Нора Робъртс
В плен на магията (12)

Единадесета глава

Не бе чак толкова трудно да надникнеш в тефтера с часовете на клиентките в козметичния, масажния и физкултурния салон на хотел „Силвър Палас“. Мел знаеше, че бе достатъчно да си лепнеш върху лицето усмивка и да раздаваш щедри бакшиши, за да надзърнеш, където си поискаш. А с още по-тлъст бакшиш тя успя да си запише час, който да съвпада с часа на Линда Глас.

Това бе лесната част от задачата. За Мел по-трудното бе да стои цял ден по трико.

Нареди се с още десетина жени в залата за аеробика и се усмихна приятелски на Линда.

— Значи все пак решихте да опитате — забеляза червенокосата жена и се огледа, за да се увери, че бе красива, както бе прихванала с лентата буйната си грива.

— Наистина съм ви страшно признателна за препоръката — отвърна Мел. — Докато се пренасяхме, изпуснах цяла седмица. А знаете колко бързо излиза човек от форма.

— Знам, знам. Когато ми се наложи да пътувам… — поде Линда, но млъкна насред изречението, защото инструкторката включи касетофона.

От него гръмна жизнерадостна рок балада.

— Хайде, момичета, да се поразкършим! — Самото въплъщение на усмихнатото лице и мускулестото тяло, инструкторката се обърна към огледалото и започна да показва упражненията. — Ръцете напред! — провикна се тя бодро.

Мел се справи криво-ляво с упражненията за загряване и по-сложните комбинации. Смяташе, че е в отлична форма, ала трябваше да се съсредоточи изцяло, за да следва движенията. Явно се бе озовала в доста напреднала група, а и комплексът от упражнения изискваше не само гъвкавост, но и издръжливост.

Още не бяха преполовили упражненията, а тя вече мразеше до смърт подскачащата като топка инструкторка със завързана на конска опашка коса и весело гласче.

— Само да ме накара още веднъж да си вдигна крака, и ще я изритам — изсумтя свирепо.

Уж не искаше да го казва на глас, а Линда я бе чула и й се усмихна кисело, от което Мел разбра, че бе уцелила право в десетката.

— И аз вече бера душа — завайка се Линда запъхтяна и се опита да направи поредното упражнение, показано от инструкторката. — Сигурно няма и двайсет години. Заслужава да умре!

Мел прихна. Когато музиката заглъхна, жените се затътриха, плувнали в пот, към съблекалнята.

След като им премериха пулса, Мел се свлече на скамейката до Линда и зарови лице в хавлиената кърпа.

— Така ми се пада, ще се мъча сега като грешен дявол, щом се изхитрих десет дни да мързелувам! — Изпъшка тежко и махна кърпата от лицето си. — Не мога да повярвам, че съм си записала часове за целия ден.

— Влизам ти в положението. И аз сега отивам на бодибилдинг.

— Наистина ли? — усмихна й се уж изненадана Мел. — Аз също.

— Вярно? — Линда избърса врата си и се изправи. — Ами в такъв случай ще се мъчим заедно.

Първо вдигаха тежести, после се прехвърлиха на стационарните велосипеди, а от тях — на гладиаторите. Колкото повече се потяха, толкова повече се сприятеляваха. От гимнастиката разговорът се прехвърли на мъжете, сетне — на родителите.

Ходиха пак заедно на сауна, на подводен и ръчен масаж.

— Направо не мога да повярвам, че си си зарязала професията, за да се посветиш на домакинството — каза Линда, както лежеше на кушетката за масажи, и кръстоса ръце под главата си. — Лично аз не бих го направила.

— И аз още не мога да свикна — въздъхна Мел, докато масажистката разтриваше гърба й. — Да ти призная, още не знам какво да правя с толкова много свободно време. Ала сме предприели нещо като експеримент.

— Така ли?

Мел се подвоуми, за да покаже на Линда, че темата беше болезнена за нея.

— Ние с мъжа ми отдавна искаме да имаме дете. Обаче нещо не става. Подлагахме се на какви ли не изследвания и процедури и накрая реших, че ако за известно време напусна работа и съм по-спокойна… може би ще се получи.

— Сигурно ви е тежко.

— Да. Понеже и двамата сме единствени деца и си нямаме никого, си мечтаем да имаме голямо семейство. Струва ни се толкова несправедливо! Купихме тази прекрасна къща, осигурени сме материално, бракът ни е хубав. А ето че нямаме деца!

