Нора Робъртс
В плен на магията (3)

Втора глава

Той изпроводи с поглед малката сива кола, която пъплеше по лентата на пътя към магистралата, ала после не влезе вътре в къщата. Стоеше на вратата, развеселен, но и подразнен от гнева и безсилието на Мел, които още прехвърчаха като искри във въздуха.

Не й липсваше воля. И енергия. Жена като нея направо ще изтощи някой по-кротък мъж. А Себастиан се смяташе за кротък. Ала нямаше нищо против да надзърне в душата й, точно както малчуган разръчква жаравата, за да види колко пъти огънят ще се разгори.

Струваше си да се опариш, за да разпалиш пламъците.

Сега обаче той се чувстваше много уморен и не му беше до това. Вече се ядосваше на себе си, задето бе склонил да го забъркат. Бе капитулирал заради съчетанието между двете жени — едната разплакана и преизпълнена с отчаяна надежда, другата разгневена, невярваща и присмехулно настроена. Докато слизаше по стълбите, си помисли, че ако бяха дошли поотделно, щеше да излезе с тях на глава. Но бе разгромен от това, че двете жени го бяха хванали в капана на дълбоките си, взаимно изключващи се чувства.

Ето защо щеше да се опита да разбули загадката. Беше си обещал дълга спокойна почивка, преди да се нагърбва със следващия случай, ала сега реши да опита.

Първо обаче искаше да си почине, да прекара една ленива утрин, да излекува умореното съзнание и наранената си душа.

Зад къщата, до ниската, ослепително бяла конюшня имаше оградено пасище. Още преди да бе стигнал до него, Себастиан чу как конете цвилят радостно и се усмихна.

Съгледа източения черен жребец и гордата бяла кобила, които стояха, без да се помръдват, и наподобяваха прелестни шахматни фигурки — едната изваяна от абанос, а другата, от алабастър.

После кобилата размаха кокетно опашка и се втурна към оградата.

Той бе наясно, че конете могат да я прескочат. Бяха го правили многократно, когато ги яздеше. Ала между тях съществуваше доверие и животните знаеха, че оградата бе сложена не за да ги спира като клетка, а за да им служи за дом.

— Хубавицата ми! — Себастиан вдигна ръка да помилва кобилата по муцуната и красивата дълга шия. — Грижиш ли се за мъжа си, Психея?

Кобилата изпръхтя в дланта му. Той съгледа в тъмните й очи наслада, и както му се струваше, хумор. Когато прескочи оградата, кобилата изцвили тихичко — стоя кротко, докато господарят й прокарваше длан по нейните хълбоци и издут корем.

— Още само няколко седмици — прошепна Себастиан.

Почти усещаше живота в утробата й. Отново се сети за Моргана, макар и да се съмняваше, че братовчедка му ще се зарадва, разбере ли, че я сравнява с бременна арабска кобила, пък било то и такава прелестна като Психея.

— Ана добре ли ви гледа? — Той зарови лице в гривата на кобилата, успокоен от ведрия й добродушен нрав. — Защо ли изобщо питам!

Милва още малко Психея, за да й окаже вниманието, липсвало и на двамата по време на неговото отсъствие. После се извърна и погледна жребеца, който стоеше, наострил уши и отметнал красива глава.

— Ами ти, Ерос, пазиш ли жена си?

Дочул името си, жребецът отстъпи и вдигна предни крака във въздуха, сетне изцвили звучно, все едно му отвръщаше с човешки глас. Бе толкова наперен, че Себастиан се засмя и отиде при него.

— Може и да не признаваш, прелестно животно, но ти е домъчняло за мен.

Все така усмихнат, той шляпна Ерос по лъскавия хълбок и жребецът препусна в кръг. След втората обиколка господарят му се вкопчи в гривата и се метна на гърба му, та да даде и на себе си, и на коня онова, което и двамата искаха — бърз, шеметен галоп.

Докато прескачаха стремглаво оградата, Психея ги гледаше снизходително и високомерно, като майка, която наблюдава боричкащи се малчугани.

 

 

Следобед Себастиан вече се чувстваше по-добре. Малко по малко празнотата, с която се бе върнал от Чикаго, се бе запълнила. Ала въпреки това той пак избягваше жълтото плюшено мече, оставено сам-само върху дългия даван. Не поглеждаше и снимката.

