Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (25)

25.

Прекарах съботната сутрин в стаята на Мак в апартамента в Сътън Плейс. Не бих казала, че притежава нещо от излъчването на булевард „Сънсет“, но със сигурност не изпитвах чувството, че долавям присъствието му — вече не. Няколко дни след изчезването на Мак татко прерови бюрото му, надявайки се да открие някаква следа, която да му подскаже къде би могъл да отиде, но намери единствено обичайните принадлежности на всеки студент — бележки за изпитите, пощенски картички, черни канцеларски принадлежности. В една от папките имаше копие от молбата, с която Мак бе кандидатствал в юридическото училище „Дюк“ и писмото, с което му съобщаваха, че е приет. На него Мак бе написал едно огромно, въодушевено „Да!“

Татко обаче не бе намерил това, което търсеше — календара с ангажиментите на Мак, който можеше да ни даде следа към евентуална уговорка за среща, направена преди изчезването му. Още преди години мама бе накарала икономката ни да свали плакатите, които Мак бе залепил на стената, както и таблото с групови снимки на него самия и приятелите му. Всеки човек на тези снимки бе разпитван от ченгетата, а по-късно и от частния детектив.

Кувертюрата в кафяви и бежови тонове, съответстващите по цвят възглавници и контрастиращите пердета си бяха същите, както и килимът с цвят на какао.

Върху скрина все още стоеше една снимка на нас четиримата. Установих, че стоя и я гледам, чудейки се дали сега на слепоочията на Мак няма сиви нишки. Преди десет години лицето му бе така младо и жизнено. Сега той не само бе безкрайно далеч от онзи студент, който беше някога, но и вероятно бе задочно заподозрян в повече от един случай на отвличане и убийство.

В стаята имаше два гардероба. Отворих и двата и усетих леката миризма на мухъл, която се появява, когато в сравнително малко пространство дълго време не е влизал никакъв свеж въздух.

Взех купчина сака и панталони от първия гардероб и ги сложих на леглото. Всички те бяха поставени в найлонови пликове и аз си спомних, че около година след изчезването на Мак мама нареди всичките му дрехи да се изперат и да се приберат обратно в гардероба. Спомням си как татко каза: „Лизи, нека да ги раздадем. Ако Мак се върне, аз лично ще го заведа на пазар. По-добре да дадем тези неща на хора, на които наистина ще са им полезни“.

Мама категорично бе отхвърлила предложението му.

В тези стерилно запазени дрехи не успях да открия нищо. Не исках просто да набутам всичко в големи торби за боклук. Знаех, че така ще е по-лесно да ги занеса до някой център за дарения, но щеше да е срамота, ако нещо се намачкаше. Тогава си спомних, че няколко от големите куфари на Мак — онези, които бе използвал по време на последната ни семейна ваканция — все още стояха в килера до кухнята.

Наистина ги намерих там и ги занесох в стаята му, след което ги качих на леглото. Отворих първия и по силата на навика прокарах пръсти през джобовете, за да видя дали вътре има нещо. Нямаше. Напълних куфара със спретнато сгънати костюми, сака и панталони, като се забавих малко над смокинга, който Мак носеше на семейната ни снимка онази последна Коледа.

Вторият куфар бе малко по-малък. Отново прокарах пръсти през страничните джобове и този път напипах нещо, за което реших, че е фотоапарат. Когато обаче го изтеглих, с изненада установих, че е касетофон. Не си спомнях някога да съм виждала Мак да използва такъв. Вътре имаше касета и аз натиснах бутона за пускане.

— Как смятате, госпожо Клайн? Звуча ли като Лорънс Оливие или като Том Ханкс? Записвам ви, затова бъдете мила.

Чух женски смях.

— Нито като единия, нито като другия. Но звучиш добре, Мак.

Останах така шокирана, че натиснах бутона за спиране, а очите ми се наляха със сълзи. Мак. Стори ми се, че е в стаята и се заяжда с мен, а гласът му е пълен с жизнерадост и оживление.

Тези ежегодни обаждания за Деня на майката и постоянно нарастващата неприязън, с която реагирах на тях, ме бяха накарали да забравя как звучеше гласът на Мак — колко забавен и изпълнен с енергия.

Отново натиснах бутона за пускане.

— Добре, започвам, госпожо Клайн — каза Мак. — Казахте да си избера нещо от Шекспир, нали така? Как ви се струва това? — Прочисти гърлото си и започна: — Когато и бездушната Съдба…

Гласът му се бе променил изцяло и сега звучеше дрезгаво и меланхолично.

— … и хората ме гледат с неприязън, аз пълня свода с горестна молба…^[1]

Това бе всичко, което бе записано на тази касета. Превъртях я и отново я пуснах. Какво означаваше? Дали този текст бе подбран случайно или преднамерено, защото е отговарял на душевното състояние на Мак по онова време? Кога бе направен този запис? Колко време преди да изчезне?

Името на Естер Клайн бе в списъка на хората, с които ченгетата бяха говорили за Мак, но очевидно тя не бе могла да им каже нищо съществено. Смътно си спомнях, че мама и татко бяха изненадани, когато разбраха, че Мак е вземал при нея частни уроци по актьорско майсторство. Разбирам защо не им го беше казал. Татко открай време се боеше, че Мак е прекалено увлечен по театъра, дори го изучаваше като факултативен предмет.

След това Естер Клайн стана жертва на обир с фатален край близо до апартамента си на Амстердам Авеню, почти година след изчезването на Мак. Хрумна ми, че може да има други записи, които е направил, докато е учел при нея. Ако наистина бе така, какво бе станало с лентите след смъртта й?

Стоях в стаята на Мак с касетофона в ръка и изведнъж осъзнах, че ще е съвсем лесно да разбера.

Синът на Естер Клайн, Аарон, бе близък сътрудник на чичо Елиът. Трябваше само да му се обадя.

Пъхнах касетофона в чантата си и започнах да опаковам дрехите на Мак. Когато приключих, чекмеджетата на скрина бяха празни, както и гардеробите. Мама бе позволила на татко да раздаде дебелите палта на Мак през една особено студена зима, когато благотворителните организации умоляваха за такива дрехи.

Докато посягах да затворя втория куфар, се поколебах, а после извадих официалната черна вратовръзка, която бях завързала вместо Мак точно преди да направим коледната снимка онази последна година. Задържах я в ръцете си и си спомних как му бях казала да се наведе, защото не мога да стигна до врата му, за да я завържа както трябва.

Докато я увивах в една носна кърпичка, за да я взема със себе си на Томпсън Стрийт, си спомних изречения през смях отговор на Мак: „Благословена да е връзката^[2]… А сега те моля, направи го както трябва, Каролин“.