Дори и вече да си правеше тънки сметки, Линда успя да го прикрие със съчувствие.

— Сигурно опитвате от доста време.

— От години. Всъщност вината е моя. Лекарите ни обясниха, че е почти изключено да зачена.

— Не се засягай, но не сте ли мислили да си осиновите дете?

— Дали сме мислили ли? — възкликна Мел и успя да се усмихне тъжно. — Вече не помня в колко списъци сме се записали и чакаме ли, чакаме. И двамата сме единодушни, че ще обичаме и дете, което биологически не е наше. Убедени сме, че можем да му дадем толкова много… — Тя въздъхна още веднъж. — Сигурно е себично, ала много искаме дете. Вероятно е по-лесно да осиновим дете, което вече е поотраснало, но пак трябва да чакаме. Казаха ни, че не е изключено да минат и години, докато ни дойде редът. Направо не си представям как ще издържим да гледаме всичките тези празни стаи. — Насили се да се просълзи, сетне примига, за да не се разплаче. — Извинявай. Вкиснах се. Стане ли дума за това, винаги се разстройвам.

— То оставаше да не се разстройваш! — отбеляза Линда и протегна през кушетките ръка, за да хване дланта на новата си приятелка. — Едва ли някой ще те разбере по-добре от друга жена.

Обядваха заедно — поръчаха си салата от спанак и изстуден сок. Мел позволи на Линда отново да насочи предпазливо разговора към личния и живот. Вживяла се в ролята си на наивната и изключително емоционална Мери-Елън Райън, тя я обсипа с информация за брака си, за своите надежди и страхове. За да е по-убедителна, проля няколко сълзи и храбро ги избърса.

— А ти не си ли мислила да се омъжиш? — попита Мел.

— Аз? А, без мен — изсмя се Линда. — Вече опитах веднъж, беше доста отдавна. Прекалено обвързващо е. Ние с Джаспър се разбираме добре. Обичаме се, ала не позволяваме това да пречи на работата. Предпочитам да знам, че мога да идвам и да си тръгвам, когато реша.

— Възхищавам ти се — каза Мел, но всъщност си помисли, че тази фукла прилича на студенокръвна змия. — Преди да срещна Донован, и аз смятах, че ще е по-добре да живея сама. Обаче не съжалявам, че се влюбих и се ожених. Ала всички завиждаме мъничко на жените, които се оправят сами в живота.

— На мен така ми е по-добре. Но и ти си за завиждане. Имаш мъж, който лудее по теб и печели достатъчно, за да ти осигури хубав дом. Направо прекрасен.

Мел погледна празната чаша.

— Да, прекрасен, ала му липсва нещо.

— Веднъж да си вземете дете, и всичко ще е идеално — успокои я Линда и я потупа по ръката. — Помни ми думата.

Мел едвам се дотътри до вкъщи, стовари с трясък спортния сак и изхлузи маратонките.

— А, ето те и теб! — извика Себастиан от площадката на горния етаж. — Вече мислех да пратя да те издирват.

— Нямаше да е зле да поръчаш да вземат и носилка.

Усмивката му помръкна.

— Да не си ранена? — възкликна той и се завтече надолу по стъпалата. — Знаех си, че трябва да те държа под око.

— Ранена ли? — изръмжа тя. — Де да бях ранена, щях да черпя! Инструкторката по аеробика бе като обезумяла. Въртеше се като пумпал, извади ми душата. После се озовах в лапите на някаква амазонка — казваше се Мадж, която ме накара да вдигам тежести и да бъхтам на ония лъскави машинарии. Все едно ще ставам културистка! — Мел се смръщи и долепи длан до стомаха си. — И цял ден не съм слагала нищо в уста, ако не се броят няколко листенца спанак.

— Милото ми, как само се е намъчило! — завайка се Себастиан и я целуна по челото.

Тя присви очи.

— Иде ми да изкормя някого, Донован. Ти си ми под ръка.

— Дали по-добре да не ти приготвя вкусна вечеря?

Мел се нацупи.

— Имаме ли замразена пица?

— Съмнявам се. Ела! — подкани я той, прегърна я състрадателно през раменете и я поведе към кухнята. — Ще ми разправиш всичко, докато хапваме.

Тя се стовари като чувал върху стола до масата с плот от опушено стъкло.

