Вячеслав Шишков
Угрюм река (89)

21

През пролетните вечери инженер Протасов обичаше да се отбива в тази къщурка. Понякога преседяваше в нея чак до сутринта. Оттатък пруста живееха хазаите, в предната половина — заточеникът, „царският престъпник“, препараторът Шапошников. Той е дребен, брадат, плешив. По стените, по прозорците, на масата — зверове и зверчета, в ъгъла — вълк с озъбена уста.

— Все препарирате, а?

— Да.

— Не ви ли е скучно?

— Какво да се прави! Ловът ми дава развлечение, препарирането ме храни. Иначе в този пущинак — духовна смърт.

Първата среща стана така. Инженер Протасов донесе кутия бисквити и фут сирене. През време на чая се водят дълги разговори. Протасов се вглежда все по-втренчено в заточеника, упорито си припомня нещо и все не може да си спомни нужното. Изведнъж Шапошников започва да разказва за своя по-голям брат, загинал в село Медведево. Протасов цял се превърна в слух, кръвта нахлу в главата му, попита:

— Как е загинал той?

— Подробности не зная, другарю. Казват, пропил се, побъркал се, изгорял. Спомням си, брат ми писа за вашия патрон Громов, когато е бил още хлапак. Помня, той предричаше голямо бъдеще на Громов. Писа и за някаква необикновена демонична жена. С доста странна съдба.

— За Анфиса?

— Да. Чували ли сте за нея?!

— Разбира се! Легенди се носят за нея.

— Аз получих от брат си три предсмъртни писма, писани едно след друго. Двете последни — сутринта и вечерта, в един и същ ден, предполагам — в деня на трагичната му смърт. Ужасни писма. Целите с мистични прорицания, с екзалтирани фрази. Чудя се какво се е случило с него? Винаги такъв трезв във възгледите си. Очевидно влияние на тайгата, на цялата обстановка, а може би и на тази жена. Той я е обичал, искал е да се ожени за нея. И никак не е чудно. Ето полюбувайте се… — и Шапошников извади изпод дървения креват от един сандък остъклен акварелен портрет в калъф.

— Брат ми изпрати снимката й. Един мой приятел, прочут портретист, нарисува по нея картина.

През стъклото гледаше Протасов очарователна жена. Правилен овал на лицето, дебели плитки на главата, тънки вити вежди, големи привличащи очи — нямаш сила да се откъснеш от тях.

— Ето каква била тази Анфиса — прошепна Протасов с пресеклив глас. — Та това наистина е една от бляскавите фантазии на Грьоз^[1]! Самият Рафаел би занемял пред нея…

— Такива жени наистина могат да подлудят човека.

— Но в нея няма нищо демонично, тя цялата е светлина. От нея лъха някаква светост… Жана д’Арк или нещо подобно… — говореше Протасов тихо, като все още не откъсваше очи от очаровалото го лице.

— А ето това е моят загинал брат.

— Слушайте! — извика Протасов, като се взираше в голямата снимка. — Но това сте вие!

— Да, самият аз се оглеждам в този портрет като в огледало. Нас с брат ми винаги ни бъркаха. Дори гласът и маниерите. С една дума… Кастор и Полукс^[2].

— Странно. Наистина вие сте възкръснали като приказната птица феникс от пепелта.

— Хм… Може би. И ако се срещна с Громов, той ще си глътне езика. И знаете ли, аз имам и един интересен документ… Той може да ви порази, другарю. Пригответе се. — И Шапошников почна да рови в сандъка, натъпкан с изръфани книги. — Моля, наливайте си сам, яжте… Захлупете самовара. Мирише на недогорели въглища… Ето, заповядайте. — И Шапошников подаде няколко листа хартия, изписани със ситен ъгловат почерк. — Това е чернова на донесението до министъра на правосъдието от прокурора Страшчалов по делото относно убийството на Анфиса Козирева. С една дума, криминален роман за Прохор Громов. Доста интересен. Има и за моя брат. Вземете го със себе си. Когато имате време, ще го прочетете.

— Но как е… попаднал у вас…

— Страшчалов е мой приятел. Едно време учехме заедно в университета. После, преди три години, се срещнахме на заточение.

