Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (60)

60.

Мартас Винярд се намира на около триста мили североизточно от Манхатън и се стопля по-бавно. Когато се събудих във вторник сутринта, погледнах през прозореца към светлия студен ден. Чувствах се физически и емоционално по-силна, станах от леглото и се замислих какво да облека за срещата си с Барбара Хановер Гълбрайт. Времето бе достатъчно хладно за спортния костюм, който бях хвърлила в чантата си, но това не бе облеклото, което бих избрала.

Не исках да изглеждам нито наконтена, нито прекалено небрежно облечена. Когато се изправех пред Барбара, не исках да създавам впечатлението, че съм малката сестричка на Мак. Тя бе педиатър хирург. Аз бях доктор по право, адвокат и току-що бях приключила стажа си при съдия от гражданския съд. За случая можех да избера едно тъмнозелено кашмирено сако, удобна бяла камизола и бели джинси, които бях извадила от гардероба в последната минута. Сега останах доволна, че мога да ги облека.

Макар че бе почти време за обяд, се обадих на рум-сървиса и поръчах типична континентална закуска; докато се обличах, пиех черно кафе и гризях кифла с канела. Осъзнах, че съм толкова изнервена, та пръстите ми бяха непохватни и тромави, докато махаха от дрехите етикетчетата на фирмата за химическо чистене.

Напълно осъзнавах, че може да съм се впуснала и преследване, което да се окаже съвършено безполезно. Досега Барбара и децата й може да се бяха върнали обратно в Манхатън. Не мислех обаче, че са го направили. Бях убедена, че е дошла тук, за да избегне въпросите за Мак, а в такъв случай със сигурност щеше да остане на това място.

Сигурна бях, че ако й се бях обадила предварително, тя щеше да ме отреже. Ако обаче просто застанех на прага, не съществуваше почти никакъв цивилизован начин, по който да може да затвори вратата в лицето ми, след като самата тя преди години бе вечеряла в дома ни в Сътън Плейс.

Поне се надявах да няма.

Поглеждайки часовника си, осъзнах, че ако искам да хвана Барбара, трябва да побързам. В колата включих джипиес системата. Улицата, на която живееше Ричард Хановер, бе на около шест мили от хотела. Възнамерявах да отида до къщата и да натисна звънеца. Ако нямаше никого, щях да се отправя към центъра на града и да се поразходя, отбивайки се периодично в къщата, докато Барбара не се завърнеше.

Планът изглеждаше добър, но разбира се, събитията не се развиха по този начин. Пристигнах пред къщата в дванадесет и половина. Нямаше никого. Продължих да се връщам на всеки час до пет и половина. Дотогава вече бях решила, че пътуването дотук е било само загуба на време, и се чувствах като най-обезсърченото човешко същество на света, а после, точно когато правех завой, един джип мина покрай мен и влезе в алеята. За миг мярнах зад волана някаква ясена и мъж, седнал до нея, и няколко деца на задната седалка.

Обикалях с колата наоколо към десетина минути, а после се върнах до къщата и натиснах звънеца. Отвори ми възрастен мъж около седемдесетте. Очевидно нямаше представа коя съм, но усмивката му бе приветлива. Представих се и казах, че съм разбрала от Брус, че семейството му е на гости тук.

— Заповядайте — покани ме той. — Сигурно сте някоя приятелка на Барбара.

— Господин Хановер — отвърнах, пристъпвайки през прага, — аз съм сестрата на Мак Макензи. Трябва да поговоря с нея за него.

Изражението му се промени.

— Не мисля, че идеята е много добра — рече той.

— Не става въпрос дали е добра или не — заявих. — Боя се, че е необходимо. — И без да му давам възможност да отговори, минах покрай него и влязох в дневната.

Къщата бе един от онези стари домове в стил „Кейп Код“, които бяха разширявани през годините. Дневната не беше голяма, но беше очарователна, с обзавеждане в стил от ранните колониални години и килим с клупчета прежда. Над главата си чух звуци от бягащи крака, писъци и смях. Съдейки по гласовете им, децата със сигурност бяха малки. Спомних си, че бях чула, че Барбара и Брус Гълбрайт имат момче и две момиченца близначки.

