Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (64)

64.

Лил и Гюс Крамър седяха, сковани от напрежение, в кабинета на капитан Лари Ахърн. Ахърн ги гледаше внимателно, обмисляйки по какъв начин да подходи към тях. Още когато Гейлър ги подкани да влязат, стана очевидно, че Лил Крамър е на ръба на нервен срив. Ръцете й трепереха, а едната страна на устата й видимо се сгърчваше. Всеки момент щеше да заплаче. Дали да започне деликатно, или да я остави да рухне?

— Лил, не ни казахте, че сте лежали две години в затвора за кражба на бижута — каза грубо той.

Като че ли някой я удари в устата. Тя ахна, очите й се разшириха, сетне започна да стене. Гюс скочи на крака.

— Млъквайте! — изкрещя той на Ахърн. — Проверете онзи случай. Лил е била младо момиче от Айдахо, без семейство, ден и нощ се е грижела за една възрастна дама. Никога не е докосвала бижутата й! Братовчедите на старата дама са били единствените, които са знаели комбинацията за сейфа в къщата й. Набедили са Лил, за да докопат не само бижутата, а и осигуровката, дано да горят в ада.

— Никога не съм срещал затворник, който да не е бил набеден — рече безцеремонно Ахърн. — Седнете, господин Крамър. — Отново се обърна към Лил. — Мак някога обвинявал ли ви е, че сте откраднали нещо?

— Лил, не казвай нито дума. Тези хора отново се опитват да те набедят.

Раменете на Лил Крамър хлътнаха.

— Ако е така, нищо не мога да направя. Никой няма да ми повярва. Точно преди да изчезне, Мак ме попита за новия си часовник, попита дали съм го виждала. Всъщност намекваше, че аз съм го откраднала. Толкова се огорчих, че му се развиках. Казах: „И тримата в този апартамент сте толкова небрежни, а после, когато не можете да намерите нещо, обвинявате мен“.

— Кой друг ви е обвинил? — попита Ахърн.

— Онзи ужасен Брус Гълбрайт. Не можеше да намери пръстена си от колежа, като че ли аз бих могла да го открадна. Какво щях да правя с него? А после, една седмица по-късно, каза, че го е намерил в джоба на панталоните си. Естествено, не се извини. Дори не каза: „Съжалявам, госпожо Крамър“. — Сега Лил плачеше — уморени, безнадеждни сълзи.

Ахърн и Гейлър се спогледаха. И двамата си мислеха едно и също: това щеше лесно да се провери.

— Значи не знаете дали Мак е намерил часовника си, преди да изчезне?

— Не. И точно затова толкова се страхувам, че когато се върне, отново ще ме обвини. — Лил Крамър открито зарида. — И точно затова, когато си помислих, че съм го видяла в църквата онзи ден…

— Помислили сте си, че сте го видели в църквата! — прекъсна я Ахърн. — Преди ни казахте, че сте сигурна, че сте го видели там.

— Видях мъж с неговия ръст, а после, когато чух, че е оставил бележката, бях сигурна, но после се разколебах и предполагам, че сега съм сигурна, но…

— Защо изведнъж решихте да се преместите в Пенсилвания? — намеси се Гейлър.

— Защото племенникът на господин Олсен, Стив Хокни, е чул как Мак ме пита за часовника и сега ме държи с това — изкрещя тя. — Иска да се оплачем на вуйчо му от Хауи и да го накараме да го уволни, и… и… не мога… да… го… понеса… повече. Просто искам да умра. Искам да умра…

Лил Крамър се наведе напред и закри лице с ръцете си. Слабите й рамене се разтърсиха от ридания. Гюс коленичи до нея и я прегърна.

— Всичко е наред, Лил — зашепна, — наред е. Отиваме си вкъщи.

Вдигна поглед, първо към Ахърн, а после към Гейлър.

— Ето какво мисля за вас двамата — каза той и се изплю на килима.