Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (22)

22.

Едва в петък следобед успях да разговарям с Ник Демарко. Какъвто ми е късметът, когато мобилният ми телефон иззвъня, се намирах до отворената врата на апартамента в Сътън Плейс и се сбогувах с мама.

Елиът току-що бе пристигнал, за да я придружи до летище „Тетърборо“. Там тя щеше да се присъедини към семейство Кларънс на частния им реактивен самолет за полета към Корфу, гръцкия остров, където яхтата им тъкмо бе хвърлила котва.

Шофьорът на Елиът бе пренесъл багажа по коридора и сега натискаше бутона на асансьора. Само след тридесет секунди и тримата щяха да са изчезнали, но аз автоматично отворих телефона. Бях готова да си прехапя езика миг след като казах: „Здравей, Ник“.

Мама и Елиът незабавно застанаха нащрек. Без капка съмнение и двамата бяха предположили, че този Ник е Ник Демарко. Изявлението, което бе дал на пресконференция по новините и в което изразяваше дълбокото си съжаление, че Лизи Андрюс може да е срещнала преследвач в неговия клуб, бе предавано многократно през четиридесет и осемте часа, откакто го бе направил късно в сряда следобед.

— Каролин, съжалявам, че не ти се обадих по-рано — поде Ник. — Сигурно разбираш, че тези дни всичко е много напрегнато. Каква е програмата ти? Свободна ли си да се видим тази вечер или по някое време утре?

Леко се обърнах настрана и направих крачка назад към дневната.

— Тази вечер е добре — казах бързо с ясното съзнание, че Елиът и мама ме гледат. Напомниха ми на играта на статуи, която играехме, когато бях на около десет години. Водачът върти участниците за ръката и когато ги пусне, всеки трябва да остане замръзнал в същата позиция, в която е спрял да се върти. Този, който успее да остане така най-дълго, без да помръдне нито един мускул, печели играта.

Тялото на мама се бе сковало, ръката й бе като залепена за дръжката на вратата, а Елиът, който държеше ръчната й чанта, бе застинал като статуя във вестибюла. Исках да кажа на Ник, че ще му позвъня по-късно, но се боях да не изпусна възможността да си уредя среща с него.

— Къде ще бъдеш?

— В апартамента в Сътън Плейс — отвърнах.

— Ще те взема оттам. Седем часът, става ли?

— Добре.

И двамата затворихме.

Лицето на мама се бе смръщило тревожно.

— Това Ник Демарко ли беше? Защо, за бога, ти се обажда, Каролин?

— Аз му звъннах в сряда.

— Защо си го направила? — Гласът на Елиът бе озадачен. — Не си поддържала никакъв контакт с него от погребението на баща си, нали така?

Събрах няколко истини и ги омесих в една лъжа.

— Преди години бях страшно увлечена по Ник. Може би все още не съм се отървала съвсем. Когато го видях по телевизията, си казах: защо да не му се обадя и да изразя загрижеността си, задето Лизи Андрюс е изчезнала точно след като е излязла от клуба му. И ето го резултата — той ми позвъни!

На лицето на майка ми се изписа предпазливо облекчение.

— Винаги съм се наслаждавала на компанията на Ник, когато Мак го водеше на вечеря. А и знам, че наистина е преуспял.

— Определено изглежда, че се е справил добре през последните десет години — съгласи се Елиът. — Доколкото си спомням, родителите му имаха ресторант на първия етаж на някаква сграда. Трябва обаче да призная, че точно сега не му завиждам за цялата известност, която е придобил. — А после докосна ръката на майка ми. — Оливия, трябва да тръгваме. Както изглежда, ще попаднем в най-натоварения трафик, а тунелът „Линкълн“ ще бъде същински кошмар.

Майка ми е знаменита с това, че винаги тръгва в последната минута и очаква всички светофари да светят зелено, за да улеснят пътя й. В този миг се улових, че сравнявам нежното напомняне на Елиът с начина, по който би реагирал баща ми, ако беше тук.

„За бога, Лив, предлагат ни безплатен полет до Гърция. Хайде да не го изпускаме“ — с тези думи щеше да я подкани да побърза.

С последна вихрушка от прощални целувки и съвети мама влезе в асансьора заедно с Елиът.

— Обади ми се, ако имаш нужда от нещо, Каролин — бяха последните й думи, приглушени от затварящата се врата.

