Нора Робъртс
В плен на магията (13)

Дванадесета глава

Следващите два дни Мел срещна още два пъти Хариет Бриизпорт — веднъж пиха заедно чай, а втория път я видя на едно гости. Ако не вярваше толкова на Себастиан, би се изсмяла, кажеха ли й, че тази възрастна женица с треперлив глас оглавява престъпна организация.

Ала Мел му вярваше безпрекословно, държеше бабката под око и си играеше ролята.

Девро им съобщи, че нито Хариет, нито Етън Бриизпорт притежават къща в Тахо. Всъщност в полицията нямало данни, че изобщо съществуват такива хора.

Но връзката направи не старицата или „синът“ й, а някакъв младеж със силен слънчев загар и тенис ракета. Мел тъкмо бе изиграла два-три гейма с Линда, пиеше чай с лед и чакаше Себастиан, който си довършваше играта голф с Гъм. Младежът се приближи, усмихнат до уши — беше в бял тенис екип.

— Вие ли сте госпожа Райън?

— Да, защо?

— Аз съм Джон Сибли. Може ли да поприказваме, една обща позната ме насочи към вас.

Мел се поколеба, както според нея прилягаше на омъжена жена, при която е дошъл непознат.

— Ами добре.

Младежът седна и сложи ракетата върху коленете си, потъмнели от слънцето.

— Съзнавам, че е малко необичайно, госпожо Райън, ала както вече отбелязах, имаме общи познати. Казаха ми, че вероятно бих могъл да бъда полезен на вас и вашия съпруг.

— Така ли? — вдигна тя хладно вежда, макар че сърцето й биеше все по-ускорено. — Не ми приличате на градинар, господин Сибли, въпреки че ние с мъжа ми имаме голяма нужда от човек, който да поддържа градината.

— Не, не съм — засмя се от все сърце младежът. — В това надали ще съм в състояние да ви помогна. Аз, госпожо Райън, съм адвокат.

— Виж ти! — възкликна младата жена, като се постара да изглежда обнадеждена и объркана, и явно успя.

Сибли се понаведе още малко към нея и заговори едва чуто:

— Не е в моя стил да съветвам по този начин своите клиенти, но тъй като току-що ме насочиха към вас, си рекох, че случаят е подходящ да се запознаем. Доколкото разбрах, вие с вашия съпруг бихте искали да осиновите дете по частен път.

Мел навлажни с език устни и за по-убедително разклати кубчетата лед в чашата.

— Аз такова… Ние се надявахме — запелтечи тя. — Опитахме. Обаче се оказа изключително трудно. Всички агенции, в които ходихме, правят списъци и излезе, че те са доста дълги.

— Знам.

Мел виждаше, че Сибли наистина бе наясно по въпроса, а също, че бе донемайкъде доволен, задето тя бе толкова емоционална, отчаяна и притеснена. Младежът я докосна състрадателно по ръката.

— Веднъж опитахме и чрез адвокат, ала в последния момент всичко се провали. — Мел стисна устни, уж да си възвърне самообладанието. — Не бих искала да изживявам повторно подобно разочарование.

— Дума да няма, никак не е приятно. Не бих искал да ви вдъхвам напразни надежди, докато не обсъдим всичко по-подробно, но не е зле да знаете, че съм представлявал няколко жени, решили по една или друга причина да дадат децата си за осиновяване. Ала държат те да попаднат в добър дом, при хора, които ще ги обичат. И моята работа, госпожо Райън, е да издиря такива хора. Успея ли да го сторя, това е едно от изживяванията, които, да ви кажа, ми носят като професионалист и човек, най-голямо удовлетворение.

И доста тлъст хонорар, помисли тя, въпреки че се усмихна с разтреперани устни.

— В момента, госпожо Райън, държим на всяка цена да осигурим на едно дете свестни обичливи родители. В случай, че сте в състояние да ни помогнете… Просто не мога да ви опиша колко признателни ще ви бъдем. — Той пак я докосна по ръката. — Стига да нямате нищо против, бихме могли да поговорим по-подробно.

— Ще дойдем в кантората ви в удобен за вас час.

— Предпочитам да се срещнем тримата със съпруга ви в по-неофициална обстановка. Например у вас, за да уверя клиентката си, че наистина живеете в добри условия, че се разбирате като семейство.

— Ама естествено! — възкликна Мел, силно развълнувана. Ах, нехранимайко такъв, дори не си наел колкото за очи кантора, помисли си тя. — Заповядайте, когато ви е удобно.

— Опасявам се, че следващия половин месец съм зает.

— Колко неприятно! — завайка се Мел. Този път не й се наложи да се преструва, наистина бе разочарована. — Чакали сме толкова дълго, а сега…

Младежът помълча за миг и се усмихна лъчезарно.

— Довечера бих могъл да ви отделя един час, стига, разбира се, да не…

— Ще ви чакаме! — възкликна младата жена и стисна дланта му с две ръце. — Колко се радвам! Ужасно признателна съм ви! Ние с Донован… Благодаря ви, господин Сибли.

— Дано успея да ви помогна. В седем часа удобно ли е?

— Разбира се — отвърна Мел и премигна, за да сдържи сълзите си.

След като адвокатът си тръгна, продължи да си играе ролята, убедена, че някой я наблюдава. Избърса очите си с хартиена салфетка, притисна длан до устните си. Себастиан я завари да подсмърча над чая с вече разтопените кубчета лед.

— Мери-Елън! — извика той угрижено, щом съгледа зачервените й очи и разтрепераните устни. — Какво се е случило, скъпа?

Хвана ръцете й и в мига, в който ги докосна, едвам не отскочи от вълнението, излъчващо се от тях. Само с неимоверно усилие на волята се сдържа да не покаже учудването си.

