Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (28)

28.

Хауърд Алтман внимателно обмисли подхода, с който да убеди Крамърови да останат домоуправители на сградата със студентските апартаменти. „Олсен е прав — призна пред себе си той. — Домакинът, когото го подтикнах да уволни миналата година, наистина ни спестяваше много пари. Аз просто не го разбрах. Олсен не желае да прави никакви големи ремонти в онази сграда. Съседната е обявена за продан и когато се продаде, той е сигурен, че ще му направят много изгодна оферта и за неговия блок. Старият домакин закърпваше нещата с дъвка и конци за въдица. Новият има списък на всички ремонти, които трябва да се извършат, и повтаря на Олсен, че е престъпление да не ги направи незабавно.

Трябваше да си държа устата затворена, но така и не разбрах защо им е на Крамърови апартамент с три спални — та те изобщо не използват другите две.“

От време на време, когато се отбиваше у Крамърови, Хауърд ги молеше за позволение да използва банята. Това му даваше възможност да погледне в двете свободни стаи. Нито веднъж за десетте години, откакто работеше за Дерек Олсен, не бе видял разместване на плюшените мечета по възглавниците на леглата. Знаеше, че домакините изобщо не използват тези стаи, но си каза, че е трябвало да разбере до каква степен Лил Крамър изпитва вулгарна гордост от големия си апартамент.

„А на мен вулгарността ми е така позната — каза си унило той. — Когато бях дете и татко си купи първата чисто нова кола, най-евтината на паркинга, човек можеше да си помисли, че е спечелил от лотарията. Трябваше да се изфукаме с нея пред всички роднини просто защото татко се надяваше, че ще им потекат лигите от завист.

Трябва да си открия блог, в който да пиша за собственото си побъркано семейство. Не мога да позволя на Крамърови да се оттеглят. Може би Олсен ще го преглътне, ако успея да им намеря добри заместници за кратко време. От друга страна, съвсем в стила му би било да ме уволни и да даде работата ми на онзи свой смахнат племенник. Най-вероятно тридесет дни по-късно ще ме умолява на колене да се върна, но все пак не мога да поема този риск. И така, какъв подход да възприема към Крамърови?“

През уикенда Хауърд Алтман обмисли най-различни възможни решения. Най-после, удовлетворен от плана, на който се бе спрял, в десет без петнадесет в понеделник сутринта той влезе в сградата на Уест Енд Авеню, където живееха Крамърови.

Бе напълно убеден, че молбите да останат, предложенията за увеличаване на заплатата и уверенията, че просторният апартамент винаги ще бъде техен дом ще бъдат най-погрешната възможна стратегия. „Ако Гюс Крамър реши, че тяхното оттегляне може да доведе до уволнението ми, ще го направи, дори и да не иска да се пенсионира все още.“

Когато превъртя ключа във входната врата и влезе във фоайето, завари Гюс Крамър да лъска вече блестящия месинг на пощенските кутии.

Гюс вдигна поглед.

— Предполагам, че скоро вече няма да се занимавам с това — рече той. — Надявам се, че следващият, когото намерите, ще е също толкова добър, колкото бях аз в продължение на почти двадесет години.

— Гюс, Лил тук ли е? — попита Хауърд почти шепнешком. — Трябва да говоря и с двама ви. Безпокоя се за вас.

Виждайки страха, изписан по лицето на Крамър, разбра, че е налучкал верния подход.

— В апартамента е, прибира нещата — отвърна Гюс. Без да си прави труда да избърше последния облак от препарат за полиране от пощенските кутии, той се обърна и се запъти през фоайето към апартамента си. Отключи вратата, отвори я и влезе, оставяйки Хауърд да сграбчи дръжката, преди да я затръшне в лицето му.

— Ще доведа Лил — съобщи отсечено Гюс.

За Хауърд бе очевидно, че Крамър иска да поговори с жена си и може би да я предупреди, преди да се срещне с него. „Сигурно е в една от онези две стаи надолу по коридора — помисли си той. — Там трябва да подрежда нещата. Най-после е намерила някакво приложение за цялото това пространство.“

Преди Крамърови да се присъединят към него в дневната, минаха почти пет минути. Лил Крамър бе видимо раздразнена. Стискаше устни с всичка сила, а когато Хауърд протегна ръка към нея, избърса собствената си ръка в полата си, преди неохотно да му я подаде за поздрав.

Както очакваше, дланта й бе съвсем мокра от притеснение.

„Направи го сега — каза си Хауърд. — Накарай ги да им се завие свят.“

— Ще говоря без заобикалки — поде той. — Не съм бил тук, когато момчето на Макензи е изчезнало, но присъствах, когато сестра му дойде при вас. Лил, тогава беше също толкова нервна, колкото си сега. Като наблюдател веднага разбрах, че се боиш да говориш с нея. Това ми подсказва, че знаеш нещо за причината, поради която онова момче е изчезнало, или за това как е станало, или пък може би вие двамата имате нещо общо с това.

Видя как Лил Крамър хвърля ужасен поглед към съпруга си, а бузите на Гюс Крамър се оцветяват в грозен морав цвят. „Значи съм прав — помисли си Хауърд. — Те наистина са уплашени до смърт.“ Окуражен, той продължи:

— Сестрата не е приключила с вас. Следващия път, когато дойде, може да доведе със себе си частен детектив или ченгетата. Ако смятате, че ще избягате от нея, като се втурнете към Пенсилвания, значи сте луди. В случай че дойде и не ви завари тук, ще започне да задава въпроси. Ще разбере, че сте се оттеглили внезапно. Лил, на колко хора си казвала през годините, че няма да мръднеш от Ню Йорк, преди да навършиш деветдесет?

Сега Лил Крамър се мъчеше да преглътне сълзите си. Хауърд смекчи тона си.

— Гюс, Лил, помислете. Ако сега си тръгнете, Каролин Макензи и ченгетата ще бъдат сигурни, че криете нещо. Не знам какво е то, но вие сте ми приятели и искам да ви помогна. Нека да кажа на господин Олсен, че сте размислили и сте се отказали да се оттегляте. Следващия път, когато Каролин Макензи се обади и поиска да се срещнете, ми позвънете и аз ще дойда. Ще й кажа недвусмислено, че управата на блока не гледа с добро око на опитите й да притеснява служителите ни. Нещо повече, ще й напомня, че в тази страна има сурови закони срещу преследването.

Видя облекчението, изписано на лицата им, и разбра, че ги е убедил да останат. „И дори не се наложи да им давам повишение или да им обещавам да останат в този апартамент“ — помисли си тържествуващо той.

Но докато приемаше угодническите благодарности на Лил и неохотния израз на признателност на Гюс, той умираше да разбере от какво се боят толкова и какво знаят — ако изобщо знаеха нещо — за изчезването на Мак Макензи преди десет години.