Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (12)

12.

След като излязох от блока, където бе живял Мак, се върнах в Сътън Плейс. През единия ден и половина, откакто бе решила да предприеме пътуването, мама преливаше от енергия, сякаш след като бе живяла толкова дълго в ада, сега се опитваше да си навакса наведнъж цялото загубено време. Каза ми, че смята да разчисти гардеробите, да отдели дрехите, от които иска да се отърве, а по-късно вечерта ще излезе на вечеря с Елиът и още някои приятели.

Зачудих се защо се занимава да разчиства гардеробите точно преди да замине на почивка, но скоро отговорът ми стана ясен. Докато обядвахме набързо със сандвичи и чай в стаята за закуска, тя ми каза, че е повикала брокер за оглед на апартамента и веднага щом се върне, смята да си потърси някое по-малко жилище.

— Ти никога няма да се върнеш да живееш тук — каза тя, — знам го. Ще трябва да уредя да прехвърлят телефона ми на новото място, в случай че Мак реши да се обади на следващия Ден на майката, но от друга страна, ако пропусна обаждането му, така да бъде. Оттук нататък може да спра да си стоя вкъщи и да го чакам да позвъни.

Погледнах я изумена. Когато заяви, че смята да разчисти гардеробите, реших, че говори за своите собствени. Сега обаче, без да питам изрично, разбрах със сигурност, че гардеробите, които мама ще изпразва, ще бъдат онези в стаята на Мак.

— Какво ще правиш с нещата на Мак? — попитах, опитвайки се гласът ми да звучи колкото се може по-делнично.

— Ще помоля Дев да изпрати някой, който да вземе дрехите и да ги занесе някъде, където ще има полза от тях. — Мама ме погледна в очакване на одобрението ми и когато не откри точно това на лицето ми, бързо додаде: — Каролин, нали ти все ми повтаряше да продължа напред. Пък и си остава неопровержимият факт, че дори Мак да отвори вратата и да се върне вкъщи още днес, и дори тези дрехи още да му стават, вероятно вече ще са ужасно старомодни.

— Не ме разбирай погрешно — казах. — Смятам, че идеята е добра, но същевременно мисля, че това би трябвало да е последното нещо, за което да се тревожиш два дни преди да се качиш на самолета за Гърция. Виж, мамо, направи си услуга: остави ме аз да прегледам нещата на Мак и да ги подредя.

Още докато говорех, ми хрумна, че е възможно преди десет години никой да не е разгледал достатъчно внимателно купищата панталони и якета, които Мак бе оставил в апартамента си. Лукас Рийвс бе отбелязал в доклада си, че сред облеклото на Мак в студентското му жилище не е намерил нищо важно.

Мама не се колеба дълго — дори ми се стори, че изпита облекчение, когато се съгласи.

— Не знам какво щях да правя без теб, Каролин — въздъхна тя. — Ти беше моята опора през цялото това изпитание. Но те познавам. Спря да работиш едва преди две седмици и виждам, че започваш да ставаш неспокойна. Какво ще правиш, докато ме няма?

Без да иска, думите й ми осигуриха отговор, който бе поне отчасти честен:

— И двете знаем, че ще има желаещи за това място още в мига, в който го обявиш за продажба — изтъкнах. — Никога не съм възнамерявала да остана в студиото за постоянно. И аз смятам да си потърся нещо по-голямо. Нали ще ме оставиш да взема мебелите, които самата ти няма да използваш?

— Разбира се. Само кажи на Елиът. Един приличен апартамент с дневна и спалня е разход, който той положително ще одобри.

Елиът бе попечителят на паричния тръст, който ми бе завещал дядо ми.

Мама допи последната глътка от чая си и се изправи.

— По-добре да побързам. Хелън ще изпадне в бяс, ако закъснея за часа в салона й. Като се имат предвид парите, които взема за прическата ми, можеше да е малко по-кротка. — Бързо ме целуна по бузата и добави: — Ако намериш апартамент, който да ти харесва, увери се, че в сградата има портиер. Никога не съм била спокойна, като знам, че живееш на място, където трябва сама да влизаш вътре. Гледах новините. Все още няма следа от изчезналото момиче, което живее до теб. Моля се Бог да помогне на семейството й.

Радвах се, че мама има ангажимент тази вечер. Сега, когато бях твърдо решена да открия Мак, изпитвах чувството, че не трябва да отлагам търсенето си с нито минута повече. От географска гледна точка той е бил съвсем близо до нас, когато е оставил бележката в неделя. Срещата със семейство Крамър ме бе изпълнила с отчайваща нервност. Вярно, че спомените избледняват с времето, но когато говорих с тях, двамата съпрузи направо си противоречаха, докато описваха с какво е бил облечен Мак и къде точно са го видели за последен път. А Лил Крамър бе направо шокирана, когато й съобщих, че е присъствал на литургията. Защо? Представляваше ли Мак някаква заплаха за тях? Какво знаеха, какво ги ужасяваше толкова?