Седна пред масивното махагоново писалище в библиотеката, чиито стени бяха запълнени от горе до долу с лавици с книги, и се зае да оправя документацията. Откакто се помнеше, притежаваше от пет до десет фирми — някои бяха изцяло негови, в други държеше контролния пакет от акции. За него те бяха хоби — агенцията за недвижими имоти, фирмите за внос и износ на стоки, магазините, развъдникът за риба в щата Мисисипи, с който се забавляваше, и последната му прищявка — бейзболният отбор от Втора лига в Небраска.

Бе достатъчно предприемчив, че да печели умерено, достатъчно разумен да предостави всекидневното ръководство на фирмите на специалисти, и достатъчно капризен, за да ги продава и купува, когато му хрумне.

Радваше се на онова, което му осигуряваха парите, и често харчеше тези печалби, без изобщо да се замисля. Но бе израсъл в богатство, сред грамади от пари, които биха стъписали друг, ала които за него бяха само цифри върху хартията. И досега се забавляваше неописуемо с тази простичка игра — математиката, със събирането и изваждането.

Беше щедър към различните благотворителни организации, защото вярваше в тях. Правеше доброволни пожертвувания не за да намалява данъците си или от филантропия, а защото така му повеляваше моралът.

Обаче сигурно щеше да се притесни и подразни, ако го възприемаха като човек с непоклатим морал.

Чак до залез-слънце работи, чете, опитва нова магия, която се надяваше да усъвършенства. Магиите бяха стихията на братовчедка му Моргана. Изобщо не се надяваше някога да се мери с нея в тази област, ала нали си беше амбициозен, продължаваше да опитва.

О, да, можеше да прави огън, но това го знаеше и най-посредственият магьосник. Можеше и да левитира, ала и това не бе кой знае каква дарба. Магьосничеството му се ограничаваше с тези и с още няколко циркаджийски номера — в съзнанието му отново изникна образът на Мел. Неговата сила бе в ясновидството.

Точно както блестящият актьор понякога копнее да пее и танцува, Себастиан мечтаеше да прави магии.

След два почти безуспешни часа се ядоса и се отказа. Приготви си вкусна вечеря, пусна по стереоуредбата ирландски балади и отвори бутилка вино за триста долара нехайно, точно както други отпушват шише бира.

Дълго седя във ваната, сред стичащата се вода, и затворил очи, се наслаждаваше на усещането, че съзнанието му, слава богу, не бе обременено с нищо. После си сложи долнището на копринената пижама и си достави удоволствието да погледа огненочервения залез. Сетне изчака, докато нощта се промъкне крадешком и превземе небосвода.

Повече не можеше да отлага. Слезе без особено желание на долния етаж. Но вместо да включва осветлението, запали свещи. Нямаше нужда от допълнителни стимули, ала традицията му вдъхваше спокойствие. Усети мириса на сандалово дърво и ванилия, които му напомняха стаята на майка му в замъка Донован и неизменно му действаха като мехлем за душата. Светлината не бе силна — така по-бързо се пробуждаха ясновидските му способности.

Той стоя известно време край дивана. С въздишка — досущ черноработник, вдигнал търнокоп — се взря в снимката на Дейвид Мерик. Лицето му бе сладко и щастливо, и Себастиан щеше да се усмихне, ако не се бе съсредоточил. В съзнанието му изплаваха думи, отколешни тайни слова. След като бе сигурен, той остави снимката и взе жълтото мече с тъжни очи.

— Е, Дейвид — пророни мъжът и гласът му отекна кухо из празните стаи. — Я да видим сега!

Съгледа образите, но за разлика от други път, не сред ослепителна светлина. Очите му се промениха, от опушено сиви притъмняха като буреносни облаци. Бяха вторачени някъде отвъд стаята, отвъд стените и нощта.

Образи. Образи. Те изникваха и се топяха като восък в съзнанието му. Пръстите му бяха отпуснати върху играчката на детето, ала тялото му бе стегнато и твърдо като камък. Дишането му беше равномерно и бавно, сякаш беше заспал.

В началото се наложи да се пребори с мъката и страха, обгърнали като в пашкул играчката. Все така съсредоточен, Себастиан трябваше да преодолее образите на разплаканата майка, стиснала до себе си мечето, и на стъписания баща, който я бе прегърнал. Божичко, колко силни бяха болката, ужасът и гневът им! Ала най-силна бе тяхната любов.

Но дори тя се стопи, докато той се връщаше все по-назад в миналото.