— Ама че ден! Знаеш ли, тя… Линда, де, се подлага на тези мъчения два пъти седмично. — Вдъхновена, Мел отново се изправи и тръгна да търси из шкафовете чипс.

— Умът ми не го побира защо искат да са чак толкова здрави — отбеляза с пълна уста. — Инак изглежда свястна жена. Докато си говориш с нея, оставаш с впечатлението, че е съвсем нормална и интелигентна. — Тя отново седна и се смръщи. — Но когато я попритиснеш, виждаш, че е студена като риба.

— Доколкото виждам, сте си поговорили на воля — отбеляза Себастиан, както й редеше огромен сандвич.

— Ами да. Дето се вика, изплаках си пред нея душата. Линда вече знае как двайсетгодишна съм останала без родители. Как след две-три години съм се запознала с теб. И разните там дрънканици за любовите от пръв поглед. И колко романтичен си — вметна Мел и схруска поредното картофче.

— Какъв, романтичен ли? — възкликна Себастиан и сложи пред нея сандвича и чаша с една от любимите й безалкохолни напитки.

— И още как! Отрупвал си ме с букети рози, водил си ме на танци и на разходки на лунна светлина. И си направо луд по мен.

Той се усмихна, а тя отхапа голяма хапка от сандвича.

— Не е далеч от истината.

— Молил си ме на колене да се омъжа за теб. Ама че е вкусен! — Мел затвори очи и преглътна. — Та докъде бях стигнала?

— Как съм те молил на колене да се омъжиш за мен.

— А, да — замахна тя с чашата и отпи от нея. — Обаче аз съм била предпазлива. Не съм се съгласявала, и туйто. Накрая все пак съм се пренесла да живея при теб и малко по малко също съм се влюбила. А ти си направил всичко възможно животът ми да заприлича на приказка.

— Я какъв страхотен си ме изкарала!

— Ами да. Мисля, че се представих добре. Ние сме най-щастливото семейство под слънцето. Ако не се брои едно, което направо ни разбива сърцата. — Мел се свъси, ала продължи да яде. — Знаеш ли, отпърво ми стана неудобно, че я баламосвам така. Съзнавах, че върша работа, важна работа, но пак ми се видя подличко. Жената се държеше мило и приятелски, а аз я лъжех като циганка. — Тя се пресегна да вземе пликчето с чипс и умислено бръкна в него. — Ала после, щом отворих дума за децата, направо я видях как наостря уши. И как умът й щрака. Пак се усмихваше и се държеше състрадателно и донемайкъде дружелюбно, но моментално се зае да си прави сметки и да изчислява. Да ти призная, камък ми падна от сърцето и съвсем го ударих през просото. Надрънках й какво ли не. Искам да я притисна до стената, Донован.

— Ще я видиш ли скоро?

— Вдругиден. В козметичния салон, ще си правим масажи. — Мел изпъшка тихичко и бутна чинията встрани. — Тая кокошка си въобразява, че се опитвам да се сприятеля с нея, за да има с кого да си убивам времето. — Тя се намуси. — Спомена да ходим и по магазини.

— Е, работата иска жертви!

— Много смешно, няма що! И ти се намъчи, цяла сутрин си гонил като малоумен оная бяла топчица.

— Не помня да съм споменавал, че мразя голфа.

— Не, не си — грейна в усмивка младата жена. — Добре, де, кажи как мина при теб…

— Срещнахме се с онова приятелче на четвъртата площадка. Съвсем случайно, разбира се.

— Разбира се.

— Накрая се получи така, че доиграхме играта заедно. — Себастиан вдигна преполовената й чаша и отпи от нея. — Смята, че жена ми е голяма чаровница.

— Има си хас!

— Поговорихме как върви работата — неговата и моята. Искал да вложи малко пари и му предложих един-два недвижими имота.

— Добре си се сетил.

— Наистина имам едно имение в Орегон, което смятам да продам. Както и да е, после се почерпихме по едно и си поговорихме като мъже, за спорт и за други неща. Успях да вметна, че мечтата ми е да имам син.

— А не просто дете?

— Нали ти казах, имахме мъжки разговор. Натъртих, че държа да имам син, който да продължи рода, с когото да играя на топка и така нататък, все глупости от този род.

— И момичетата играят на топка — тросна се Мел. — Ала карай! И онзи хвана ли се на въдицата?

— Общо взето, да. Подметнах го между другото, направих се на много натъжен и побързах да сменя темата.

