Вячеслав Шишков
Угрюм река (95)

6

— Разрешете да се запозная с вас. Ротмистър фон Пфефер.

Прохор се намръщи. Размениха си напрегнати погледи. И двамата се усмихнаха лекичко: Прохор иронично, ротмистърът — малко лакейнически. Висок блондин, сиви очи, бакенбарди, дългата сабя се търкаля на колелцето си по пода, драще пода.

— Негово превъзходителство се кани да намине някога лично при вас.

— Защо?

— Интересува се.

— Пожар имаше. Моля, седнете.

— Да, дим, да ви доложа, имаше по цялата губерния. Дори у нас — каза двусмислено ротмистърът.

— Този пожар ми струва над триста хиляди.

— Какво говорите? — И колелцето драще по пода.

— Трябваше да направя големи отстъпки на тези скотове работниците. Дявол да го вземе, неприятности. Дявол да го вземе!…

— Н-да… Да ви доложа, това н-да-а…

Топъл вечерен час. Масата за чай е сложена на верандата с изход към зеленеещата се градина. В градината работеше градинарят, окопаваше малиновите храсти. Помагаха му придружаващите ротмистъра Прядкин-Оглядкин. Унтер Поползаев дежуреше в кухнята. Карл Карлич се опасяваше да излиза сам: ново място, затънтено. Чая наливаше самият Прохор Петрович. Пищяха хапещите комари. Карл Карлич ги пъдеше с дима на пурата си.

Изведнъж отдалече долетя с ветреца „Многая лета“. Все по-плътно и по-силно. Карл Карлич престана да трака с лъжичката.

— Какво е това?

— Дяконът… Сигурно се къпе. На около три версти е…

— Ах, дяконът… Ферапонт, ако не се лъжа? Който е бил ковач?

— Същият… А вие откъде знаете?…

Карл Карлич пусна дим от едното, сетне от другото ъгълче на бръснатата си уста и рече:

— Списъчета… Н-да…

А с ветреца долиташе все по-плътно, все по-високо, все по-силно:

— Благодетелю наше-е-му-у… Господарю Про-о-охору… Гро-о-омову.

— Глас, да ви доложа, феноменален.

Тракайки с шпорите и помръдвайки с лявото си рано, ротмистърът се разхождаше по верандата.

— Да… Всичко туй жената… А аз… знаете… така…

— Какво, невярващ ли сте? — смигна гостът на домакина.

— Не, не… А така някак си… знаете, работа…

— Ами Протасов? Как е той относно…

— Великолепен човек…

— Да, чудесен човек. С работниците се разбира, нали? И изобщо.

Прохор Петрович се смути, обмисляше, страхуваше се от хитри капани.

— Да, разбира се с хората — отвърна той. — Ако Протасов не можеше да се разбира с работниците… като парцал щях да го изхвърля.

— Аз съм задоволен — каза ротмистърът двусмислено, като вдигна русата си дясна вежда.

Прохор му подари кутия хавански пури.

— Благодаря, благодаря… Е, какво… Вие — това сме ние, тъй да се каже, а ние — това сте вие. — И като удари шпори, Карл Карлич се сбогува.

Скоро у някои бяха направени обиски. Брошурки, позиви за събиране на волни помощи, нелегална литература. Някои бяха хванати. Прохор отдели особено помещение за арестуваните. Ще насъберат десетина и ще ги препратят.

Разпитваха техника Матвеев, двама-трима работници, десетника от подривните работи, избрания отговорник на барака номер пет стареца Аксьонов и, за замазване на очите, Наденка.

Ротмистърът обикновено водеше разпитите много меко, напипваше нишките и слисваше всички, че познава до такива тънкости местните условия на живот, настроението на работниците, всички дърдорковци, „говорители“, знае и Гриша Голован, и Книжника Петя. С една дума, имаше цяло кълбо свои собствени нишки.

Като получиха това сурово предупреждение, „говорителите“ се стегнаха, станаха по-предпазливи, почнаха да хитруват. Петя се обръсна и сега работи с фалшив паспорт по строещите се железопътни линии: плете леси, дяла колове, спотайва се.

Веднъж техникът Матвеев отведе Протасов в храстите: дълго ходиха покрай брега, разговаряха.

— Да, май че моментът за стачка е изтърван — рече Протасов, като се разделяха с Матвеев.

— Защо?! — възрази Матвеев. — Ни най-малко. Трябва само да се вземе под внимание настроението на работниците и да не се поливат със студена вода. Щом е борба — борба да е…

Протасов се намръщи.

