Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (58)

58.

В четири часа и тридесет минути през нощта Ник Демарко се намираше в офиса си в центъра на града, когато мобилният му телефон иззвъня. Беше капитан Лари Ахърн с острото искане Ник незабавно да дойде в кабинета му. Преглъщайки въпреки абсолютната сухота в устата и гърлото си, Ник се съгласи. Веднага щом затвори, се свърза с адвоката си, Пол Мърфи.

— Тръгвам веднага — увери го Мърфи. — Ще се срещнем във фоайето там.

— Имам по-добро предложение — рече Ник. — И бездруго смятах да си тръгвам след петнайсет минути, затова Бени най-вероятно сега е на завоя за насам. Ще ти се обадя, когато се кача в колата. Ще минем покрай вас и ще те вземем.

В пет и пет, с Бени на волана, мерцедесът се движеше на юг по Парк Авеню.

— Както го виждам аз, опитват се да те стреснат — каза Мърфи на Ник. — Единствената, пак повтарям, единствената косвена улика, с която разполагат срещу теб, са два факта: първо, поканил си Лизи на своята маса в клуба и сте поговорили и второ, притежаваш черен джип мерцедес, което те превръща в един от хилядите собственици на подобни автомобили.

Той стрелна Демарко с поглед.

— Разбира се, можеше да ми спестиш изненадата последния път, когато бяхме там.

Мърфи бе снишил гласа си почти до шепот, но въпреки това Ник го сръга с лакът. Знаеше за какво говори адвокатът: за факта, че втората съпруга на Бени бе поискала ограничителна заповед срещу него. Знаеше също така, че Бени притежава отличен слух и нищо не пропуска.

Движението бе така непоносимо бавно, че Мърфи реши да се обади в кабинета на Ахърн.

— Просто за да ви съобщя, че сме в обичайното за пет часа задръстване и нищо не можем да направим.

Отговорът на Ахърн беше прост:

— Просто стигнете дотук. Ние никъде не отиваме. Кой кара колата ви? Шофьорът на Демарко, Бени Сепини ли?

— Да.

— Доведете и него.

В десет часа без шест минути Ник Демарко, Пол Мърфи и Бени Сепини прекосиха стаята на отдела и влязоха в кабинета на Лари Ахърн. Забелязаха студените погледи на детективите в стаята, докато минаваха през нея.

Вътре в кабинета на Ахърн атмосферата бе дори още по-студена. Детективите Барът и Гейлър отново седяха от двете страни на началника си. Пред бюрото му бяха поставени три стола.

— Седнете — рече Ахърн отсечено.

Бени Сепини погледна към Демарко.

— Господин Демарко, не мисля, че ми влиза в работата…

— Зарежете тези изпълнения „служител — работодател“. Наясно сме, че го наричате Ник — прекъсна го Ахърн. — А сега сядайте.

Сепини изчака Демарко и Мърфи да заемат местата си, преди да седне на своя стол.

— Познавам господин Демарко от много години — заговори той. — Важен човек е и когато не сме сами, го наричам господин Демарко.

— Трогателно — подхвърли саркастично Ахърн. — А сега нека всички чуем това. — Натисна бутона за пускане на касетофона и стаята се изпълни с гласа на Лизи Андрюс, която умоляваше баща си да й помогне.

След края на записа за миг се възцари мълчание, а после Пол Мърфи попита:

— Каква е целта на пускането на този запис?

— Ще се радвам да ви кажа — увери го Ахърн. — Помислих си, че това може да напомни на клиента ви, че вчера Лизи Андрюс вероятно е била все още жива. А също, че този запис може да подтикне по-добрата му част да ни каже къде да я намерим.

Демарко скочи от стола си.

— Не знам повече от вас къде е това клето момиче и бих дал всичко, за да спася живота й, ако можех.

— Сигурен съм, че можете — обади се Барът. От гласа му капеше сарказъм. — Помислили сте си, че е много сладка, нали така? В действителност дори сте й дали визитката си с адреса на уютния ви апартамент в Трибека.

Детективът вдигна картичката, прочисти гърлото си и прочете:

— „Лизи, мога да отворя за теб някои врати в шоубизнеса и ще се радвам да го направя. Обади ми се. Ник“.

Хвърли картичката със сила на масата.

