е чак толкова сложно да ми се отблагодариш.

Тя се притисна до него, допря устни до ухото му и пошушна нещо, от което изтънченият Себастиан сигурно щеше да изтръпне. Задъхан, Еди гаврътна остатъка от бирата и я сграбчи за китката.

— Ела, сладурано! Искам да ти покажа нещо.

Мел го последва, без да си прави труда да поглежда към Себастиан. Искрено се надяваше, че Еди наистина ще й покаже телевизионен приемник.

— Къде отиваме? — попита го, докато я водеше към дъното на сградата.

— В моя офис, пиленце — намигна й той лукаво. — Ние с моя съдружник работим тук.

Преведе я през купчините счупени бутилки, боклуци и чакъл до съседната бетонна постройка, вероятно два пъти по-малка от заведението. Почука три пъти на вратата и му отвори слабичък младеж на двайсетина години с очила с рогови рамки — държеше тефтер с дървена подложка.

— Какво има, Еди?

— Момичето търси телевизор… — Прегърна я през раменете и я притисна до себе си. — Кристъл, това е Боби.

— Приятно ми е! — изпелтечи другият и отметна глава. — Слушай, Еди, тая работа не ми харесва. Франк ще побеснее.

— Нали сме съдружници, какво има да беснее! — тросна се Еди и влезе тромаво вътре.

Мел въздъхна — бе уцелила право в десетката!

Флуоресцентните лампи върху тавана осветяваха празните, прилични на очи екрани на десетина телевизора. До тях се мъдреха видео плейъри, стереоуредби и декове. Колкото за цвят тук-там се мяркаха и усилватели, персонални компютри, телефонни секретари и една самотна микровълнова печка.

— Мале! — ахна тя и плесна с ръце. — Ама че прелест! Все едно сме в истински магазин!

Еди, който се олюляваше едва забележимо, намигна самоуверено на притеснения Боби.

— Ние сме нещо като доставчици. Тук всъщност не продаваме на дребно. Това ни е склад. Хайде, поразходи се, разгледай!

Все така вживяла се в ролята си, Мел отиде при телевизорите и прокара пръсти по екраните им, сякаш бяха палта от норка.

— Франк ще се разфучи — изсъска Боби.

— Е, не е задължително да узнава, че сме идвали. Нали така, Боби?

Боби, нали си беше доста по-дребен, само кимна.

— Да, де! Ама не биваше да я водиш.

— Наш човек е. Страхотни крака и ум колкото на патка. Ще й бутна едно телевизорче, после тя ще бутне на мен. — Мина покрай Боби, за да отиде при нея. — Хареса ли си някой, сладурче?

— Всичките са бонбон. Ама наистина ли мога да си взема един?

— Разбира се — стисна я той свойски. — Ще накарам онова приятелче, Боби, да го впише като изгърмял. Не е кой знае каква философия.

— Ама без майтап? — Мел отметна глава и се отдалечи, за да бръкне в дамската си чанта. — Наистина си върхът, Еди. Обаче мен ако питаш, не телевизорът, а ти си изгърмял.

Извади пистолета трийсет и осми калибър.

— Ченге! — почти изкрещя Боби, а Еди се свъси умислено.

— Я кротувай, Боби — нареди тя на младежа, който понечи да се измъкне през вратата. — Седни и без глупости. Ей там, на пода. Върху ръцете си, чу ли?

— Кучка! — тросна се все така замислено Еди и Мел застана нащрек. — Трябваше да надуша, че си ченге.

— Частно — уточни тя. — Сигурно затова не си усетил. А сега да излезем, Еди — махна Мел с пистолета.

— Може и да си въоръжена, но за нищо на света няма да се оставя да ме спипа жена.

Той й се нахвърли. Тя нямаше намерение да стреля по него. Всъщност Еди си беше нищо и никакъв дребен обирджия и не го заслужаваше. Младата жена се дръпна рязко наляво, разчитайки на бързината и подвижността си, а също и на това, че мъжът бе замаян от бирата. Еди се просна с главата напред върху един от телевизионните приемници. Мел не бе сигурна кой е победителят. Ала екранът се пукна като яйце и Еди се строполи на пода.