— Какво?… Нима той…

— Да, бившият прокурор Страшчалов е революционер… — И като потриваше ръце, Шапошников се закиска в брадата си. — Прокурор е… Да, странно. Изпати си, но не от политическо, а близко до политиката дело… Някакъв студент… Реч. А прокурорът, вместо обвинение, като почнал да ругае нашите порядки! Тогава обиск… Намерили литература. Изобщо жандармерията отдавна го дебнела. Та така…

— А къде е той сега?

— Кой, прокурорът ли? Ами недалече. Смята да издействува да дойде тук.

Протасов погледна края, резюмето на докладната записка. Шапошников забеляза как бузите на госта заруменяха.

— Вятър!… Не може да бъде… — хвърли Протасов ръкописа на масата. — Громов да е убиец!… Не, глупости, гадост…

— Да, Прохор Громов е пряк убиец на Анфиса и косвен убиец на моя роден брат. Ще се помъча да си разчистя някак сметките с този мерзавец. — Гласът на Шапошников трепереше, звучеше заканително. Ала Протасов не го слушаше. Мисълта му заработи на скокове, със запъвания, челото му се покри с бръчки, студените му очи отразяваха душевно напрежение; Протасов претегляше, преценяваше фактите „за“ и „против“, правеше прибързани изводи, но тутакси ги опровергаваше с логиката, насочваше мисълта си да обхване целия живот на Громов с Нина в центъра, пак правеше умозаключения. Най-сетне, като изтри с ръка изпотеното си чело, каза:

— Не, не… Това е невероятно. Вашият прокурор, извинете, клевети.

— Не мисля! — завика с фалцет Шапошников и като тръскаше прошарената си брада, затича напред-назад из стаята.

Вълкът, зверовете и зверчетата с любопитство го следяха с очи. Натъпканата с кълчища катеричка, притиснала крачета до пухкавите си гърдички, като че се силеше да му намекне за нещо, може би за онази отдавнашна зимна вечер, когато младият Прохор носеше от Шапошников също такова като нея зверче, но го срещна Анфиса — шум, вик, звучна плесница и мъртвата свидетелка — катеричката, остана да се търкаля в снега. Да, да, за това! И още за това, че сега тук може би ще влезе оживялата Анфиса и ще каже на цял свят, и на вълка, и на зверчетата, кой я е убил. Но Анфиса няма да се събуди. Само нейният мил образ, изобразен от изкусната четка на майстора, немее в тази хижа и Протасов няма сили да се откъсне от него.

— Не, не, не мисля, че прокурорът Страшчалов е клеветил — запъхтя развълнуваният Шапошников. — Всеки случай той ще бъде тук и, надявам се, ще ви докаже, че вашият Громов е престъпник.

 

 

За голяма радост на Протасов заедно с очаквания товар пристигна и Инокентий Филатич. А заедно с него…

— Позволете да ви представя. Това е роднина на Нина Яковлевна, делови човек, търговец. Иван Иванович Прохоров…

Инженер Протасов козирува, подаде му ръка и рече на Инокентий Филатич:

— А аз бих ви помолил да останете тук, да ми помогнете.

Старецът погледна с огорчение настрана, помисли и като тръсна дългите ръкави на ямурлука, каза:

— Хубаво… Щом трябва, ще остана… Само за Анюта ми е домъчняло, за дъщеря ми.

Обаче напоследък Ана Инокентиевна не тъгуваше особено много за баща си. Нея гледаше да я развлича според силите си разгулялият се Прохор. Някаква чудна, желязна натура е този Прохор Громов. Два пъти се дави тия дни в бушуващите пролетни рекички, третия път удави коня, а той сам изплува. Усилно време е, от сутрин до вечер е на работа, спи и яде, дето свърне, но случи ли се в къщи, отива да нощува при Ана Инокентиевна.

Никой не би помислил, дори любовницата на пристава Наденка, че набожната, строга вдовица е кръшнала, изпаднала е в блудство. Понякога и самата Ана Инокентиевна недоумява как можа да се случи с нея такъв грях. Та не е ли демонът този прелъстител, престорил се на Прохор, който хърка сега до нея на меката, от лебедови пера постеля? Когато й хрумна тази мисъл, вдовицата изтръпна. Объркана съвсем, тя искаше да осени спящия с кръст и се ужаси: ако наистина самият сатана лежи, ти вземеш, че го прекръстиш, а той се превърне в нещо такова, че в миг си изгубиш ума. Не, дяволите да го вземат… Да беше си дошъл по-скоро татко.