— О, Донован! — изхлипа тя и, забелязала зад рамото му Гъм, се изправи уж със сетни сили. — Пак ме прихванаха дяволите! — Засмя се и избърса сълзите си. — Извинявай, Джаспър!

— Не се притеснявай — рече той и кавалерски й предложи копринената си носна кърпа. — Някой да не те е обидил, Мери-Елън?

— Не, не — изхлипа пак тихичко тя. — Имам добри новини. Прекрасни новини. Плача от радост, не ми издържаха нервите. Прощавай, Джаспър! Извини ме пред Линда. Наистина трябва да поговоря насаме с Донован.

— Ама разбира се!

Той ги остави сами и се отдалечи, а Мел зарови лице върху рамото на Себастиан.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита той настойчиво и я загали успокоително по ръката.

— Свързах се с един от организацията. — Тя продължи да хлипа и да се усмихва с разтреперани устни. Дръпна се леко назад. — Онзи калтак, адвокатът… всъщност едва ли е адвокат, изникна сякаш от дън земя и предложи да ни помогне да си осиновим по частен път дете. Хайде, прави се на щастлив!

— Аз съм си щастлив! — възкликна Себастиан и я целуна за пред онези, които ги наблюдаваха, но и за собствено удоволствие. — И какво се разбрахте?

— Понеже е ужасно добричък и му домъчня за една отчаяна жена, склони да ни погостува довечера, за да обсъдим подробностите.

— Колко мило от негова страна!

— Няма що! Може и да не притежавам ясновидските ти способности, ала пак разбрах какво му се върти в главата. Само ме погледна и реши, че съм кръгла глупачка и моментално ще захапя въдицата. Почти го чувах как пресмята наум колко ще спечели. Хайде да си вървим! — подкани Мел и го прегърна през кръста. — Тук въздухът наистина не е здравословен.

 

 

— Е? — обърна се Линда към Гъм, докато изпровождаха с поглед Себастиан и Мел.

— Както гледам, работата е в кърпа вързана — ухили се той самодоволно и повика с ръка келнера. — Толкова са зашеметени от щастие, че ще задават минимум въпроси и ще платят максималната сума. Той вероятно ще е по-предпазлив, но е толкова захласнат по жена си, че ще скочи и от прозореца, ако му каже.

— Какво да се прави, любов! — изкикоти се Линда. — Ударихме право в десетката. Ти прибра ли стоката?

Гъм даде поръчката, после седна и запали цигара.

— Той иска момче и мен ако питаш, трябва да удовлетворим желанието му, след като човекът си плаща от щедро по-щедро за услугата. Свързахме се с една медицинска сестра в Ню Джърси, само да й дадем знак, и ще подбере направо от родилното някое здраво момченце.

— Браво на теб! Да ти кажа, Мери-Елън ми е симпатична. Нищо чудно и да стана кръстница на детето.

— Добре си се сетила! Няма да се учудя, ако след година-две ни поръчат още едно бебе. — Гъм погледна часовника си. — Не е зле да се обадиш на Хариет, за да задейства машинката.

— По-добре й звънни ти — смръщи се Линда. — Направо ми се повдига от тая дърта вещица.

— Може и да е дърта вещица, ала си отбира от работата — напомни й Гъм.

— Да, а бизнесът си е бизнес — съгласи се Линда и вдигна за наздравица чашата, която й бе донесъл сервитьорът. — Да пием за честитите бъдещи мама и тате.

— И за двайсет и петте бона.

— Е, това е приказка! — засмя се жената и допря чашата си до неговата.

 

 

Мел си знаеше ролята и бе готова, когато Сибли се появи точно в седем. Докато се здрависваше с него, ръката й потрепваше леко.

— Толкова се радвам, че дойдохте!

— За мен е удоволствие.

Без да престава да бъбри оживено, младата жена го заведе в просторната всекидневна.

— Нанесохме се в къщата едва преди половин месец. Предстои ни да правим още много подобрения. На горния етаж има една стая, от която ще стане чудесна детска. Надявам се… Донован! — Себастиан бе застанал в дъното на всекидневната и си сипваше питие. — Господин Сибли вече е тук.

Себастиан също си знаеше ролята. Престори се на сдържан и нервен, докато предлагаше на госта нещо за пиене. Размениха си обичайните любезности, после седнаха. Двамата с Мел се настаниха един до друг на канапето и се хванаха за ръце, уж да си вдъхват сили.

Самото въплъщение на загрижеността, Сибли отвори дипломатическото куфарче.

— Нали нямате нищо против да ви задам няколко въпроса? Все пак трябва да ви опозная.

Двамата започнаха да му описват надълго и нашироко потеклото и досегашния си живот, измислени за разследването, а Сибли надлежно си водеше бележки. Обаче всъщност следеше главно жестовете, които бяха най-красноречиви. Бързите, изпълнени с надежда погледи, които си разменяха, това, че от време на време се докосваха. Той продължаваше да ги подпитва, без изобщо да подозира, че всяка дума, която изричаше, бе предавана по микрофон в едно от помещенията на горния етаж, където се бяха спотаили двама агенти от ФБР.

Очевидно доволен от напредъка си, младият мъж погледна насърчително своите домакини.

— Като човек и адвокат съм длъжен да отбележа, че от вас ще станат отлични родители. Много деликатно е да подбереш дом за едно дете.

Впусна се да говори за отговорността и надеждността, за това, че се искат качества, за да отглеждаш осиновено дете. Мел се хилеше насреща му, макар че отвътре й вреше и кипеше.