— Дали сте й тази картичка онази нощ, нали така?

— Не си длъжен да отговаряш на този въпрос, Ник — предупреди го Мърфи.

Ник поклати глава.

— Няма причина да не отговоря. През няколкото минути, които тя прекара на масата ми, й казах, че е прекрасна танцьорка, което си бе самата истина. Тя пък сподели, че след завършването си би желала да прекара една година, без да прави нищо определено, просто да пробва дали би могла да успее на сцената. Познавам доста знаменитости, затова й дадох картичката. И какво от това? — Очите му срещнаха подозрителния поглед на Ахърн.

— Явно сте забравили да ни споменете за това — рече Ахърн. Всяка сричка, която произнасяше, звучеше презрително.

— Идвах тук три пъти. — Ник бе очевидно раздразнен. — И вие всеки път се държахте така, като че ли аз съм отговорен за изчезването й. Заплашихте ме, че можете да намерите начин да вземете разрешителното за алкохол на „Бараката“, дори ако се наложи, да причините някакви проблеми на заведението…

— Престани, Ник — нареди Мърфи.

— Няма да престана. Нямам нищо общо с изчезването на това момиче. Последния път, когато бях тук, изказахте предположението, че съм се разраснал прекалено много. Напълно прав сте. Ако затворите „Бараката“, ще фалирам. През годините съм вземал някои много глупави решения, не го отричам, но нараняването или отвличането на дете като Лизи Андрюс не е едно от тях.

— Дали сте й визитната си картичка — намеси се Боб Гейлър.

— Да, така е.

— Кога очаквахте да ви се обади в апартамента ви в Трибека?

— В Трибека ли?

— Дали сте й картичка с адреса на апартамента ви в Трибека и номера на стационарния телефон там.

— Това е абсурдно. Дадох й картичка с деловия си адрес — Парк Авеню 400.

Барът му метна визитката.

— Прочетете я.

С избила на челото пот Ник Демарко прочете думите на картичката няколко пъти, преди да проговори.

— Това беше преди две седмици, смятано от днес — рече той, повече на себе си, отколкото на другите. — Бях си поръчал нови картички, само с адреса в Трибека. Излязоха от печат същия ден. Трябва да съм пъхнал в портфейла си някоя от тях. Мислех, че давам на Лизи визитната картичка с деловия си адрес.

— Защо ви е било да си поръчвате картичка с адреса и телефона на апартамента в Трибека, ако не за да я давате на красиви момичета като Лизи? — заяде се Барът.

— Ник, можем да станем и да си тръгнем още в този миг — рече Мърфи.

— Не е необходимо. Бях обявил апартамента си на Пето авеню за продажба. Смятам да се преместя в Трибека. Имам много приятели, които не съм виждал от дълго време, защото бях прекалено зает да се опитвам да бъда преуспяващ собственик на ресторант и на нощен клуб. Поръчването на тези картички бе обещание към бъдещето. — Той постави картичката обратно на бюрото.

— Да не би сестрата на Мак Макензи, Каролин, да е една от тези, които се надявате да ви посетят в Трибека? — попита Барът. — Видях много сладка снимка на вас двамата как тичате ръка за ръка към вашата кола снощи. Чак се просълзих.

Ахърн се обърна към Бени Сепини.

— Бени, хайде сега да си поговорим с теб. През нощта, когато Лизи е изчезнала, ти си закарал черния джип мерцедес на Ник — извинявай, исках да кажа на господин Демарко, в дома си в Астория, нали така?

— Закарах неговия седан вкъщи. — Грубото, покрито с белези лице на Бени започна да се оцветява в тъмночервено.

— Ти нямаш ли кола? Със сигурност ти плащат достатъчно, за да можеш да си позволиш свое собствено превозно средство.

— Аз мога да ви отговоря — намеси се Ник, преди Бени да успее да проговори. — Миналата година, когато Бени ми каза, че заменя старата си кола за нова с доплащане, му казах, че е глупаво да плаща осигуровки и разходи за поддръжка на кола, когато аз плащам за гараж на три превозни средства в Манхатън по цени за центъра. Предложих му да кара джипа, когато се движи между дома си и Манхатън, а после да взема седана от гаража, когато ме кара на срещи.

Ахърн не му обърна внимание.