Карл Карлич — от остзейските барони — беше предан на руския престол. Той живееше близо до черквата, в нова къща, на горния етаж. А долу имаше два взвода войници. Заплата получаваше от хазната, а за особени услуги — от Прохор Громов. Направи визити на мистър Кук, на семейните инженери, на съдията, на отец Александър и на пристава.

Наденка едва не се разтопи — ротмистърът е красив, но визитата беше кратка: наляха, чукнаха се, пиха. Впрочем Карл Карлич каза:

— Аз много се надявам на вас, Надежда, извинете, Петровна, нали? Размирици, нали разбирате. Трябва някак… Да-а.

Като посети отец Александър, прие благословията му.

— Православен ли сте?

— Не, протестант…

— Похвално, похвално — рече свещеникът, но Карл Карлич не разбра: похвално, че е протестант или че пожела да приеме благословията на един обикновен поп.

— Е, как преживявате? Какво е настроението сред служещите, сред работниците?

— Простете, полковник…

— Пардон. Аз съм още само ротмистър…

— Простете, Карл Карлич… Но нали не съм светски човек, живея затворено… И животът — минава-заминава покрай мен.

— Това е така… А например при изповедите? Нали са длъжни да се покайват и вие пък сте длъжен, ако не греша, да им задавате въпроси: какво е, да речем, отношението ви към господаря, към установения ред и прочее?…

— Но, видите ли… — потиснато замънка свещеникът.

— Не, не! — извика жандармът. — Вие криво ме разбрахте. Не конкретно, естествено, не Пьотр или Сидор, а така изобщо, общото ваше мнение за тукашните умове?

Отец Александър въздъхна неловко, под рижавите му вежди шареха очичките, не знаеха къде да гледат. Коприненото расо посърна.

— Е, какво ще кажете? — жандармът взе да разглежда отдалече изпилените си нокти.

— Простете, Карл Карлич… Но ми се стори, че сте дошли…

— Не, не, не! — И дланите на жандарма се отпуснаха. — Би било смешно, глупаво. Ни най-малко не е разпит, ни най-малко не е разпит — забърза жандармът. — Аз, отче, съм ваш гост.

— Премного се радвам, премного… Чашка лафит. Моля ви.

Чукнаха се, пиха. Коприненото расо шумолеше.

— Да, вятърът на безверието, на свободомислието наистина подухва из целия свят. И няма да скрия от вас като представител на крепителите на властта, че леки повеи от този вятър достигат и тук.

Охраненото, леко напудрено лице на жандарма стана сериозно, усмихна се, после пак стана сериозно. И шпорите под креслото звъннаха. Отец Александър смръкна емфие.

— Под секрет ще ви кажа, отче, че общото състояние на работите в нашето отечество не е добро. Размирници кръстосват Русия на цели пълчища. Във фабриките понамирисва на червеничко… И то твърде силно…

— О, господи! — прекръсти се отец Александър. — Спаси нашата руска държава. Спаси, господи, люди твоя.

Отец Александър кихна, а жандармът вместо него се изсекна в кърпата си от холандско платно.

— Трудно, трудно е, ще ви доложа. Много ми е трудно да служа. И трудно, и опасно. Исках да зарежа всичко. Но… но имам семейство…

— Да, вашата служба е много, много…

— Какво? — Ротмистърът въздъхна. Погледът му се замъгли от човешко чувство. Но ето че лявото му рамо подскочи, задруса се, като бляскаше със среброто на пагона. — И изобщо, уважаеми отче Александър, моля ви, не засягайте в своите забележителни проповеди остри теми. Много ви моля… Например темата за взаимоотношенията между труда и капитала, господаря и работниците. Ние с вас естествено… Знаете, нали, в евангелието, там направо е казано: „Тежко на богатия“ и „Раздай всичко на бедните“. Това е съблазън. Ние с вас… А и изобщо, онова, което преди две хиляди години е било истина, сега то… — Жандармът се запъна, пак взе да разглежда ноктите си. Отчето се смути много от лекомислената реплика на ротмистъра, искаше да влезе в спор с него, но сърцето му биеше неспокойно.

… Мистър Кук страшно се боеше от жандармите: той смяташе, че жандармите ходят, за да обискират и арестуват. Или направо да застрелват на място. А за една обикновена визита на ротмистъра при него той не можеше и да мечтае. Но се случи, че Карл Карлич се запъти първо при него — жилищата им са почти едно до друго. А като че напук вчера имаше обиски и поприбраха някои и други. Мистър Кук е страхливец. Днес е неделя, той седи до масата, чете Библията на английски език, подарък от майка му. Чете, но поне една дума да влезеше в главата му: „О не… жандармският офицер е пристигнал тука не току-тъй — мислеше той, — аз съм чужденец… Виж, че ме взел за шпионин. И на каторга. Направо без съд. О, зная аз руските порядки. Варварска страна. Брр…“

За да прекъсне това настроение, мистърът изпи силна доза коняк.