Отзад се чу някакъв звук. Тя се обърна и видя как Себастиан бе стиснал с ръка Боби за гърлото. От болката младежът изтърва чука, който явно се бе канил да стовари върху главата й.

— Надали е от особено значение, но не ми спомена, че си въоръжена — процеди през зъби Себастиан, докато Боби се свличаше като чувал на циментовия под.

— Не очаквах, че ще се наложи да вадя оръжието. Ама нали уж си ясновидец?

Той вдигна чука и удари лекичко с него по дланта си.

— Добре са поработили тия келеши. Я звънни на полицията, а аз ще ги наглеждам.

— Добре — съгласи се Мел.

Себастиан изобщо не очакваше да му е благодарна, задето я бе отървал от сътресение на мозъка, че и от по-сериозни неща. Младата жена излезе и затръшна вратата.

 

 

След около час стоеше на няколко крачки от нея и я гледаше как е седнала върху багажника на колата си. Тя обясняваше надълго и нашироко какво се бе случило на един доста кисел следовател от полицията. Себастиан си спомни, че се казва Хавърман. Беше се срещал един-два пъти с него. Насочи вниманието си от ченгето към младата жена. Беше свалила обиците и от време на време разтъркваше месестата част на ушите си. Бе изтрила грима с хартиена салфетка. Устата й без червило и естествено румените страни бяха в рязък контраст с огромните очи и почернените с много аркансил мигли. Дали беше хубава, запита се той. Не хубава, а направо страхотна на тази светлина, падаща под този ъгъл. Може би на друго осветление щеше пак да му се стори просто привлекателна.

В това се криеше някаква странна, вдъхваща тревога магия.

Но Себастиан си напомни, че не го интересува как изглежда Мел. Още повече, че й беше много ядосан. Беше го забъркала в тази гнусна история. Нямаше значение, че сам бе пожелал да я придружи. След като го бе сторил, тя му бе наложила правила, които, както бе имал достатъчно време да установи, не му допадаха никак.

Беше влязла в склада с онзи едър като канара нехранимайко. И бе въоръжена. И то не с детско пистолетче, а с професионално оръжие. И какво, интересно, щеше да прави, ако й се бе наложило да го използва?

— Ти си имаш своите източници, аз — моите — обясни Мел на Хавърман. — Попаднах на следа. И ги спипах, лейтенант.

— Кажи кой те насочи към склада, Съдърланд — настоя той. За него това бе принципен въпрос.

В края на краищата беше полицай, истински полицай, а не някакъв частен детектив. На всичкото отгоре Съдърланд беше и жена.

— Не съм длъжна да ти съобщавам — отсече тя и устните й потрепнаха, понеже бе вдъхновена от прелестната си мисъл. — Ама нали си ми приятел, все пак ще ти кажа. Той — посочи Мел с палец към Себастиан.

— Съдърланд… — понечи да възрази младежът.

— Е, какво толкова съм казала, Донован! — Този път тя се засмя и той също се развесели от шегата й. — Това е лейтенант Хавърман.

— Познаваме се.

— Да, разбира се! — Сега Хавърман бе не само засегнат, а направо сломен. Жени частни детективи и медиуми. Какво бе останало от славата на пазителите на закона? — Не знаех, че се занимаваш и с откраднати телевизори.

— Видението си е видение — отвърна самодоволно Себастиан и Мел прихна.

— А как стана така, че си съобщил точно на нея? — Хавърман бе надушил, че има нещо гнило. — Винаги идваш в полицията.

— Да, вярно — потвърди Себастиан и погледна през рамо с блеснали очи към Мел. — Но нейните крака са по-хубави.

Младата жена избухна в такъв неудържим смях, че още малко, и щеше да падне от багажника на колата. Хавърман изсумтя и си тръгна. В края на краищата разполагаше с двама заподозрени и ако попритиснеше Донован, щеше да пипне и главатаря им.

— Бива си те, хубавецо! — Все така засмяна, Мел шляпна Себастиан приятелски по рамото. — Не знаех, че носиш и майтап.

