Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (65)

65.

Другото телефонно обаждане, което направих, след като приключих разговора с Ник, бе до Джаки Рейнолдс, моята приятелка психолог, която многократно се бе опитвала да се свърже с мен и на която постоянно отлагах да се обадя. Разбира се, Джаки бе чела вестниците, но не бяхме говорили много след вечерята ни, когато започна всичко това. Припомняйки си подозрението, че подслушват телефона ми, отговарях на въпросите й само най-общо.

Знаех, че се е досетила какво ме притеснява.

— Каролин, няколко пациенти отложиха сеансите си — каза тя. — Имаш ли някакви планове за обяд?

— Не.

— Тогава защо не дойдеш и не си поръчаме кафе и сандвичи?

Това ми прозвуча чудесно. Кабинетът на Джаки е свързан с апартамента й на Източна седемдесет и четвърта улица и Второ авеню. Докато затварях, осъзнах колко много искам да ми даде някои напътствия за предстоящото ми посещение при мама. Което ми напомни, че все още не бях говорила с Елиът.

Набрах номера на офиса му и незабавно ме свързаха с него.

— Каролин, не знаех какво да мисля, когато не успях да те намеря на клетъчния.

Долових упрека в гласа му и се извиних. Знаех, че му го дължа. Обясних, че съм отишла до Мартас Винярд и причината за това. После, без да забравям за вероятното подслушване, казах, че само съм си загубила времето с това посещение и че по-късно този следобед ще отида с колата да видя мама.

— Ако откаже да ме приеме, поне ще съм опитала. Ще съм там между четири и пет — казах му.

— Мисля, че времето е много подходящо — рече бавно той. — Надявам се самият аз да съм там около пет. Искам да говоря и с теб, и с Оливия едновременно.

С тези думи приключихме разговора. За какво искаше да говори и с двете ни? В нестабилното състояние на мама сигурно нямаше да я лиши от подкрепата си. „Моля те, Господи, само не това!“ Тя имаше нужда от него. Помислих си за онази вечер само преди няколко седмици, когато получихме бележката на Мак и тя оповести на вечеря, че е решила да го остави да живее собствения си живот. Спомних си за начина, по който двамата с Елиът се бяха погледнали и как той бе решил да я придружи в Гърция. Сетих се за начина, по който се докосваха раменете им, докато вървяха по улицата, след като напуснахме „Льо Сирк“. Елиът можеше да направи мама щастлива. „Мама е на шейсет и две години — помислих си. — Има всички шансове да живее още двадесет или тридесет години — освен ако, разбира се, не съм разрушила тези шансове, когато нахлух в стаята на детективите и се обърнах към Барът.“

Преоблякох се със сако и панталони и както предната вечер в Мартас Винярд, се опитах да прикрия тъмните кръгове под очите си с фон дьо тен и придадох малко цвят на изпитото си лице със спирала и червило.

Излязох от гаража, този път със собствената си кола, и — изненада, изненада! — оказа се, че поне засега медийните ванове са изчезнали. Предположих, че са решили, че за днес няма да успеят да изкопчат нищо повече от мек.

Когато стигнах до Седемдесет и четвърта улица, оставих колата в гаража на Джаки и се качих горе. Тя ми отвори и се прегърнахме.

— Тоновете стрес са наистина несравнима диета — подхвърли тя. — Не съм те виждала само от две седмици, а се обзалагам, че си свалила най-малко два-три килограма.

— Най-малко — съгласих се, докато влизах след нея в кабинета й — голяма, удобна стая с две тапицирани кресла с лице към бюрото. Спомних си, че тя колекционира картини на кучета и коне от деветнадесети век и се възхитих на глас на някои наистина прекрасни творби, окачени на стената. Представях си как пациентите споменават нещо за тях, преди да разкрият проблема, който ги бе подтикнал да потърсят помощта на Джаки.

Спряхме се на шунка и швейцарско сирене върху ръжен хляб с маруля и горчица и черно кафе. Тя позвъни в „Доставки по домовете“ и двете се настанихме и започнахме да говорим. Разказах й за срещата си с Барбара, премълчавайки само факта, че тя бе родила сина на Мак. Вместо това с усещането, че съм лъжкиня, й предадох версията на Барбара — че е направила аборт.

— Да, това наистина е възможна причина за изчезването на Мак — съгласи се тя. — Но ако си представим, че бе отишъл при баща ти или при майка ти? Какво щеше да направи единият или другият, или и двамата?

— Щяха да ги подкрепят в решението им да се оженят и да задържат бебето. Щяха да платят за обучението на Мак в юридическото училище.

— А дали биха платили обучението на Барбара в медицинското училище?

— Не знам.

— Такъв, какъвто го познавах, баща ти със сигурност не би се примирил, ако Мак бе решил да пробва силите си в актьорската професия.

— О, с това съм напълно съгласна.

После разказах на Джаки колко много се безпокоя, че Елиът може да се откаже да се ожени за мама, докато подозрението върху Мак продължава да тегне или ако го арестуват и изправят пред съда.

— На твое място и аз бих се тревожила — съгласи се откровено Джаки. — Безупречната репутация означава толкова много за хората като Елиът. Познавам един такъв човек. На възрастта на Елиът е, вдовец, един от най-приятните хора, които съм срещала, но ужасен сноб. Шегувам се с него, че по-скоро би умрял, отколкото да излезе с жена, която не е от висшето общество, все едно колко изискана и красива е.

— И какво ти отговори, когато му каза това? — попитах.

— Засмя се, но не го отрече.

Обадиха се от доставките, за да ни съобщят, че поръчката е тръгнала. Седнахме да обядваме и Джаки започна да ми напомня, че възнамерявам да кандидатствам за служба в кабинета на окръжния прокурор. Знаех, че само миг по-късно бе готова да си прехапе езика. Можете ли да си представите окръжният прокурор на Манхатън да вземе на работа сестрата на предполагаем убиец?