Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (67)

67.

Както очаквах, санаториумът, където се намираше мама, бе точно толкова луксозен отвътре и отвън, колкото си представях, че ще бъде всяко място, което Елиът би избрал за нея. Дебели килими, меко осветление, красиви картини на стените. Пристигнах там в четири и половина и администраторката очевидно бе уведомена за посещението ми.

— Майка ви ви очаква — каза тя. Гласът й бе професионално мелодичен и напълно подхождаше на обстановката. — Апартаментът й е на четвъртия етаж, с красив изглед навън.

Изправи се и ме заведе до асансьора — прекрасно помещение с украса, с оператор и тапицирана с кадифе пейка.

— Апартаментът на госпожа Оливия, ако обичаш, Мейсън — заръча придружителката ми и аз си спомних какво съм чувала — че в някои от тези скъпи психиатрични санаториуми хората не споменават фамилните имена. „Чудесно — помислих си. — Няма нужда другите гости да знаят, че госпожа Чарлс Макензи се намира сред тях.“

Асансьорът спря на четвъртия етаж, ние излязохме и тръгнахме по коридора към ъгловия апартамент. След като почука на вратата, придружителката ми я отвори.

— Госпожа Оливия — провикна се тя. Гласът й леко се повиши, но въпреки това запази професионалния си тон.

Влязох след нея в скъпо обзаведена дневна. Бях виждала снимки на апартаментите на „Плаза Атене“ в Париж и се почувствах така, като че ли влизам в някой от тях. После мама се появи на вратата на спалнята. Без да каже нито дума повече, администраторката изчезна и аз и мама се погледнахме.

Всички противоречиви емоции, кълбото от чувства, които изпитвах тази последна седмица, откакто мама бе намерила убежище в апартамента на Елиът, ме връхлетяха, докато я гледах. А после изчезнаха и единственото, което бях в състояние да изпитам, бе любов. Прекрасните й очи бяха изпълнени с тъга. Гледаше ме несигурно, като че ли не знаеше какво да очаква от мен.

Прекосих стаята, отидох до нея и я прегърнах.

— Толкова съжалявам — промълвих. — Ужасно съжалявам. Предполагам, че колкото и пъти да си казвам „Само ако не се бях опитала да намеря Мак“, полза няма. Мога да ти кажа само, че бих дала живота си, за да залича стореното, но не мога.

И тогава ръцете й започнаха да галят косата ми, както когато бях малко момиченце и нещо ме бе наскърбило. Тези ръце бяха любящи и успокояващи и аз разбрах, че майка ми се е примирила с това, което бях направила.

— Каролин, ще се справим с всичко — каза успокоително тя. — Без значение какво ще излезе накрая. Ако Мак наистина е направил онова, което твърдят, тогава съм сигурна в едно: той не е на себе си.

— Какво по-точно са ти казали? — попитах я.

— Предполагам, че всичко. Вчера заявих на доктор Ейбрамс, моя психиатър, че не желая повече да ме предпазват. Мога да се отпиша оттук, когато поискам, но предпочитам да науча всичко, което трябва да знам, тук, където мога да говоря с него за това.

Това беше майката, която мислех, че съм загубила — онази, която помогна на татко да запази разсъдъка си, когато Мак изчезна, онази, чиято първа мисъл беше за мен, когато на единадесети септември разбра, че сме загубили татко. Тогава бях предпоследна година в „Колумбия“. Съвсем случайно бях останала да спя вкъщи и все още съм спяла, когато се е разбил първият самолет. Ужасена, мама го гледала със собствените си очи. Офисът на татко беше на сто и третия етаж на Северната кула — първата, която удариха. Опитала се да позвъни на татко и наистина успяла да се свърже с него. „Лив, огънят е точно под нас — казал й той. — Мисля, че няма да се спасим.“

Връзката прекъснала и минути по-късно мама видяла как кулата се срутва. Оставила ме да спя, докато около четиридесет и пет минути по-късно се събудих сама. Отворих очи и я видях седнала в стаята ми. От очите й бликаха сълзи. После ме притисна в прегръдките си и ме залюля, докато ми разказваше какво се е случило.

Това беше майка ми — такава, каквато бе някога, преди година след година ежегодните обаждания на Мак за Деня на майката да я разкъсат на части.

— Мамо, щом се чувстваш добре тук, искам да останеш още малко — казах й. — Повярвай ми, не е добре за теб да бъдеш в Сътън Плейс точно сега, а веднъж разберат ли медиите, че си се върнала в апартамента на Елиът, ще те обсадят там.