— Както виждам, и двамата сте взели решението, след като сте го обмислили много внимателно и сериозно. Има обаче един въпрос, който вероятно ще пожелаете да обсъдим по-подробно. Разходите. Знам, звучи цинично да определяш цена на нещо, което се смята за чудо. Но нека гледаме на живота такъв, какъвто е. Разходите включват болничните такси, компенсацията за майката, моя хонорар, съдебните такси и регистрацията — всичко това е моя грижа.

— Наясно сме — вметна Себастиан. Идеше му да извие врата на този негодник.

— Ще ви струва двайсет и пет хиляди долара, а след като бъдат извършени съдебните формалности, трябва да платите още сто двайсет и пет хиляди. В сумата е включена и паричната компенсация за майката.

Себастиан понечи да се намеси в разговора. В края на краищата беше бизнесмен. Ала Мел го стисна по-силно за китката и го погледна умолително.

— Парите не са проблем — рече накрая той и я помилва по бузата.

— Добре тогава — ухили се Сибли. — Имам една клиентка. Съвсем младичка, неомъжена. Голямата й мечта е да завърши колеж и е стигнала до трудното решение, че това ще бъде невъзможно, ако се нагърби да отглежда и дете. Ще имам грижата да ви предоставя медицинския картон, както и картона на бащата. Момичето разчита случаят да не се разгласява. С ваше разрешение ще му съобщя за вас и ще ви препоръчам от все сърце.

— Ама разбира се, разбира се! — възкликна Мел и сложи пръсти върху устните си.

— Да ви призная, момичето се надяваше да намеря родители точно като вас. Убеден съм, че ще уредим нещата така, че всички да са доволни.

— Господин Сибли… — поде Мел и оброни глава върху рамото на Себастиан. — Кога… кога според вас ще знаем със сигурност? Ами детето… Какво можете да ни кажете за него?

— Ще знаете до четирийсет и осем часа. Клиентката ми ще роди всеки момент — усмихна се той добродушно. — Имам чувството, че когато й се обадя, камък ще й падне от сърцето.

Мел пророни още няколко сълзи, преди да изпратят Сибли до вратата. Но в мига, в който той излезе, в очите й припламна гняв.

— Ах, негодник такъв!

— Знам, знам — опита се да я успокои Себастиан и отпусна длани върху раменете й. Тя трепереше като обтегната тетива. — Ще ги спипаме, Мел. Ще ги спипаме до един!

— И още как! — закани се младата жена и заснова напред-назад. — Нали знаеш какво означава това? Наумили са си да откраднат дете, новородено, вероятно направо от родилния дом.

— Както винаги, логиката ти е желязна — прошепна той, без да сваля от нея вторачен поглед.

— Вече не издържам! — извика Мел и притисна ръка до стомаха си, който я присвиваше. — Иде ми да им тегля куршума само като си представя как на някоя клета женица в родилното й съобщават, че детето й е било отвлечено.

— Това няма да продължава дълго — отсече Себастиан. Искаше му се да се промъкне в мислите й, да види какво точно се върти в главата й. Обаче й бе обещал да не го прави. — Трябва да докараме нещата до край.

— Да!

Точно това и смяташе да стори. Знаеше, че той няма да склони. Нито пък агентите от ФБР. Ала имаше мигове, когато човек бе длъжен да следва сърцето си.

— Я да се уверим, че онези приятелчета горе са чули всичко — въздъхна дълбоко тя. — А после е редно да направим онова, което приляга на всяко щастливо семейство, очакващо дете.

— Какво по-точно?

— Да идем и да кажем на най-скъпите си приятели. А също и да полеем събитието.

 

 

Мел седеше усмихната в кафенето на „Силвър Палас“ и държеше чаша шампанско.

— За новите ни приятели, които толкова ценим!

Линда се засмя и се чукна с нея.

— А, не, за бъдещите родители!

— Просто не знам как ще ви се отплатим — възкликна Мел и премести поглед от Линда към Гъм. — И на двама ви.

— Бива ли да говориш така! — възрази Гъм и я потупа по ръката. — И двамата сме неописуемо щастливи, че такъв дребен жест се увенча с такива прекрасни плодове.

— Нека първо подпишем документите — натърти Себастиан. — И изчакаме майката да се съгласи.

— Няма да се безпокоим за това — махна с ръка Линда, сякаш ставаше дума за маловажни подробности. — Онова, което трябва да сторим сега, е да обмислим кръщенето. Нека го организираме в апартамента горе, Мери-Елън! — примоли се тя.

Макар и вече да й бе дошло до гуша да циври, Мел пак се просълзи.

— Толкова си… — Сълзите се затъркаляха по страните й и тя се изправи. — Извинявайте.

Нали се бе вживяла в ролята на много емоционална, хукна към дамската тоалетна. Както и се бе надявала, Линда моментално я последва.

— Каква идиотка съм!

— Бива ли да говориш така! — укори я другата жена, после седна до нея и я прегърна. — Ако се вярва на хората, бъдещите майки са склонни да си поплакват за щяло и нещяло.

Мел избърса с разтреперана ръка очите си.

— Сигурно е така. Нали нямаш нищо против да ми донесеш чаша вода, а после ще си оправя грима.

— Стой и не мърдай оттук!

Мел прецени, че разполага най-много с двайсетина секунди, ето защо не си губи времето. Бръкна в обшитата с мъниста дамска чантичка на Линда, която бе отворена, и през червилата и парфюма напипа ключовете от апартамента на последния етаж в хотела. Тъкмо ги пускаше в джоба на официалните си панталони, когато Линда се върна с чаша вода.

— Благодаря ти — усмихна й се Мел. — Много ти благодаря!

