Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (8)

8.

Шейсет и седем годишният пенсиониран хирург доктор Дейвид Андрюс не знаеше защо изведнъж се почувства толкова нервен, след като изпрати дъщеря си до влака за Манхатън, където трябваше да завърши предпоследната си година в Нюйоркския университет.

Лизи и нейният по-голям брат Грег бяха дошли в Гринич, за да прекарат Деня на майката заедно с баща си. Този празник бе тежък за всички им — едва вторият без Хелън. Тримата бяха посетили гроба й в гробището „Сейнт Мери“ и после бяха отишли на ранна вечеря в клуба.

Отначало Лизи смяташе да се върне в града с колата заедно с Грег, но в последния миг реши да остане за през нощта и да замине рано сутринта.

— Часовете ми започват чак в единадесет — обясни тя, — а ми се иска да поостана тук с теб, татко.

В неделя вечерта двамата разгледаха някои от албумите със снимки и поговориха за Хелън.

— Ужасно ми липсва — прошепна Лизи.

— И на мен, скъпа — призна баща й.

Но в понеделник сутринта, когато я бе закарал до гарата, Лизи бе жизнерадостна както обикновено. Точно поради тази причина Дейвид Андрюс не можеше да проумее разяждащата го тревога, която провали играта му на голф и в понеделник, и във вторник.

Във вторник вечерта включи новините в шест и половина и тъкмо бе задрямал пред телевизора, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Кейт Карлайсъл — най-добрата приятелка на Лизи, както и нейна съквартирантка, с която деляха апартамент в Гринич Вилидж. Въпросът, който му зададе, както и тревожният глас, с който го изрече, го накараха да подскочи от стола:

— Доктор Аидрюс, там ли е Лизи?

— Не, Кейт, не е. Защо мислиш, че може да е тук? — попита той.

Докато говореше, той обхвана с поглед стаята. Въпреки че след смъртта на Хелън бе продал голямата къща и жена му никога не бе живяла в този апартамент, той инстинктивно се огледа за нея, за ръката й, протегната да поеме слушалката от неговата.

Когато момичето не отговори, той настоя с остър тон:

— Кейт, защо търсиш Лизи?

— Не знам, просто се надявах… — Гласът на Кейт секна.

— Кейт, кажи ми какво се е случило.

— Вчера Лизи излезе с едни наши приятели. Отидоха в „Бараката“ — едно ново заведение, за което си говорехме, че трябва да посетим.

— Къде се намира то?

— На границата между Вилидж и Сохо. Лизи останала, след като другите си тръгнали — имало някаква наистина добра група, а нали знаете колко обича да танцува тя.

— По кое време са си тръгнали останалите?

— Около два часа.

— Лизи пила ли е?

— Не много. Когато си тръгнали, била добре, но когато се събудих тази сутрин, я нямаше в апартамента и никой не я е виждал целия ден. Опитвах се да я намеря на клетъчния, но никой не вдига. Звънях на всички, за които се сетих, но никой не я е виждал.

— Обади ли се на това място, където е била снощи?

— Говорих с бармана. Каза, че Лизи останала, докато затворили в три часа, и после си тръгнала сама. Закле се, че изобщо не била пияна, всъщност почти не била пила. Просто останала до края.

Андрюс затвори очи, опитвайки се отчаяно да прецени какво трябва да предприеме. „Нека да е добре, Господи“ — помоли се той. Лизи, неочакваното бебе, родено, когато Хелън бе вече на четиридесет и пет години и двамата отдавна се бяха отказали от надеждата някога да имат второ дете.

Той нетърпеливо свали крака от възглавничката, избута я настрана, стана, отметна гъстата бяла коса от челото си и преглътна, за да активира слюнчените жлези във внезапно пресъхналата си уста.

Пиковите часове на задръстванията вече са преминали, помисли си той. Би трябвало да стигне до Гринич Вилидж за не повече от час.

„От Гринич, Кънектикът, до Гринич Вилидж“ — бе оповестила весело Лизи преди три години, когато реши да се запише в Нюйоркския университет.

— Кейт, ще започна веднага да действам — рече Андрюс. — Ще се обадя на брата на Лизи. Ще се срещнем в апартамента ти. Колко далеч от вас се намира този бар?

— Около една миля.

— Дали Лизи би взела такси?

— Времето беше хубаво. По-скоро би тръгнала пеш.

Сама по тъмните улици посред нощ, помисли си Андрюс. Опитвайки се да не позволи на гласа си да се пречупи, той каза:

— До един час съм при теб. Продължавай да звъниш на всеки, за когото се сетиш, дано някой има представа къде е Лизи.