Виждаше света през очите на учудено дете.

Хубаво лице, лицето на Роуз, надвесена над люлката. Усмивка, нежни думи, нежни длани. Неописуема любов. После друго лице — на мъж, млад, обикновен. Плахи пръсти, загрубели и мазолести. И тук имаше любов. Малко по-различна от майчината, ала все така силна като нея. Примесена с възторг и страхопочитание. И с мечтата да поритат, заедно с детето топка в някой прикътан заден двор.

Образите се редуваха ли, редуваха. Детски плач в късна доба. Безформени страхове, бързо разсеяни от силни грижовни ръце. Мъчителен глад, утолен от топлото мляко в майчината гръд. И наслади, възторг от багрите, звуците, топлото слънчице.

Здраве, желязно здраве в телце, напиращо да порасне както през първата вълшебна годинка на всяко новородено.

Сетне горещина, изненадваща, зашеметяваща болка. Пулсиращи зачервени венци. Успокоението, че те гушкат, дундуркат, пеят ти.

И друго лице, озарено от друг вид любов. Мери-Елън, която е хванала жълтото мече и го мърда пред очите му. Тя се смее, гушва го плахо и нежно, вдига го високо във въздуха и го целува по коремчето.

От нея струи копнеж, прекалено смътен и за самата Мери-Елън, та Себастиан да го види ясно. Цялата е изтъкана от чувства и объркване.

„Това ли искаш? — идеше му да я попита. — Нима се страхуваш, че няма да го имаш?“

После образът й се стопи като картинка, нарисувана с тебешир върху паважа и размита от пороен дъжд.

Спиш. Сънуваш ведри сънища на шарената сянка, хладна и нежна като целувка. Спокойствие, пълно спокойствие.

Когато го нарушават, си сънен и кисел. Напълваш с въздух здрави дробчета и си готов да се разплачеш, но някой ти запушва устата с длан. Непозната длан, непозната миризма, раздразнението прераства в страх. Лицето… Себастиан го зърна само за миг, ала се постара да го запечата в съзнанието си, та по-късно да се върне към него.

Носят те нанякъде, държат те здраво, пъхват те в някаква кола. Вътре мирише на развалена храна, разлято кафе и мъжка пот.

Себастиан видя и усети ясно всичко това. После, изтощен от ужаса и сълзите на детето, заспа и не видя доста неща.

Затова пък бе видял най-важното. И знаеше откъде да започне.

 

 

Моргана отвори магазина точно в десет. Луна, нейната голяма бяла котка, се шмугна между нозете й, разположи се насред помещението и се зае да си чисти опашката. Лете имаше много клиенти и Моргана веднага отиде зад касовия апарат. Коремът й се опря лекичко в стъклото и тя се засмя тихо.

Бе наедряла като слоница. И се чувстваше на седмото небе. Бе щастлива, че носи в утробата си нов живот. Животът, който те с Наш бяха създали.

Сети се как сутринта мъжът й я целуна няколко пъти по издутия корем, сетне се дръпна рязко, с широко отворени очи, защото човечето, спящо в утробата й, го бе изритало.

— Боже, Моргана, краче! — възкликна Наш и долепи длан до корема й. — Мога да преброя дори пръстчетата.

„То оставаше да не можеш, нали знаеш, че са пет!“ — помисли си сега тя усмихната тъкмо когато се отвори вратата.

— Себастиан! Върнал си се! — протегна Моргана две ръце към него и лицето й отново грейна от щастие.

— Преди ден-два. — Той пое ръцете й, целуна ги звучно, дръпна се и, вдигнал вежди, започна да я оглежда. — Божичко, какви грамадни сме станали!

— Затова пък сме хубави!

Тя се потупа по корема и излезе иззад щанда. Макар и бременна, си бе все така сексапилна. Дори повече от преди. Направо грееше. Черната й къдрава коса се спускаше като водопад чак до кръста, изпод яркочервената рокля се виждаха прелестните й крака.

— Излишно е да питам дали си добре — отбеляза Себастиан. — Сам виждам.

— Тогава аз да те питам как си. Вече чух, че си помогнал доста в Чикаго — изрече Моргана с усмивка, но в очите й се четеше едва загатната тревога. — Трудно ли беше?

— Да. Обаче свършихме работа.

Преди да се бе впуснал в подробности и изобщо да бе убеден, че иска да го направи, в магазина влязоха трима клиенти, които започнаха да разглеждат кристалите, билките и фигурките.