— Значи, Бени, ти си закарал черния джип мерцедес, който твоят любезен работодател ти е предложил да използваш за своите собствени нужди, в апартамента си в Астория през нощта преди две седмици — нощта, в която е изчезнала Лизи Андрюс.

— Не. Джипът беше в гаража на господин Демарко, защото той искаше на сутринта да шофира до летището, като вземе и стиковете си за голф. Закарах го в „Бараката“ към десет часа със седана, а после си отидох с колата вкъщи.

— Отишъл си в апартамента си и си си легнал.

— Аха. Това беше около единадесет часа.

— Бени, в твоя район намирането на места за паркиране е доста гадна задача, нали?

— Намирането на места за паркиране е гадна задача в цял Ню Йорк.

— Но си извадил късмет. Намерил си място за колата на работодателя си точно пред блока. Не е ли така?

— Да, точно там я паркирах. Прибрах се вкъщи, легнах си и пуснах по телевизията шоуто на Джей Лено. Беше страшно смешен. Говореше за…

— Не ми пука за какво е говорел. Пука ми за факта, че черният мерцедес, притежаван от господин Демарко, не е бил там цялата нощ. Твоят съсед от апартамент 6 Г те е видял да го вкарваш на мястото пред сградата около пет и петнадесет сутринта, когато е тръгвал за работа. Кажи ни, Бени, къде си ходил? Получи ли спешно обаждане от господин Демарко? Имаше ли някакъв проблем?

Изражението на Бени Сепини стана гневно и упорито.

— Не ви влиза в работата — излая той.

— Бени, имаш ли мобилен телефон с предплатена карта? — попита Ахърн.

— Не си длъжен да отговаряш, Бени! — кресна Пол Мърфи.

— Защо не? Разбира се, че имам. Правя залози по телефона. Стотина кинта тук-там. Е, хайде, арестувайте ме.

— Не сте ли купили един от тези клетъчни телефони с предплатени карти като шега — уж като подарък за рождения ден на Ник, искам да кажа, на господин Демарко?

— Мълчи, Бени! — викна Пол Мърфи.

Бени се изправи.

— Защо да го правя? Ще ви кажа какво се случи онази вечер. Около полунощ ми се обади една много мила дама, разделена с пияния задник, който й се пада съпруг. Беше уплашена. Съпругът знае, че с нея се харесваме. Оставил на клетъчния й телефон някакво шантаво съобщение, доста заплашително. Не можах да заспя, затова се облякох и отидох с колата дотам. Домът й е на около миля разстояние от моя. Седях в колата пред сградата, за да съм сигурен, че той няма да се появи, след като баровете затворят. Останах до пет часа. После си отидох вкъщи.

— Ти си бил същински сър Галахад, Бени — подхвърли саркастично Ахърн. — Коя е тази жена? Кой е мъжът, който я заплашва?

— Ченге е — отвърна Бени с равен глас. — Едно от най-добрите в цял Ню Йорк. Големите й вече деца смятат, че той е най-страхотният човек на света и просто има малък проблем с алкохола. Тя не иска неприятности. Аз не искам неприятности. Затова няма да ви кажа нищо повече.

Пол Мърфи се изправи.

— Търпяхме достатъчно — заяви той на Ахърн, Барът и Гейлър. — Убеден съм, че сте в състояние да намерите потвърждение на историята на Бени, и знам, че клиентът ми е готов да направи всичко, за да намери младото момиче, което е изчезнало. — Хвърли и на трима им презрителен поглед. — Защо не спрете да лаете под грешното дърво и не потърсите похитителя на Лизи Андрюс и останалите млади жени? И защо не престанете да си губите времето, като се опитвате да поставите кръгли гвоздеи в квадратни дупки, докато все още съществува шанс да спасите живота й?

Тримата детективи наблюдаваха как мъжете излизат от стаята. Когато вратата се затвори след тях, Ахърн процеди:

— Тази история издиша отвсякъде. Вярно, Бени може да си е осигурил алиби, като е висял пред апартамента на приятелката си за известно време, но все пак е имал повече от достатъчно време, за да отговори на спешно обаждане от страна на Ник и да изведе Лизи от онзи апартамент.

Тримата се спогледаха с агонията на пълна безизходица. В главата на всеки от тях отново кънтеше отчаяният вик на Лизи Андрюс за помощ.