— Защо? — изправи гръб тя, както седеше на стола. — След като се е хванал, защо не си го попритиснал?

— Защото така е по-добре. Разчитай на мен, Мел. Гъм щеше да се усъмни, ако веднага му бях доверил всичко. При вас, жените, е друго. Иде ви отвътре.

Тя се замисли и макар че продължи да се мръщи, кимна.

— Добре, де, може и да е така. Все пак вече сме заложили основата.

— Говорих с Девро тъкмо преди да се прибереш. До утре ще разполагат с пълното досие на Линда Глас и той ще ни съобщи веднага щом Гъм реши да ни проучи.

— Я какви сте чевръсти!

— Освен това в петък сме канени на вечеря с Гъм и гаджето му.

Мел вдигна вежда.

— Още по-добре. — Наведе се и го целуна. — Прекрасно си се справил, Донован!

— Както виждам, се сработихме чудесно. Приключи ли с яденето?

— Засега, да.

— Тогава няма да е зле да се подготвим за петък вечер.

— Какво толкова има да се готвим? — изгледа го тя подозрително, а Себастиан я дръпна за ръцете, за да стане от стола. — Ако пак ще ми четеш лекции как да се обличам…

— Нищо подобно. Насам — рече й той, докато излизаха от кухнята. — Ще бъдем предано, неописуемо щастливо семейство.

— Е, и?

— Влюбени до уши — продължи Себастиан, както я дърпаше към стълбите.

— Знам си урока, Донован.

— Аз пък съм заклет привърженик на школата на Станиславски — трябва да се вживееш докрай в ролята си. Ето защо съм убеден, че ще се представим по-добре, ако прекарваме възможно най-много време в кревата.

— А, такава ли била работата! — Мел се извърна, обви ръце около врата му и влезе заднишком в спалнята. — Е, както вече спомена, работата иска жертви.

 

 

Тя бе сигурна, че някой ден щеше да си спомня за тези мигове и ще се превива от смях. Или поне щеше да е доволна, че е отървала кожата.

Откакто се занимаваше със закононарушения, я бяха ритали, псували и обиждали, бяха й затръшвали вратата под носа, бяха й правили мръснишки предложения, а в един паметен случай дори бяха стреляли по нея.

Но всичко това изобщо не можеше да се сравнява с мъките, на които бе подложена в скъпия изискан козметичен салон на хотел „Силвър Палас“.

В него предлагаха какви ли не услуги — от миене и гримиране на лицето до пилинг на цялото тяло, нещо екзотично — и ужасно — на което така и не набра смелост да се подложи.

Затова пък се заеха да я „разхубавяват“ от глава до пети.

Мел дойде няколко минути преди Линда и, отново вживяла се в ролята, служеща й за прикритие, поздрави козметичката, сякаш се познаваха открай време.

Докато жената й правеше коламаска на краката — нещо, от което, както тя бързо се убеди, болеше много — обсъждаха тоалети и прически. Мел се усмихваше през стиснати зъби, доволна, че предната вечер си бе направила труда няколко часа да се порови в модни журнали.

После козметичката наплеска лицето й с нещо смрадливо и докато Мел чакаше маската да засъхне, сподели с нея колко се радвала, че са дошли да живеят в Тахо.

— От къщата ни се открива невероятна гледка към езерото. Изгарям от нетърпение да си намерим приятели. Обичам да посрещам гости.

— Ние с Джаспър ще ви запознаем с някои хора — предложи Линда, докато педикюристката й пилеше ноктите. — Нали работим в хотела, познаваме, кажи-речи, всички, които си заслужава да познавате.

— О, ще бъде чудесно! — възкликна Мел и се престраши да си погледне ноктите, а после направи всичко възможно да не издава ужаса си и да изглежда доволна, задето жената ги бе наплескала в цикламенорозов лак. — Донован ми спомена, че срещнал Джаспър в клуба, докато играел голф. Направо си умира за голф — допълни тя с надеждата, че и той се мъчи като грешен дявол на зеленото игрище. — За него голфът е по-скоро страст, отколкото хоби.

— И Джаспър е същият. Виж, мен голфът ме отегчава.

Линда задърдори за хората, с които искала да запознае Мел, и как можели да играят заедно тенис или да се разхождат с яхтите.

Мел се съгласи оживено, макар и наум да се питаше, дали човек наистина може да умре от скука.

