Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (23)

23.

Всяка събота сутрин Хауърд Алтман се срещаше със своя шеф Дерек Олсен на късна закуска. Срещаха се точно в десет часа в ресторанта „Лайтлайтър“, близо до един от жилищните блокове, които Олсен притежаваше на Амстердам Авеню.

През десетте години, откакто работеше за все по-сприхавия и раздразнителен Олсен, Алтман бе станал много близък с възрастния вдовец — връзка, на чието развитие много държеше. Напоследък осемдесет и три годишният старец не се церемонеше да говори открито за своето недоволство от племенника си, който бе единственият му близък роднина.

— Да не би да мислиш, че Стив дава и пукната пара дали ще живея, или ще умра, Хауи? — попита реторично той, докато обираше последния жълтък от чинията си с хапка препечен хляб. — Би трябвало да ми се обажда по-често.

— Сигурен съм, че Стив дава повече от пукната пара, Дерек — отвърна Хауърд с усмивка. — Аз със сигурност давам пукната пара за вас, но въпреки това не мога да ви убедя да не си поръчвате две пържени яйца, бекон и наденичка, когато се срещаме в събота.

Погледът на Олсен омекна.

— Ти си добър приятел, Хауи. Денят, в който дойде да работиш за мен, е бил щастливият ми ден. Изглеждаш добре. Обличаш се с вкус. Маниерите ти са безупречни. Спокойно мога да отида да играя бридж с приятелите си и да знам, че ти си там навън и вършиш добра работа за мен. И така, какво става в блоковете? Всичко ли е на нужната висота?

— Бих казал, че да. В апартамент 825 две хлапета закъсняват с наема, но вече се отбих да ги видя и им напомних, че имената им не са споменати във вашия списък за благотворителност.

Олсен се изкиска.

— Аз бих се изразил малко по-грубо. Дръж ги под око. — Почука с чашата си по чинийката, за да покаже на сервитьорката, че иска още кафе. — Нещо друго?

— Нещо, което наистина ме изненада. Гюс Крамър ми се обади вчера и ми даде двуседмично предупреждение.

— Какво? — Дружелюбното изражение на Олсен се стопи. — Не искам да си отива. Той е най-добрият домоуправител, който съм имал някога, а Лил е като майка квачка на студентите. Родителите също я харесват. Чувстват се сигурни, като знаят, че тя е наблизо. Защо искат да си тръгнат?

— Гюс каза, че са готови да се оттеглят.

— Не бяха готови миналия месец, когато се отбих там. Хауи, ще ти кажа нещо. Понякога се мъчиш да спестяваш разходи и усилия, когато от това просто няма смисъл. Смяташ, че ми правиш услуга, като настояваш да ги изриташ от обширния им апартамент, за да можеш да го дадеш под наем за голяма сума. Знам всичко това, но като се има предвид заплатата, която им давам, предоставянето на по-голямо жилище е изгодна сделка за мен. Понякога си превишаваш правата и това е един от тези случаи. Иди при тях и се дръж мило. Предложи им повишение, но ги накарай да останат! И сега, докато сме още на тази тема, когато разговаряш с тях, както и с останалите домоуправители, не забравяй едно нещо. Ти ме представляваш, но ти не си аз. Ясно ли е? Напълно ясно?

— Разбира се… — Устните на Хауърд Алтман започнаха да оформят името „Дерек“. Вместо да го произнесе обаче, той каза смирено: — Напълно ясно, господин Олсен.

— Радвам се да го чуя. Нещо друго?

Хауърд бе възнамерявал да спомене на шефа си, че Каролин Макензи е била в апартамента на Крамърови в сряда и е задавала въпроси за изчезналия си брат, но сега осъзна, че това би било грешка. В сегашното си настроение Олсен щеше да реши, че е трябвало да го научи веднага, че Хауи не разбира кое е важно и кое не. Пък и през последното десетилетие старецът не можеше да заговори за изчезването на младия Макензи, без да побеснее — лицето му почервеняваше, а гласът му се издигаше в остро кресчендо от раздразнение.

— Това хлапе изчезва през май — бушуваше той. — Апартаментите до един са наети за следващия септември. А после половината резервации се отменят. Последното място, където са видели Макензи, е моята сграда, така че родителите му решават, че някакъв откачалник може да се е мотал по стълбището…

Хауърд осъзна, че шефът му го гледа внимателно.

— Хауи, изглеждаш така, сякаш имаш още нещо наум. Така ли е?

— Съвсем не, господин Олсен — отговори твърдо Хауърд.

— Добре. Сигурно си чел за онова изчезнало момиче? Как се казваше, Лизи Андрюс?

— Да, четох. Много тъжно. Тази сутрин гледах новините, преди да изляза. Не мисля, че очакват да я намерят жива.

— Младите жени би трябвало да стоят по-далеч от тези клубове. По мое време си седяха у дома заедно с майките си.

Хауърд посегна към сметката, когато сервитьорката я остави пред Олсен. Това бе ритуал, през който преминаваха всяка седмица. Деветдесет процента от времето Олсен му позволяваше да я вземе. Когато бе ядосан, не го правеше.

Олсен грабна листа.

— Не искам Крамърови да напускат, Хауи, ясно ли е? Спомняш ли си миналата година, когато започна да си пъхаш носа в работата на домоуправителя от Деветдесет и осма улица? Заместникът му не струва. Ако Крамърови напуснат, може би няма да е зле да си потърсиш друга работа. Чувам, че племенникът ми пак е безработен. Не е глупав, всъщност е дяволски умен. Може би ако разполага с твоя удобен апартамент и добра заплата, ще започне да ми обръща повече внимание.

— Разбирам, господин Олсен. — Хауърд Алтман бе бесен на своя работодател, но още повече на самия себе си. Беше изиграл козовете си по погрешния начин. Крамърови бяха нервни като котки върху горещ ламаринен покрив, когато Каролин Макензи се появи онзи ден. Защо? Трябваше да е достатъчно умен, за да разбере какво ги притеснява. Безмълвно се закле, че ще го изкопчи от тях, преди да е станало прекалено късно. „Искам да запазя работата си — помисли си той. — Имам нужда от нея.“

Нямаше да позволи нито на Крамърови, нито на Каролин Макензи да станат причина да я загуби!