Признавам, че мисълта за тази среща с Ник — ако изобщо можеше да се нарече среща — доста ме изнервяше. Освежих грима си, сресах косата си, реших да я оставя пусната свободно, а сетне в последната минута си сложих новия костюм от „Ескада“, който майка ми бе настояла да ми купи. И сакото, и панталоните бяха бледозелени; знаех, че подчертават червеникавия оттенък на кестенявата ми коса.

Защо си правех целия този труд? Защото след цели десет години все още се притеснявах от думите на Мак, че било очевидно колко съм увлечена по Ник. Не се глася заради него, казах си, просто искам да се уверя, че не приличам на захласната от обожание ученичка, която припада при вида на своя идол. Само че когато портиерът позвъни от фоайето, за да ми съобщи, че господин Демарко е пристигнал, трябваше да призная, че за една наносекунда се почувствах пак като онова шестнадесетгодишно момиче, което бе така глупаво да позволи чувствата му да станат очевидни.

А после, когато му отворих вратата, веднага ме порази откритието, че буйният, поне привидно безгрижен Ник, когото си спомнях, бе изчезнал.

Когато по-рано го видях по телевизията, забелязах, че линията на челюстта му е станала по-твърда и че на тридесет и две години в тъмната му коса вече са се прокраднали сиви кичури. Сега обаче, изправена лице в лице с него, осъзнах, че става въпрос за нещо много повече от това. На времето тъмнокафявите му очи винаги бяха шеговити и изпълнени с готовност за флирт, но сега изразът им бе сериозен. Въпреки това обаче усмивката, с която пое ръката ми, бе същата, която си спомнях, а и той изглеждаше искрено зарадван да ме види. Целуна ме приятелски по бузата, но ми спести обичайните клишета от рода на „малката Каролин, колко си пораснала“.

Вместо това каза:

— Каролин Макензи, доктор по право! Чух отнякъде, че си получила разрешение да практикуваш и работиш заедно с някакъв съдия. Мислех да ти се обадя, за да те поздравя, но така и не се наканих.

— Пътят към ада е осеян с добри намерения — изрекох делово. — Поне така ни учеше сестра Патриша в пети клас.

— А на нас брат Мърфи ни казваше в седми клас: „Не оставяй днешната работа за утре“.

Разсмях се.

— И двамата са били прави — изтъкнах. — Но ти очевидно не си ги слушал.

Ухилихме се един на друг. Точно така се заяждахме на времето на масата. Взех дамската си чанта.

— Готова съм — казах.

— Добре. Колата ми е долу.

Той се огледа наоколо. От мястото, където бе застанал, можеше да види ъгъла на трапезарията.

— Имам толкова хубави спомени от посещенията си тук — призна той. — Когато от време на време се прибирах вкъщи за уикенда, майка ми искаше да разбере до най-малките подробности какво сме яли и трябваше да й описвам цвета на покривката и салфетките и какви цветя поставя майка ти в центъра на масата.

— Уверявам те, че не се хранехме така всяка вечер — казах, докато ровех из чантата си за ключа. — Мама обичаше да се суети, когато идвахте с Мак.

— Мак нямаше нищо против да се фука пред приятелите си с това място — отбеляза Ник. — Но и аз му се отплащах, знаеш ли? Водех го вкъщи в „Астория“ и го черпех с най-вкусните пици и макарони на света.

Имаше ли острота в думите на Никълъс Демарко, дали все още изпитваше ненавист към това сравнение? Може би не, но не бях сигурна. В асансьора на път за долу той забеляза, че Мануел, отговорникът за асансьора, носи училищен пръстен, и го попита за това. Младежът гордо му съобщи, че току-що е завършил колежа „Джон Джей“ и възнамерява да се запише в полицейската академия.

— Нямам търпение да стана ченге — каза той.

Аз, разбира се, не бях живяла вкъщи, откакто постъпих в юридическото училище „Дюк“, но дори и така двамата с Мануел често си разменяхме любезности. Той работеше в нашата сграда поне от три години и все пак за няколко секунди Ник разбра за него повече, отколкото аз изобщо бях знаела някога. Осъзнах, че Ник притежава способността да кара хората да му се доверяват незабавно и че може би това е причината ресторантьорският му бизнес да е толкова успешен.

