Вячеслав Шишков
Угрюм река (91)

2

Първият, вторият и третият топовен изстрел разтърсиха тайгата и вдигнаха на крак всички работници.

Нощен, потаен час. На запад небето свети с трептящо сияние. Мрак. Вятърът с рев реше иглолистната гора, превива тайгата. В жилищата мъждукат светлини. По улиците — отнасяни от вятъра хорски гласове. Прохор препусна с коня към кулата, към своя летен кабинет. След него в кариер тичаше вълкът.

На всички страни, разсичайки нощта, от кулата летяха телефонни заповеди. Техният общ смисъл беше: „Да се изпратят в тайгата за борба с огъня триста секачи и копачи, да се прокара широка просека, да се копаят окопи“. Някои възразяваха плахо на Прохор. Смисълът на възраженията беше: „Да се изчака до разсъмване, сега в тайгата е тъмно, човек може да се заблуди; трябва да се организира прехраната, трябва да се ободрят работниците с водка, иначе работата няма да тръгне.“ Смисълът на отговора на Прохор беше: „Без възражения!“

Обърнаха се с призив. Намериха се доста желаещи: защо пък вместо тежката работа да не се поразходят из тайгата. От различни участъци, раздалечени на пет, десет, петнадесет версти, потеглиха неголеми групи хора пеша и на коне. Вървяха през тъмнината по пътища, по пътеки с викове, с песни, за да сплашат зверовете.

Прохор е на върха на кулата. Шапката му отхвръкна от главата, по лицето го мацна, подгонена от бурята, борова клонка; с шум летяха и се виеха като вихрушка сухи листа. Вятърът чорлеше косата му, развяваше дрехите, вмъкваше се в ръкавите и обливаше със студ зъзнещото тяло.

— Господин Протасов пристигна!… — избухна като ракета нечий глас от тъмното, отдолу.

— Кога?!

— Току-що!

В очите на Прохор се мярна колеблива радост, а тревогата в душата му взе да намалява.

Пожарът се разрастваше бързо. Изглеждаше да е на около двадесет и пет версти, но като пълзеше наляво, почна да застрашава новата мелница, двата дъскорезни завода и района на скелите, дето има планини от готови трупи. Тъмният килим на тайгата се виждаше като на длан. Огнената река се разливаше бавно в далечината. Обаче пръски от пламъка се прехвърляха от бурята далече напред; там избухваха нови огньове, а горящата лава скоро се стичаше към тях. Да, нужни са героични усилия, на стихията трябва да се противопостави стихия. И ако не утихне бурята, всичко ще стане на пепел, на дим.

Прохор затрака силно с токове надолу по стълбата. По брадата, по косата му са се закачили борови игли, боклук, един лист. В сърцето му кипи дяволска злоба срещу огъня, срещу нощта, срещу бурята. „По-бързо, по-бързо при Протасов…“

Долу скимтеше и дращеше по вратата вълкът. И се чуваше как блъска скалите и шуми Угрюм-река.

Слънцето се изкачи в зенита, изгаряше земята. През замрежения с дим въздух то приличаше на червеникавожълто кълбо, на разтопен, изстиващ метал. Хоризонтите изчезнаха, просторът се сви накуп, далечината се загуби. Дим. Реален живот съществуваше само наблизо: къщи, колиби, дървета, кокошки, лутащи се хора. Всичко, което беше настрана, бледнееше, посърваше, разтапяше се и колкото по-далече, толкова по-плътно се обвиваше в димната мъгла.

Светът стана тесен като стая.

Вредом наоколо, накъдето и да погледнеш от реалното островче на живота, накъдето и да хвърлиш камък — погледът и камъкът ще паднат в оградилата те от всички страни синя приказка. И ти се чини — духне ли по-силно вятърът, приказката тутакси ще отплува в нищото, ще остане само голото островче на реалността и ти върху него.

Но вятърът стихна. Вятърът си свърши работата, раздуха пожара и умря. Навред цари няма неподвижност. Клоните на брезите увиснаха, на спокойния връх на кедъра катеричка гризеше орехи, черупките падаха отвесно. Мушици се въртяха на гъст вертикален стълб, който се губеше в небето. Вълните на Угрюм-река улегнаха. С една дума, в природата настъпи тишина и покой.

Обаче над пожарището се раждаха потоци от неговите собствени нажежени вихри. Те избухваха и клокочеха, постепенно събуждаха заспалия въздух, разлюляваха го, въвличаха го в своите кръговрати. Чудно беше да гледа човек от купата как в този безветрен, тих ден над пожарището бушуват вихрите, как все по-широко и по-неспирно се разпростира огънят.

За всеки човек от тайгата сега бе ясно, че пожарът няма да угасне. Разбираше това и Прохор. Ще минат ден-два и морето от пламъци, след като унищожи всичко по пътя си — къщи, заводи, мелници, — с волен полет ще се прехвърли през реката, за да занесе и там своя всепоглъщащ жар-пожар.

Прохор бърза в кантората.

— Андрей Андреич! На всяка цена трябва незабавно да се пратят всички работници в тайгата. Там прокарват просека само триста души… А трябва всички…

Протасов забавя отговора си. Прохор вижда вълнението на своя главен управител и не го разбира веднага.

— Чухте ли?

— Чух. — И падналото пенсне на Протасов танцува на шнурчето.

Денят е свършен. В синкавия въздух работниците се разотиват от предприятията по домовете си. Стражари препускат на коне от барака на барака, от единия край до другия, свикват работниците веднага да се съберат пред кантората заедно с жените си, с по-големите си деца.

— Защо?

— Пожара да гасите…

В бараките, в землянките, на обектите, в бордеите загълча вдигнатият на крак народ. Викаха един през друг, че няма да отидат да гасят; нека господарят да им се поклони, да ги зачете, а ако не, ще му покажат среден пръст. Отговорниците по бараки и представителите на работниците призоваваха кресльовците към ред, предлагаха да се обсъди работата сериозно.

В кабинета на кулата към Прохор летяха от различни места донесения по телефона: „Народът е уморен, народът иска почивка, народът не желае да отиде в тайгата“. Прохор ту свирепееше, ту падаше духом.

Протасов обикаля на кон бараките. Работниците го посрещат с викове „ура“, вдигат неясна глъчка. Протасов не може да ги разбере — нека се изкажат отделни представители. Представителите издигат редица искания. Протасов обещава да поговори настойчиво с господаря и моли работниците да работят старателно, ако Громов се съгласи на отстъпки. Масата надава бурни викове.

— Това е вече друго нещо! Всеки ще работи за петима… Живота си ще дадем!… Та мигар не разбираме ли?…

— Тогава, момчета, събирайте се полека-лека към кантората… Триони, брадви… — и Протасов препусна по-нататък.

Така във втората, в петата, в десетата барака. В отдалечените места в същия дух работят техникът Матвеев, учителят Трубин и няколко „политици“.

На обектите „Достан“ и „Нови“ положението е пообъркано. „Скакалци“, златотърсачи, сган — всички тия люде от кол и въже, прошарени с тайно живеещи сред тях хищници-главорези, бяха крайно своеволни. С тази отчаяна паплач можеше да се справи само страшилището на работниците — Фома Григориевич Ездаков. Но той е заедно с пристава и с Фарков трети ден в тайгата.

— Дай ни да се разправим с Ездаков, тая мръсна душа, мамка му!… — ревяха злобно златотърсачите. — Докато не го натъпчем с токове в земята, няма да отидем. Така да кажете на господаря, дано му се скапят джигерът, краката, устата!