Изведнъж като вихър се втурна Иван:

— Господарю! Жандарми дойдоха!

И му се стори на мистър Кук, че като извика така, лакеят изскокна през прозореца на улицата. Библията шляпна на пода.

На вратата е величавият Карл Карлич; шпорите звъннаха, сабята тракна о пода. Мистър Кук скочи, дигна ръце нагоре като пред експроприатор, от устата му падна загасналата лула.

— Позволете да ви се представя.

— Ало, ало — бърбореше безсмислено мистър Кук и долната му челюст подскачаше. Той внезапно забрави правилното руско произношение: — Аз съм ето такава, такава, такава… — хващаше той рулоните на чертежите. — Аз инженер… Политик не вмесва се… Революция не трябва. О не, о не! Цар император… Ало!

Жандармът се усмихна, разбра всичко. Мистър Кук изтри от устните си слюнките, почна да идва на себе си. И скоро, след третата чашка коняк, те поведоха разговор на получист английски.

— Иван! Дръвник!… Адьот! Кафе на господин барона…

… А ето го и у Протасов. Любезна визита и нещо като разпит. Двамата се представиха. Протасов е външно спокоен. Впрочем кутрето на лявата му ръка подскачаше. Седнаха.

— Простете, Андрей Андреич. Наминах просто така. Почерпете ме с чашка чай. В къщи, ще ви доложа, е скучно до втръсване. Сам съм.

Анжелика изскочи с накъдрен бретон; тя сменява два пъти тоалета си: гостът е красив, особено устните и бакенбардите му.

Гостът и домакинът дълго заобикаляха същността на разговора. Те и двамата знаеха за какво ще стане дума и в каква плоскост ще протекат разговорите. Вечер е. Самоварът проточи на една нота тъжна песен. Под този плачевен писък, кой знае защо, Протасов се разтъжи. Той си спомни Нина, нейните думи в писмото: „Струва ми се, аз те обичам.“ Самоварчето притихна. Мислите за Нина, дошли съвсем неуместно, се пръснаха. Ротмистърът потри ръце, завъртя пръстена на пръста си с камъчето нагоре и рече със сърдечен тон като на стар приятел:

— Скъпи Андрей Андреич, миличък. Вие сте човек от крупен европейски мащаб. Затова и трябва да мислите по европейски. Вие естествено сте запознати по-добре от мен с доктрините на Карл Маркс. Е? И какво излиза? У-топия!… Няма почва. Тоест, в нашата селяшка страна. Сега тъй. Естествено аз бих могъл да ви улича в много работи. Но…

— В какво например? — И Протасов ловеше с вътрешния си слух от коя страна ще щракне капанът.

— Но… Аз ще изчакам с мерките, които бих могъл да приложа, без да отлагам.

Протасов се размърда на стола.

— Например тъй. Нощ. Дъжд. После ще ви кажа датата. Търси ви един работник. Кой? После ще ви кажа. Вие имате фенерче. Сигнално. Миг-миг-миг… После разходка през гората към една изоставена барака. Техникът Матвеев, работници, лекции. Е, какво? Вие как оценявате това?

— Разпит ли е?

— Да, разпит.

Спуснатите клепачи на Протасов трепнаха, устата му пресъхна. Мярна му се неприятната мисъл за провокатор. Спомни си как срещна през онази нощ двама конници: Наденка и още някого. Стана му противно.

— Вие естествено ме презирате, нали? — мазно измърка ротмистърът, като въздъхна. — Разрешете да сваля сабята. Без официалности. Може ли?

Ротмистърът постави сабята в ъгъла, до кахлената печка, забави се до печката, наведе се, за да оправи смъкналия се чорап, а в това време зорко опипва с поглед печката, спойките на кахлите, драскотините. Закрачи напред-назад. И двамата мълчаха с мълчанието на омразата. Протасов пушеше. Кехлибареното цигаре подскачаше между зъбите му. И неочаквано с бащински нотки в гласа:

— Андрей Андреич, миличък… Зарежете всичко това, моля ви. Успокойте сърцето ми. Що за прищявка? Вие получавате двадесет и пет хиляди. Майчице! — плесна с ръце ротмистърът. — Та това е министерска заплата, та това е… Моите са четири и пак се чувствувам господар и съвсем не искам да играя на революция. Тю, да й…

Протасов се усмихна с лице, но сърцето му оставаше сериозно, болеше го. Помисли си: „Хитро поставя примките, мръсникът.“ Кутрето му трепна. И той цял потрепера вътрешно, както при вида на змия.