Масажистката й изми лицето и го намаза с дебел слой крем. После й наплеска косата с някакво масло и я прихвана с найлонче.

— Обичам да се грижат така за мен — пророни Линда.

И двете лежаха на меки подвижни кушетки — масажираха им лицата и им лакираха ноктите.

— Аз също — излъга Мел и се замоли да свършват час по-скоро.

— Вероятно заради това си обичам толкова работата. Работя главно нощем и през деня съм свободна. Пък и мога да използвам всички удобства на хотела.

— Отдавна ли работиш тук?

— Вече близо две години — въздъхна другата жена. — Никога не скучая.

— Сигурно се срещаш с какви ли не интересни хора.

— Ами да, все от лъв нагоре. Ужасно ми харесва. От онова, което ми разправи онзи ден, разбрах, че и мъжът ти не е случаен човек.

На Мел й идеше да се изкикоти, но се сдържа и само се усмихна снизходително.

— О, Донован наистина преуспява. Сякаш е орисан от добра орисница.

Започнаха да масажират черепите им — на Мел всъщност й беше доста приятно, престоят им в козметичния салон вече приключваше. Тя си даде сметка, че ако скоро Линда не подхванеше отдалеч темата, щеше да се наложи тя да намери начин да заговори първа.

— Знаеш ли, Мери-Елън, мислех си за онези неща, които сподели с мен онзи ден.

— Така ли? — престори се на смутена Мел. — Извинявай, Линда, че ти надух главата с проблемите си, и то веднага след като се запознахме. Сигурно се чувствам малко объркана и още не съм свикнала с новото място.

— Ама не говори така! — размаха Линда лъскавите си нокти. — Мен ако питаш, просто си допаднахме. И затова ми се довери.

— Да, така е. Ала съм доста притеснена, че те отегчих с личните си проблеми.

— Изобщо не си ме отегчила. Трогна ме — изрече тя благо — благо, с глас като мед, в който се долавяше едва загатнато състрадание. — И ме накара да се замисля. Но ми кажи, ако започна да интимнича прекалено много. Не сте ли мислили да си осиновите дете чрез частна агенция?

— Имаш предвид чрез адвокат, който представлява майки, родили незаконно ли? — Мел въздъхна тежко. — Всъщност опитахме веднъж, някъде преди година. Не бяхме съвсем убедени, че постъпваме правилно. Не, парите не бяха проблем, ала се безпокояхме дали е законно и морално. После обаче всичко ни се стори наред. Дори стигнахме дотам да разговаряме с майката. Бяхме силно обнадеждени. Наистина. Вече умувахме как да кръстим детето и обикаляхме магазините да купуваме дрешки. На пръв поглед всичко вървеше като по вода. Но в последния момент жената се отказа.

Тя прехапа долна устна, сякаш за да си възвърне самообладанието.

— Сигурно си го изживяла ужасно.

— Да, и двамата страдахме много. Мечтата ни бе на път да се осъществи и после… нищо. Оттогава не сме обсъждали дали да пробваме отново чрез частна агенция.

— Влизам ви в положението. Ала по една случайност съм чувала за човек, който успешно урежда осиновяването на деца и е ощастливил доста бездетни родители.

Мел затвори очи. Опасяваше се да не би в тях да се прочете не надежда, а присмех.

— Адвокат ли?

— Да. Не го познавам лично, но нали вече ти обясних, покрай работата се срещам с какви ли не хора и съм чувала от тях за него. Не ти обещавам нищо, не искам и да ти вдъхвам напразни надежди, ала ако кажеш, ще проверя.

— Ще ти бъда много благодарна! — Мел отвори очи и се спогледа в огледалото с Линда. — Просто не знам как да ти се отплатя!

 

 

Час по-късно тя изскочи като фурия от хотела и се хвърли в обятията на Себастиан. Засмя се, когато той се дръпна и я целуна така, че да видят всички.

— Какво търсиш тук?

— Правя се на грижовен влюбен съпруг, дошъл да вземе жена си.

Поотдалечи се на една ръка разстояние и се усмихна. Косата й бе бухнала и сресана в красива сексапилна прическа, очите й изглеждаха по-големи и дълбоки от майсторски положения грим, червилото й бе същият цикламен цвят, както лакът за нокти.

— В името на Фин, Съдърланд, какво са направили с теб!

— Стига си ми се присмивал, де!

