Нора Робъртс
В плен на магията (1)

Пролог

Още от малък той разбра какви способности притежава. Не бе нужно да му обясняват какво тече в жилите му. Нито да му казват, че не всеки има такава дарба.

Беше ясновидец.

Виденията му невинаги бяха приятни, но неизменно го очароваха. Получеше ли ги, дори още когато бе съвсем невръстен и току-що бе проходил, ги приемаше на драго сърце, както приемаше, че слънцето изгрява всяка сутрин.

Майка му често коленичеше на пода до него, приближаваше лице и се взираше в очите му. Гледаше го не само с огромна любов, ала и с надеждата, че винаги ще приема дарбата си и няма да страда заради нея.

Макар и да знаеше, че и едното, и другото е невъзможно.

„Кой си ти — разчиташе той мислите й ясно, сякаш майка му ги бе изрекла на глас. — Какъв ще станеш?“

Не можеше да отговори на тези въпроси. Дори като малък разбираше, че е по-лесно да надзърнеш в душата на другите, отколкото в своята.

Времето минаваше и неговата дарба не му пречеше да тича, да играе на гоненица и да се заяжда с по-малките си братовчедки. Често, твърде често бе изложен на огромно душевно напрежение, но следобед през лятото пак си похапваше сладолед във фунийка, а в неделя сутрин се превиваше от смях, докато гледаше анимационните филмчета.

Бе нормално, доста палаво дете с пъргав ум, с удивително красиво лице, върху което се открояваха хипнотичните сивкавосини очи, и с пълни устни, върху които току грейваше усмивка.

Мина през всички етапи, когато момчето се превръща в мъж. Ожулените колене и счупените крака и ръце, бунтовете — малки и големи, ускореният пулс при първата усмивка на някое хубаво момиче. И той като всички деца порасна, напусна имението на своите родители и си построи дом.

И през всички тези години заедно с него растеше и ясновидската му сила.

Смяташе живота си за уреден и приятен. И както винаги, приемаше спокойно неоспоримия факт, че е вълшебник.