А случи се това твърде просто. Втория ден на Великден. Нощ. Тракна-звекна халката.

— Кой е?

— Анюта, отвори.

— Ей сега, ей сега!… Ах, аз направо от кревата… Мислех — татко е.

Тя отвори вратата и се затича към спалнята да се преоблече, а матовобелите й рамене блестяха.

Пийнаха чай, хапнаха. Обласканата нощ премина бързо.

— Козунаците ти, Анюта, са много вкусни — казваше сутринта Прохор.

— Ах, какъв немирник сте вие, Прохор Петрович. Кого съблазнихте, една честна вдовица. Сега цялото ми говеене, целите велики пости — отидоха на вятъра. — Тя се усмихваше, но сълзите неудържимо течаха по пълните й белорозови бузи. — И вече да не сте посмели да дойдете, няма да ви пусна.

На четвъртия ден на Великден, когато бяха изядени всички козунаци, на сбогуване тя му каза:

— Идвайте. Ще ви чакам. Ще изпека пресен козунак. Още по-вкусен.

На шестия ден на Великден, като се увериха във вероломството на Прохор, Стешенка и Груня решиха да намажат с катран вратата на безсрамната вдовица. Но поради милостивите си женски сърца дожаля им да позорят милия Инокентий Филатич и вместо замисленото отмъщение, отидоха на гости на Иля Петрович Сохатих, дето и двете се налочиха до отъпяване с разни ликьори.

На Томина неделя Прохор рече на вдовицата:

— Ти ми омръзна. Довиждане.

Три дни и три нощи ви неутешимо Ана Инокентиевна като осиротяла сова в дупката си. А в това време пристигна писмо:

„Мила ми Анютушка! Христос възкресе! Пристигнах, сега съм на река Болшой поток, на пристана. Арестува ме Андрей Андреич за работа. А с мен е един роднина на Нина Яковлевна — Иван Иванич Прохоров, ще живее у нас. Ще пристигнем скоро!“

Пролетните води се оттекоха. Угрюм-река се прибра в бреговете си.

Мистър Кук и дякон Ферапонт, за учудване на всички, отидоха да се къпят. Студената вода режеше тялото, бързо изхвърляше плувците на сгретия от слънцето въздух. Опита се да се гмурне и Иля Сохатих, но го хвана хрема и възпаление на венците и чак до горещините ходи с превързана буза. За своя утеха той забеляза, че утробата на съпругата му наистина се увеличава по обем.

— Ангелче… Миличка… — фъфлеше Иля, като се държеше за подутата буза.

Той веднага цял се разкисна душевно и телесно, набралият му венец се пукна и щастливият бъдещ баща изпрати в градската печатница поръчка за покани с позлатени ръбове „по случай високотържественото кръщаване на младенеца“…

Завършваше се сградата на голямата леярска работилница с четирите пещи. Всеки момент трябва да пристигнат с Протасов новите машини и механизми. Инженер-механикът Кук е затънал в работа до гуша. Това е неговата специалност. Но, сякаш по внушение на дявола, с него почнаха да стават странни истории. Може би това е следствие на ранните къпания или лъчезарно бързия ход на пролетта, а най-вероятното е, че като загуби всякаква надежда за взаимност от страна на Нина, мистър Кук сериозно се увлече сега по девойката Кети. С една дума, тъй или иначе, но страшен сън оборваше сутрин мистър Кук. Горкият лакей Иван! От неприятности, от всекидневните мъмрения конското му лице стана още по-дълго, а ушите по-големи. Но, я се опитайте вие да събудите този проклет американец! Мистърът трябва да става сутрин в седем. От шест Иван почва като че случайно да тропа с тенджерите, със съдините, да хока кучето, да хлопа вратите. Мистър Кук се обръща към стената, затуля ухото си с възглавничката и още по-дълбоко заспива. Седем без четвърт, Иван трака с токове като с копита, приближава се до възглавето на Кук:

— Вашескородие! Господарю!

Мистър Кук мучи.

— Ама, господарю!… Ставайте.

Мистър Кук мучи, рита с крак. Иван неотстъпно продължава да изпълнява натрапеното му задължение. Когато търпението му се изчерпва, той раздрусва мистър Кук за рамото:

— Хайде, ставайте де, на вас казвам! Иначе пак ще се карате…

— Фарфи по дяволите!

