Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (6)

6.

В понеделник следобед смяната на Рой Барът приключи в четири часа. Денят бе протекъл сравнително бавно и в три Барът осъзна, че няма нищо, което да изисква неотложното му внимание. Нещо обаче го безпокоеше. Също като език, който се плъзга из устната кухина, за да намери източника на някаква болка, умът му започна да обхожда изтеклия ден, търсейки извора на безпокойството.

Когато стигна до срещата си с Каролин Макензи, разбра, че го е намерил. Изразът на недоволство и презрение в очите й, когато бе излязла, сега го накара да се почувства едновременно засрамен и притеснен. Тя отчаяно се тревожеше за брат си и се надяваше, че бележката, която той бе оставил в кутията за дарения в църквата, може да е крачка в посоката към намирането му. Макар да не го беше казала, бе повече от ясно, че според нея брат й е в някаква беда.

Отрязах я по най-грубия начин, помисли си Барът. Когато си тръгна, тя каза, че няма да ме безпокои повече. Точно това бе думата, която използва — „безпокоя“.

Сега, докато се облягаше назад в стола пред бюрото си в претъпканата стая на отдела, Барът мислено изолира звъненето на телефоните, които го заобикаляха. После сви рамене. „Защо пък да не погледна досието? — каза си. — Ако не друго, поне ще се успокоя, че става въпрос само за човек, който не иска да го намерят — човек, който един ден ще промени мнението си и ще се появи в някой от епизодите на «Доктор Фил»^[1], за да се събере отново с майка си и сестра си, докато всички плачат пред телевизора.“

Потръпвайки от артрита в коляното си, той се изправи, слезе на долния етаж до архивния отдел, записа папката „Макензи“ в регистъра, отнесе я на бюрото си и я отвори. Освен купчината официални доклади и показанията на семейството и приятелите на Чарлс Макензи младши, имаше голям плик, пълен със снимки. Барът ги извади и ги разпръсна на бюрото си.

Една от тях привлече вниманието му незабавно — коледна картичка, на която се виждаше семейство Макензи, застанало пред елхата в къщата си. Тази снимка напомни на Барът за коледната картичка, която двамата с Бет бяха направили през декември — те двамата заедно с децата си Мелиса и Рик, застанали пред своята елха. Все още пазеше тази картичка някъде в бюрото си.

„На снимката Макензи изглеждат по-сковани от нас“ — помисли си Барът. Бащата и синът бяха със смокинги, а майката и дъщерята — с вечерни рокли. Но общият ефект бе един и същ — едно усмихнато, щастливо семейство, което пожелава на приятелите си весела Коледа и щастлива Нова година. Това трябва да бе последната картичка, която са направили, преди синът да изчезне.

Сега Чарлс Макензи младши бе изчезнал от десет години, а Чарлс Макензи старши бе загинал на единадесети септември.

Барът разбута някои лични документи в чекмеджето си и извади коледната картичка на собственото си семейство. Облегна лакти на бюрото и вдигна двете снимки, като ги сравняваше една с друга. „Аз съм щастливец — помисли си той. Рик току-що бе завършил първата си година във «Фордхам» с много висок успех, а Мелиса — още една пълна отличничка — завършваше предпоследния си курс в католическото училище и тази вечер бе балът й. — С Бет сме повече от щастливи. Благословени сме.“

За миг през ума му пробяга една мисъл: „Ами ако нещо ми се случи, докато съм тук, а Рик излезе от стаята в пансиона и изчезне? Ако вече ме няма, за да го намеря?“.

Рик никога не би причинил подобно нещо на майка си и сестра си, за нищо на света, каза си Барът.

„Но всъщност Каролин Макензи иска да ме убеди точно в същото: че нейният брат никога не би го направил.“

Барът бавно затвори папката „Макензи“ и я прибра в най-горното чекмедже на бюрото си. Ще я погледна сутринта, реши той, и може би ще се отбия при някои от хората, които са дали показания на времето. Няма лошо да задам някои въпроси и да видя дали междувременно паметта им не се е поосвежила.

Беше четири часът. Време да си тръгва. Искаше да се прибере навреме, за да направи снимка на Мелиса в балната й рокля заедно с приятеля й, Джейсън Кели. „Приятно хлапе — размишляваше Барът, — но толкова слабо, че ако изпие чаша доматен сок, ще се види как течността слиза по тялото му, като живак на термометър. Искам и да си побъбря с шофьора на лимузината, която ще ги вземе — само да хвърля поглед на разрешителното му и да намекна, че е по-добре и през ум да не му минава да кара и с една миля в час повече от допустимото.“ Изправи се и си облече якето.

„Човек прави всичко по силите си, за да защити децата си“ — мислеше си той, докато се обръщаше и подвикваше: „До скоро!“ на момчетата в стаята на отдела и после, докато вървеше по коридора. „Но понякога, колкото и да се опитваш, нещо се обърква и детето ти се оказва жертва на катастрофа или на нечия мръсна игра.“

„Моля те, Господи — помоли се, докато натискаше бутона на асансьора, — моля те, не позволявай това някога да се случи на нас.“