— Не ти се присмивам. Изглеждаш невероятно. Направо ми се вие свят. Нямаш нищо общо с моята Мел. — Той вдигна брадичката й, за да я целуне още веднъж. — Коя е тази елегантна изискана жена в прегръдките ми?

Тя направи кисела физиономия, макар и да не бе чак толкова ядосана, колкото й се искаше.

— Я не ме взимай на подбив след всичко, което изтърпях! Правиха ми коламаска. Дивашка работа, ти казвам. — Мел обви през смях ръце около врата му. — И ноктите на краката ми са розови.

— Изгарям от нетърпение да ги видя. — Себастиан отново я целуна лекичко. — Имам новини.

— Аз също.

— Защо ли не заведа на разходка страхотната си жена, тъкмо ще й разкажа как Гъм е пуснал пипала, за да проучи що за птички са тия достопочтени Райънови от Сиатъл.

— Става! — Тя преплете пръсти с неговите. — Пък аз ще ти разкажа как доброта Линда Глас смята да ни свърже с някакъв адвокат. И той да уреди да осиновим дете по частен път.

— Наистина сме се сработили добре.

— Да, Донован — потвърди Мел и доволна от себе си, закрачи до него — По това спор няма.

 

 

Гъм гледаше през прозореца на президентския апартамент на последния етаж в хотел „Силвър Палас“.

— Очарователно семейство — сподели той с Линда.

— Влюбени са до уши един в друг — обади се тя, както отпиваше от шампанското и наблюдаваше Себастиан и Мел, които минаваха долу, хванати за ръце. — Тя произнася името му така, че се питам дали наистина са женени.

— Получих по факса копия от брачното им свидетелство и други документи. Всичко изглежда тип-топ — каза Гъм и потупа с пръст устните си. — Ако бяха подставени лица, съмнявам се, че щяха така успешно да се преструват на влюбени.

— Подставени лица ли? — погледна го разтревожена Линда. — Я не се занасяй, Джаспър, това пък откъде ти хрумна? Няма начин ченгетата да стигнат до нас.

— Тая история с Фрост ме тревожи.

— Е, жалко, че им отнеха детето. Но нали ние си прибрахме комисионната, а и заличихме всички следи, водещи към нас?

— Паркланд още е жив. Не успях да го открия.

— Сигурно се е сврял в миша дупка — сви рамене Линда, после отиде при Гъм и отърка тяло в неговото. — Нямаш причини да се безпокоиш. Нали пазиш разписката, че ти дължи пари, а тя си е съвсем законна?

— Да, де, обаче Паркланд те е виждал.

— Беше си глътнал езика от страх, надали изобщо ми е обърнал внимание. Пък и беше тъмно, а аз си бях сложила шал. Той изобщо не ме плаши. — Линда целуна Гъм по устните. — В безопасност сме, скъпи. Мрежата е толкова разклонена, че е изключено някога да се докопат до нас. А и парите… — Тя разхлаби възела на вратовръзката му. — Само си помисли за парите, падат ни сякаш от небето.

— Обичаш парите, нали? — попита Гъм и смъкна ципа на роклята й. — Това е общото между нас.

— Имаме много общи неща. А от тази история можем да намажем доста. Подработим ли Райънови, ще падне тлъста комисионна. Обзалагам се, че ще платят за детето по най-високата тарифа. Жената дава мило и драго, само и само да стане майка.

— Ще поразпитам още малко за тях — отвърна Гъм и все така умислен, седна заедно с Линда на канапето.

— Не пречи да го сториш, но ти казвам, Джаспър, тия двамата са като кокошчица със златни яйца. Няма начин да загубим. Просто няма начин.

 

 

Мел и Себастиан се сближиха много с Гъм и Линда. Вечеряха заедно с тях, ходеха в казиното, обядваха в клуба и често играеха тенис на двойки.

От десетте дни светски живот, Мел съвсем се изнерви. Няколко пъти се престраши да пита Линда за адвоката, за когото й бе споменала, а тя й отвърна меко да има търпение.

Запознаха се с десетки хора. Някои Мел намираше за интересни и привлекателни, други й се струваха гадни и подозрителни. Прекарваше дните, както подобава на богата жена, разполагаща с много време и пари.

А нощите — със Себастиан.

Стараеше се да не обръща внимание на чувствата си. Имаше да върши работа и, ако междувременно се бе влюбила, това си беше неин проблем.

