Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (29)

29.

В неделя сутринта отидох на последната литургия в „Свети Франциск от Салес“. Пристигнах рано, плъзнах се на последния ред и след това се опитах да разгледам внимателно лицата на членовете на пристигащото паство. Излишно е да казвам, че не видях никого, който поне малко да прилича на Мак.

Проповедите на чичо Дев винаги бяха изпълнени със смисъл и често обагрени с ирландски хумор. Днес обаче не чух нито дума от това, което говореше.

Когато службата свърши, отидох в квартирата му за чаша кафе. Усмихнат, Девън ми махна да вляза в кабинета и каза, че има уговорка с приятели за игра на голф в Уестчестър, но те могат да почакат. Наля кафе в две дебели бели чаши и ми подаде едната, докато сядахме.

Все още не му бях казала, че съм посетила семейство Крамър, и когато го направих, с изненада установих, че си ги спомня, и то ясно.

— След като разбрахме, че Мак е изчезнал, отидох заедно с баща ти в апартамента на Уест Енд — каза той. — Помня, че жената беше много разтревожена от мисълта, че Мак може да го е сполетяло нещо.

— А помниш ли каква беше реакцията на Гюс Крамър? — попитах.

Когато чичо Девън се намръщи замислено, приликата му с баща ми става направо стряскаща. Понякога това ми действа успокояващо. Друг път боли. Поради някаква причина днес бе един от дните, в които болеше.

— Знаеш ли, Каролин — каза той, — този Крамър е особняк. Мисля, че се притесняваше повече от възможността да попадне в центъра на медийното внимание, отколкото, че нещо се е случило на Мак.

Десет години по-късно самата аз бях изтълкувала реакцията на Крамър точно по същия начин, но знаейки, че чичо Девън скоро трябва да излиза, реших да не губя повече време в обсъждане на въпроса. Вместо това извадих касетофона, който бях намерила в куфара на Мак, и обясних как съм го открила. После му пуснах записа. Видях тъжната усмивка на чичо си, когато Мак заговори на учителката, а после обърканата му гримаса, когато Мак започна да рецитира:

„Когато и бездушната Съдба,

и хората ме гледат с неприязън,

аз пълня свода с горестна молба…“.

След като изключих касетофона, чичо ми каза с дрезгав глас:

— Радвам се, че майка ти не е била там, когато си намерила тази касета, Каролин. Не мисля, че трябва да я чува, когато и да било.

— Не възнамерявам да й позволя да я чуе. Но, Девън, опитвам се да разбера какво означава това, ако изобщо означава нещо. Мак споменавал ли ти е някога, че взема частни уроци при учителка по драматично майсторство в „Колумбия“?

— Спомням си, че всичко стана почти случайно. Нали знаеш, когато Мак навърши тринадесет и гласът му започна да мутира, имаше един период, в който беше станал наистина писклив. В училище му се подиграваха безмилостно заради това.

— Не си спомням гласът на Мак да е бил писклив — възразих, но после спрях и прерових паметта си. Когато Мак е станал на тринадесет, аз съм била осемгодишна.

— Разбира се, с времето гласът му стана по-дълбок, но Мак бе по-чувствително дете, отколкото осъзнаваха повечето хора. Никога не показваше, че е наранен, но години по-късно ми призна колко нещастен се е чувствал през този период. — Чичо Дев почука стената на чашката си, потънал в спомени. — Може би някакъв остатък от тази болка го е накарал да се захване с тези уроци за гласа. От друга страна, Мак искаше да стане съдебен адвокат, и то добър. Каза ми, че добрият съдебен адвокат трябва да бъде и добър актьор. Може би това е обяснението и за уроците, и за стиховете, които рецитира на тази лента.

Очевидно е, че не успяхме да стигнем до заключение. Дали Мак бе избрал този мрачен откъс поради собственото си душевно състояние, или просто рецитираше предварително подготвен, случайно избран текст, нямаше как да узнаем. Нито пък можехме да сме сигурни дали е спрял касетофона, или е изтрил останалата част от урока с преподавателката по драматично изкуство.