Ричард Хановер бе изчезнал, вероятно да съобщи на дъщеря си за появата ми. Докато чаках, три малки момиченца слязоха с трополене по стълбите, следвани от момиче на около единадесет години. По-малките се втурнаха към мен. Две от тях очевидно бяха близначки. Момичетата се скупчиха около мен, очаровани, че имат гостенка.

— Как се казваш? — попитах, сочейки към едната от близначките.

— Саманта Джейн Гълбрайт — отвърна гордо тя. — Всички ме наричат Сами и днес ходихме с ферибот до Кейп Код.

„Били са на целодневна екскурзия до Кейп Код“ — помислих си. Посочих към другата близначка.

— А ти как се казваш?

— Маргарет Хановер Гълбрайт. Кръстена съм на баба си, която е в рая, и всички ме наричат Маги.

„И двете момичета са наследили русата коса на майка си“ — установих.

— А това вашата братовчедка ли е или някоя приятелка? — попитах, сочейки към другото малко момиченце.

— Това е Ава Грейс Грегъри — нашата най-добра приятелка — обясни Саманта. Ава Грейс направи една крачка към мен и грейна в усмивка. Саманта се обърна и подръпна по-голямото момиче за ръката. — А това е Виктория Самърс. Когато сме тук, тя ни идва на гости, а понякога ние й ходим на гости в нейното ранчо в Колорадо.

— Понякога и аз отивам с тях — сериозно ми съобщи Ава Грейс. — А моят татко ни заведе всичките до Белия дом.

— Аз никога не съм ходила там — казах й. — Това е прекрасно.

„Обичам децата — казах си наум. — Един ден ще имам поне четири, надявам се.“

— Добре, деца. Качете се горе и се измийте, преди да стане време да излезем на вечеря.

Тонът на гласа бе небрежен, а децата бяха обърнати с лице към мен, така че не можеха да видят израза на лицето на Барбара Хановер Гълбрайт. Тя ме погледна с такава омраза, че единственото, което можех да изпитам, бе удивление.

Бях я срещнала веднъж на вечеря, когато бях шестнадесетгодишна. Тогава останах с разбито сърце, защото ми се бе сторило, че Ник е увлечен по нея, но сега той твърдеше, че тя пък била влюбена в Мак. Изведнъж се зачудих дали разгадавам правилно изражението й. Презрение ли бе това, което виждах в присвитите й очи и в движенията на напрегнатото тяло, или нещо друго?

Момичетата се сбогуваха в хор и се отправиха нагоре по стълбите.

— Предпочитам да разговаряме в кабинета.

Последвах я по тесния коридор. В края му имаше голяма кухня, която преминаваше в семейна стая. Кабинетът бе помещението отляво преди кухнята. Предположих, че това е мястото, където Ричард Хановер прекарва вечерите си, когато е сам. Шарките на тапетите бяха ведри, килимът — на фигурки. Обзавеждането се състоеше от средно голямо бюро със стол пред него и кресло с регулируема облегалка, обърнато към монтирания на стената телевизор. Отляво зад креслото имаше лампа за четене, а близо до него бе поставена кошница с книги и списания.

Можех с лекота да си представя баща си в тази стая.

Барбара затвори вратата и седна зад бюрото, като ми остави единствено креслото, което изглеждаше прекалено голямо и твърде дълбоко за мен. Знаех, че Барбара е на възрастта на Мак — тридесет и една години, — но тя бе от жените, чиято ранна красота скоро увяхва. Лицето й, което си спомнях като безупречно красиво, сега бе прекалено слабо, а устните й — твърде тънки. Водопадът от руса коса, на която някога се бях възхищавала и завиждала, сега бе здраво стегнат в кок шиньон. Но тя все още бе неустоима по един елегантен, аристократичен начин. Реших, че нейното властно присъствие сигурно е утеха за родителите на нейните малки пациенти.