Черният мерцедес-бенц на Ник бе паркиран пред сградата. Изненадах се, когато видях от него да слиза шофьор, който ни отвори задната врата. Не знам защо, но никога не си бях представяла Ник като човек, който може да има шофьор. Този тук бе едър мъж с набита фигура, в средата на петдесетте и с вид на пенсиониран професионален боксьор. Широкият му нос като че ли бе загубил по-голямата част от хрущяла си, а по линията на челюстта му имаше белег от рана.

Ник ни запозна.

— Бени работеше за татко цели двайсет години. Наследих го преди пет години, когато татко се оттегли — за мое голямо щастие. Бени, това е Каролин Макензи.

Въпреки кратката усмивка и учтивия поздрав „Приятно ми е да се запознаем, госпожице Макензи“, изпитах чувството, че Бени ме оглежда много внимателно от горе до долу. Очевидно знаеше къде отиваме, защото подкара, без да чака инструкции.

Докато се отдалечавахме от тротоара, Ник се обърна към мен.

— Каролин, предполагам и се надявам, че си свободна за вечеря.

„А аз предполагах и се надявах, че ще искаш да ме заведеш на вечеря“ — помислих си.

— Ще ми бъде приятно — отвърнах му.

— Има едно местенце в Ниак, само на няколко мили от моста „Тапан Зий“. Храната е отлична, а също така е тихо. В този момент ми се ще да стоя по-далеч от медиите. — Отпусна глава на кожената облегалка.

Докато пътувахме по магистралата ФДР, ми разказа, че са го помолили отново да отиде в кабинета на окръжния прокурор, за да отговори на още някои въпроси за разговора, който бил водил с Лизи Андрюс в нощта на изчезването й.

— Просто лош късмет, че останах в Трибека онази нощ — рече откровено той. — Сега разполагат единствено с моята дума, че не съм я поканил да се отбие там на път за вкъщи, и ми се струва, че при липсата на други, върху които да се съсредоточат, аз съм единственият, който остава в светлината на прожекторите.

„Не си единственият“ — помислих си, но реших да не споделям с него увереността си, че благодарение на мен детектив Барът сега смята и Мак за възможен заподозрян. Забелязах, че Ник не спомена името на брат ми в колата, и се зачудих каква ли е причината. Като се има предвид съобщението, което бях оставила на секретарката му — че искам да го видя, защото Мак се е обадил отново — той със сигурност знаеше, че ще говорим за брат ми. Запитах се дали е възможно да не иска Бени да чуе разговора — подозирах, че шофьорът е надарен с много остър слух.

Ресторантът, който бе избрал Ник — „Ла Прованс“ — бе всичко, което ми бе обещал, че ще бъде. Първоначално е бил частен дом и все още бе запазил тази домашна атмосфера. Масите бяха разположени далеч една от друга. В центъра им бе поставена по една свещ, заобиколена от току-що напъпили цветя, които бяха различни за всяка маса. По дървената ламперия на стените висяха картини, за които реших, че изобразяват пейзажи от френската провинция. От топлия поздрав, който метрдотелът отправи към Ник, беше очевидно, че господин Демарко е редовен посетител тук. Двамата последвахме служителя към ъглова маса до прозорец, от който се откриваше изглед към река Хъдзън. Нощта бе ясна и гледката към простряния над реката мост „Тапан Зий“ бе великолепна.

Сетих се за съня, в който се опитвах да последвам Мак, докато той вървеше по някакъв мост, а после пропъдих тази мисъл.

Над чаша вино разказах на Ник за обичайното обаждане на Мак за Деня на майката, а после за бележката, която бе оставил в кутията за дарения.

— Това, че е написал, че не трябва да се опитвам да го намеря, ме кара да мисля, че в живота му има някакъв проблем — заключих. — Просто се боя, че има нужда от помощ.

— Не съм толкова сигурен, Каролин — тихо рече Ник. — Аз бях свидетел колко близък беше Мак с теб и с родителите ви. Той със сигурност е знаел, че ако са му трябвали пари, майка му ще му ги даде на минутата. Ако е болен, смятам, че би желал да е близо до теб и до майка ви. Никога не съм виждал Мак да докосва наркотици, но не знам, може би е започнал и си е давал сметка, че баща ви ще бъде съкрушен, ако разбере. Не си мисли, че през всички тези години не съм се опитвал да проумея какво го е накарало да изчезне.