Знаеше, че Себастиан държи на нея, а също, че я желае. Притесняваше се, че той изглеждаше толкова привързан към жената, която тя се преструваше, че беше, и която щеше да изчезне в мига, когато приключеха с разследването.

Не като моята Мел. Точно така й бе казал — „моята Мел“. В тези думи имаше надежда, а тя бе склонна да се вкопчи в нея.

Колкото и да й се искаше случаят да приключи и правдата да възтържествува, започна да се страхува от деня, когато щяха да се приберат и вече нямаше да са „женени“ за прикритие.

Ала каквито и да бяха личните й желания и надежди, Мел не можеше да си позволи да ги поставя над онова, което бяха длъжни да сторят.

По предложение на Линда реши да организира парти. В края на краищата от нея се очакваше да кани гости и да води бурен светски живот.

Докато се мъчеше да облече впитата черна рокля, се молеше да не сгафи нещо и да не се издаде.

— По дяволите! — изруга тя, тъкмо когато в стаята влизаше Себастиан.

— Някакъв проблем ли, скъпа?

— Ципът не помръдва.

Беше го вдигнала до половината и от притеснение и яд бе поруменяла цялата. Той се изкуши, вместо да вдигне ципа, да го свали. Но здравият разум надделя.

— Готово! — каза й, след като закопча роклята. — А, сложила си турмалина! — забеляза Себастиан и се пресегна през рамото й да докосне камъка между гърдите й.

— Моргана ми обясни, че помагал при стрес. А сега от притеснение направо не ме свърта на едно място. — Мел се обърна и с кисела физиономия си сложи обувките с токчета, с които очите й се изравниха с очите на Себастиан. — Глупаво е, но наистина съм много изнервена. Ходила съм само на купони, на които е имало бира и пица. Видя ли колко храна са стоварили долу?

— Да, ала видях и сервитьорите, които ще имат грижа за всичко.

— Все пак съм домакинята. Би трябвало да знам какво да правя.

— Единственото, което трябва да правиш, е да даваш наставления на другите и да обираш овациите.

Тя се подсмихна.

— Е, не звучи чак толкова зле. Дано само нещо се случи. Инак ще полудея. Линда непрекъснато ми подмята някакви загадъчни реплики как можела да ми помогне, но все ми се струва, че последната седмица тъпча на едно място.

— Имай търпение. Тази вечер ще направим следващата стъпка.

— За какво намекваш? — възкликна Мел и го хвана за ръкава. — Нали си обещахме да си казваме всичко? Ако знаеш или си видял нещо, бързо изплюй камъчето!

— Невинаги виденията са точно огледално отражение на събитията. Знам, че човекът, когото търсим, ще бъде тук довечера и че ще го позная. Дотук се справихме добре с ролите си, Мел. Ще успеем, ще видиш!

— Добре, щом казваш — въздъхна тя тежко. — И така, миличък, дали да не слезем долу, за да посрещнем гостите?

Той сбърчи чело.

— Не ми викай „миличък“!

— А, видя ли колко е приятно? Добре, няма да ти викам, макар че вече бе започнало да ми харесва. — Тя заслиза по стълбите, после спря и допря длан до стомаха си. — Божичко, звъни се! Вече пристигат!

 

 

Установи, че всъщност не й бе чак толкова неприятно, докато гледаше как гостите влизат и излизат от къщата. Всички като че се забавляваха чудесно. От дъното звучеше галеща ухото класическа музика, беше я подбрал Себастиан. Вечерта бе топла, всички врати бяха отворени и поканените се разхождаха на воля из салоните и градината. Храната бе великолепна, да си оближеш пръстите! Е, Мел не знаеше какво има върху половината сандвичи, ала чудо голямо! Приемаше на драго сърце комплиментите.

Виното се лееше като река, хората се смееха, погълнати от разговорите. Доколкото можеше да прецени, партито бе чудесно. Беше й приятно да наблюдава как Себастиан обикаля хола, как вдига очи и й се усмихва, а понякога спира при нея, докосва я и двамата си разменят по някоя и друга дума.

Всеки, който ни види, ще повярва, че сме най-щастливото семейство на тази земя и сме безумно влюбени един в друг, помисли тя.

Дори самата Мел бе готова да повярва в това, когато погледите им се срещнеха и от топлината в очите на Себастиан по гърба й полазваха сладостни тръпки.

По едно време при нея дойде Линда — беше направо ослепителна в бялата впита рокля с дълбоко деколте.