— Днес сама ли си?

— Не, всеки момент ще дойде и Минди.

— Минди вече е тук — оповести нейната помощничка, която нахълта в магазина. Беше облечена в бял костюм по тялото и озари Себастиан с кокетна усмивка. — Здравей, красавецо!

— Здрасти, ненагледна!

Вместо да излезе на улицата или да иде в малкия офис, както правеше обикновено, ако в магазина дойдеха клиенти, той тръгна из помещението — вдигаше припряно кристалите и душеше свещите. Моргана използва първия удобен случай, за да дойде пак при него.

— Някаква магия ли търсиш?

Той се намръщи, както държеше топката от обсидиан.

— Нямам нужда от зрителни стимули.

— Пак ли си ударил на камък с някоя магия? — подсвирна Моргана.

Братовчед й бе харесал много топката, но въпреки това я върна на рафта. Само това оставаше, да даде повод на Моргана да злорадства!

— Магиите ги оставям на теб.

— Де да беше така! — Тя взе топката и му я подаде. Познаваше го прекалено добре, че да се хване на неговите въдици. — Подарък от мен. Обсидианът няма равен, ако искаш да отблъснеш злотворните вибрации.

Себастиан търкулна топката от дланта към върховете на пръстите си и пак я стисна.

— Държиш магазин и сигурно познаваш съгражданите си.

— Криво-ляво. Защо?

— Какво знаеш за детективска агенция „Съдърланд“?

— „Съдърланд“ ли? — сбърчи чело Моргана. — Звучи ми познато. Минди, нали гаджето ти по едно време си имаше взимане — даване с някаква агенция „Съдърланд“?

Минди тъкмо издаваше касова бележка и почти не вдигна глава.

— Кое гадже?

— Онзи, дето прилича на интелектуалец. Май бе застрахователен агент.

— А, Гари ли! — Минди се усмихна лъчезарно на клиента. — Дано ви хареса! Заповядайте пак! Гари вече не ми е гадже — допълни тя. — Голям ревнивец. Съдърланд сътрудничи често на застрахователната компания, в която работи Гари. Разправя, че била много печена.

— Ама това жена ли е? — усмихна се Моргана хладно на братовчед си. — Хм!

— Не ми хъмкай! — докосна я той по носа. — Съгласих се да помогна и тази Съдърланд също има връзка със случая.

— А хубава ли е?

— Не — отвърна съвсем чистосърдечно Себастиан.

— Значи е грозна.

— Не. Необикновена е.

— А, от най-опасните. Та в какво разследване й помагаш?

— Отвлечено е едно дете. Бебе — поясни той и закачливите пламъчета в очите му помръкнаха.

Моргана по инстинкт сложи длан на устата си.

— О, извинявай. Бебе… А знаеш ли дали…

— Да, живо е. И е добре.

— Слава богу! — Успокоена, тя затвори очи и в същия миг си спомни. — Да не е бебето, което отвлякоха преди два месеца от кошарката в задния двор?

— Да.

— Ще го намериш, Себастиан! — увери го братовчедка му и го хвана за ръцете. — И то скоро.

— Дано! — кимна той.

 

 

Точно в същия момент Мел попълваше на пишещата машина фактура за застрахователната компания „Андъррайтърс“. Бяха я наели на граждански договор — за всеки случай, но през последните няколко месеца бе изпълнявала и допълнителни поръчки, за които трябваше да получи възнаграждение. Върху лявото й рамо се тъмнееше и синина — един мъж, който уж страдаше от дископатия, я бе халосал здравата, когато бе забелязал, че тя го снима, докато той сменяше спуканата гума на автомобила си.

Гума, която всъщност самата Мел бе спуснала.

Ако не се смятаха синините, бе свършила добра работа през седмицата.

За жалост обаче нещата не бяха чак толкова прости.

Дейвид! Детето не й излизаше от главата. От опита си в полицията знаеше, че забъркан ли си лично, нищо не излиза. Ето че дотук само бе потвърдила това правило.

Бе обиколила надлъж и шир квартала на Роуз и бе разпитала хората, с които вече бе разговаряла и полицията. И подобно на ченгетата, бе получила три различни описания на автомобила, спрян през няколко къщи от блока на Роуз. Беше се сдобила и с четири взаимно изключващи се описания на някакъв „съмнителен тип“.