Предполагам, че точно това бях очаквала да чуя, но все пак се почувствах, сякаш всяка врата, която се опитвам да отворя, се затръшва в лицето ми. Когато не казах нищо, Ник изчака около минута, а после продължи:

— Каролин, ти сама каза, че Мак е звучал бодро и жизнерадостно, когато се е обадил в Деня на майката. Защо не погледнеш на това съобщение не като на молба за помощ, а като на твърдо искане и дори заповед? Със сигурност може да го погледнеш и от този ъгъл. „Кажи на Каролин, че не бива да ме търси!“

Беше прав. Знаех го. И все пак в по-широк смисъл грешеше. Всеки инстинкт в тялото ми подсказваше, че е така.

— Остави всичко това зад себе си, Каролин. — Сега гласът на Ник беше неясен. — Когато и ако Мак реши отново да се покаже на лицето на земята, ще го изритам здравата заради това, което причинява на теб и майка ви. Сега ми разкажи за себе си. Предполагам, че работата ти със съдията скоро ще свърши. Нали такава е процедурата?

— Ще ти разкажа — обещах. — Но преди това искам да си поговорим само още малко за Мак. В сряда сутринта отидох да се видя с Крамърови.

— С Крамърови ли? Имаш предвид домоуправителите на сградата, където живеехме с Мак?

— Да. И, Ник, може да не ми повярваш, но госпожа Крамър беше нервна. Не спираше да поглежда към съпруга си, за да е сигурна, че ми дава правилните отговори. Кълна се, че се боеше да не направи някаква грешка. Какво ти беше мнението за тях, докато живееше там?

— За да съм честен, ще споделя, че едва ли съм имал мнение, тъй като изобщо не съм мислил за тях. Госпожа Крамър чистеше апартамента, благодарение на щедростта на майка ти, и переше прането ни веднъж седмично. Ако не беше тя, жилището вероятно щеше да заприлича на кочина. Беше добра чистачка, но страшно любопитна. Знам, че Брус Гълбрайт й беше бесен. Един ден се прибрал и я заварил да чете писмата на бюрото му. И щом е четяла неговата кореспонденция, реших, че вероятно чете и моята.

— Попита ли я?

Той се усмихна.

— Не. Направих нещо глупаво. Написах едно писмо на компютъра, поставих отдолу нейното име и го сложих най-отдолу под другите писма, така че да го намери. Пишеше нещо от този род: „Скъпи, за мен е такова удоволствие да ти пера дрехите и да ти оправям леглото. Когато погледна към теб, се чувствам като младо момиче. Ще ме заведеш ли на танци някой път? С цялата ми любов, Лили Крамър“.

— Не си го направил! — възкликнах.

За миг в очите на Ник припламна онази палава момчешка искрица, която си спомнях от едно време.

— Като се замислих по-добре, май изхвърлих писмото, преди да може да го види. Понякога ми се иска да не бях го правил.

— Мислиш ли, че Мак се е ядосал, когато е разбрал, че тя чете писмата му?

— Никога не го каза, но ми се стори, че това огорчи и него. Така и не сподели защо обаче. А после изчезна.

— Искаш да кажеш, че се е случило точно преди изчезването му?

Изражението на Ник се промени.

— Каролин, нали не мислиш, че семейство Крамър имат нещо общо с изчезването на Мак?

— Ник, разговорът ни за тях извади наяве нещо, за което очевидно никога не е станало дума на времето при разследването — че Брус я е хванал да си пъха носа където не й е работа и че Мак може да се е огорчил заради нещо, видяно от нея. Кажи ми какво мислиш за Гюс Крамър.

— Добър домоуправител. Неприятен характер. На няколко пъти го чух как крещи на госпожа Крамър.

— Неприятен характер? — попитах, повдигайки вежди, а после добавих: — Не си длъжен да отговаряш, но си помисли за следното. Можем ли да предположим, че между него и Мак е имало някакъв сблъсък?

Сервитьорът дойде да вземе поръчката и Ник така и не отговори на въпроса ми. След това започнахме да се осведомяваме един друг за начина, по който се бе развил животът ни през последните десет години. Разказах на Ник, че се каня да кандидатствам за работа в кабинета на окръжния прокурор.

— Каниш се да кандидатстваш? — Сега бе ред на Ник да вдигне вежди. — Както казваше брат Мърфи, „не оставяй днешната работа за утре.“ Имаш ли някаква по-специална причина да отлагаш?