Той вдигна вежда.

— Сигурно ще се учудиш, ако разбереш на колко още неща съм способен.

— А, не се и съмнявам! — Тя извърна глава и загледа как Хавърман се качва в колата. — Лейтенантът не е лош човек. Само дето смята, че мястото на частните детективи е в кримките, а на жените — край печката. — Грееше топло слънчице, Мел си бе свършила работата прекрасно, ето защо поседя още малко върху багажника на автомобила, за да се наслади на малката си победа. — Справи се добре… Хари.

— Благодаря, Кристъл! — отвърна Себастиан, като се мъчеше да не се усмихва. — Ала ще ти бъда признателен, ако следващия път ми съобщиш предварително всички подробности от плана си.

— А, едва ли скоро ще има следващ път. Днес обаче се позабавлявахме чудесно.

— Дума да няма — проточи бавно той, осъзнал, че младата жена го бе казала най-чистосърдечно. — Особено ти. Беше се издокарала като някоя уличница, вдигна страхотен скандал, а онзи бабаит се скъса да те ухажва.

Тя му се усмихна възпитано.

— Е, и аз да понамажа от работата.

— Сигурно се позабавлява и от това, че насмалко да ти пръснат черепа.

— Да, но важното е, че не ми го пръснаха. — Сега вече Себастиан й бе по-симпатичен и тя го потупа по ръката. — Хайде, Донован, отпусни си душата. Нали ти казах, справи се блестящо.

— Сигурно това е твоят начин да ми благодариш, че ги спасих дебелата глава.

— Е, и сама щях да се справя с Боби, ала все пак съм ти признателна за подкрепата. Сега доволен ли си?

— Не! — Той стовари длани от двете й страни върху багажника на автомобила. — Не съм. Ако стилът ти на работа е такъв, се налага да уточним някои правила.

— Имам си правила. Мои правила. А сега се разкарай, Донован.

С мен е свършено, помисли си Себастиан и му докривя, не, направо му се повдигна, че тази детинска мъчителна фраза бе първото, минало му през ума. Той не беше малко дете. Нито пък Мел, която продължаваше да седи върху багажника и да го предизвиква с дръзко вдигнатата си брадичка и присмехулната усмивка върху красивите си устни.

Себастиан стисна дясната си ръка в юмрук. Идеше му да я удари по наглата брадичка. Но повече го изкушаваше устата й. И той имаше много по-добра идея какво да прави с нея. Смъкна Мел от багажника толкова бързо, че тя дори не се сети да приложи някоя от отбранителните хватки, които бяха нейна втора природа. Още примигваше, когато Себастиан я обгърна с ръце и, разперил пръсти, притисна с длан главата й.

— Ама ти какво си въобразяваш…

Не каза нищо повече. Думите й заглъхнаха, съзнанието й се замъгли още в мига, в който той допря устни до нейните. Не се отскубна от обятията му, не се дръпна рязко на една страна, нито го прехвърли през рамо. Не го изръга с коляно, за да се строполи със стон. Продължи да стои и да усеща как от устните му съвсем се размеква.

Себастиан съжаляваше, че го бе тласнала да престъпи собствените си правила. Да сграбчва в прегръдка жени, които не го желаят, не бе сред нещата, които обикновено вършеше. И той съжаляваше, съжаляваше неописуемо, защото при целувката с Мел не усети вкуса, който бе очаквал. Жена с нейния характер би трябвало да е тръпчива. Да нагарча като оцет.

А тя бе неописуемо сладка!

Ала Себастиан я свърза не със захар, не с прекалено сладките бонбони в лъскави станиолчета, а с мед, гъст и дъхав, подир, който си облизваш пръстите и на който той не бе устоявал дори като малък.

Когато Мел поотвори устни, той я зацелува с още по-голямо очакване. Дланите му не бяха нежни. Това бе първата що-годе ясна мисъл, изникнала в съзнанието й. Бяха силни, властни и позагрубели. Усещаше пръстите му, обхванали врата й. Кожата й там сякаш гореше. Себастиан я придърпа и телата им хвърлиха дълга сянка върху осеяния с боклуци чакъл. Оборена от най-различни чувства, тя обви ръце около него и отвърна на желанието му с желание.