Иван продължава да го друса, навежда се цял, долепва уста до самото ухо на спящия и вика колкото му глас държи. Тогава мистър Кук озверява, хваща Иван за косата и започва да върти главата му на различни страни:

— На̀ ти тебе!… Така, така, така… На чужд креват не зяпай^[3]!

Иван се изскубва, измъква се в кухнята: и му е смешно, и го боли. Мърмори си:

— По дяволите… Нека хърка! Тфу!

В осем часа господарят скача:

— Ифан! Идиьот! Защо не събудил?!

— Имайте срама от бога, господарю… От викане гърлото ме заболя.

— Лъжеш, лъжеш… Какъв такъв гърло? Глупак!

Два дена Иван прилагаше един хитър начин. Като опитваше безрезултатно всички мерки, той притихваше за минутка и изведнъж се хвърляше като побъркан към мистъра:

— Господарю! Мамзел Катя, учителката!

— Къде е?

— Вънка, чака…

Мистър Кук мигновено скачаше и едва отворил сънливи очи, грабваше едновременно ботушите, гащите, жилетката. Моментът на горчивото разочарование се сменяваше със сърдита ругатня. Но Иван търпеше.

На третия ден магическата дума „Катя“ произведе обратно действие: мистър Кук грабна изпод кревата един ботуш и го хвърли подир бягащия лакей. Иван се закиска злорадо, подаде глава през вратата и рече:

— Не улучихте, вашескородие… Благоволихте да счупите гърнето с млякото. Ставайте, ставайте.

През време на чая Кук разговаря приятелски с Иван:

— Закъснявам за работа. Не мога да допусна това. Събудиш ли ме — двайсет копейки. Не ме ли събудиш — глоба.

— Биете се много, господарю.

— А ти ме дърпай малко за краката от кревата, заливай ме с вода. Измисли млього хубава начин.

— Слушам.

Иван измисли: намери отнякъде една стара стръка, което му даде възможност, като се осигури от разстояние, да бута от кухнята господаря в гърба с края на стръката. Докато господарят скочи и грабне ботуша, Иван е вече на улицата. Така остроумно беше разрешен терзаещият лакея въпрос.

Но кой ще разреши сърдечните терзания на Кети?

„Татенце! — писа тя на баща си. — Не можеш ли да ми намериш място някъде там, при тебе. В такъв пущинак като тук ми е тежко да живея. Страхувам се да не направя някои глупости.“

Впрочем тези редове бяха написани наскоро след лудешката нощ в горската ловна колиба. Но тогава имаше сняг, студ, а сега — всичко се е раззеленило и букет нежни теменужки, подарък от мистър Кук, стои до кревата й.

Милият, милият мистър Кук! Той скоро-скоро ще й направи предложение. Той й показа спестовната си книжка и пачка ценни книжа. Има капитал десет хиляди. Ще трябва да запита татенцето много ли е това, или е малко? Колко жалко, че Нина я няма тук.

Горкият, горкият мистър Кук! Той и досега не знае влюбен ли е в Кети, или не… Колко трудно, колко непонятно нещо е любовта. За човек, чийто мозък е отрупан с математически формули, схеми на скели и ферми, уравнения на криви и други дивотии, любовта е сфинкс. Впрочем играта на любов е доста занимателна. Ами ако… ако Кети се съгласи да му стане жена? О, тогава всичко пропада — и мистър Кук е загубен. Тогава — прощавай, мечта за милиони, за собствени мини, за широки мащаби на живот. Десет хиляди. Ха-ха! Нима това е капитал? Колко жалко, колко жалко, че не е тук неговата богиня Нина.