Дадох му неясен отговор, че ми е нужно малко време, за да си намеря апартамент. След като приключихме с храненето, Ник дискретно отвори своето „Блекбъри“ и го прегледа за съобщения. Помолих го да провери дали има някакво развитие по случая с Лизи Андрюс.

— Добра идея. — Той натисна един бутон, погледна откъсите от новините и после изключи устройството. — Надеждата, че ще я открият жива, намалява все повече и повече — съобщи унило той. — Няма да се изненадам, ако утре отново ме помолят да се отбия в кабинета на окръжния прокурор.

„А на мен може да ми се обади Барът“ — помислих си. Допихме кафето си и Ник направи знак на сервитьора да донесе сметката.

Едва по-късно, когато ме оставяше пред вратата в Сътън Плейс, той отново повдигна въпроса за Мак.

— Мога да прочета мислите ти, Каролин. Смяташ да продължиш да търсиш Мак, нали така?

— Да.

— С кого още смяташ да говориш?

— Обадих се на Брус Гълбрайт.

— Не очаквай от него помощ или съчувствие — рече сухо Ник.

— Защо?

— Помниш ли Барбара Хановер, момичето, което веднъж дойде у вас на вечеря заедно с мен и Мак?

„И още как“ — помислих си.

— Да, спомням си я — отвърнах. Не можах да се сдържа и добавих: — Помня също така и че ти беше луд по нея.

Ник сви рамене.

— Преди десет години бях луд по различно момиче всяка седмица. Както и да е, нямаше да ме огрее. Ако нея я интересуваше някой, това беше Мак.

— Мак ли? — Възможно ли бе да съм била толкова съсредоточена върху Ник, че да не съм забелязала?

— Не се ли досети? Барбара обаче си търсеше билет към медицинското училище. Майка й страдаше от фатално заболяване, което изяде парите, отделени за образованието на Барбара. Затова тя се омъжи за Брус Гълбрайт. Двамата избягаха заедно онова лято, помниш ли?

— Ето още нещо, за което така и не е станало дума по време на разследването — отбелязах. — Брус ревнуваше ли от Мак?

Ник сви рамене.

— Човек никога не можеше да каже какво си мисли Брус. Каква е разликата обаче? Говорила си с Мак преди по-малко от седмица. Нали не смяташ, че Брус го е принудил да мине в нелегалност?

Почувствах се като кръгла глупачка.

— Не, разбира се — казах. — Всъщност не знам нищо за Брус. Той никога не е идвал у нас заедно с теб и Мак.

— Саможив е. Онази последна година в „Колумбия“, дори във вечерите, когато идваше в клубовете във Вилидж и Сохо заедно с нас и още цял куп хора, винаги изглеждаше отчужден от другите. Наричахме го „самотния странник“.

Погледнах изпитателно Ник, изпълнена с желание да науча още подробности.

— След изчезването на Мак, когато започна разследването, полицията изобщо разпитвала ли е Брус? Единственото, което намерих за него в доклада, бяха показанията му за това кога за последен път е видял Мак в апартамента.

— Не смятам, че са го разпитвали по-обстойно. Защо им е било да го правят? Двамата с Мак никога не са били близки.

— Тази седмица една стара приятелка ми напомни, че около седмица преди да потъне в неизвестност, Мак е бил заедно с няколко други момчета от „Колумбия“ в един клуб същата вечер, когато първото момиче е изчезнало. Спомняш ли си дали и Брус е бил там?

Ник изглеждаше замислен.

— Да, беше там. Спомням си, защото клубът беше открит наскоро и бяхме решили да проверим как е. Мисля обаче, че Брус си тръгна рано. Никога не е бил душата на компанията. Както и да е, вече става късно, Каролин. Беше ми много приятно. Благодаря, че дойде.

Положи бърза целувка на бузата ми и ми отвори вратата на фоайето. Не спомена, че би искал отново да излезем някой път. Прекосих фоайето, застанах пред асансьора и после погледнах назад.

Ник вече се бе качил в колата, а Бени стоеше на тротоара, притиснал към ухото си мобилен телефон. Лицето му бе съвършено безизразно. По някаква причина видях нещо зловещо в начина, по който се усмихна, докато затваряше телефона, връщаше се в колата и потегляше.