 

 

Следващата стъпка бе да се отдели от групата най-малко за двайсет минути и това да не направи впечатление на никого. Предложи да си организират вечеря, на която да полеят събитието, а преди това да поиграят хазарт, за да им се отворел апетит. Както винаги гостоприемен, Гъм настоя да уреди сам всичко и да поръча масата в ресторанта. В казиното Мел засече времето и в навалицата около масите за залагания успя да се изплъзне от Линда и Себастиан.

Качи се на бързия асансьор, който спираше само на последния етаж, и притисна гръб към огледалните стени в дъното. Когато слезе на последния етаж, не се чуваше и звук. Погледна часовника си и пъхна ключа в ключалката на апартамента.

Не й трябваше много. Вече разполагаха с достатъчно улики и бе необходимо единствено да открие нещо, което да свързва Гъм и Линда със Сибли или старата Бриизпорт и нейния „син“. Според нея Гъм бе от хората, които си държат сметка за всичко.

Може би действаше необмислено, рече си Мел, запътвайки се право към огромното абаносово писалище. Но кръвта й кипна при мисълта, че дори в този момент крояха как да отвлекат поредното невръстно дете. Нямаше намерение да стои със скръстени ръце, докато някой изживяваше същото, каквото бяха изживели Роуз и Стан. Още повече, че имаше възможност да спре тези негодници.

От двайсетте минути, които си бе определила, пет отидоха да претърсва писалището, ала не намери в него нищо интересно. Най-спокойно продължи огледа си и се зае да проверява дали масите нямат двойно дъно. Зад една от лавиците с книги откри вграден сейф. Съжали, че не разполага с времето и уменията да го отвори, но волю-неволю трябваше да признае, че тук бе безсилна. Оставаха й всичко на всичко три минути, когато право пред себе си съгледа онова, което търсеше.

Втората спалня в апартамента бе обзаведена като кабинет на Линда, задръстен с какви ли не тежки мебели. Там, върху писалището във френски провинциален стил, се мъдреше подвързана в кожа счетоводна книга.

На пръв поглед си бе счетоводна книга като всички останали — в нея бяха вписани всекидневно доставяните в хотела стоки. Ядосана, тя понечи да я върне на мястото, когато забеляза датите.

„Стоката получена на 21.I. Тампа. Прибрана на 22.II. Литъл Рок. Предадена на 23.I. Луисвил. Платено кеш 25.I. Детройт. Комисионна 10 000 щатски долара.“

Задъхана от вълнение, Мел запрелиства страниците.

„Стоката получена на 5.V. Монтърей. Прибрана на 6.V. Скатълфийлд. 7.V. Предадена на 8.V. Дъбок. Платено кеш, 11.V. Атланта. Комисионна 12 000 щатски долара.“

„Дейвид“, помисли си тя и без изобщо да се притеснява, избълва какви ли не ругатни. Тук бе описано всичко — по дати и градове. И нещо повече — децата бяха изброени като пакети, които да бъдат прекарани и след като бъдат връчени на купувача, за тях да бъде платено.

Стиснала устни, младата жена пак запрелиства страниците и изсъска през зъби.

„Х. Б. поръча нов син пакет, Уест Блумфийлд, щата Ню Джърси. Да бъде прибран между 22 — 25.VIII. Обичаен маршрут, очаква се стоката да бъде предадена и платена окончателно на 31.VIII. Евентуална комисионна — 25 000 щатски долара.“

— Ах, негодница мръсна! — изсумтя Мел и затвори книгата.

Едвам се сдържа да не счупи нещо и пак огледа помещението. След като се увери, че всичко си е на мястото, се запъти към вратата.

 

 

— А, сигурно пак се е свряла някъде да си поплаче на воля — каза Линда, влизайки през входната врата на апартамента във всекидневната. — Оня ще я намери.

Мел се огледа бързо и се шмугна в дрешника.

— Да ти призная, хич не ми се вечеря с нея — вметна Гъм. — Съмнявам се, че ще говори за друго, освен за ританки и детски храни.

— Е, все ще я изтърпим, любими. Особено след като комисионната е два пъти по-голяма от обикновено — отвърна Линда и гласът й позаглъхна — явно се бе запътила към другата спалня отсреща. — Мен ако питаш, добре се сети да организираш вечерята тук. Колкото по-признателни и развълнувани са, толкова по-малко ще мислят. А веднъж получат ли детето, няма да питат за нищо.

— Хариет е преценила всичко до най-дребната подробност. Вече е наредила на Етън да задвижи нещата. Бях изненадан, че се вдигна лично и дойде чак тук, за да ги огледа, ала след онази издънка със семейство Фрост е станала малко по-предпазлива.

Мел бе затаила дъх и почти не дишаше. Бе притиснала пръсти към камъка върху пръстена. „Общуване между хора, които държат един на друг — припомни си тя и затвори очи. — Е, все има някаква надежда. Хайде, Донован, поразмърдай се и доведи момчетата!“

Знаеше, че бе рисковано, но нещата се развиваха в нейна полза. Бръкна в дамската чанта и успокоена, напипа тежкия пистолет. Ала предпочиташе да не прибягва до него. Пое си дълбоко въздух, за да си възвърне самообладанието, и вместо да вади оръжието, пъхна в чантата счетоводната книга. Остави чантата върху пода и отвори вратата на дрешника.

— Ще предадат стоката на нашия човек в Чикаго — тъкмо обясняваше Гъм.

— Предпочитам да се срещна с него в Албъкърки — вметна Линда. — Все ще намеря два бона за из път. — Мел нарочно изтрополи с един от столовете и Линда се обърна рязко. — Какво, по дяволите…

Гъм влетя в стаята като стрела и изви ръцете на Мел, която се дърпаше как ли не, зад гърба й.