— Защо сте дошли, Каролин? — попита тя.

Погледнах я, опитвайки се да изразя същата враждебност, която струеше от нея.

— Барбара — подех, — доколкото разбирам, двамата с Мак сте се срещали преди десет години, когато той изчезна. Честно казано, казаха ми, че сте били луда по него. Ако, както смята полицията и както със сигурност сте чели във вестниците, Мак извършва престъпления, съществува само една причина за това и тя е, че той е претърпял абсолютен нервен срив. Трябва да знам дали сте забелязали у него някакви симптоми за това.

Тя не отговори.

Продължих да я гледам.

— Още сега ще ви кажа, че когато се срещнах със съпруга ви в неговия офис, той показа такава враждебност към Мак, че останах поразена. Какво е направил брат ми на Брус и има ли то нещо общо с изчезването му? Каква причина сте имали да хукнете насам, за да избегнете въпросите? Ако смятате, че можете да се скриете тук, не сте познали. Медиите са се заселили трайно пред дома ни в Сътън Плейс. Всеки път, когато влизам или излизам, се опитват да натикат в лицето ми микрофон. Ако не получа от вас някои честни отговори — а аз съм убедена, че знаете нещо за причината, накарала Мак да изчезне, — тогава следващия път, когато медиите ме нападнат, ще им кажа, че вие и съпругът ви криете информация, която би могла да ни помогне да намерим Лизи Андрюс.

Видях как кръвта се оттече от лицето й.

— Не бихте посмели!

— О, напротив, бих — уверих я. — Готова съм на всичко, за да намеря Мак и да го спра, ако наистина той е извършителят на всички тези престъпления, или да очистя името му, ако е невинен. Съдейки по онова, което знам, брат ми е станал жертва на амнезия и може да живее на три хиляди мили оттук.

— Не знам къде е той, но наистина знам защо изчезна. — Брадичката на Барбара Гълбрайт започна да трепери. — Ако ви кажа, ще се закълнете ли да ни оставите на мира? Брус няма нищо общо с изчезването му. Той ме обича и спаси живота ми. Ако ненавижда Мак, то е само заради това, което ми причини той.

— Какво ви е причинил Мак?

Едва намерих сили да изрека думите. Осъзнах, че съм грешила. Не само омраза бях видяла в изражението на доктор Барбара Хановер Гълбрайт. Бях видяла болка, която тя се опитваше да спре да не се излее в неудържим порой.

— Бях луда по Мак. Двамата излизахме заедно. За него връзката ни не беше нищо особено, знаех това. После обаче забременях. Едва не се побърках. Майка ми умираше. Здравната осигуровка бе мизерна и всички пари, които бяха отделени за медицинското училище, бяха похарчени. Бях приета в „Колумбия Презвитериън“, а не можех да си позволя да отида. Споделих с Мак.

Тя преглътна, за да не избухне в ридания.

— Той обеща да се погрижи за мен. Каза, че ще се оженим и че мога да отложа училището за една година и после да постъпя в него.

„Това звучи съвсем в стила на Мак“ — помислих си.

— Повярвах му. Знаех, че не ме обича, но бях убедена, че мога да го накарам да ме обикне. А после той изчезна. Просто ей така. Не знаех какво да правя.

— Защо не сте отишли при родителите ми? — попитах. — Те щяха да се погрижат за вас.

— Да ми дават милостиня, с която да издържам детето на сина им? Не, благодаря. — Барбара прехапа долната си устна. — Аз съм педиатър хирург. Изпълвам се с трепет и вълнение всеки път, когато мога да докосна някое малко бебенце и да спася живота му. Спасявала съм бебета толкова малки, че могат да се поберат в дланта ми. Притежавам дарбата да ги лекувам. Но имаше едно бебе, което не спасих. Моето собствено. Направих аборт, защото бях отчаяна. — Отклони погледа си и продължи: — Знаете ли нещо, Каролин? Понякога в бебешката стая в педиатрията, когато някое мъничко същество започва да плаче, отивам и го вземам, за да го успокоя, и когато го правя, си мисля за бебето, което насила изтръгнах от собствената си утроба.

