Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (55)

55.

На обяд в понеделник младата работничка в кухнята, с която детектив Боб Гейлър се бе запознал в приюта на Мот Стрийт, му се обади.

— Здравейте, тук е Джоан Колман — рече тя. Гласът й звучеше въодушевено. — Обещах да разбера каквото мога за Зак.

В стаята на отдела беше шумно, но Гейлър изключи всичко, освен гласа на Джоан Колман.

— Да — подкани я той. — Какво можете да ми кажете?

— За дълго време ще остане по улиците. Сега, когато времето е топло, няма да идва повече в приюта. Снощи се е появил с нещата си близо до Бруклинския мост, нафиркан до козирката. Разправял на приятелите си, че може да получи награда от случая „Лизи Андрюс“.

— Опита се. Не мисля, че ще проработи.

— Моят информатор, Пийт, е младеж, който може да успее да оправи живота си. Наркоман е, но продължава да се мъчи да се откаже. В момента е чист, затова вярвам на думите му. — Тя понижи глас: — Според него Уинтърс твърди, че има някакво доказателство, но не може да го покаже, защото ще обвинят него за всичко.

— Добре, Значи Уинтърс е бил около Бруклинския мост снощи?

— Да, до някакъв строителен обект и най-вероятно все още е там. От думите на Пийт заключих, че ще му трябва доста сън, за да се отърве от махмурлука.

— Джоан, ако някога поискате място при нас — извика пламенно Гейлър, — да знаете, имате го!

— Не, благодаря. Достатъчно ми е трудно и така, докато се опитвам да направя каквото мога за тези нещастници.

— Отново благодаря, Джоан.

Гейлър се изправи, отиде в кабинета на Лари Ахърн и накратко го осведоми какво става. Ахърн го изслуша мълчаливо.

— Ти смяташе, че Уинтърс премълчава нещо — каза той. — Намери го и му измъкни информацията. Може би все още е достатъчно пиян, за да се разприказва пред теб.

— Чувал ли си се със семейството на Лизи?

Ахърн се облегна с въздишка обратно на стола си.

— Говорих с Грег тази сутрин. Дава на баща си силни успокоителни. Не иска да се отделя от него, докато всичко не приключи — по един или по друг начин. — Той сви рамене. — Естествено, и ти, и аз знаем, че може никога да не разберем какво се е случило или ще се случи на Лизи.

— Не вярвам — възрази Гейлър. — Вчера беше прав, когато посочи, че според теб този тип иска внимание.

— Започвам също така да мисля, че иска да го хванем, но по начин, който ще се превърне в грандиозно зрелище. — Ръцете на Ахърн се бяха свили в юмруци. — Преди час Грег сподели колко дяволски безпомощен се чувства. Е, точно така се чувствам и аз.

Докато Гейлър се обръщаше, за да си тръгне, телефонът отново иззвъня. Ахърн вдигна, заслуша се за миг и каза:

— Свържи ме. — Махна на Гейлър да остане, като му прошепна: — Грег Андрюс е.

Гейлър слушаше, докато Лари Ахърн говореше.

— Разбира се, щом баща ти иска да отправи призив по медиите, ще се погрижим да го получат. — Седна и взе една химикалка. — От Библията е. Добре. — Започна да пише, държейки телефона до ухото си, като веднъж спря Грег Андрюс, за да повтори нещо. Накрая обяви: — Записах го. Ще се погрижа.

С дълбока въздишка той постави слушалката на мястото й.

— Ето какво желае доктор Андрюс да се прочете по телевизионните програми и да се отпечата във вестниците, та похитителят на Лизи да разбере колко отчаяна нужда изпитва той да я види до себе си жива и здрава. От пророк Осия е.

„Когато бе дете, те обичах…

Аз сам те научих да ходиш, носих те на ръцете си…

Аз бях за теб като такъв, който сваля хомота от челюстите ти…

И кротко ти храна подложих… Как ще те предам?“^[1]

В очите на двамата мъже заблестяха сълзи, докато детектив Тайлър излизаше да търси Зак Уинтърс.

 

 

Видения на доларови банкноти — пачки и пачки от тях — танцуваха в мозъка на Зак Уинтърс, докато отваряше очи, за да види някакъв тип, застанал над него. Зак лежеше свит на едно от любимите си места — строителен обект близо до Бруклинския мост, където съществувалият преди гараж бе съборен, но все още не бяха започнали да строят новата сграда. Оградата бе килната настрани и сега, когато беше топло, Зак и много от приятелите му използваха мястото за своя домашна база. Също като Зак, всички те разбираха, че когато строежът наистина започне, отново ще се окажат на улицата, но засега тук бе идеално за лагеруване.