Но ето че Нина прати писмо на Протасов:

„Драги Андрей. Не се сърдете, че това е първото ми писмо след нашата дълга раздяла. Маса работа. Добре, че ми помогна чевръстият Инокентий Филатич. Но вашето присъствие щеше да бъде незаменимо. Сега малко по малко всичко се нареди. Работите с наследството са приведени в относителен ред. Стана известна наличността на капитала. Сега, под ваше ръководство, мога да воювам с Прохор Петрович. Трябва да се измисли система, която, ще не ще, би го накарала да стане човек. Аз разбирам отлично, че да се изострят отношенията с работниците, е опасно: това би застрашило нашата фирма с крах. А ето че Прохор Петрович не иска да разбере това. Що се отнася до нашите взаимни отношения с него, то… Впрочем аз няма да пиша за тях, вие сам можете да се досетите. Само едно ще кажа, че в дъното на душата си аз все пак обичам Прохор. Зная, че ще се усмихнете горчиво на това и ще кажете: каква нелепа несъобразност. Да, съгласна съм. Аз, християнката, вярната жена и — Прохор: покрит целият с пороци и грехове като с лейкопласт. Но какво да се прави? Има аномалии! Да! Най-важното. С Инокентий Филатич при вас ще дойде старецът Иван Иванич Прохоров, мой вуйчо. Посрещнете го топло. Помъчете се да наредите така, че да не се мярка пред очите на мъжа ми. Поне до моето завръщане. Иначе Прохор може да си помисли, че имам намерение да прехвърля постепенно при него всички мои роднини. За този старец ние с него ще си поговорим сериозно.

Сега по работата… Първо…“

Инженер Протасов свърши своите работи блестящо: обозът от сто и петдесет коне утре ще потегли с товара за резиденция „Громово“.

Навярно следяха Протасов — тукашният урядник беше отракан човек, но и Протасов не е глупав: след привършване на работата той нарочно покани с висок глас всички „политици“, които бяха работили при него, за уреждане на сметката в квартирата на Шапошников. Значи — просто делови отношения, нищо друго. Политиците останаха много доволни от невижданата щедрост на Андрей Андреевич. През време на чая се водиха страстни разговори за положението на Громовите работници. Направено беше предложение работниците да подадат колективна жалба в Петербург, мирна стачка, въоръжено въстание. Един юноша с блестящи очи, Краев, викна, като покашлюваше:

— Вземете ме, другарю Протасов, на служба при вас — и още на третия ден аз се наемам да организирам не мирна, както предлагате вие, а политическа стачка с всички произтичащи от това последствия.

— Това е преждевременно — рече Протасов. — Аз имам някакви перспективи. Неговата съпруга е прекрасна жена… Тя… Впрочем за това също е преждевременно да се говори.

— Извинете, моля — заскрибуца жлъчно като дърдавец болнавият Краев. — Тоест как така — преждевременно?! Да се смаже един гад, никога не е преждевременно…

— Преди да се решим на такава стъпка, трябва да преценим обстоятелствата, които вие, другарю Краев, не познавате — отби Протасов нападението на младия ентусиаст.

— Вие, Протасов, струва ми се, водите двойна игра — продължаваше да се горещи Краев. — Вие искате и вълкът да е сит, и агнето цяло. Абсурд!… Като някое дете или като влюбен до уши, вие чакате някакво чудо от тази жена…

— Краев, млъкни! — прекъснаха едновременно два гласа юношата.

— Още не се знае кой от нас е дете: аз или вие. — И гласът на Протасов трепна обиден. — Какво искате вие от мен, Краев? Впрочем вие нямате право да искате нищо от мен.

— Народът иска от вас, а не аз!… — затрепера като трескав Краев и завика, като потупваше с костеливото си потно пестниче по острото си коляно: — Вие, яко искате да знаете, сте длъжни постоянно, всяка минута да минирате отвътре предприятията на този мерзавец Громов! Постоянно да разрушавате неговото благосъстояние! Ето пътя на революционера! А вие какво? Продали сте се на този патентован негодник за много пари… (Протасов трепна и цял изстина.) Извинете, другарю, не се обиждайте… Аз съм много болен… Аз… — И той дълго кашля.

На душата на Протасов стана крайно неприятно. Разпалените думи на юношата здраво се забиха в съзнанието му.

— Продал съм се? Благодаря, благодаря — едва си пое дъх той.

Всички в надпревара почнаха да защищават Протасов. Все още кашляйки, юношата тресеше глава, махаше с ръце, гримасничеше страдалчески, мъчеше се да се усмихне на оскърбения от него Протасов. Протасов се разходи из стаята и като се овладя, рече спокойно:

— В момента и в дадения случай аз смятам всякакви радикални мерки по отношение на Громов за нецелесъобразни. Що се отнася до линията на моето поведение, за това аз ще дам отчет на друго място.