При тези думи се усмихна. Съвсем в стила на криминалните романи. Отдавна се бе убедила, че животът не е чак толкова вълнуващ, както кримките. Работата на детектива всъщност се състоеше от камари доклади и формуляри, които си длъжен да пишеш и попълваш, от дълги часове, когато скучаеш в спряната кола и чакаш да се случи нещо, от безкрайни телефонни разговори с хора, които не желаят да разговарят с теб. Или още по-лошо — които говорят прекалено много, без да имат какво да ти кажат.

Понякога се случваше и да ти се нахвърли някоя стокилограмова горила, която направо ти изкарва ангелите.

Мел не би заменила това и срещу планина от злато.

Ала тя често се питаше какъв смисъл има всичко, какъв смисъл има да си вадиш хляба с работа, която обичаш и за която имаш дарба, при положение че не си в състояние да помогнеш на приятелката си. Мел нямаше много приятели, че да подмине с лека ръка Роуз и Стан. Те я бяха направили по-богата, като я бяха допуснали до Дейвид. Бяха я приобщили към семейството си, чувство, което тя не бе изпитвала никога дотогава.

Бе готова да мине и през огъня, само и само да им върне Дейвид.

Метна встрани фактурата и взе папката, която вече два месеца лежеше върху писалището. Върху нея с четливи букви пишеше „Дейвид Мерик“ и беше отчайващо тънка.

Мел разполагаше с всички отличителни белези на момченцето — ръст, тегло и цвят на очите. С отпечатъците от пръстите и стъпалата му. Знаеше кръвната му група, помнеше ясно и мъничката трапчинка отляво на устата.

В папката обаче не пишеше колко сладка бе тази трапчинка, когато Дейвид се усмихваше, колко звънлив бе смехът му, колко нежна бе влажната му устица, допряна до бузата й за целувка. Не пишеше и как красивите му кафяви очи грейваха, когато го вдигнеше високо над главата си.

Тя съзнаваше колко празна се чувства, колко тъжна и уплашена. Точно както знаеше, че дори и да умножи стократно тези свои чувства, те изобщо не можеха да се мерят с онова, което Роуз изживяваше всеки час и миг.

Разгърна папката и извади снимката на шестмесечния Дейвид, правена в професионално ателие само половин месец, преди да го отвлекат. Момченцето с пълните бузки се усмихваше лъчезарно срещу фотоапарата, стиснало жълтото мече, подарък от Мел, когато го бяха донесли вкъщи от родилния дом. Косицата му беше започнала да се сгъстява и бе с цвета на зреещи ягоди.

— Ще те намерим, мъничкото ми. Много скоро ще те намерим и ще те върнем у дома. Кълна ти се!

Тя побърза да скрие снимката. Бе длъжна да го стори, та и занапред да е в състояние да води разследването спокойно и професионално. Нямаше да помогне на Дейвид, ако ронеше сълзи над снимката му, точно както и ако прибегнеше до услугите на ясновидец и екстрасенс с уста на пират и страховити очи.

О, този мъж я дразнеше неописуемо! Идеше й да го фрасне по самодоволното ухилено лице. Стисна зъби при спомена за гласа му, в който се долавяше едва забележим ирландски акцент. И хладно високомерие, освен когато той бе разговарял с Роуз. С нея мъжът бе приказвал нежно, внимателно и невероятно търпеливо.

Да, де, та да й замае главата, каза си ядно и прескочи купчината телефонни указатели, за да иде при хладилника до вратата, задръстен с чудовищни количества безалкохолни напитки, всичките натъпкани с кофеин. Да й замае главата и да й вдъхне надежда — нещо, което нямаше право да върши.

Дейвид щеше да бъде намерен, ала с логичните, старателно премислени действия на полицията, а не от някакъв мошеник ясновидец и екстрасенс с ботуши за шестстотин долара.

Мел тъкмо отпиваше припряно от бутилката, когато същите тези ботуши прекрачиха прага на офиса. Тя не каза нищо, само продължи да отпива от бутилката, както се бе облегнала на рамката на вратата, и прониза мъжа с леденостудени зелени очи. Себастиан затвори вратата, на която имаше табела „Детективска агенция Съдърланд“, и се огледа нехайно. Бе виждал и по-неугледни кантори. Както и по-лъскави. Сивото метално писалище бе от бракуваните доставки за армията, беше удобно, но и доста грозно. До стената, която плачеше за боядисване, имаше две метални кантонерки. При паянтовата масичка с купчини стари списания и прогорен от фасове плот се мъдреха два стола, единият с ярколилава тапицерия, другият — с избеляла щампована дамаска. Върху стената отзад бе окачен акварел на залива Монтърей, който стоеше тук неуместно, като изискано облечена жена, отишла на товарните докове. Кой знае защо, в помещението ухаеше на пролетна ливада.

