Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (9)

9.

В сряда сутринта, докато единадесет часа наближаваше все повече и повече, Лил Крамър започна да се чувства все по-неспокойна. Откакто Каролин Макензи се обади, Гюс постоянно я предупреждаваше да каже само това, което знаеше за изчезването на Мак преди десет години.

— Което означава нищо — продължаваше да й повтаря той. — Абсолютно нищо! Просто повтори постоянните си приказки какъв приятен младеж е бил и точка. Никакви умолителни нервни погледи към мен да ти помогна.

Апартаментът бе както винаги безупречно чист, но днес слънцето светеше особено ярко и като увеличителна лупа излагаше безмилостно на показ изтърканите части на облегалките на дивана и драскотината в ъгъла на стъклената масичка за кафе.

„Никога не съм искала тази масичка — помисли си Лил, доволна, че разполага с нещо, което да обвини за лошото си настроение. — Прекалено е голяма. Не подхожда на останалите мебели, които са толкова старомодни. Когато Уинифред обзаведе наново апартамента си, настоя да я взема и да махна онази красива маса с кожен плот, която ми беше сватбен подарък от леля Джеси. Това стъклено нещо е прекалено голямо, вечно си удрям коленете в него, а и не подхожда на страничните масички както първата“ — продължи да се тюхка тя.

Мисълта й се насочи към друг източник на загриженост. „Надявам се само Алтман да го няма, когато дойде момичето на Макензи“ — каза си Лил.

Хауърд Алтман, агент по недвижими имоти и управител на деветте малки сгради с апартаменти, притежавани от господин Олсен, бе пристигнал преди час на едно от своите неочаквани посещения. „Личното гестапо на Олсен“, така го наричаше Гюс. Работата на Алтман бе да се увери, че домоуправителите на отделните блокове поддържат всичко в безупречен ред. „Никога досега не е имал дори и най-дребно оплакване от нас — помисли си Лил. — Това, което ме плаши, е, че всеки път, когато дойде, повтаря, че двама души в голям петстаен апартамент са си чиста загуба на пари.

Ако смята, че ще се съглася да се набутам в някое мизерно апартаментче с една стая, ще трябва да поразмисли“ — възмути се тя, докато наместваше листата на изкуственото растение върху перваза. После тялото й се скова, защото чу гласове в коридора и осъзна, че идва Гюс, придружен от Алтман.

Въпреки топлото време Хауърд Алтман носеше както обикновено риза, вратовръзка и сако. Лил не можеше да погледне към него, без да си припомни презрителните думи, с които го бе описала Уинифред. „Той е натегач, мамо. Смята, че като се появи така издокаран да проверява блоковете, хората ще си помислят, че е страхотен и велик. Преди да започне да целува краката на дъртия Олсен, е бил най-обикновен домоуправител, също като вас с татко. Не му позволявай да те притеснява.“

„Но той наистина ме притеснява — помисли си Лил. — Притеснява ме начинът, по който се оглежда наоколо, когато влиза през вратата. Знам, че един ден ще се опита да ни накара да се преместим в друг апартамент, за да може да изтъкне пред господин Олсен, че е намерил начин да му докарва повече доходи. Притеснява ме, защото, когато остаря, господин Олсен фактически прехвърли управлението на всички сгради на Алтман.“

Вратата се отвори и Гюс и Алтман влязоха в дневната.

— Е, здравей, Лил — рече сърдечно Хауърд Алтман, докато прекосяваше помещението с дълги крачки и протегната ръка.

Днес носеше модерни слънчеви очила, жълто-кафяво сако с кафяви панталони, бяла риза и вратовръзка на зелени и жълто-кафяви ивици. Според Лил пясъчнорусата му коса бе прекалено къса, а и по това време на годината бе прекалено рано, за да е успял да хване такъв тъмен тен. Уинифред бе убедена, че прекарва половината от свободното си време в козметично студио със солариум. Но въпреки всичко това, както неохотно признаваше Лил, той бе привлекателен мъж със силно изразени черти, тъмнокафяви очи, телосложение на атлет и усмивка, изпълнена с топлота. „Ако не знаех колко е дребнав, можеше и да ме заблуди — помисли си Лил. Той пое ръката й в твърда хватка. — Твърди, че все още няма четиридесет, но аз се обзалагам, че е поне на четиридесет и пет“, каза си тя, докато му се усмихваше със стиснати устни.

— Не знам защо изобщо си правя труда да се отбивам тук — подхвърли Хауърд дружелюбно. — Ако можехме да сложим двама ви във всичките си сгради, щяхме да натрупаме цяло състояние.

— Е, опитваме се да поддържаме всичко спретнато — каза Гюс с онзи угоднически глас, който влудяваше Лил.

— Не само се опитвате. Успявате.

— Много мило от ваша страна да се отбиете — рече Лил, хвърляйки поглед към часовника на камината. До единадесет часа оставаха пет минути.

— Не можех да мина оттук, без да се отбия да кажа „здрасти“. Веднага ще тръгвам.

Домофонът иззвъня от преддверието. Лил беше сигурна, че това е Каролин Макензи. Двамата с Гюс се спогледаха и той отиде до стената да вдигне слушалката.

— Да, разбира се, влизайте. Чакаме ви…

„Не казвай името й — помоли се Лил. — Не казвай името й. Когато Хауърд я види, докато излиза, вероятно ще си помисли, че е дошла да огледа някой апартамент.“

— … госпожице Макензи — довърши Гюс — Апартамент 1 Б. След като влезете във фоайето, точно отдясно.

Лил забеляза как прощалната усмивка изчезва от лицето на Хауърд Алтман.

— Макензи. Това не беше ли името на момчето, което изчезна точно преди да започна да работя за господин Олсен?

Нямаше как да отговори другояче, освен:

— Да, Хауърд.

— Господин Олсен ми спомена колко неприятна била цялата тази публичност. Струвало му се, че това наистина е уронило престижа на сградата. Защо това момиче идва при вас?

Докато вървеше към вратата, Гюс отвърна с равен глас:

— Иска да поговорим за брат й.

— Бих желал да се запозная с нея — тихо рече Хауърд Алтман. — Ако нямате нищо против, ще остана.