— Пусни ме! Джаспър, боли!

— Да, хората, които нахълтват в чужди жилища, често ги боли.

— Аз такова… влязох само да полегна за малко! — изписка Мел и се заоглежда трескаво, та лъжата да стане по-правдоподобна. — Не предполагах, че ще имате нещо против.

— Какво става тук! — възкликна пак Линда.

— Какво става ли! Ченгетата са я внедрили, ето какво. Трябваше да се досетя!

— Значи е ченге? — започна да разсъждава на глас Линда.

— Ама какво ченге? — затърчи се Мел и ги погледна смаяно, с широко отворени очи. — Нямам представа за какво говорите. Влязох колкото да си почина.

— Как е влязла? — тросна се Джаспър и Мел пусна ключовете, които стискаше в длан.

— Моите ключове! — изруга погнусена Линда и се наведе да ги вземе. — Явно ги е отмъкнала.

— Ама вие какво… — възропта отново Мел, но Джаспър я цапардоса с опакото на ръката, от което главата й се замая.

Тя реши, че е крайно време да смени тактиката.

— Добре де, дори да е така, не виждам защо трябва да сме груби — потрепери младата жена и преглътна шумно. — Просто си върша работата.

Джаспър я затика към всекидневната и я събори върху канапето.

— И каква по-точно е тази работа?

— Ами актриса съм. Разигравам театро с Донован. Той е частен детектив. — Увъртай, нареди си Мел. Печели време! Още малко, и Себастиан ще е тук. Знаеше, че се бе запътил насам. — Правех каквото ми наредеше. Хич не ме е еня в какво сте се забъркали. Пък и си падам по купоните.

Гъм отиде при писалището и извади от горното чекмедже пистолет.

— И какво търсеше тук?

— Боже мой, ама и патлаци ли ще вадите! — възкликна тя и преглътна. — Нареди ми да взема ключа, да се кача и да поогледам. Смяташе, че в писалището има някакви документи — махна Мел към абаносовото бюро. — Човекът ми плаща луди пари, защо да не му свърша работа?

— Сега я втасахме, второразредна актриса и частен детектив! — изсумтя бясна Линда. — Ами сега? Какво ще правим?

— Каквото се налага да направим.

— Ама слушайте, само ми кажете, и се махам. Изчезвам от щата — рече Мел и завъртя кокетно очи. — Всичко вървеше като по вода, докато се размотавахме по заведенията и ми даваха лъскавите дрешки, обаче, както гледам, играта загрубя. Не искам да си навличам главоболия. Не съм чувала и виждала нищо.

— И таз добра, не била чувала — тросна се Гъм.

— Нямам добра памет.

— Млъквай най-после — скастри я Линда и Мел потрепери.

— Трябва да се свържем с Хариет. Тя се върна в Балтимор да уреди последната сделка — отбеляза Гъм и прокара пръсти през косата си. — Ще се скъса от яд. Ще се наложи да се обади на сестрата и да откаже поръчката. Не можем да вземем дете, при положение че нямаме купувач.

— Сбогом, двайсет и пет хиляди долара! — изпъшка Линда и погледна Мел алчно, с омраза. — А ми беше симпатична, Мери-Елън. — Отиде при нея, взря се в лицето й и я стисна за врата. — Но след всичко, което забърка, на драго сърце ще оставя Джаспър да си поиграе с теб…

— Ама чакайте…

— Млъквай най-после! — тросна се пак Линда и я бутна. — Мен ако питаш, уреди някой да свърши работата още тази нощ — каза на Гън. — Трябва да заловите и частното ченге. Защо не го инсценирате направо в къщата им? Все едно единият е убил другия, а после си е теглил куршума.

— Ще имам грижата — увери я Гъм.

На вратата се почука, Мел започна да се боричка и понечи да извика, ала както бе очаквала, Линда й запуши устата с длан.

— Обслужване по стаите, господин Гъм…

— Проклетата вечеря — изруга той. — Отведи я в другата стая и се постарай да кротува. А аз ще се заема с това.

— Няма проблем — отвърна Линда, сетне взе пистолета от него и затика Мел към съседната стая.

Гъм приглади коса и се запъти към вратата, после даде знак на сервитьора да вкара количката.

— Няма нужда да редиш масата. Гостите още не са дошли.

— А, дошли са — извика Себастиан, след като връхлетя в помещението. — Искам да ти представя, Джаспър, господин Девро, специален агент от ФБР.

В съседната стая Линда изруга, а Мел грейна в усмивка.

— Ще прощаваш! — рече тя вежливо, настъпи с все сила другата жена по крака и изби пистолета от ръката й.

— Съдърланд! — викна Себастиан от вратата, като едвам сдържаше гнева си. — Дължиш ми обяснение.

— Ей сега! — За да си достави удоволствие, Мел се завъртя и цапардоса с все сила Линда по смаяното лице. — Това е за Роуз — поясни тя.

 

 

Себастиан бе крайно недоволен от нея. Даде й да го разбере съвсем ясно същата вечер, докато се обясняваха надълго и нашироко. И Девро й се сърдеше, но не много, понеже, както отсъди Мел, беше му поднесла всички доказателства едва ли не на тепсия и другото не го интересуваше особено.

Себастиан обаче наистина имаше право да й е ядосан. Беше действала на своя глава. Ала нали тя, а не той бе професионално ченге. Пък и всичко бе станало точно както го бе замислила, какво толкова й се цупеше?

Зададе му този въпрос няколко пъти, докато си стягаха багажа, за да се приберат вкъщи, докато пътуваха със самолета към Монтърей, докато Себастиан я караше с колата към детективската агенция.