Той хвърли поглед зад Мел и видя малка, невероятно разхвърляна кухня. Не се сдържа, пъхна ръце в джобовете си и се усмихна на младата жена. Тя отново отпи от бутилката, която държеше с два пръста.

— По работа ли си дошъл, Донован?

— Намира ли ти се още една бутилка от това?

Мел постоя, постоя, пък сви рамене, прекрачи повторно камарата телефонни указатели и извади от хладилника още една бутилка.

— Надали си слязъл от своята планина колкото да пийнеш нещо разхладително.

— Не съм дошъл за това, ала рядко отказвам безалкохолно. — След като тя му подаде бутилката, Себастиан я отвори. Огледа от глава до пети младата жена в тесни джинси, охлузени ботуши, високо вдигната брадичка с чаровна трапчинка по средата и тъмнозелени, изпълнени с недоверие очи. — Днес изглеждаш наистина невероятно, Мери-Елън.

— Не ме наричай така!

Смяташе да изрече думите просто твърдо, ала кой знае защо ги изсъска през стиснати зъби.

— Защо? Такова красиво старомодно име! — Той отметна глава, за да я подразни. — Е, Мел може би ти приляга повече.

— Какво искаш, Донован?

Язвителните пламъчета в очите му помръкнаха.

— Да намеря Дейвид Мерик.

Още малко, и тя щеше да се хване на въдицата — думите му прозвучаха искрено и чистосърдечно. Дръпна се рязко назад, седна на крайчеца на писалището и се взря в Себастиан.

— Сега, драги ми господине, сме само двамата. Безпредметно е да говорим с недомлъвки. Не се бъркай в тази работа! Склоних да придружа Роуз, защото не успях да я разубедя, че няма смисъл да идва при теб, и защото поне за малко това я поуспокои. Но мен не можеш да заблудиш, въпреки лъскавия ти вид те знам що за стока си. „Достатъчно е да ми пратите двайсетачка, и ще преобразя живота ви. Срещу скромна сума ще ви помогна да забогатеете, да се сдобиете с власт и да станете неотразими в леглото.“ — Мел махна с бутилката, сетне отпи отново от нея. — Ти не си от кокошкарите, не работиш на дребно. По-скоро си от типовете, дето се тъпчат със сьомга и се наливат с шампанско „Дом Периньон“. Сигурно си натрупал цяло състояние, като изпадаш в транс на местопрестъплението и уж „виждаш“ уликите. Не е изключено от време на време и да ги налучкваш, толкова по-добре за теб. Обаче криви са ти сметките, ако си въобразяваш, че ще намажеш от нещастието на Роуз и Стан и ще си направиш самореклама чрез невръстното им момченце!

Той не й обърна особено внимание — пет пари не даваше какво си мисли за него това цапнато през устата маце. Интересуваше го единствено Дейвид Мерик. Ала въпреки това стисна по-силно бутилката между пръстите си, а когато заговори, гласът му почти не се чуваше:

— Значи си разбрала що за стока съм, Съдърланд?

— И още как! — тросна се тя. — Дай да не си губим времето! Ако смяташ, че трябва да ти платим, задето вчера си изслушал Роуз, казвай колко искаш. Ще се погрижа да си получиш парите.

Известно време Себастиан мълча. Мина му през ума, че никога дотогава не му се бе искало да удуши жена. Ако не се смяташе братовчедка му Моргана. Сега обаче си представи как стиска дългото, почерняло от слънцето вратле на Мел.

Остави празната до половина бутилка. Затършува припряно по разхвърляното писалище и намери молив и лист хартия.

— Какво правиш? — допита Мел, когато той разчисти малко място и се зае да рисува.

— Ще ти нарисувам нещо. Явно си от хората, следващи принципа: „Око да види, ръка да пипне“.

Тя се намръщи, докато наблюдаваше как дланта му се движи с лекота по листа. Открай време завиждаше на хората, на които рисуването им иде отръки.