Като се върна в своята квартира, Андрей Андреевич дълго не можа да заспи. Под впечатлението на сблъскването с Краев в съзнанието на Протасов се изправи с цялата си сила трагичният за самия него въпрос: революционер, марксист, има ли наистина той право да оглавява това крупно дело на народния враг и да увеличава неговите капитали? Не пада ли поради това отговорността за страданията на работническата класа върху неговите собствени плещи?… И като извод: да остане ли Протасов с Прохор Громов, или да се раздели с него?

Страшно е да се каже: „Да остане“, но още по-страшно е да се отговори; „Не“. Въпросът остана без отговор, въпросът увисна над неговата съдба като меч.

Съсипаният Протасов се въртя в тежка безсъница до сутринта. На разсъмване, когато тревожната нощ се плъзна от земята в небитието, на Протасов се усмихнаха прелъстителните очи на Нина: „Андрей, ние още ще поработим с теб, ще си премерим силите с Прохор Петрович.“

— Да, да — завъртя, заспивайки, Протасов натежалата си глава по студената като каторга възглавница.

На следния ден в дванадесет часа седемдесетте и пет колари седнаха на масата под навеса. Тлъста чорба, каша, пирог с риба и по чаша водка. Изобретателният Инокентий Филатич сияеше. Той гощаваше селяците като грижовен стопанин. Когато всичко беше изядено, застана до изхода.

— Сити ли сте?

— Сити, татко!

— Всички ли сте сити?

— Всички! Благодарим.

Накичен с панделки, цветя и червен плат, обозът се проточи в редица. Засвири музика. Всеки колар, като избърсваше с ръка мустаците си, се приближаваше до Инокентий Филатич, старецът го целуваше трикратно и казваше:

— Постарай се, приятелю!

Доволните колари бързаха при своите коне.

— Тръгва-а-ай!…

Музиката засвири по-силно. Скрибуцайки с колелата, обозът потегли на път.

— Остани си със здраве, татко! — махаха с калпаци коларите.

Инокентий Филатич Груздев прекръсти обоза с широк кръст и замаха на всички страни с бяла кърпа. Подир обоза вървяха продуктите, походните кухни и фуражът.

— Кешка, ти, братко, наистина си делови човек — рече пристигналият с Груздев Иван Иванич Прохоров и като се мъчеше да се усмихне, само замърда с черните си, гъсто прошарени рунтави вежди. Файтонджията докара тройката, двамата старци седнаха в бричката.

— А аз дойдох при вас, другарю, да си взема довиждане. Утре заминавам — каза Протасов.

Шапошников тръскаше брада, с жар друсаше ръката на Протасов и самият той цял се тресеше.

— Какво? Тресе ли ви?

— Не, по-лошо. Нерви… Исках да взема валериан… А вместо това… Ех!… Хайде да пийнем.

Протасов седна. Шапошников беше порядъчно пиян. Цялото му лице в напрегнато смущение, сивите очи — възбудени.

— Прощавайте, Протасов, прощавайте. Струва ми се, ще се пропия.

— Напразно. Защо така?

— Вие никога не сте били на заточение, ето и…

— Човек при всички обстоятелства трябва да си остане човек.

Шапошников безнадеждно махна с ръка, изпи водката, намръщи се, плю през зъби като отчаян пияница.

— Теоретически — рече той. — А на практика — някои от нашите или се пропиваха, или се самоубиваха. Има и по-лошо: женят се за дъщерите на търгашите и ходят със стоки в тайгата да ограбват тунгусите.

— По-добре е да избягате.

— Да, съгласен съм. Но аз съм уморен… Уморен съм, разбирате ли, от живота. И чувствувам, че…

— Оставете, оставете това.

— Пийте, Протасов.

Чукнаха се, пиха. Въздържателят Протасов преглътна долнокачествената водка с погнуса.

— Слушайте, Шапошников… Подарете ми ръкописа на прокурора.

— Защо?

— Трябва ми.

— Вие не ще съумеете да го използвате.

— Ще ми помогнат обстоятелствата.

Шапошников махна с ръка, намръщи се, почеса се зад ухото и рече:

— Вземете го — и като се олюляваше, отиде до прозореца. С ръце отзад, той гледаше през стъклата в мрака и нищо не виждаше. Гърбът му се привеждаше, раменете потреперваха. Смутеният Протасов почна да си свирука тихичко някаква мелодия.