— Скъпи Андрей Андреич! Мислите, че и мен не ме боли сърцето? Ще ви доложа — боли ме. И как още! Нима аз не съм патриот, нима аз не съм син на нашата нещастна Русия? Страна непросветена, безправна — това е аксиома. Всеки глупак го вижда. Царят е под влияние на лоши хора. Русия загива. Но как, как да се помогне?! Ще кажете — с революция, нали? — опита се да постави една примчица ротмистърът.

— Не, нямам намерение да ви кажа това.

— Е да, естествено. — Ротмистърът разочаровано мръдна лявото си рамо, пъхна ръце в джобовете си и вървешком почна да си тананика едно весело мотивче от „Синята брада“. — Обидно, обидно… Да. Вие не искате да бъдете откровен с мене. Жалко.

Силни токове изведнъж вдигнаха Протасов на крака.

— А знаете ли вие, господин ротмистър, условията, при които са поставени нашите работници ето тука, тука, у нас?

— Отчасти — да — присви очи ротмистърът и поклати глава, като на пружина.

— Е, и какво?

— Хе-хе… Разпит ли?

— Не, просто искам да зная вашето мнение, ротмистър.

— Успокойте се, любезни Андрей Андреич. Вие прекрасно знаете, че аз не за това съм тук. За това си има специална инспекция. Тя трябва да пази интересите на работниците…

— Но може би вие… някак…

— Не. Нямам намерение да влияя на господин Громов. Впрочем губернаторът се кани да дойде насам. А вие какво искате? Какво е нужно още на работниците? Могат ли да отидат те на… знаете ли къде? На майната си. Не, стига толкова!

Токовете отслабнаха. Като се ругаеше мислено, Протасов бавно седна. Посвяткаха един срещу друг със зеници като укротител и тигър.

— Да, да — дакна два пъти жандармът, огледа Протасов със смазващ поглед и отново се вторачи в печката. Печката беше студена. В нея имаше нелегална литература. Сърцето на Протасов замря. Той със страх следеше очите на врага. Печката като че се люшна, подскочи. По устните на ротмистъра пробягна усмивка.

— Да, да — ротмистърът на пръсти се приближи до печката. Наведе се, огледа зорко две едва забележими дупчици в спойката на кахлите, драсна ги лекичко с нокът. Печката тутакси се нагорещи, нагорещи се целият кабинет, на Протасов му стана горещо, рубашката замърда на гърба му.

— Дупчици?

— Да, струва ми се — отвърна злъчно Протасов. Ротмистърът бързо допи изстиналия чай.

— Да! — кресна той и чукна с чашата.

Протасов се намръщи. Злъч нахлу в главата му.

— Мерки! Най-строги, най-сурови. Иначе всичко ще се разпадне, ще рухне. Отговорно време. Да.

— Че какво — рече Протасов, като обърса с ръкава на китела си потта от челото. — Самият аз съм голям поклонник на дисциплината. Но смятам, че законните искания на работниците…

— Простете, искания ли? — И ротмистърът разтегна с пръсти тясната яка на мундира си. — Работникът може само да моли! Довиждане!

Препаса сабята и като придаде на лицето си маската на студена учтивост, бързо взе да преценява: да подаде ли на Протасов ръка, или не? Ами ако Протасов му погоди номер, не поеме ръката му?

— Е, благодаря за чая. — Ротмистърът направи две крачки и се върна. Почука с розовия си нокът по печката, дето бяха провъртени дупчиците, улови Протасов приятелски за двете ръце и рече на ухото му: — Скъпи мой, изгорете ги, за бога. Унищожете ги. Току-виж внезапно има обиск. Никак не бих искал… Разбрахте ли? — Маската на студена учтивост падна, лицето му беше истински скръбно, в очите му личеше театрална искреност — лъжа. — Прощавайте, миличък Андрей Андреич! — И дълго, прочувствено друса ръката на домакина. Протасов беше цял червен, развълнуван, смути се, не знаеше какво да каже.

Той заключи вратата на кабинета, избърса с погнуса ръцете си с одеколон, извади с желязна кука едната кахла и всичко, което се пазеше в потайните празнини на печката, изгори веднага. Цяла нощ се въртя в кревата. Откъм дясната му ръка — двадесет и пет хиляди и Нина, откъм лявата — работническата маса, заветите, саможертвата. Ех, майчице!…

На сутринта Протасов съобщи, че е болен. Дойде докторът.