Пак отпи от бутилката и си каза, че това изобщо не я интересува. Но продължи да гледа вторачено лицето, изникващо изпод линиите и извивките, които рисуваше младият мъж.

Пряко волята си се наведе. Усети някак между другото, че Себастиан миришеше на коне и кожа. На породисти, добре гледани коне и смазана кожа. Погледът й бе привлечен от наситено пурпурния цвят на аметиста върху кутрето му. Мел се вторачи в него, почти хипнотизирана от начина, по който камъкът блещукаше в златната си обкова.

Ръцете на художник, мина й някак между другото през ума. Силни, можещи и изтънчени. Помисли си още, че сигурно са и нежни и са свикнали да отварят шампанско и да разкопчават копчетата върху женски дрехи.

— Често ми се случва да правя и двете едновременно.

— Какво?

Доста стъписана, тя вдигна очи и видя, че Себастиан бе спрял да рисува. Стоеше по-близо, отколкото й се бе сторило преди, и я наблюдаваше.

— А, нищо! — засмя се той, макар и да се ядоса на себе си, че бе прочел мислите й. Просто му бе интересно защо Мел наблюдаваше така съсредоточено ръцете му. — Понякога е за предпочитане човек да не мисли толкова високо. — Докато тя го гледаше слисана, Себастиан й връчи скица. — Това е мъжът, отвлякъл Дейвид.

Идеше й да запокити скицата и да отпрати човека, който я бе нарисувал. Ала изпита някакво странно чувство, което я възпря. Без да казва нищо, отиде зад писалището и отвори папката за Дейвид. Вътре имаше три роботни портрета, направени в полицията. Взе един и го сравни с рисунката на Себастиан. Неговият безспорно бе по-подробен. Свидетелят не бе забелязал малкия белег с формата на буквата „с“ под лявото око и счупения преден зъб. Художникът в полицията не бе възпроизвел и паническия израз. Като цяло обаче върху двете рисунки се виждаше един и същи мъж — формата на лицето, разположението на очите, четинестата, вече оредяваща коса бяха еднакви. Значи Себастиан имаше свой човек в полицията, помисли си вбесена и се помъчи да се успокои. Докопал се бе до копие на роботния портрет и го бе поразкрасил. Мел метна рисунката върху писалището и седна на ръждивия стол, който изскърца, когато тя се облегна назад.

— Защо нарисува точно този мъж?

— Защото видях него. Караше кафяв автомобил марка „Мъркюри“. Модел осемдесет и трета — осемдесет и четвърта година. С тапицирани в бежово седалки. Лявата задна е раздрана. Човекът си пада по кънтри музика. Във всеки случай бе пуснал по радиото такава музика, докато откарваше детето. На изток — прошепна той и за миг очите му проблеснаха като острието на нож. — На югоизток.

Един от свидетелите също бе споменал за кафява кола. Била най-обикновена, но никога дотогава не бил я виждал, била спряна недалеч от жилището на Роуз.

Ала Мел си напомни, че Себастиан е могъл да получи и тази информация от полицията. И сега й се правеше на интересен, за да спечели доверието й.

Ами ако не бе така… Ако съществуваше дори минимален шанс…

— Лице и кола — рече уж безразлично младата жена, ала гласът й потрепери издайнически. — А няма ли да ми кажеш името, адреса и регистрационния номер на автомобила?

— С теб, Съдърланд, трудно се излиза на глава.

Щеше да му стане антипатична, ако той не виждаше, не усещаше колко бе отчаяна заради Дейвид.

— На карта е заложен животът на едно дете.

— Момченцето е в безопасност — допълни Себастиан. — Грижат се добре за него. Малко е объркано и плаче повече от обикновено. Но не са му причинили никакво зло.

Мел усети как дъхът й секва. Ако не друго, й се искаше да повярва поне в това.

— Само да си посмял да го кажеш на Роуз! — тросна се тя. — Направо ще полудее.

Той продължи, без да й обръща внимание:

— Мъжът, който го е отвлякъл, е бил уплашен. Завел го е при една жена… на изток. Тя е облякла детето в ританки и блузка на червени и бели райета. Сложили са го да седне в колата и са му дали връзка пластмасови ключове, с които да си играе. Пътували са много дълго, после са отседнали в мотел. Отпред има динозавър. Жената е нахранила момченцето, изкъпала го е, а когато то се е разплакало, го е гушнала и го е приспала.

— Къде? — попита Мел.