В дванадесет и тридесет чичо Дев ме прегърна сърдечно и се отправи към игрището за голф. Аз се върнах в Сътън Плейс и останах доволна, че мога да отида там, защото вече не се чувствах у дома си в апартамента в Уест Вилидж. Ужасно ме потискаше това, че той бе съвсем близо до мястото, където живееше Лизи Андрюс. Сигурна съм, че ако жилището ми бе някъде другаде, детектив Барът нямаше да се опитва да свърже Мак с нейното изчезване.

Исках да разговарям с Аарон Клайн — сина на учителката по драматично изкуство на Мак. Нямаше да е трудно да се свържа с него. Аарон работеше в „Уолъс и Мадисън“ почти от двадесет години и бе избран да наследи чичо Елиът. Спомних си, че една година след изчезването на Мак майката на Аарон стана жертва на грабеж, завършил с убийство, и че мама и татко отидоха заедно с чичо Елиът да му изкажат съболезнованията си, докато изпълняваше шивах^[1].

Проблемът се състоеше в това, че не исках чичо Елиът да научава за срещата ни. Доколкото знаеше той, двете с мама възнамерявахме да уважим желанието на Мак, което бе просто и ясно: „Оставете ме на мира“. Ако Елиът разбереше за намерението ми да се свържа с Аарон Клайн заради Мак, щеше да реши, че е негов дълг да го сподели с мама — знаех това със същата сигурност, с която знаех, че слънцето изгрява от изток.

Това означаваше, че трябва да си уговоря среща с Клайн извън офиса му, да го помоля да запази разговора ни в тайна и да разчитам, че няма да хукне да издрънка всичко на Елиът.

Върнах се в кабинета на татко, запалих лампите и отново разгледах папката на Мак. Знаех, че Лукас Рийвс — частният детектив — е разговарял с преподавателката на Мак по актьорско майсторство, както и с други преподаватели в Колумбийския университет. Бях прочела бележките му онзи ден и знаех, че в тях няма нищо полезно, но сега търсех конкретно това, което бе написал за Естер Клайн.

Беше съвсем кратко. „Госпожа Клайн изрази тъгата и шока си от изчезването на Мак. Не знаела да е имал някакъв по-особен проблем.“

„Съвсем безцветно изявление“ — помислих си и си спомних речниковото определение за думата „безцветно“: „бледо; скучно; без силата да заинтригува или да въодушевява“.

Малкото думи, които жената и Мак бяха разменили на лентата, подсказваха за близки и топли отношения помежду им. Възможно ли бе Естер Клайн да е била преднамерено уклончива, когато е разговаряла с Рийвс? И ако е така, защо?

Този въпрос ме накара да прекарам цялата нощ, мятайки се в леглото. Струваше ми се, че понеделник сутрин никога няма да дойде. Реших да заложа на възможността Аарон Клайн да е един от онези директори, които сядат зад бюрото си от ранни зори, и в девет и двадесет позвъних в „Уолъс и Мадисън“ и попитах за него.

Секретарката му ми зададе обичайния въпрос: „По какъв повод?“ — и изглеждаше раздразнена, когато й казах, че въпросът е личен, но след като съобщи името ми на Аарон Клайн, той незабавно вдигна слушалката.

Обясних му колкото се може по-кратко, че не искам да огорчавам Елиът или майка си, като продължавам да търся брат си, но че съм намерила касета, на която са записани Мак и майката на Аарон, и попитах дали е възможно да се срещнем някъде извън офиса и да му я пусна?

Гласът му бе топъл и изпълнен с разбиране:

— Елиът ми каза, че брат ви се е обадил на Деня на майката миналата седмица и е оставил бележка за вас да не го търсите.

— Точно така — потвърдих. — И това е причината да помоля да запазим този разговор само между нас. Но лентата, която намерих, може би подсказва, че Мак е имал някакъв проблем. Не знам дали майка ви ви е говорила за него и колко.

— Тя много харесваше Мак — рече незабавно Клайн. — Разбирам защо не искате Елиът или майка ви да разбират. Винаги съм съжалявал за брат ви. Вижте, тази вечер ще си тръгна по-рано. Момчетата ми участват в една училищна пиеса тази вечер и не смятам да се заклещя в пиковия час на трафика и да я пропусна. Всички ленти на майка ми с учениците й са в една кутия на тавана. Какво ще кажете да дойдете вкъщи около пет часа този следобед? Ще ви ги дам всичките.