— Да, разбирам. Но, Каролин, ами ти? Знам, че няма да дойдеш тук, но няма ли някое място, където да можеш да се спасиш от тях?

„Можеш да бягаш, но не можеш да се скриеш“ — помислих си.

— Мамо, смятам, че е много важно да съм там и всички да ме виждат — казах. — Защото, докато не получим неопровержимо доказателство за противното, аз ще продължавам да вярвам и да се кълна пред всички, че Мак е невинен.

— Точно така би постъпил и баща ти. — Сега мама се усмихна — с истинска усмивка. — Хайде, ела да седнем. Щеше ми се да изпием по един коктейл, но тук това е абсолютно изключено. — Погледна ме с лека нервност. — Нали знаеш, че и Елиът ще дойде?

— Да. Нямам търпение да го видя.

— През цялото време стоеше зад мен като скала.

Признавам, че почувствах прилив на ревност, а после изпитах вина. Елиът наистина стоеше зад мама като скала. Преди две седмици тя ми каза, че аз съм опората й. Чувството ми за вина избледня, когато си спомних, че Елиът може точно сега да оповести, че трябва да се отдалечи от нашите проблеми. Думите на Джаки отново отекнаха в ушите ми: „Безупречната репутация означава толкова много за хората като Елиът“.

Но когато той пристигна, всичките ми страхове се оказаха съвсем неоснователни. Всъщност по своя симпатичен, скован начин той ме молеше за моята благословия да се ожени за мама. Седна до нея на дивана и се обърна откровено към мен:

— Каролин, предполагам, знаеш, че винаги съм бил влюбен в майка ти — призна той. — Винаги съм смятал, че тя е блестяща звезда, която не мога да достигна. Сега обаче знам, че мога да й предложа подкрепата на съпруг в един много труден период от живота й.

Почувствах се длъжна да го предупредя.

— Елиът, ако Мак отиде на процес като сериен убиец, трябва да си наясно, че шумът, който ще се вдигне, ще бъде ужасен. Хора като твоите клиенти може да не останат очаровани, че финансовият им съветник редовно се появява на първа страница в таблоидите.

Елиът погледна първо към майка ми, а после към мен. В очите му блесна малко пламъче и той заяви:

— Каролин, майка ти ми произнесе дума по дума същата реч. Обещавам ти едно: по-скоро съм готов да кажа на всичките си изтъкнати клиенти да отидат да скочат от някоя скала, отколкото дори за един ден да се откажа да бъда до майка ти.

Тримата вечеряхме в една от частните трапезарии. Тържеството беше съвсем тихо. Съгласих се с плановете им, че трябва да се оженят колкото се може по-скоро и по-безшумно. Тази вечер, когато потеглих към къщи, се чувствах много по-спокойна за мама, но също така и изпълнена със странното чувство, че Мак се опитва да стигне до мен. Можех почти да усетя присъствието му в колата. Защо?

В Сътън Плейс отново нямаше и следа от медиите. Легнах си и изслушах новините в единадесет часа. Показаха кадър с моето обръщение към медиите и установих, че гласът ми звучи пронизително и отбранително. На този етап вече се бе разчуло — или полицията преднамерено се бе погрижила да се разчуе — че Лизи е назовала Мак като свой похитител.

Изключих телевизора. „Любов или пари — помислих си, докато затварях очи. — Лукас Рийвс каза, че това са мотивите за повечето престъпления. Любов или пари. Или, в случая на Мак, липсата на любов.“

В три часа сутринта чух бръмченето на домофона. Станах от леглото и се втурнах надолу по стълбите, за да отговоря. Беше портиерът.

— Извинявайте, госпожице Макензи — каза той. — Но някакъв човек току-що остави бележка и подчерта, че е въпрос на живот и смърт да я получите незабавно.

За миг се поколеба, но добави:

— С целия този шум в медиите, някой може да е решил да си направи шега, но…

— Изпратете я — прекъснах го.

Застанах на вратата и зачаках, докато Мануел се появи по коридора и ми подаде един обикновен бял плик. Бележката в него бе написана на обикновена хартия:

„Каролин, изпращам ти това по куриер, защото телефонът ти може да се подслушва. Мак току-що ми се обади. Иска да ни види и двамата. Ще ни чака на ъгъла на Сто и четвърта улица и магистрала «Ривърсайд». Ще се видим там.

Елиът“.