Но той й отвръщаше единствено с поредния си дълъг загадъчен поглед. От последното, което й каза, съвсем й докривя и й се отщя да говори.

— Аз, Мери-Елън, си удържах на думата. А ти — не. Как да ти имам доверие?

Това се бе случило преди два дни, мислеше си младата жена, както седеше на писалището. И оттогава от Себастиан — ни вест, ни кост.

Мел дори преглътна гордостта си и му се обади, ала чу само телефонния секретар. Не, не смяташе, че му дължи извинение. Но бе на мнение, че той заслужаваше да му се даде още един шанс да прояви здрав разум.

Мина й през ума да отиде при Моргана или Ана и да ги помоли да ги сдобрят. Ала стореше ли го, щеше да се прояви като много слаба. Искаше единствено между тях двамата да няма недоразумения.

Не, не, искаше много повече, призна си тя волю-неволю. И именно това я ядеше отвътре.

Каза си, че има само един начин да го направи, и скочи като ужилена от стола. Ако се наложеше, щеше да преследва Себастиан, да го притисне до стената, но щеше да го накара да я изслуша.

През цялото време, докато пътуваше с колата по криволичещия планински път, репетираше какво и как ще каже. Опита се да бъде рязка, после реши да се държи спокойно и достойно, хрумна й дори да се престори на разкаяна. Ала всичко това й се видя неуместно и Мел реши, че най-добре ще е да възприеме нападателна тактика. Да влезе с гордо вдигната глава през вратата и да му заяви, че е крайно време да престане да мълчи, защото вече й е омръзнало.

Ако него го нямаше, тя смяташе да го изчака.

Но той си беше вкъщи, забеляза Мел, когато изкачи с колата хълма. Ала явно не беше сам. На алеята пред входа имаше още три автомобила, сред които и вероятно най-дългата лимузина, която съществуваше под небето.

Тя слезе от колата и застана до нея — не знаеше какво да предприеме оттук нататък.

— Ето, нали ти казах? — рече женски глас и когато Мел се обърна, съгледа пред себе си красива жена с дълга, развята от вятъра рокля. — Зеленоока блондинка — допълни тя с ирландски акцент и неприкрито задоволство. — Казах ти, че нещо го мъчи.

— Да, скъпа — съгласи се мъжът до нея — висок и представителен, с посребрена на слепоочията коса. Изглеждаше доста внушително с брича за езда и високите ботуши. На ланец около врата му висеше пенсие. — Затова пък аз ти казах, че е тъжен заради жена.

— Хайде да не спорим — предложи жената и, протегнала пълнички ръце, се запъти през моравата към Мел. — Здравейте, здравейте, добре дошли!

— Добре заварили! Аз такова… търсех…

— Ама разбира се — каза жената и се засмя весело. — И слепец ще го види, нали, Дъглас?

— Хубава е — забеляза той. — И не е някоя нахалница. — После се взря в нея с очи, които приличаха толкова много на очите на Себастиан, че Мел започна да проумява кой бе този мъж. — Не ни спомена нищо за вас, което само по себе си вече е показателно.

— Сигурно — пророни след малко младата жена.

Майка му и баща му, помисли си със свито сърце. Семейството се бе събрало и това едва ли бе най-подходящият момент тя да вдига на Себастиан скандал.

— Виждам, има гости и не искам да го безпокоя. Нали ще му предадете, че съм идвала?

— Ама бива ли да говорите така? Между другото, казвам се Камила. Майката на Себастиан. — Жената хвана Мел за ръката и я поведе към къщата. — Разбирам какво ви е, мило дете, вие сте влюбена в него и това е естествено. И аз го обичам много.

Мел толкова се притесни, че започна да увърта и да си търси извинение, за да си тръгне.

— Не, аз… Тоест… Наистина е по-добре да дойда друг път.

— Човек не бива да пропуска настоящето — отсъди философски Дъглас и я побутна приятелски, за да влезе вътре. — Виж кого ти водим, Себастиан! — провикна се мъжът, сетне закачи на окото си пенснето, с което приличаше на бухал, и се огледа. — Къде се е запиляло това момче?

— Горе е — поясни Моргана, която дотърча откъм кухнята. — Ей сега ще… О, здравей!

— Здрасти — отвърна Мел. От ледения тон на Моргана разбра, че бе избрала най-неподходящия момент да се изтърси. — Тъкмо си… тръгвах. Не знаех, че родителите ви са дошли на гости.

— От време на време наминават да ни видят — отвърна Моргана и, след като се взира дълго в очите на Мел, се усмихна по-сърдечно. — Май нещо сте се скарали, а? — прошепна тя. — Но ще се сдобрите, няма страшно. Себастиан ще дойде всеки момент.

— Наистина мисля да…

— Елате да се запознаете и с другите членове на семейството — подвикна весело Камила и, стиснала като с менгеме ръката на Мел, я поведе към кухнята.

Във въздуха се носеше приятно ухание, стаята бе пълна с народ. Някаква снажна жена с царствена осанка се смееше гърлено, докато бъркаше яденето на котлона. Наш седеше на висок стол до слабичък мъж на средна възраст със стоманеносива коса. Когато мъжът вдигна поглед, Мел изпита чувството, че е мушица, забодена с карфица.

— Здравей, Мел — махна й Наш и тя се сля с гостите.

Нали се чувстваше на своя територия, Камила я представи на всички.

— Това е зет ми, Матю — подхвана тя и посочи мъжа до Наш. — При печката е сестра ми Морийн. — Жената махна разсеяно с ръка и помириса яденето. — А това е другата ми сестра, Брина.

— Приятно ми е — каза жената, която бе смайващо красива като Моргана, сетне пристъпи напред и й протегна ръка. — Дано не сме ви уплашили. Тази сутрин се изсипахме всичките накуп.

