Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (4)

4.

В понеделник сутринта се отправих към кабинета на окръжния прокурор в долната част на Манхатън. Със себе си носех бележката, която Мак бе пуснал в кутията за дарения. Денят бе прекрасен — слънчев и топъл, с приятен ветрец — времето, което би подхождало на Деня на майката далеч повече от студения и влажен ден, който бе провалил всяка надежда за срещи и празнуване на открито.

Мама, чичо Дев и аз бяхме излезли на вечеря в неделя. Повече от ясно е, че бележката, която ни даде чичо Дев, хвърли и двете ни в паника. В първия миг майка ми изпадна във възторг при мисълта, че Мак може да е толкова близо — тя открай време бе убедена, че е някъде далеч, в Колорадо или в Калифорния — а после се уплаши, че моята закана да го открия го е поставила в някаква опасност.

Отначало просто не знаех какво да мисля, но сега ме бе обхванало все по-нарастващото подозрение, че Мак може да е попаднал в някаква беда и да се опитва да ни държи настрана от нея.

Фоайето на Хогън Плейс номер едно бе претъпкано с хора и мерките за сигурност бяха засилени до краен предел. Въпреки че имах безброй документи, удостоверяващи самоличността ми, без конкретна уговорка за среща не можах да мина покрай охраната. Докато дългата редица хора след мен започна да нервничи, се опитах да обясня, че брат ми е изчезнал и че може би най-после разполагаме с нещо, което да ни помогне да разберем откъде да започнем търсенето.

— Госпожо, трябва да позвъните в отдел „Изчезвания“ и да си уговорите среща — настоя пазачът. — А сега, ако обичате, има и други хора, които трябва да се качат горе, за да се заемат с работата си.

Обезсърчена, излязох от сградата и извадих мобилния си телефон. Съдията Хюът работеше в гражданския съд и аз почти не познавах помощник окръжните прокурори, по все пак се бях срещала с един — Мат Уилсън. Позвъних в кабинета на окръжния прокурор и ме свързаха с телефона на Мат. Той не си беше в кабинета и в ухото ми прозвучаха обичайните инструкции на телефонния секретар: „Оставете името и телефонния си номер заедно с кратко съобщение. Ще ви се обадя при първа възможност“.

— Каролин Макензи се обажда — започнах. — Срещали сме се няколко пъти. Бях стажант-юрист при съдия Хюът. Преди десет години брат ми изчезна. Вчера е оставил бележка за мен в една църква на Амстердам Авеню. Нуждая се от помощ, за да видя дали няма да успеем да го открием, преди отново да потъне в неизвестност. — Приключих обаждането, като оставих номера си.

Стоях на стъпалата. Покрай мен мина някакъв мъж — широкоплещест, в средата на петдесетте, с ниско подстригана сива коса и решителна крачка. Разбрах, че е чул съобщението ми, защото се обърна и спря, което не ме зарадва особено. За миг двамата се измерихме с поглед, а после той изведнъж проговори.

— Аз съм детектив Барът — представи се. — Ще ви заведа горе.

Пет минути по-късно седях в един кабинет с остаряло обзавеждане, състоящо се от бюро, няколко стола и купища папки.

— Можем да говорим тук — рече той. — В стаята на отдела е прекалено шумно.

Нито за миг не свали очи от лицето ми, докато му разказвах за Мак, само ме прекъсна на няколко пъти, за да зададе уточняващи въпроси.

— Значи се обажда само в Деня на майката?

— Точно така.

— И никога не моли за пари?

— Никога. — Бях поставила бележката в найлонова торбичка за сандвич. — Помислих си, че отпечатъците му може да са още на нея — обясних. — Освен ако, разбира се, не е накарал някой друг да пусне бележката в кутията вместо него. Изглежда направо налудничаво, че след всички усилия, които положи, за да изчезне без следа, би поел риска чичо Дев да го види от олтара.

— Зависи. Може да си е боядисал косата, да е напълнял с десет килограма, да носи слънчеви очила. Не е трудно да се слееш с тълпата, особено когато всички носят дъждобрани.