— Чувствувам, че скоро — раздаде се откъм прозореца треперещ глас. — След брата — фют! А страшно е… Бездна. Унищожаване на съзнанието.

Протасов мълчеше. Той не можеше да понася присъствието на пияни и се канеше да си върви.

Изведнъж Шапошников се обърна рязко, вдигна пестници, но загуби равновесие и се тръшна на задника си върху пейката.

— Мерзавец е той! Мерзавец… Така му кажете… Няма да си загубя ума, докато не отмъстя за брат си! А ако се побъркам, и като луд ще отида при него — подвикваше Шапошников, като силно заекваше. Сетне изхълца като жена, удари тила си в стената и закри лице с длани. Разнесе се някакъв пресеклив, лаещ плач.

— Аз съм мнима величина! Аз съм мнима величина! — секнеше се и викаше Шапошников. — Аз съм корен квадратен от минус единица… Презирайте ме, Протасов… Аз — не съм аз.

Внезапно в главата на Протасов блесна едно чудновато предположение: дали това не е същият онзи Шапошников, единият от героите на Анфисиния роман? А цялата измислена история за брата е вятър, бълнуване? Протасов знаеше прекрасно целия живот на семейство Громови в Медведево от подробните разкази на Иля Сохатих. Що за дяволска работа. Не може да бъде?!

От тази мярнала му се мисъл го полазиха тръпки. Главата му се мътеше от двете чашки изпита водка. Той затвори очи и се помъчи да се съсредоточи. Тю, дявол да го вземе, каква нелепица се пъха в главата му!…

Изведнъж Протасов трепна като от докосване на студено желязо. Срещу него беше Шапошников. Газената лампа едва мъждукаше. Лицето на Шапошников беше разстроено, мокро от сълзи, жалко. Шапошников се усмихна пряко сили и като държеше Протасов за ръката, шеговито му се закани с пръст.

— Аз знам какво мислите. Вятър, ха-ха!… Вятър! Онзи брат изгоря, загина. Това е условно вярно, както единицата, делена на нула, е безкрайност…

— Условно? — Протасов със страх го гледаше във възбудените очи. — Вашият брат заекваше и вие заеквате… Това до известна степен…

— Да, когато съм пиян или се вълнувам… Наследствено. Дядо ми беше алкохолик, баща ми също…

— Отдавна ли сте на заточение?

— Само без разпит. Вече ви казах, че аз… Впрочем… Стига, стига, мили приятелю, стига. — Той извади от джоба едно парцалче и се изсекна. — Аз… Аз… Аз прекалено много… съм страдал. И повярвайте ми, мъчно ми е да се разделя с вас. Нашето село се нарича Разбой… С това всичко е казано.

Те се разцелуваха. Вълкът, зверовете и зверчетата изпращаха Протасов с печален поглед.

— Да… — спря се Протасов на вратата. — Дайте да погледна още веднъж…

— Какво, Анфиса ли? Не, не.

— Защо?

Като се почесваше по ребрата с всичките пръсти на двете си ръце и се полюляваше, Шапошников прихна със скърцащ смях:

— Ре… ревност, разбирате ли… Ревност.

И изведнъж лицето му се вкамени.

 

 

Обозът се движеше направо по прокарания от Громов черен път. Старците пък пътуваха по стария друм, през села и през колиби, дето могат да се сменят конете. На втория ден пътниците видяха отдалече затънала един аршин в калта бричка с вдигнати нагоре стръки, а настрана, вързан за едно дърво, оплескан до уши с кал кон. В бричката човек чете вестник. Изравниха се.

— Илюша, ти ли си?

— Аз съм, Инокентий Филатич… Здравейте!

— Отдавна ли седиш тук?

— От сутринта. Близо четири часа. Пратих коларя с логоя за хора. Здравата затънахме. И това ми било път, истинска, да ви кажа, аксиома. А кой е този с вас?

— Един човек — отвърна Груздев.

Иван Иванич, дигнал яката на дебелия си ямурлук, размърда към Иля рунтавите си вежди и се извърна.

— А пък аз гоня пристана. Телеграма се получи. Мебел стил-фасон е пристигнала за Прохор Петрович — извика подир пътниците Иля Сохатих. — А нашият господар гуляе на соловарните!

— Какво? Гуляе ли? Ха-ха! Добре.