Зак тъкмо сънуваше наградата от петдесет хиляди долара, която щеше да получи веднага щом открие начин да я вземе, без да си навлече беда, когато почувства как някой го разтърсва за рамото.

— Хайде, Зак, събуди се — настояваше някакъв мъж.

Бездомникът бавно отвори очи и през ума му премина спомен за нещо познато. „Тоя тип съм го виждал. Полицай е. Беше в стаята, където ме заведе братът, за да им разкажа за Лизи. Внимавай — предупреди се мислено. — Точно той беше доста гаден онзи ден.“

Зак се превъртя и бавно се надигна на лакти. Беше се покрил със зимното си яке и сега го избута настрана. Примигна от светлината на силното следобедно слънце, а после бързо се огледа наоколо, за да се увери, че количката му за зеленчуци все още е там. Преди да легне да спи, я бе поставил на земята до себе си и бе обгърнал дръжката с крака, за да не може никой да бръкне в нея, без да го събуди. Изглежда, никой не я беше бутал, макар че някои от вестниците, които бе напъхал най-отгоре, бяха започнали да се плъзгат надолу.

Отново примигна.

— К’во искаш? — попита.

— Искам да говоря с теб. Ставай.

— Добре, добре. По-кротко. — Зак слепешком заопипва наоколо за винената бутилка, която бе до него, когато заспа.

— Празна е — тросна се рязко Гейлър. Сграбчи ръката на скитника и грубо го изправи на крака. — Разправял си на приятелите си, че знаеш нещо за изчезването на Лизи, нещо, което не си ни казал онзи ден. Какво е то?

— Не знам за какво говориш.

— Напротив, знаеш. — Гейлър се наведе, сграбчи дръжката на количката и я изправи. — Разправял си на приятелите си, че разполагаш с нещо, с което можеш да спечелиш наградата, обявена за Лизи Андрюс. Какво е то?

Зак направи жест, като че искаше да изтърси мръсотия от якето си.

— Знам си правата. Махни се от мен. — Посегна за дръжката на количката си, но Гейлър не я пусна и застана пред него, препречвайки пътя му.

Гласът на детектива беше ядосан:

— Зак, защо не ми съдействаш? Искам да разтовариш тази количка и да ми покажеш всичко в нея. Наясно сме, че нямаш нищо общо с изчезването на Лизи. Прекалено много пиеш, за да успееш да организираш отвличане. Ако сред вещите ти има нещо, което да ни помогне да я намерим, ще си получиш наградата. Обещавам.

— Да, да, как не. — Бездомникът посегна и се опита да изтръгне дръжката на количката от ръцете на Гейлър. Количката се люшна и някои от вестниците изпопадаха от нея. Под тях имаше отвратително мръсна мъжка риза, отчасти увита около нещо, което Гейлър незабавно разпозна като скъпа козметична чантичка.

— Откъде взе това? — остро попита той.

— Не ти влиза в работата. — Зак бързо изправи количката и бутна вестниците обратно на мястото им. — Махам се. — Припряно затика количката към най-близкия тротоар.

Без да изостава, Гейлър отвори клетъчния си телефон и набра Ахърн.

— Трябва ми заповед за обиск, за да преровя нещата в количката на Зак Уинтърс — рече той. — Вътре има скъпа козметична чантичка в сребристо и черно, за която съм готов да се обзаложа, че е на Лизи Андрюс. Няма да се отделям от него, докато заповедта не дойде. И виж дали съквартирантката на Лизи знае каква козметична чантичка е носело момичето онази нощ.

Четиридесет минути по-късно, с две коли на отдела зад гърба си и заповедта за обиск в джоба си, Гейлър отваряше дамската чантичка на Лизи Андрюс.

— Боях се да не си помислите, че съм я откраднал — скимтеше Зак Уинтърс. — Докато влизаше в онзи джип, тя изтърва дамската си чанта. Някои неща изпадаха. Тя прибра повечето от тях, но когато потеглиха, реших да проверя дали пък не се търкалят там няколко незабелязани долара. Знаете какво имам предвид. И тогава видях това и го взех и, ще бъда честен с вас, вътре намерих банкнота от петдесет долара, та може да съм се облажил мъничко и…

— И защо не вземеш да млъкнеш? — прекъсна го Боб Гейлър. — Ако ни беше дал чантичката, дори и в събота, можеше да има някакво значение.

Освен обичайните козметични принадлежности на младите жени, той откри вътре визитна картичка. Тя принадлежеше на Никълъс Демарко и отгоре бяха изписани адресът и телефонният номер на апартамента му в Трибека. На гърба собственикът бе написал:

„Лизи, мога да отворя за теб някои врати в шоубизнеса и ще се радвам да го направя. Обади ми се.

Ник“.