— А, няма такова нещо. Ала аз да не ви преча… Наистина ще…

После вече бе прекалено късно. В стаята влезе Себастиан, придружаван от Ана и нисичък набит мъж с бляскави очи.

— А, Себастиан, гостите станаха с един повече! — възкликна Брина, както държеше Мел за ръката. — Това, Мел, е Падрик, бащата на Ана.

— Приятно ми е.

Беше й по-лесно да гледа него, отколкото Себастиан.

Мъжът се приближи до нея и я щипна по бузата.

— Останете за вечеря. Я каква сте слабичка, тъкмо ще напълнеете. Морийн, слънчице мое, какво е това изкусително ухание?

— Унгарски гулаш.

Падрик намигна на Мел.

— И ви гарантирам, че в гозбата няма нито едно око от тритон.

— Много съм ви благодарна за поканата, но наистина не мога да остана — каза бързо тя и се възползва от случая, за да стрелне с очи Себастиан. — Извинявай — изпелтечи Мел, когато той само продължи да я гледа спокойно и изпитателно. — Не биваше да… Трябваше първо да се обадя по телефона. Ще се видим друг път.

— Извинете ни — рече Себастиан на насъбралите се и хвана ръката й, тъкмо когато тя се опита да се измъкне. — Мел не е виждала кончето, откакто се е родило.

Макар и да знаеше, че се държи като страхливка, младата жена погледна отчаяно хората в кухнята, преди той да я бе издърпал навън.

— Имаш гости…

И тези гости застанаха до един на прозореца в кухнята, за да видят какво ще стане.

— Това не са гости, а моите роднини — възрази Себастиан. — А след като си била целия този път, сигурно имаш да ми казваш нещо.

— Да, имам, ала ще го сторя, когато престанеш да ме дърпаш.

— Както искаш! — Той спря при ограденото пасище, където жребчето бозаеше лакомо. — Казвай!

— Исках да… Разговарях с Девро. Съобщи ми, че Линда е изпяла всичко и се е разкаяла. Събрали са толкова много доказателства срещу Гъм и Хариет и Етън Бриизпорт, че ще има дълго да гният зад решетките. Разкрили са и другите участници в престъпната мрежа, например Сибли…

— Знам.

— Е, не бях сигурна, че си в течение — рече Мел и пъхна ръце в джобовете си. — На полицаите им трябва малко време, докато открият всички деца и ги върнат на родителите им, но… Все пак напук на всичко успяхме — изпелтечи тя. — Не проумявам защо си толкова кисел.

— Не проумяваш, значи — повтори Себастиан с измамно благ глас.

— Постъпих както сметнах за добре — натърти Мел, после изрита една буца пръст и отиде бавно при оградата. — Вече са кроели планове да отвлекат поредното дете. Беше вписано в счетоводната книга.

— В счетоводната книга, която отиде и намери. На своя глава.

— Ако ти бях казала какво смятам да правя, щеше да се опиташ да ме спреш.

— Не. Щях да те спра.

Тя се намръщи.

— Ето, виждаш ли? Ако не го бях направила, щяхме да си имаме много главоболия.

— Обаче се изложи на голям риск — избухна той, най-сетне дал воля на гнева, който дотогава бе потискал. — Бузата ти бе издрана.

— Работата ми е пълна с рискове — тросна се Мел. — Пък и бузата си е моя.

— Божичко, Съдърланд, онази беше насочила към теб пистолет!

— Само за миг. Пък и, Донован, ако не мога да се справя с една никаквица като Линда Глас, по-добре да се откажа от професията си. Казвам ти, не ме свърташе при мисълта, че кроят да отвлекат поредното дете, и реших да не губя време и да действам. — Очите й бяха толкова красноречиви, че гневът на Себастиан се попритъпи. — Знаех какво правя, знам и че си останал с впечатлението, че искам да довърша разследването без теб. Но не е така. Нали те повиках?

Той си пое въздух, за да си възвърне самообладанието, ала не успя.

— Ами ако бях закъснял?

— Важното е, че не закъсня и дойде точно навреме. Защо изобщо го правиш на въпрос?

— Правя го на въпрос, защото не ми се довери.

— Друг път не съм ти се доверила! А на кого, по дяволите, съм се доверила, докато се спотайвах в онзи дрешник и се опитвах чрез пръстена да се свържа с теб и да ти предам да доведеш агентите от ФБР? Ако не ти се бях доверила, щях да се измъкна със счетоводната книга. — Тя го сграбчи за ризата и го разтресе. — Именно защото ти имах доверие, избрах този вариант. Останах в апартамента, позволих на онези гадове да ме хванат, именно защото разчитах на теб, че ще дойдеш и ще ме измъкнеш. Вече се опитах да ти го обясня. Знаех, че ще издрънкат неща, които Девро би могъл да използва срещу тях, а като се има предвид и счетоводната книга, нямаше къде да мърдат.

Себастиан се извърна, за да се поуспокои. Колкото и да бе ядосан, проумя, че Мел му казва истината. Тя наистина му имаше доверие, макар и не така, както го разбираше той.

— Можеше да си изпатиш.

— Естествено. Мога да си изпатя при всяко разследване, с което се заемам. Такава ми е работата. И характерът. — Мел преглътна, усетила, че на гърлото й бе заседнала буца. — Аз трябваше да те приема такъв, какъвто си. И повярвай, никак не ми беше лесно. Същото важи, ако и занапред си останем… приятели.

— Вероятно си права. Но въпреки това не одобрявам подхода ти.

— Е, чудо голямо. И аз не одобрявам твоя — отвърна тя и премигна, защото очите й се бяха насълзили.

