Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (54)

54.

В събота вечер, след като се увери, че Стив е излязъл за един от музикалните си ангажименти, Хауърд Алтман се вмъкна в апартамента му. Внимателно и сръчно постави скрити камери в дневната и спалнята. Видеото щеше да изпраща записите направо в личния му компютър.

„Защо по-рано не се сетих за това? — запита се, докато нагласяше камерите. — Благодаря ти, Стив, задето толкова си улеснил работата ми.“

Стив бе оставил лампите светнати и в двете стаи, както и в банята. „Дерек му поема сметките и за газ, и за електричество — помисли си с негодувание Хауърд. — А мен ме кара да си ги плащам!“

Стив беше мърляч. Леглото му не беше оправено. Няколко от онези глупави костюми, които носеше на някои от участията си, бяха натрупани на един стол. Частичните и целите перуки, които използваше, когато се въплъщаваше в някой от героите си, бяха захвърлени в картонена кутия до леглото. Хауърд изпробва една от тях — перука с дълга тъмнокестенява коса. Взря се в отражението си в огледалото, а после гневно отскубна перуката от главата си. С нея приличаше на жена и това го накара да се замисли за преподавателката, която някога бе живяла в този апартамент и я бяха убили.

„Не знам как Стив Хокни може да живее в жилище, което е принадлежало на убит човек — помисли си. — Трябва да се махна оттук.“

В понеделник вечерта Хауърд отиде да вземе господин Олсен за едно от уговорените им посещения на имотите, но старецът не си беше у дома. Домакинът в сградата му каза, че Олсен вече е потеглил с такси.

Много притеснен, Хауърд се отправи към тяхната обичайна първа спирка — сградата, на която Крамърови бяха домоуправители. Тъкмо щеше да отключи вратата на фоайето, когато тя се отвори широко и една красива млада жена, обляна в сълзи, се втурна покрай него.

„Каролин Макензи! — разпозна я. — Какво прави тя тук?“ Обърна се и хукна след нея. Настигна я на половин пресечка от сградата в мига, в който, стиснала дистанционното в ръка, тя отваряше ключалката на вратата на колата си.

— Госпожице Макензи, аз съм Хауърд Алтман. Запознахме се преди няколко седмици, когато дойдохте да говорите със семейство Крамър. — Говореше бързо, леко задъхан.

Видя как тя припряно избърсва сълзите, които все още се стичаха от очите й.

— Боя се, че наистина не мога да говоря сега — каза тя.

— Вижте, видях снимката ви във вестниците и изчетох всички онези слухове за брат ви. Това се е случило, преди да започна да работя за господин Олсен, но ми се иска да можех да ви помогна по някакъв начин.

— Благодаря. И на мен ми се иска да можехте.

— Ако Крамърови са ви разстроили по някакъв начин, ще се погрижа за тях — обеща той.

Тя не отговори, но побутна ръката му, за да го накара да се отмести от пътя към шофьорската врата. Хауърд отстъпи назад; само след миг, с едно-единствено бързо движение, тя вече бе отворила и затворила вратата и включваше двигателя. Не го погледна втори път, докато даваше един метър назад, завърташе волана, излизаше от мястото за паркиране и изчезваше.

С мрачно лице Хауърд Алтман се устреми право към апартамента на Крамърови. Те не отговориха на настойчивото звънене на вратата. Хауърд се опита да я отвори със своя ключ, но секретната брава бе заключена.

— Гюс, Лил, трябва да говоря с вас — изкрещя той.

— Върви по дяволите! — кресна Гюс Крамър от другата страна на вратата. — Още днес се махаме оттук. Можеш да получиш тази работа и апартамента, и всичко, което върви заедно с него. И просто за твое сведение, Хауи, по-добре си пази гърба. Ако зависеше от Стив, самият ти щеше да си търсиш жилище. А сега се разкарай!

Застанал в коридора, Хауърд нямаше какво друго да направи, освен да си тръгне. Дали Стив обхождаше в този момент имотите заедно с Олсен? Защо иначе старецът би поръчал такси тази сутрин?

Имаше един начин, по който би могъл със сигурност да разбере дали Стив е наоколо. Хауърд се върна в апартамента си и включи компютъра. Гледайки метража на видеокамерата, забеляза, че Стив бе влизал и излизал от апартамента си през целия ден вчера, но винаги сам. Сега в дневната нямаше никого. „Може би наистина е навън заедно с Олсен“ — помисли си Хауърд. После обаче камерата в спалнята показа Стив, седнал по бельо на ръба на леглото, да пробва една след друга перуките си. Тази, която избра последна, бе с дългата кестенява коса. Камерата го улови как се усмихва на отражението си и хвърля целувка на огледалото. После Стив се обърна и погледна право в обектива.

— Хауи, инсталирал съм тук свои собствени охранителни камери — рече той. — Имам нужда от тях. Някои от приятелите ми не са точно това, което бих нарекъл „благонадеждни граждани“. Ако ме гледаш сега или когато ме гледаш, пожелавам ти приятен ден.

С треперещи пръсти Хауърд изключи компютъра.