Естествено, съгласих се веднага. Позвъних долу в гаража и съобщих на отговорника, че ще взема колата на майка си. Знаех, че ще изпитам болка да чувам гласа на Мак отново и отново, но ако се уверя, че касетата, която намерих в куфара, е част от цяла поредица, това би спряло мъчителния страх, че брат ми е изчезнал, защото е имал някакъв ужасен проблем, който не е могъл да сподели с нас.

Удовлетворена, че съм се свързала с Аарон Клайн и съм направила уговорката, си сварих кана прясно кафе и включих сутрешните новини, а после със свито сърце изслушах последния доклад по случая с Лизи Андрюс. Някой се бе обадил на един репортер в „Поуст“, че е телефонирала на баща си в събота и е обещала да позвъни отново на Деня на майката.

На деня на майката!

Клетъчният ми телефон иззвъня. Всеки инстинкт в тялото ми крещеше, че е детектив Барът. Не отговорих и когато миг по-късно проверих съобщенията си, чух гласа му: „Госпожице Макензи, бих желал да се видим колкото се може по-скоро. Номерът ми е…“.

Изключих телефона с лудо биещо сърце. Имах номера му и нямах ни най-малко намерение да му звъня, преди да съм се видяла с Аарон Клайн.

 

 

В пет часа следобед, когато пристигнах в дома на семейство Клайн в Дариен, попаднах в центъра на истинска буря. След като позвъних на вратата, ми отвори привлекателна жена в края на тридесетте, която се представи като съпругата на Аарон, Джени. Напрегнатото изражение на лицето й ми подсказа, че нещо ужасно се е объркало.

Заведе ме в кабинета. Аарон Клайн бе коленичил на килима, заобиколен от преобърнати кутии. Безброй касети бяха натрупани една върху друга на отделни камари. Трябва да бяха поне триста.

Лицето на Аарон бе смъртнобледо. Когато ме видя, бавно се изправи и погледна покрай мен към жена си.

— Джени, тях просто ги няма, всички до една.

— Но това е безсмислено, Аарон — възрази тя. — Защо някой би…

Той я прекъсна и погледна към мен с враждебно изражение на лицето.

— Никога не съм вярвал в заключението, че майка ми е станала жертва на случайно престъпление — каза той с равен глас. — На времето изглеждаше, че нищо не е било взето от апартамента й, но сега разбирам, че не е така. Тук няма нито една лента от уроците на брат ви с нея, а знам със сигурност, че бяха тук, след като той изчезна. Единственият човек, който би могъл да се интересува от тях, е брат ви.

— Не разбирам — промълвих и се отпуснах с подкосени колене на най-близкия стол.

— Сега вярвам, че майка ми е била убита, защото някой е искал да вземе нещо от апартамента й. Човекът, който я е убил, е взел ключа от входната врата. На времето мислех, че нищо не липсва. Сега обаче знам, че все пак са взели нещо — кутията, в която бяха всички касети, които е направила на брат ви.

— Но вашата майка е била нападната почти цяла година след като Мак изчезна — изтъкнах. — Защо му е било да ги иска? Каква полза би имал той от тях? — А после с внезапна ярост попитах: — Какво намеквате?

— Нищо не намеквам — сопна ми се Аарон Клайн. — Направо ви заявявам, че вашият изчезнал брат може да е отговорен за смъртта на майка ми! На тези ленти трябва да е имало нещо, което го уличава. — Посочи към прозореца. — Онова момиче от Гринич изчезна и вече цяла седмица го няма. Не я познавам, но ако новините, които чух в колата на път за насам, са верни, тя се е обадила на баща си и е обещала да позвъни отново на следващия Ден на майката. Това не е ли денят, на който звъни брат ви всяка година? Нищо чудно, че ви е предупредил да не се опитвате да го намерите.

Изправих се.

— Брат ми не е убиец. Не е преследвач на жени. Когато се разкрие истината, ще разберете, че Мак не е виновен за случилото се с майка ви и с Лизи Андрюс.

Излязох, качих се в колата и потеглих към къщи. Предполагам, че съм била в състояние и на такъв шок, че съм превключила на някакъв вътрешен автопилот, защото следващият ми ясен спомен е как спирам пред нашата сграда в Сътън Плейс и виждам детектив Барът, който ме чака във фоайето.