Село Гулкино пътниците наближиха рано привечер. Солниците на Громов бяха на една верста оттук, между две езера. Делник е, а от селото долитат песни, шум. Един пиян селяк лежи напреко на пътя. Пияна бабичка се влачи покрай оградата и си приказва сама. Минаха галоп телета, вирнали опашки. До пасището умира препилият водка старец-пастир. С пиянски гласове наведнъж пеят двадесет петли. Миризма на пърцуца се носи из въздуха, свири хармоника, недружен хор подема песен — и над всички тези звуци ехти нечий мощен бас.

— Ферапонт — досети се веднага на влизане в пияното селце Инокентий Филатич. — Отскорошен дякон, бивш ковач, приятел на Прохор Петрович. Стой, коларю!

На гребена на един полегато спускащ се към реката зелен бряг — голяма лодка за десет гребла. На кърмата, с цялото си безсрамие, съвсем гол — Прохор. Той е гулял цяла нощ, пиян е. Вратът му е як, раменете заоблени, но бялото тяло е почнало да загубва предишната си стройност, под кожата започват да се трупат тлъстинки на благополучието. Някаква дива разюзданост в жеста, в гласа, в погледа на пиянските подпухнали очи. Заобиколен от тълпа пияни моми, жени и шумно пълчище деца, той е в стихията си, като Посейдон, заобиколен от амфитрити^[4]. Пет пари не дава за никого. Какво е хорската тълпа? Тя е продажна. За петак, за водка може да я отведе където иска, да я накара да пълзи на четири крака, да целува търговския му търбух. Нека посмее само да гъкне поробеното село, господарят ще плесне длани — и стареят, и стотникът ще откарат всички крави и коне на селяните срещу дълга им. Ала днес господарят е добър и пиян, тълпата също е пияна, тълпата безобразничи с господаря цял ден. Ех, горчиво, горчиво ти наше щастие!

Прохор се е изправил на кърмата като дъб, държи се здраво за кормилото.

— Господин атаман! — обажда се застаналият на носа дякон с червена риза и диплени шалвари. — А не се ли вижда нещо сред вълните?

— Не, нищо не се вижда — сериозно отвръща Прохор, като разглежда изпод длан простора на Угрюм-река и маха с ръка като капелмайстор.

Писклив хор от мъже и жени с ухкане, със свиркане дере въздуха:

Не се вижда-а-а нищо сред…

сред вълни-и-те!…

Само ло-о-одка се черне… се черне-е-е!…

— Тегли! Тегли! — командуват замяните, с оплюти бради десетник и стотник. Над петдесет полупияни жени и моми, запрегнали гърди в ремъците, влачат лодката по ливадата надолу, към водата. Пет пияни като пънове селяни усърдно подхващат лодката отзад, падат разбиват си зъбите.

— Карай по-живо, карай!… — ободрява ги Прохор. — На всеки по една жълтица!

Безсрамните жени поглеждат Прохор, побутват се една друга с лакти в ребрата, кискат се. Момите се срамуват да вдигнат глави, а поглеждат малко само така, под ръка, през пръсти. А колко им се ще да погледнат.

Лодката поскърцва, мъжете подръпват, жените се присмиват на голия Прохор. И лодката се спуска малко по малко надолу.

— Какво ще правиш, господарю, във водата? — викат жените.

— Ще се къпя с жените, с момите.

— Виж го ти какъв е лаком! Водицата е студена.

— С конячец и с вишновка ще я стоплим…

— Виж ти!… Пази да не ослепееш, като гледаш голите… Ще видиш, ще се оплачем на стопанката ти. Ще видиш, ще видиш…

— Стоп! — ревва дякон Ферапонт. Всички трепват, изправят гърбове. — Господин атаман!? — пита той. — А не се ли вижда нещо в лодчицата?

— Не, нищо не се вижда. — И Прохор пак махва с ръка като капелмайстор. Хорът пищи:

Само се платно белее… се беле-е-е!…

Иван Иванович стои изправен в цял ръст в бричката, очите му са като парчета лед на слънце: сълзи поканват от тях.

— Значи, това е Прохор, а?

Гласът му трепере, бръснатата му уста се криви.

— Да — отвръща му Инокентий Филатич. — Той същият.

— Тфу! — лети тежка храчка подир отдалечаващата се лодка с Посейдон. — Карай, коларю!