Сега бе различно. Стори й се, че той ругае, докато променя ъгъла, под който я целуна, а после захапа със зъби устните й и Мел изпита такава наслада, че още малко, и да изкрещи. Сърцето й бумтеше и отекваше в главата и ушите й като влак, набиращ скорост в тунел. Всеки момент този влак щеше да се отскубне от мрака, да изскочи на светлината и тогава тя…

— Ей, вие!

Себастиан чу вика и стъпките върху чакъла. Идеше му да убие човека. Без да сваля едната си ръка от кръста на Мел, а другата — от вратлето й, извърна глава и съгледа пепеляво лице под бейзболно кепе с емблемата на бейзболния отбор „Лисиците“.

— Разкарай се оттук! — почти изръмжа той. — Хайде, дим да те няма!

— Ама чакай, бе, мой човек, исках само да питам защо заведението е затворено.

— Свършиха водката.

Усети как Мел се дръпва от него и щеше отново да изругае, стига това да оправеше нещата.

— Е, карай, смятах да пийна само една бира.

След като бе успял да им развали настроението, запалянкото на „Лисиците“ се върна при своя пикап и го подкара. Мел бе кръстосала ръце и бе обхванала лактите си, сякаш бе излязъл прохладен вятър.

— Мери-Елън… — подхвана Себастиан.

— Не ме наричай така!

Тя се обърна рязко и се облегна на колата. Устните й трепереха. Искаше й се да допре длан до тях, за да се успокои, ала не набра смелост. Усещаше в гърлото си ускорения, неравномерен пулс. Де да можеше да успокои и сърцето си. Божичко! Беше се нахвърлила на Себастиан като невидяла, беше му позволила да я опипва…

Сега той не я докосваше, но както личеше, щеше да го стори всеки момент. Гордостта не й позволи да се отмести, обаче се стегна, готова да отблъсне нова атака срещу чувствата й.

— Защо го направи?

Себастиан устоя на подтика да надзърне в съзнанието й и да види какво всъщност чувства Мел, да го сравни с онова, което бушуваше в душата му.

— Нямам никаква представа.

— Е, не го прави друг път — рече тя, изненадана, че се бе засегнала от отговора му.

Какво бе очаквала? Нима си бе въобразявала, че той ще седне да й се обяснява как не е могъл да й устои? И че е бил обзет от страст?

— Когато ме свалят в работно време, пак иди-дойди, но няма да го допусна и в свободното си време — отсече Мел, вдигнала брадичка. — Ясно ли е?

Себастиан я стрелна с поглед. После вдигна длани по-сдържано, отколкото бе очаквала.

— Ясно — повтори той. — Предавам се.

Тя реши, че не е нужно да го прави на въпрос, и бръкна в дамската си чанта, за да извади ключовете за колата. Всичко бе приключило. А и двамата не му отдаваха особено значение.

— Трябва да се върна в агенцията и да звънна един-два телефона.

Когато Себастиан направи крачка напред, младата жена отметна глава като кошута, надушила вълк.

— Само ти отварям вратата — уточни той, макар и да бе доста доволен от реакцията й.

— Благодаря! — Мел се качи в колата и затръшна вратата. Покашля се, та гласът й да прозвучи безразлично. — Качвай се, де! Имам да ходя на доста места.

— Един въпрос — поде Себастиан, след като се намести до нея. — Изобщо ли не ядеш?

— Ям главно когато съм гладна. Защо?

Стрелна го предпазливо с очи и на него му стана приятно.

— От сутринта не съм слагал нищо в уста, ако не се броят ония фъстъци в кръчмата, та си рекох, че няма да е зле да обядвам. Или май вече е време за вечеря? Защо не спреш някъде? Ще те почерпя един сандвич.

Тя се смръщи — питаше се дали в предложението му не беше заложен капан.

— Нямам нищо против да хапна сандвич. Обаче без почерпки, ще си го платя аз — отсече младата жена.

Той се усмихна и се облегна.

— Както кажеш, Съдърланд!