Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (70)

70.

Навлякох някакъв панталон, грабнах един дъждобран, за да покрия горнището на пижамата си, и хукнах към асансьора, пъхайки бележката на Елиът в чантата си, докато тичах по коридора. В бързината да се добера до Мак, преди да е променил намерението си и да се откаже да ме види, забравих, че гаражът затваря в три часа през нощта. Мануел ми го напомни, когато му казах да ме свали там.

Направих единственото, което можех — излязох на улицата и отчаяно се огледах с надеждата да хвана някое такси. На Сътън Плейс нямаше нито едно, но когато завих на Петдесет и седма улица, видях една от онези коли, които нерегламентирано качват пътници. Сигурно съм изглеждала налудничаво в очите на шофьора, докато размахвах и двете си ръце, за да привлека вниманието му, но той така или иначе спря. Качих се и той направи завой на запад.

Когато стигнахме на ъгъла на Сто и четвърта улица и „Ривърсайд“, там нямаше никого. Платих на шофьора и слязох на тихата улица. Забелязах един ван, паркиран на пресечката, и макар че светлините бяха угасени, имах чувството, че Елиът и Мак може да са вътре. От другата страна на улицата видях голям строеж близо до оградена с дъски къща на ъгъла.

От тъмния вход на следващата сграда излезе мъж. За миг реших, че е Елиът, но после установих, че е много по-млад. Лицето му ми се стори познато. След миг го разпознах като представителя на собственика на сградата, където на времето живееше Мак. Бях се запознала с него първия път, когато отидох у Крамърови, а и го срещнах в понеделник, след като излязох от апартамента им, обляна в сълзи.

„Какво, за бога, прави той тук?“ — запитах се. И къде беше Елиът?

— Госпожице Макензи — заговори припряно той. — Не знам дали ме помните. Аз съм Хауърд Алтман.

— Помня ви. Къде е господин Уолъс?

— С някакъв тип, когото намерих да живее тук. Мястото е собственост на господин Олсен и от време на време се отбивам да проверя дали всичко е наред, макар че е затворено. — Той кимна към оградената с дъсчена ограда сграда на ъгъла. — Човекът, когото намерих, ми даде петдесет кинта, за да се обадя вместо него на господин Уолъс, а после господин Уолъс ми обеща още петдесет кинта, ако напиша едно съобщение до вас и ви го доставя.

— Те са в тази сграда? Как изглежда този човек?

— Мисля, че е към тридесетгодишен. Разплака се, когато господин Елиът влезе в къщата. И двамата се разплакаха.

Мак беше там вътре, опитвайки се да се скрие в тази руина, която всеки миг можеше да падне. Последвах Хауърд Алтман, като пресякох улицата и минах покрай заграждението на строежа към задната врата на къщата. Той я отвори и ми направи знак да вляза, но когато погледнах в тъмнината, която цареше вътре, се уплаших и отстъпих назад. Усетих, че нещо не е наред.

— Помолете господин Уолъс да излезе — казах на Хауърд.

Неговият отговор бе да ме сграбчи и да ме дръпне навътре в къщата. Така се стреснах, че дори не помислих да се съпротивлявам. Той дръпна вратата зад себе си, затвори я и преди да успея да изкрещя или да започна да се боря, за да се освободя, ме блъсна по някакво стълбище. Някъде по пътя ударих главата си и загубих съзнание.

Не зная колко време мина, преди да отворя очи. Около мен цареше непрогледна тъмнина. Въздухът, който дишах, бе непоносимо зловонен. Усетих, че лицето ми е покрито със засъхнала кръв. Главата ме цепеше ужасно, а нещо с десния ми крак не бе наред — бе подвит под тялото ми и пулсираше от болка.

После почувствах как нещо помръдва до мен и един шепнещ глас простена:

— Вода, моля ви, вода.

Опитах се да се раздвижа, но не успях. Знаех, че кракът ми трябва да е счупен. Направих единственото, за което се сетих. Навлажних пръст с езика си, а после заопипвах слепешком в тъмнината, докато най-накрая намерих засъхналите устни на Лизи Андрюс.