Тя се изправи.

— Брат ви не беше сигурен, че иска да стане адвокат. Каза ми, че ще вземе диплома, за да удовлетвори баща си, но че в действителност би искал да опита късмета си в актьорското майсторство. Не мисля, че е луд — мисля, че е някъде, незнайно къде, и може би след цялото това време дори има благоприличието да се срамува от себе си. Дали смятам, че той е извършителят на тези престъпления? Категорично не. Ненавиждам го заради това, което ми причини, но той не е сериен убиец. Учудвам се, че изобщо сте се замислили над тази възможност.

— Ще си тръгна и обещавам, че няма да спомена името ви никога и пред никого, нито пък ще ви безпокоя повече — казах тихо, докато ставах от креслото, — но имам още един въпрос. Защо Брус ненавижда Мак толкова много?

— Отговорът е съвсем прост. Брус ме обича. Винаги съм го знаела — през всичките ни години в „Колумбия“, още от първи курс, след като направих аборта, отидох в една хотелска стая и взех приспивателни хапчета. А после реших, че искам да живея. Позвъних на Брус. Той дойде незабавно, без да губи нито миг. Спаси живота ми. Винаги ще бъде до мен и аз го обичам заради това, а с времето се научих да го обичам и заради него самия. Сега ми направете услуга и се разкарайте от тази къща.

Останалата част от първия етаж бе съвсем тиха, докато вървях по коридора към входната врата. Чувах гласовете на децата от първия етаж и предположих, че Ричард Хановер ги е задържал там, за да не чуят какво си говорим с Барбара.

Ако можех да опиша чувствата, които изпитвах в този миг, щях да кажа, че се чувствах като погълната от вихрушка, която ме блъска напред-назад и ме удря между две противоположни стени. Сега най-после знаех защо брат ми бе изчезнал. Мак бе проявил неописуема себичност, не бе искал да постъпи в юридическото училище, не бе обичал Барбара и новината за бременността й го бе подтикнала да избяга. Дори и цитатът на онзи запис изглеждаше логичен.

„Когато и бездушната Съдба,

и хората ме гледат с неприязън,

изпълня свода с горестна молба…“

В негова защита трябва да отбележа, че навярно е разчитал Барбара да отиде при родителите ми, за да й помогнат да издържа детето му.

Недвусмисленото заявление на Барбара, че Мак не е виновен за тези престъпления, негодуванието, което бе показала, задето изобщо мога да обмислям съществуването на тази възможност, бе за мен едновременно упрек и облекчение. В съзнанието си се бях опитвала да му изградя защита въз основа на невменяемост. Сега, каквито и страхове да бях таила, че е способен да отвлича и убива жени, с тях бе свършено веднъж завинаги. Вече можех да заложа безсмъртната си душа, че е невинен.

Тогава кой правеше това? Кой? — запитах се, докато се качвах в колата. Разбира се, отговор нямаше.

Върнах се обратно в хотела, като стисках палци дано мога да удължа престоя си. Мястото приличаше повече на странноприемница, отколкото на хотел, и имаше само осем или десет стаи. Когато излязох по обяд, бях възнамерявала да си тръгна в шест часа следобед и сега трябваше да платя глоба, задето не бях спазила крайния срок за напускане.

Слава богу, стаята ми все още бе свободна. Не мислех, че бих могла да изчакам до тръгването на ферибота и после да шофирам до вкъщи в сегашното си психическо състояние. „При какво да се прибирам?“ — запитах се горчиво. При медиите, които ме гонеха по петите? При пълните с недвусмислени намеци обаждания на Барът? При майка, която я нямаше у дома и която не искаше да ме вижда? При „приятеля“ Ник, който по всяка вероятност просто ме използваше, за да очисти собственото си име?