Бях взела доклада на детектив Рийвс от бюрото на баща си. Сега исках да открия адресите на двамата предишни съквартиранти на Мак — Брус Гълбрайт и Никълъс Демарко. Отначало Ник поддържаше постоянна връзка с татко, но с течение на времето обажданията му естествено намаляха. За последен път го видях на погребалната служба за татко, но спомените ми за този ден се губят почти изцяло.

Кабинетът на татко не е голям, но както казваше той, достатъчно голям е за неговите нужди. Масивното му бюро доминира в облицованата с ламперия стая. За ужас на майка ми подът е покрит с избелелия килим с размери два и седемдесет на четири и осемдесет, който някога е покривал пода на дневната им. „Той ми напомня откъде съм дошъл, Лив“ — казваше татко след поредното й усилие да се отърве от килима. Любимото му място за сутринта бе един стол с изтъркана кожена тапицерия и възглавничка. Татко винаги ставаше много рано, правеше си кафе и се отпускаше в този стол със сутрешните вестници, преди да се изкъпе и облече, за да тръгне към офиса.

Стената срещу прозорците е покрита с лавици с книги. Върху тях са разпръснати снимки на четирима ни от онези щастливи дни, когато все още бяхме заедно. Татко притежаваше властно присъствие, което се долавяше дори на обикновените снимки: решителната челюст, смекчена от широка усмивка, острата интелигентност на погледа му. Бе направил всичко възможно да открие Мак и ако не бе загинал, щеше и сега да го прави, бях сигурна в това.

Отворих най-горното чекмедже на бюрото му и извадих тетрадката му с телефоните. На лист хартия записах номера на Брус Гълбрайт. Спомних си, че се бе включил в семейния бизнес с недвижими имоти в Манхатън. Записах си и домашния му телефон, и този в офиса.

Ник Демарко, син на родители имигранти, които притежаваха малък ресторант на приземния етаж на една сграда в Куинс, на времето бе постъпил със стипендия в Колумбийския университет. Спомних си, че след като защити магистърска степен по бизнес администрация в „Харвард“, той навлезе в ресторантьорския бизнес и доколкото знаех, бе постигнал голям успех. Телефонните номера и адресите както на дома, така и на офиса му бяха от Манхатън.

Седнах на бюрото на татко и вдигнах телефонната слушалка. Реших да се обадя първо на Брус. Имах причина за това решение. Когато бях на шестнадесет години, бях страшно увлечена по Ник. Двамата с Мак бяха много близки приятели и брат ми редовно го водеше у нас на вечеря. Живеех заради тези вечери. Веднъж обаче Ник и Мак доведоха със себе си и едно момиче. Барбара Хановер бе студентка последна година, живееше в същия студентски блок като тях и още от първия миг разбрах, че Ник е луд по нея.

Макар че бях абсолютно съкрушена, си мислех, че съм успяла да не се издам онази вечер. Мак обаче четеше изражението ми като отворена книга. Преди тримата да си тръгнат, той ме дръпна настрана и каза: „Каролин, знам, че си падаш по Ник. Забрави го. Той сменя приятелките си всяка седмица. По-добре се насочи към момчетата на твоята възраст“.

Сърдитото ми твърдение, че не е вярно, само накара Мак да се усмихне. „Ще го преодолееш“ — бяха прощалните му думи към мен онази нощ. Това се случи около шест месеца преди изчезването му. Тогава бе последният път, когато останах у дома при гостуване на Ник. Чувствах се притеснена и не исках да се срещам с него. Фактът, че увлечението ми по Ник бе съвсем очевидно за Мак, ме караше да мисля, че е очевидно и за всеки друг. Бях благодарна, че родителите ми никога не споменаха за това, дори с една дума.

Разговарях със секретарката на Брус в „Гълбрайт Риъл Истейтс“ и разбрах, че е на делово пътуване, което ще продължи до другия понеделник. Дали искам да оставя съобщение? Дадох на секретарката името и телефонния си номер, а после се поколебах и добавих:

— Става въпрос за Мак. Току-що ни се обади отново.

След това позвъних на Ник. „Неговият офис е на Парк Авеню 400, на петнадесетина минути разстояние от Сътън Плейс!“ — помислих си, докато набирах номера. Когато попитах за него, вдигна секретарката му и остро ми каза, че ако съм журналистка, единствените изявления ще бъдат направени от адвоката на господин Демарко.

— Не съм от медиите — успокоих я. — Ник беше приятел на брат ми в Колумбийския университет. Съжалявам, не знаех, че има проблеми със закона.

Може би съчувствието в гласа ми и това, че нарекох Ник с малкото му име, накараха секретарката да ми отговори толкова откровено.

— Господин Демарко е собственикът на „Бараката“ — заведението, където са видели за последен път младата жена, изчезнала преди две вечери — обясни тя. — Ако ми дадете телефонния си номер, ще му предам да отговори на обаждането ви.