 

 

Когато телефонът иззвъня, доктор Грог Андрюс се намираше под душа, затова реши да остави да се включи телефонният секретар. Не беше на смяна и имаше среща с дама, с която се бе запознал предишната вечер на коктейл по случай излизането на романа на един приятел. Сърдечен хирург в болницата „Ню Йорк-Презвитериън“, какъвто беше и баща му преди пенсионирането си, Грег се избърса с хавлията, влезе в спалнята си и се замисли, че в тази майска вечер бе започнало да захладнява. Отвори гардероба и избра светлосиня риза с дълги ръкави, отворена на врата, светлокафяви панталони и тъмносиньо яке.

„Лизи все ми повтаря, че изглеждам страшно скучен — припомни си той и с усмивка се замисли за сестричката, която бе по-малка от него с цели дванадесет години. — Казва, че трябва да си купя някои дрехи в ярки цветове и да ги смесвам. Също така ме съветва да си сложа контактни лещи и да се отърва от тази ниска подстрижка.“

— Грег, ти си наистина сладък — не си красавец, но си сладък — беше му казала тя с делови глас. — Искам да кажа, жените харесват мъже, които имат ум в главите си. Пък и винаги се влюбват в лекари. Нещо като неосъзнат комплекс по отношение на бащата, предполагам. Но не е зле да изглеждаш малко по-жизнерадостен.

Лампичката на телефонния секретар примигваше. Той се зачуди дали да си направи труда да провери съобщението сега, или да го остави за след като се прибере, но накрая все пак натисна бутона.

— Грег, баща ти е. Съквартирантката на Лизи току-що ми се обади. Лизи е изчезнала. Снощи си тръгнала сама от някакъв бар и оттогава никой не я е виждал. На път към апартамента й съм. Ще се срещнем там.

Грег Андрюс усети как го побиват студени тръпки, докато спираше секретаря и натискаше бутона, който избираше номера на телефона в колата на баща му.

— Татко, току-що чух съобщението ти — каза той, когато баща му вдигна. — Ще се видим в апартамента на Лизи. По пътя ще позвъня на Лари Ахърн. Само недей да караш прекалено бързо.

Грег грабна мобилния си телефон, изхвърча от апартамента, хвана асансьора, който тъкмо слизаше от по-горните етажи, профуча през фоайето и без да поглежда към портиера, се втурна към пътя, за да спре някое такси. Както обикновено по това време, не се виждаше нито едно със светната лампичка. Грег отчаяно се огледа нагоре и после надолу по улицата, надявайки се да види някоя от лимузините, които нямаха право да качват пътници по улиците, но все пак го правеха и които често се срещаха по Парк Авеню.

Забеляза една, паркирана малко по-надолу по пресечката, и се втурна да я хване. Излая адреса на Лизи на шофьора и отвори клетъчния си телефон, за да се обади на стария си съквартирант от колежа в Джорджтаун, който сега бе началник на детективите в кабинета на окръжния прокурор на Манхатън.

След две иззвънявания се чу гласът на Лари Ахърн, който приканваше обаждащия се да остави съобщение.

Грег раздразнено поклати глава и каза:

— Лари, Грег е. Обади ми се на мобилния. Лизи е изчезнала.

„Лари постоянно си проверява съобщенията“ — напомни си Грег, докато колата си проправяше път през града убийствено бавно. Докато минаваха по Петдесет и втора улица, се сети, че след петнадесет минути младата жена, с която се бе запознал снощи, щеше да го чака в бара на „Четирите сезона“.

Тъкмо се канеше да й остави съобщение, когато му се обади Ахърн.

— Разкажи ми за Лизи — нареди в слушалката.

— Снощи отишла в някакъв бар или клуб, или както искаш да наречеш онези места във Вилидж и Сохо. Тръгнала си сама, когато затворили, и така и не се прибрала вкъщи.

— Как се казва барът?

— Все още не знам. Не се сетих да попитам татко. Той е на път за апартамента.

— Кой ще знае името?

— Съквартирантката на Лизи, Кейт. Точно тя се е обадила преди малко на татко. С него ще се срещнем в апартамента, в който живеят двете с Лизи.

— Дай ми номера на Кейт. Ще ти се обадя.

Кабинетът на Лари Ахърн се намираше непосредствено до общата стая на детективския отдел. Лари бе доволен, че никой не можеше да види лицето му в този миг, Лизи бе шестгодишна, когато той за пръв път отиде на гости у семейство Андрюс в дома им в Гринич през есента на първата си година в колежа. Тя бе израсла пред очите му и от хубаво дете се бе превърнала в зашеметяващо красива млада жена — жена, към която всеки мъж, не само хищниците, би проявил интерес.

„Тръгнала си от бара сама, когато затваряли. Мили боже, това лудо дете. Тези хлапета така и не разбират за какво става въпрос.“

Лари Ахърн знаеше, че скоро ще трябва да каже на Грег и на бащата на Лизи, че през последните десет години три млади жени са изчезнали в същия район на границата на Сохо и Вилидж, след като са прекарали вечерта в някой от баровете там.