Качих се на горния етаж. В стаята беше студено. Бях оставила един прозорец отворен и икономката не го бе затворила. Сега го затворих, включих терморегулатора и се погледнах в огледалото. Изглеждах изпита и изтощена. Косата, която бях оставила да пада свободно, сега висеше безжизнено по раменете ми.

Грабнах хавлията, собственост на хотела, от гардероба, влязох в банята и започнах да пълня ваната. Три минути по-късно започнах да чувствам как топлата вода започва да се просмуква в замръзналото ми тяло. Когато започнах да се обличам, избрах спортния костюм, който, слава богу, бях взела със себе си. Чувствах се добре в него — закопчан високо на врата, той оставяше открити само лицето и главата ми. Завъртях косата си на една страна и я прихванах с фиба, а после си сложих малко грим, за да прикрия стреса, който виждах в очите и в израза на лицето си.

Винаги съм се развеселявала при вида на знаменитости, които се крият зад тъмни очила. Често се чудех как изобщо успяват да прочетат менюто, когато седнат в някой ресторант. Тази вечер самата аз си сложих очилата, които бях носила, докато шофирах предния ден. Те закриваха половината ми лице и ме караха да се чувствам в безопасност.

Взех си дамската чанта, слязох на долния етаж и отидох в ресторанта, където за свое разочарование установих, че няма нито едно свободно място, с изключение на една голяма маса в средата с табелка, че е резервирана. Метрдотелът обаче се съжали над мен.

— Има една малка маса в ъгъла, близо до вратата на кухнята — каза той. — Обикновено не я препоръчвам на клиентите, но ако нямате нищо против…

— Ще бъде чудесно — съгласих се.

Бях там достатъчно дълго, за да си поръчам чаша вино и да прегледам менюто, когато те влязоха в салона. Доктор Барбара Хановер Гълбрайт, баща й, четирите момичета. И още някой. Момче на девет-десет години, момче с пясъчноруса коса, чието лице разпознах с такава сигурност, с каквато бих разпознала своето собствено, ако се погледнех в огледалото.

Взирах се в него занемяла. Широко разположените очи, високото чело, зализаният кичур коса, правият нос. Момчето се усмихваше. Усмивката на Мак. Гледах лицето на Мак. Мили боже, гледах сина на Мак!

Изведнъж почувствах замайване, когато осъзнах какво означава това. Барбара бе излъгала. Тя не бе направила аборт. И никога не бе ходила в бебешката стая в педиатрията, тъгувайки за детето, което е убила. Тя бе родила това дете и го отглеждаше като син на Брус Гълбрайт.

Колко от останалата част от историята й беше вярна, запитах се.

Трябваше да се махна оттам. Станах и прекосих кухнята, без да обръщам внимание на изумените погледи на готвачите. Минах през фоайето, изкачих се, олюлявайки се, на горния етаж, опаковах чантата си, отписах се на рецепцията и хванах последния ферибот от Винярд. В два часа през нощта се прибрах обратно в Сътън Плейс.

По изключение в този момент пред блока нямаше нито една медийна кола.

В гаража обаче видях детектив Барът. Очевидно бе разбрал, че съм на път за вкъщи, и това ме накара да осъзная, че трябва да са ме проследили. Бях замаяна от изтощение.

— Какво искате? — едва не изкрещях.

— Каролин, Лизи отново се обади на доктор Андрюс преди един час. Точните й думи бяха: „Татко, Мак каза, че ще ме убие. Повече не иска да се грижи за мен. Довиждане, татко. Обичам те, татко“.

Гласът на Барът кънтеше в гаража, докато той крещеше:

— И после тя изкрещя: „Не, моля те, недей!“. Той я душеше. Душеше я, Каролин. И ние не можахме да я спасим. Къде е брат ви, Каролин? Знам, че знаете. Къде е този проклет убиец? Трябва да ни кажете. Къде е той сега?