— В Юта — понамръщи се Себастиан. — Може би и в Аризона, обаче по-вероятно в Юта. На другия ден са продължили на югоизток. Жената не е уплашена. За нея това е най-обикновена сделка. Влизат в универсален магазин… някъде в Тексас. Вътре гъмжи от народ. Тя сяда на пейка. До нея се настанява някакъв мъж. Оставя на пейката плик и откарва Дейвид с бебешката количка. На другия ден — пак същото. Дейвид е уморен от пътуването и е стреснат от толкова много непознати лица. Иска да се прибере у дома. Отвеждат го в някаква къща. Голяма, зидана от камък, със стари кичести дървета на двора. Някъде в Юта. Май в Джорджия. Дават момченцето на една жена, която го гушва и се просълзява, а някакъв мъж ги прегръща и двамата. Там Дейвид си има стая с тапети на сини платноходки и малка механична въртележка с циркови животинки над креватчето. Сега го наричат Ерик.

Мел бе пребледняла, когато си възвърна дар словото:

— Не ти вярвам…

— Знам, но дълбоко в себе си се питаш дали пък да не ми повярваш. Забрави какво ти е мнението за мен, Мел! Мисли за Дейвид!

— Точно това и правя! — Тя скочи от бюрото, стиснала в ръка скицата. — Тогава ми кажи някакво име, дявол те взел!

— Нима си въобразяваш, че тези неща стават така? — сопна се той. — Ти питаш, аз отговарям. Това е изкуство, а не телевизионно състезание.

Мел пак запокити рисунката върху писалището.

— Изкуство, няма що!

— Чуй ме! — Младият мъж стовари длани върху писалището толкова силно, че тя подскочи. — Цели три седмици бях в Чикаго и в съзнанието ми непрекъснато се въртяха картини как едно чудовище разфасова хора на малки парченца. Усещах задоволството му. Приложих всичко, на което съм способен, хвърлих всички сили, които притежавам, само и само да го открия, преди да го е сторил отново. Ако в нашия случай ти се струва, че не работя достатъчно бързо, Съдърланд, съжалявам, но това е положението.

Мел отстъпи назад. Не защото се уплаши от внезапния му изблик на гняв. А защото съгледа върху лицето му нещо, следа от умората и ужаса, които бе изживял.

— Добре — въздъхна тя тежко. — Аз обаче не вярвам в екстрасенси, ясновидци, вещици и разни караконджули, дето се промъкват по късна доба.

Себастиан неволно се усмихна.

— Някой ден не е зле да те запозная с роднините си.

— Обаче — продължи Мел, сякаш той не й бе казал нищо — съм готова на всичко. Ако това ще помогне да върнем Дейвид, нямам нищо против да погадаем и на онези дъсчици с изписана върху тях азбука. — Тя отново взе рисунката. — Вече знам лицето. Ще започна оттук.

— Ще започнем оттук!

Още преди да бе възроптала, иззвъня телефонът.

— Детективска агенция „Съдърланд“. Да, аз съм, Мел. Какво става при теб, Рико?

Себастиан забеляза как тя се съсредоточава и устните й се разтягат в нещо като усмивка. Божичко, беше красива, осъзна той някак изненадан и подразнен.

— Можеш да разчиташ на мен, мой човек! — Мел си записа нещо с припрян нечетлив почерк. — Да, знам къде се намира. Стига си се притеснявал, де! Никога през живота си не съм чувала за теб, камо ли пък да съм виждала прелестната ти мутра. Ще ти оставя парите в „О’Райли“. — Тя замълча, после прихна. — Гладна кокошка просо сънува, драги!

Когато остави телефонната слушалка, Себастиан усещаше как от нея направо струи превъзбуда.

— Я се поразходи, Донован. Имам малко работа.

— Ще дойда с теб — изрече той импулсивно и веднага съжали.

Сигурно щеше да се откаже, ако Мел не бе реагирала толкова присмехулно. Тя пак се изсмя.

— Слушай, приятелче, това тук не ти е забавачница. Нямам нужда от излишен багаж!

— Предстои ни да работим заедно — надявам се, за кратко. Знам на какво съм способен аз, Съдърланд. Но не съм наясно за какво те бива теб. Нека видя как действаш.

— Значи ти се иска действие — кимна Мел бавно. — Е, хайде, от мен да мине, щом толкова настояваш. Чакай тук. Първо трябва да се преоблека.