— Божичко, този твой мъж не може да свали очи от теб. Ако открия някого като него, току-виж съм променила отношението си към брака.

— Друг като него няма — отвърна доста искрено Мел. — Повярвай, Донован е неповторим.

— И е само твой.

— Да. Само мой.

— Освен че ви е провървяло в любовта, сте организирали и прекрасно парти. Къщата ви е за чудо и приказ.

Явно пресмяташе, че струва най-малко половин милион долара.

— Благодаря ти, но наистина съм ти задължена, задето ми препоръча такава добра фирма за доставка на храна по домовете. Собственикът й е същинско съкровище.

— Винаги съм на твое разположение — отбеляза Линда, след което я стисна за ръката и я изгледа. — Можеш да разчиташ на мен.

Мел реагира светкавично.

— Ти такова… Свърза ли се… Не искам да ти додявам, ала от няколко дни си мисля само за това.

— Вече ти обясних, не ти обещавам нищо — отвърна Линда, но после й намигна. — Я ела да те запозная с един човек. Нали каза, че мога да поканя неколцина души?

— Ама разбира се! — възкликна Мел, както подобаваше на гостоприемна домакиня. — Да ти призная, това парти е колкото мое, толкова и твое. Вие с Джаспър ни станахте много добри приятели.

— И ви обичаме. Ела да те представя! — Хванала Мел за ръката, Линда започна да си проправя път през гостите. — Скоро ще ти я върна — провикна се засмяна. — А, ето те и теб, Хариет! Искам да ти представя, скъпа, домакинята, моята приятелка Мери-Елън Райън. А това, Мери-Елън, е Хариет Бриизпорт.

— Приятно ми е! — изтананика Мел и пое предпазливо тъничката бледа ръка на жената.

Бе прехвърлила шейсетте и изглеждаше много крехка, което впечатление се подсилваше от снежнобялата й коса и очилата без рамки.

— Радвам се да се запознаем. Толкова мило от ваша страна, че ни поканихте! — рече почти през шепот старицата. — Линда ми каза колко очарователна сте. А това е моят син, Етън.

И той бе почти толкова блед, както майка си, беше слаб като вейка. Ръкува се енергично, а очите му бяха черни като на птица.

— Чудесно парти!

— Благодаря. Да ви намеря ли стол, госпожо Бриизпорт? Какво да ви предложа за пиене?

— О, няма да откажа малко вино — усмихна се леко жената. — Но вие не се притеснявайте!

— За мен е удоволствие — отвърна Мел, после я хвана под ръка и я поведе към един стол. — Какво да ви предложа?

— Етън ще има грижата. Нали, Етън?

— Разбира се. Извинете.

— Имам прекрасен син — отбеляза Хариет, когато той се запъти към масата със сандвичите и напитките. — Много грижовен е към мен. — Тя се усмихна на Мел. — Доколкото разбрах от Линда, живеете в Тахо отскоро.

— Да, преселихме се с мъжа ми от Сиатъл. Тук е доста по-различно.

— Да, наистина. Ние с Етън понякога караме почивката си в Тахо. Имаме прекрасна малка къща.

Поприказваха още известно време, докато Етън не се върна с чиния с няколко различни сандвича и малка чаша вино. Линда вече се бе отдалечила, когато Мел вдигна очи и забеляза, че при тях идва Себастиан.

— Това е съпругът ми. — Тя го хвана под ръка. — А това, Донован, са Хариет и Етън Бриизпорт.

— Линда вече ми спомена, че сте важна клечка — каза шеговито Хариет и му протегна ръка. — Дано не съм задържала прекалено дълго прелестната ви съпруга.

— И аз понякога го правя. Налага се да ви я отнема за малко. Възникна дребен проблем в кухнята. Приятна вечер!

Себастиан затегли Мел подире си и след като не намери място, където да се усамотят, я напъха в един от килерите.

— За бога, Донован…

— Шшт! — прошепна той и очите му проблеснаха в мъждивата светлина. — Тя е — поясни Себастиан все така тихо.

— Коя тя и защо сме се сврели в този килер?

— Старицата. Тя е.

— Какво тя? — повтори Мел и зяпна от учудване. — Извинявай, но нима очакваш, че тази слабичка бабка е главатар на престъпна мрежа, отвличаща деца?

— Точно така — потвърди той и я целуна. — Обръчът се затяга, Съдърланд!