Той погледна към късчето хартия. Написаното бе ясно видимо през найлона.

— Разполагаме ли с отпечатъците на брат ви в досието по случая?

— Не съм сигурна. Икономката ни вече беше почистила с прахосмукачка стаята му вкъщи и бе избърсала праха още преди да съобщим за изчезването му. Мак делеше студентски апартамент с двама приятели и като на повечето такива места, там влизаха и излизаха купища хора всеки ден. След като е карал колата си за последен път, я измиха и почистиха. Това беше още преди изчезването му.

Барът ми върна бележката.

— Можем я да проверим за отпечатъци, но още отсега ви казвам, че няма да постигнем нищо. Вие и майка ви сте я пипали. Както и чичо ви, монсеньорът. А също и разпоредителят, който му я е занесъл. Предполагам, че е имало поне още един разпоредител, който е помагал да се събират пожертвованията.

Почувствах се длъжна да му дам нещо повече от тази бележка, затова подех:

— Аз съм единствената сестра на Мак. Майка ми, баща ми и аз се регистрирахме в лабораторията за изследване на ДНК, за да оставим проби за евентуално съпоставяне. Оттам обаче така и не ни се обадиха, затова предполагам, че не са намерили никого, чиято ДНК да съответства поне отчасти на нашата.

— Госпожице Макензи, от това, което ми казвате, излиза, че брат ви не е имал абсолютно никаква причина да изчезне по своя воля. Но ако го е направил, значи такава причина е съществувала и все още съществува. Вероятно сте гледали някоя от криминалните програми по телевизията и знаете, че когато хората изчезват, причината за това обикновено се оказва ескалиране на проблеми, причинени или от любов, или заради пари. Изоставено гадже, ревнив съпруг или съпруга, неудобна половинка, отчаяно пристрастяване към дрогата. Трябва да преразгледате всички свои предишни представи за брат си. Той е бил на двайсет и една години. Казвате, че е жънел успехи сред момичетата. Имал ли е някоя по-специална връзка?

— Приятелите му не ни споменаха нищо такова. Със сигурност не посочиха момиче, което да изпъква сред останалите.

— На неговата възраст много младежи започват да залагат безразсъдно. Още по-голям брой пробват наркотици и се пристрастяват. Да предположим, че е задлъжнял към някого? Как биха реагирали на това родителите ви?

Установих, че не ми се иска да отговарям на този въпрос, но после си напомних, че преди десет години със сигурност са задали същите тези въпроси на мама и татко. Зачудих се дали не са им отговорили уклончиво.

— Баща ми щеше да побеснее — признах. — Според него от хора, които само пилеят пари, няма никаква полза. Майка ми си има свой доход от наследството си. Ако на Мак са му трябвали пари, можел е да й поиска. Тя със сигурност щеше да му ги даде, без да казва на татко.

— Добре. Госпожице Макензи, ще бъда напълно откровен с вас. Не мисля, че тук има престъпление, затова не можем да разглеждаме изчезването на брат ви като такова. Не можете да си представите колко много хора зарязват предишния си живот всеки ден. Намират се под стрес. Не могат да се справят повече, или дори по-лошо, вече не искат дори да полагат усилия. Брат ви се обажда редовно…

— Веднъж годишно — прекъснах го.

— Което все пак означава редовно. Вие му заявявате, че ще го намерите, и той незабавно отговаря със съобщение: „Остави ме на мира“. Знам, че звучи грубо, но моят съвет е да осъзнаете, че Мак е там, където иска да бъде, и че единствената връзка, която желае да поддържа с вас и с майка ви, е това обаждане за Деня на майката. Направете услуга и на трима ви. Уважете желанията му.

Той се изправи — ясен намек, че срещата ни е приключила. Очевидно не биваше да губя повече времето на полицията. Взех бележката и докато го правех, отново прочетох съобщението. „Чичо Девън, кажи на Каролин, че не бива да ме търси.“

— Бяхте много… откровен, детектив Барът — казах, замествайки „услужлив“ с „откровен“. Изобщо не смятах, че е проявил услужливост, ни най-малко. — Обещавам, че повече няма да ви безпокоя.