Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (53)

53.

Късно в понеделник сутринта отидох с колата в стария блок на Мак. Натиснах бутона на семейство Крамър и след миг бях възнаградена с колеблив поздрав. Знаех, че трябва да говоря бързо.

— Госпожо Крамър, тук е Каролин Макензи. Трябва да говоря с вас.

— О, не. Съпругът ми го няма тази сутрин.

— Искам да говоря с вас, а не с него, госпожо Крамър. Моля ви, пуснете ме да вляза. Само за няколко минути.

— На Гюс няма да му хареса. Не мога…

— Госпожо Крамър, убедена съм, че четете вестници. Няма как да не знаете, че полицията смята за възможно брат ми да е отговорен за изчезването на това момиче. Трябва да говоря с вас.

За миг си помислих, че е затворила, но после чух щракването, с което входната врата се отвори. Влязох, прекосих фоайето и натиснах звънеца на Крамърови. Лил открехна вратата съвсем малко, като че ли искаше да се убеди, че не съм довела цяла армия, готова да щурмува апартамента, а после я отвори точно толкова, колкото да ми позволи да вляза.

Стаята, която при първото ми посещение ми бе заприличала толкова много на дневната на баба ми по бащина линия в Джаксън Хайтс, бе в процес на пълно оголване и опразване от всякакви мебели. В единия ъгъл бяха струпани големи картонени кутии. Пердетата и тежките завеси бяха свалени от прозорците. По стените нямаше снимки, а страничните масички бяха освободени от лампите и джунджурийките, които бях видяла при предишното си посещение.

— Местим се в къщата си в Пенсилвания — рече Лил Крамър. — С Гюс сме готови да се пенсионираме.

„Бяга“ — помислих си, докато я изучавах. При все че стаята бе хладна, по челото на домакинята бяха избили капчици пот. Посивялата й коса бе опъната назад и твърдо пригладена зад ушите. Лицето й бе също така сиво като косата. Сигурна съм, че не осъзнаваше как ръцете й се търкат една в друга в уплашен, нервен ритъм.

Седнах без покана на най-близкия стол. Осъзнах, че няма абсолютно никакъв смисъл да преминавам направо към въпроса.

— Госпожо Крамър, познавали сте брат ми. Вие смятате ли, че е убиец?

Устните й се притиснаха една до друга.

— Не знам какъв е. — А после избухна: — Той разправяше куп лъжи за мен. Аз бях толкова мила с него. Наистина го харесвах. Грижех се добре за дрехите и стаята му. А после той ме обвини.

— В какво ви обвини?

— Няма значение. Не беше вярно, но не можах да повярвам на ушите си, когато го изрече.

— Кога се случи това?

— Няколко дни преди да изчезне. А после ми се подигра.

Нито аз, нито тя бяхме чули как входната врата се отваря.

— Затваряй си устата, Лил — нареди Гюс Крамър, докато пресичаше стаята. Обърна се с лице към мен. — А вие се махайте оттук. Брат ви имаше нахалството да се отнесе с жена ми скандално, а вижте сега какво е направил с онези млади момичета.

Побесняла, скочих на крака.

— Господин Крамър, не знам за какво говорите. Не мога да повярвам, че Мак се е отнесъл зле със съпругата ви по какъвто и да било начин, и съм готова да заложа собствения си живот, че не е виновен за никакво престъпление.

— Продължавайте да вярвате в каквото щете, но ми позволете да ви обясня за какво говоря. Жена ми ще получи нервна криза от тревога, че когато заловят вашия брат убиец, той ще се нахвърли върху нея и ще я обвини с мръсните си лъжи.

— Не го наричайте убиец — извиках. — Не смейте да го наричате убиец!

Лицето на Гюс почервеня от ярост.

— Ще го наричам както искам, но ще ви кажа нещо. Той е убиец, който ходи на църква. Лил го е видяла в деня, в който е оставил бележката в кутията за дарения, нали така, Лил?

— Тогава не носех очилата си, но съм сигурна. — Лил Крамър започна да плаче. — Познах го. Той ме видя, че го гледам. Искам да кажа, носеше дъждобран и тъмни очила, но беше Мак, в онази църква.

— Просто за ваше сведение: ченгетата бяха тук преди един час и ние им казахме това — изкрещя ми Гюс Крамър. — А сега се разкарайте оттук и оставете жена ми на мира.