 

 

Камила, която продължаваше да стои на прозореца в кухнята, поклати глава.

— От малък си е вироглав.

— Да, ама тя е още по-вироглава — отбеляза Падрик и щипна с много любов жена си отзад.

— Я тихо! — изшътка Ана. — Няма да чуем нищо.

 

 

Мел въздъхна тежко.

— Е, при всички положения, нещата са ясни. Извинявай.

— Моля? — изрече Себастиан, а когато се обърна, бе стъписан от сълзите, които видя върху лицето й. — Мери-Елън…

— Недей. Все ще го преживея някак. — Тя избърса ядно сълзите от очите си. — Длъжна съм да постъпвам както смятам за добре. И продължавам да мисля, че тогава постъпих правилно. Обаче ми е мъчно, че ми се сърдиш, защото… О, какво съм се раздрънкала и аз! — Захлупи длани върху лицето си и се дръпна, когато той се пресегна да я помилва. — Недей! Не искам! Няма нужда да ме милваш и успокояваш, нищо, че се държа като малко дете. Ти беше бесен. Вероятно нямам право да те виня и за това, и задето ме заряза.

— И таз добра, бил съм я зарязал! — почти се изсмя Себастиан. — Оставих те сама, за да не ти причиня някоя беля, докато се уверя, че няма да ме прихванат дяволите и да те удуша или да ти поставя ултиматум, след който да ме отпратиш веднъж завинаги.

— Е, било каквото било — въздъхна Мел, сетне подсмръкна и си възвърна донякъде самообладанието. — Сигурно съм те обидила, ала повярвай, не е било нарочно.

Върху устните му се мярна нещо като усмивка.

— Същото бих могъл да кажа и аз.

— Както и да е — вметна тя, търсейки начин да приключи разговора с поне мъничко достойнство. — При всички положения исках между нас да не остана напрежение и да ти кажа, че според мен свършихме чудесна работа. Случаят е приключен и реших, че е по-добре да ти върна това. — Беше й тежко, тежко както никога през живота, но все пак свали пръстена от ръката си. — Все едно Райънови са се развели.

— Да — съгласи се той и после го взе в ръката си, без да сваля очи от нея.

Не бе нужно да надзърта в мислите й, за да види, че страда. Може и да не беше благородно, ала това му достави неописуемо удоволствие.

— Жалко — пророни Себастиан и прокара кокалчетата на пръстите си по бузата й. — Все пак ти ми харесваш много повече от госпожа Райън.

Мел премигна недоумяващо.

— Наистина ли?

— Много повече. Тя вече бе започнала да ми доскучава. Никога не ми противоречеше, маникюрът й винаги беше безупречен. — Той обхвана неясно с длан тила й и я придърпа към себе си. — Пък и надали щеше да се напъха в тези впити джинси.

— Да, и аз се съмнявам — прошепна Мел и се наведе към него, към целувката му.

Усети, че трепери, а когато го прегърна, от очите й рукнаха сълзи.

— Себастиан! Трябва да…

Не успя да довърши изречението, защото долепи устни до неговите.

— Кажи, де!

— Искам… О, господи, плашиш ме! — Тя се дръпна, очите й бяха насълзени и ужасени. — Прочети мислите ми, чу ли? За бога, виж само какво изпитвам и не ме мъчи така.

Очите му притъмняха и той обхвана с длани лицето й. Прочете мислите й и откри в тях всичко, на което се бе надявал.

— Пак ли се почва? — прошепна Себастиан и я целуна, ала лекичко, колкото да я успокои. — Толкова ли не можеш да ми кажеш? Да изречеш думите на глас? Те са най-великата магия.

— Не искам да те притискам. Но…

— Но те обичам — довърши той изречението вместо нея.

— Да — потвърди Мел и успя да се усмихне едва забележимо. — Би могло да се каже, че прекрачих границата. Не исках да отварям дума за това, ала явно се налага. Не бих искала да си кривя душата, струва ми се нечестно. Но се получи малко неудобно, къщата ти е пълна с гости.

— И всички те са долепили носове до стъклото на прозореца в кухнята и се наслаждават на това почти колкото мен.

— Кой… — изпелтечи тя и се извърна рязко. Изчерви се като рак и заотстъпва назад. — О, Божичко! Слушай, тръгвам си. Наистина не мога да повярвам, че го направих.

Притеснена, Мел вдигна длан и поприглади косата си. И видя, че пръстенът отново бе на ръката й. Точно в този момент Себастиан се приближи към нея.

— Дадох камъка на Моргана. А откакто се помня, той ми е по-скъп от всичко на този свят. Помолих я да ми направи пръстен с него. За теб. За теб — повтори Себастиан и зачака тя да вдигне очи към него. — Защото беше единствената жена, която исках да го носи. Беше единствената жена, с която исках да споделя живота си. Ето днес за втори път го слагам на ръката ти — и двата пъти по този начин давам обет, вричам се в теб. — Той й протегна длан. — Никой никога и никъде няма да те обича повече.

Мел вече не плачеше и се бе успокоила. Беше ведра като деня.

— Сериозно ли говориш?

Себастиан се усмихна.

— Не, Съдърланд, лъжа те.

Засмяна, тя се хвърли в обятията му.

— Е, все пак, макар и трудно, излязох на глава с теб. Имам свидетели. — Мел отново прихна, дочула откъм кухнята ръкоплясканията. — О, наистина те обичам, Донован. Ще се постарая, доколкото мога, животът ти да не е скучен.

Той я завъртя шеметно в кръг.

— Знам.

След последна, сякаш безкрайна целувка я хвана за ръката.

— Ела да се върнем при роднините ми. Всички те чакахме.