Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (76)

76.

През тази дълга нощ той дойде три пъти в мазето. Докато лежах до Лизи на онзи студен, влажен и мръсен под с втвърдено от засъхнала кръв лице и пръсти, преплетени с тези на Лизи, той минаваше от ридания към смях, от стенания към кикот. Всеки път, когато чуех звук от стъпки по стълбите, ме обземаше страх, защото не знаех дали този път не е решил да ни убие.

— Помниш ли убиеца Зодиак^[1]? — изхлипа той първия път, когато слезе долу. — Той не е искал да продължава. И аз не исках. Написал е писмо до един вестник и бил сигурен, че така следите водят към него. И аз написах писмо, но го скъсах. Измъчвам се, но не искам да отида в затвора. Убих първото момиче, когато бях на шестнадесет години. Бях го оставил зад себе си. Но после отново се случи. Бях управител на един имот, а дъщерята на икономката беше толкова хубава. Когато намериха тялото й, ме заподозряха. Майка ми ме изпрати в Ню Йорк при скъпия й по-голям брат, моя вуйчо, Елиът Уолъс…

Елиът Уолъс! Чичо Елиът! „Но това е невъзможно — помислих си. — Не може да бъде!“

Почувствах дъха му по бузата си.

— Не ми вярваш, нали? Трябва да ми повярваш. Майка ми му каза, че трябва да ми помогне или тя ще разкрие мошеничествата му. Само че още преди да се запозная с него, се случи отново, веднага след като пристигнах в Ню Йорк. Първото момиче в нощния клуб. Взех тялото й и го хвърлих в реката. После се срещнах с вуйчо Елиът и му разказах всичко. Казах му, че съжалявам и че той трябва да ми намери работа, иначе ще отида в полицията, ще се предам и ще оповестя във вестниците, че е измамник.

Гласът на Алтман стана саркастичен:

— Той естествено обеща, че ще ми намери работа. — Устните му докоснаха челото ми. — Сега ми вярваш, нали, Каролин?

Дишането на Лизи се бе превърнало в тихо, ужасено хлипане. Стиснах ръката й.

— Вярвам ти — отвърнах. — Знам, че казваш истината.

— Знаеш ли, че съжалявам?

— Да. Да, знам.

— Добре.

Беше толкова тъмно, че не можех да го видя, но усетих, че се е отдалечил от нас. После отново го чух как се качва по стълбите. Колко време щеше да мине, преди да се върне, запитах се отчаяно. Каква глупачка излязох. Никой не знаеше къде съм отишла. Можеше да минат часове, преди някой да ме потърси. „Ник — помислих си, — Ник, моля те, разтревожи се. Разбери, че нещо не е наред. Потърси ме. Потърси ни.“

Мисля, че минаха няколко часа, преди да изкрещя. Той се бе придвижвал толкова тихо, че изобщо не го бях чула как се връща. Ръката му покри устата ми.

— Няма смисъл да викаш, Каролин — рече. — Отначало Лизи също крещеше. Слизах тук и й разказвах как снимката й е във всички вестници. Тя не искаше да прави онези записи със съобщения до баща си, но й казах, че ако го направи, може да я пусна. Не че го мислех наистина. Сега недей да викаш повече. Ако викаш, ще те убия.

И отново си тръгна. Главата ми пулсираше ужасно. Болката в крака ми бе непоносима. Дали Лукас Рийвс или детектив Барът щяха да се опитат да ме намерят? Щяха ли те и Ник да разберат, че нещо не е наред?

Последния път, когато се върна, имах чувството, че е сутрин. Този път видях сянката му на стълбището.

— Никога нямаше да извърша друго престъпление, Каролин — заговори той. — Наистина обичах да управлявам онези сгради. Обичах и приятелите, които си бях намерил по интернет. Все още мислех, че мога да спра. Но после вуйчо Елиът заяви, че сега аз му дължа услуга. Искаше да го отърва от брат ти. Мак беше отишъл при Елиът. Искаше да започне да се разпорежда с наследството си. Приятелката му беше бременна и Мак искаше да се ожени за нея и да плати за образованието си, както и за нейното. Но вуйчо Елиът вече беше отмъкнал повечето доходи от тръстовете и на двама ви. Беше инвестирал тонове пари в начинание, което се провали. Опита се да залъже брат ти, но знаеше, че Мак започва да подозира нещо. Трябваше да го убия.

Трябваше да го убия. Трябваше да го убия. „Мак е мъртъв — помислих си горчиво. — Те са го убили.“

— Елиът трябваше да накара всички да повярват, че Мак е още жив, за да няма причина да проверяват тръстовете. Накарах Мак да изрече думите, които сте чули на първия Ден на майката, преди да го убия. После, една година по-късно, Елиът ме накара да убия учителката и да открадна записите, които тя беше направила на Мак, за да може телефонните обаждания за Деня на майката да са различни. Елиът е технически гений. В продължение на години смесваше думите, които Мак бе произнесъл на онези ленти, и записваше обажданията. Брат ти е погребан тук заедно с другите три момичета. Погледни насам, Каролин.

Той насочи тънкия лъч на фенерче по пода на мазето. Вдигнах глава.

— Виждаш ли къде са кръстовете? Брат ти и момичетата са погребани там, един до друг.

Мак е бил мъртъв през всички тези години, в които се надявахме и се молехме да се върне при нас. Мисълта, че брат ми е погребан в това отвратително, мръсно мазе ме изпълни с всепоглъщаща тъга. По някаква причина винаги бях вярвала, че ще го намеря. Мак. Мак. Мак.

Сега Алтман се смееше — висок, писклив кикот.

— Е, да, Елиът наистина е роден в Англия. Майка му е от Канзас. Била прислужничка в американско семейство, което се преместило в Англия. Забременяла в Лондон и след като се родило бебето, я изпратили вкъщи. Тя го насърчила да измисли всички онези истории за роднинството с президента Рузвелт. Съчинявали ги заедно. Помогнала му да усвои и претенциозния английски акцент. Той е много добър в имитирането на чужди гласове. През последните три години дори се обаждаше на Деня на майката вместо Мак. Знаеше, че вече сте сравнили истинския глас на Мак със семейните филми. И ви заблуди, а?

Гласът на Алтман ставаше все по-пронизителен.

— Разполагаме само с петнадесет минути, преди всичко да свърши. Тази сграда ще бъде съборена. Но искам да ти кажа нещо. Аз пуснах онази бележка в кутията за дарения. Вуйчо Елиът се разтревожи, че ще започнеш да търсиш Мак. Накара ме да оставя бележката. Лил Крамър ме зърна в църквата. Видях я как ме погледна на няколко пъти. Но после реши, че е бил Мак, защото ти й каза, че е присъствал на онази литургия. Довиждане, Каролин. Довиждане, Лизи.

За последен път чух стъпките му да се оттеглят. Петнадесет минути. Тази сграда щеше да бъде съборена след петнадесет минути. „Ще умра — помислих си, — а мама ще се омъжи за Елиът…“

Лизи трепереше. Бях сигурна, че е разбрала какво каза той. Продължих да държа ръката й и да навлажнявам устните й, да й говоря, да я умолявам да се държи, да й повтарям, че всички ни търсят. Сега обаче не вярвах на собствените си думи. Вярвах, че аз и Лизи ще бъдем последните жертви на този луд и на Елиът Уолъс. В този момент си помислих, че ако не друго, то поне съвсем скоро ще бъда при Мак и татко.