Вячеслав Шишков
Угрюм река (87)

19

Угрюм-река се размрази на пети април. Потоците от височините напираха бясно в реката. Гърбът на реката се изопна, набъбна, посиня. Ледът се разпука през нощта. И цяла седмица при мокър снеговалеж имаше ледоход.

Но отново настъпиха слънчеви дни, белоклюнестите полски врани виеха грижливо гнезда, всяка твар се съживи, надигна се, славеше природата. Наближаваше Великден. А следният ден бе обявен от Прохор като празник за тържествено откриване на навигацията. Трябва, дявол да го вземе, малко да се раздвижи човек! Мъката по Нина утихна сред най-напрегнатите грижи, животът потече със своя обикновен бърз ход.

В това време Нина успя да стигне до река Болшой поток и „тича“ с парахода при своята майка. Изпратил господарката, Протасов търпеливо чака пристигащите с първите параходи механизми, котли, турбини за обзавеждане на Громовите заводи. Тези товари, платени от петербургските фирми по железницата, сега плуват по вода. Протасов трябва да организира сухопътния транспорт. Главоболна работа. Необходими ще са над сто коня и направата на три специални коли, всяка от които да издържа до хиляда пуда товар.

На параходния пристан на търговеца Карманников имаше ремонтни работилници. Протасов реши да ги използва. Местната колония на политическите заточеници имаше и десетници, и техници, и опитни механици. Изобщо от работна сила не се чувствуваше недостиг: пристанът е разположен в прочутото село Разбой, със заможен, забогатял от нечисти дела народ.

С това мрачно село ние ще успеем по-нататък да се запознаем отблизо. Ще дойдем тук заедно с Громовата златотърсаческа „сган“, когато напуснала работа и обогатена със самородно злато, ще нахлуе в село Разбой, за да отиде по-нататък. Ще разтворим стените, бордеите и големите домове, като риба ще се гмурнем в Болшой поток, ще надзърнем зорко в покрайнините на тайгата, та всичко да научим, всичко да видим, да преброим убитите, да претеглим човешката кръв и цената на живота.

А сега да полюбопитствуваме как Прохор празнува празника на водата.

Още в навечерието на брега на Угрюм-река по пристаните бяха построени дъсчени трапези за хиляда души. Трицветни флагове пъстрееха на високи върлини близо до бъдещето пиршество.

Точно на пладне гръмна топ. Народ рукна към пристана. Слънчев неделен ден. До къщата на Прохор Петрович — тълпа от двадесет души десетници, шлосери, ковачи, дърводелци. Всички като отбрани — силни, гърдести, неприлични на Громови работници. Между тях е и дякон Ферапонт, и естествено Иля Сохатих. Дружината зачука по прозорците, запя и занарежда:

Ето ви вази, слуги господарски,

отваряйте порти царски,

та да влязат гости

и умни, и прости

тоз стопанин да поздравят!

Пуснаха гостите в кухнята. Както винаги, при тях влезе Прохор. Той е съвсем гол, но с валенки и еленова шуба. Цялата кухня завика:

— Да те поздравим дойдохме, господарю! Реката се размрази, ледът се оттече, а нас тих ветрец при тебе довлече. Честита ти водица!

— Е, добре, благодаря. На мен честита водица, а на вас честита водчица… Влезте, момчета, в стаята!

Тълпата седна на пода до прага и бързо почна да смъква от крака своите „обуща“. Калните, заплескани с глина ботуши се нареждаха в ъгъла, до печката. Всички, като че се бяха наговорили, имаха нови партенки; партенките на дякон Ферапонт бяха дълги близо три аршина, а ботушите му — като за слон. Цялата Громова прислуга — камериерката, готвачката, готвачът, бавачката и коларят с двамата коняри, се подсмихваха неодобрително.

Гостите измиха ръцете си, изтриха ги о гащите, изсекнаха се на пода и на пръсти тръгнаха след господаря към трапезарията. Иля Сохатих е със сини с жълти връзки половинки, с монокъл на окото. Лицето му е избръснато, напудрено, дългите му къдрици намазани с помада „Обичам ви“.

Набързо изпиха по една, по две, по три чашки; живо, като се давеха, се подкрепиха със селдичка, сиренце, с пушена рибичка. Дякон Ферапонт тури запас зад бузата си парче платика. Навън засвири духова музика, задрънчаха гъгравчетата на конете на пожарникарите, заблестяха като слънце излъсканите шлемове. С развяно червено знаме пожарната команда се строи покрай оградата на градината.

— Готово ли е?

— Готово, господарю, можете да излезете.

 

 

… Днес Прохор е весел и приветлив. Причината за такова рядко настроение е свиждането с пристава. Преди три дни, когато свърши срокът на поставеното от Прохор условие, в единадесет часа сутринта приставът се яви пред Прохор в парадната си униформа и с най-чисти чортови ръкавици. Това стана в кабинета. Прохор седеше до масата и щракаше на сметалото, вълкът стоеше вързан в ъгъла, до камината. Приставът заключи вратата след себе си, погледна мигом вълка, хвърли на пода шапката, хвърли ръкавиците, хвърли чантата и се повали пред Прохор на колене.

— Прохор Петрович, моля ви, не ме погубвайте!… Карам петдесет и четвърта година… Вярно и честно съм… На вас единствено, само на вас…

Прохор се изправи, взе да вдига пристава:

— Фьодор Степанич, какво правиш! Стани… Стани де, на теб казвам…

Приставът се изправи тежко, олюля се, извади кърпа, обърса с нея мокрите си очи и бузи. Измъченото му, силно състарено през тези дни лице изплаши и в същото време зарадва Прохор.

— Е, какво? Страшно ли е да се стреля човек?

Приставът замига горестно, изкриви подскачащите си устни, замота оголената си глава и като вдигна от пода чантата, с тежка въздишка извади от нея неголям, запечатан с пет печата от червен восък плик:

— Ето, заповядайте, Прохор Петрович. Нашата игра е свършена. Простете ми на мен, подлеца… Сега вярно и честно.

С треперещи пръсти Прохор отвори плика и почна да разглежда внимателно книжата. Приставът стоеше мирно като войник пред страшен генерал. Прохор пухтеше, сумтеше, бузите му се гърчеха. Той запали свещ, прочете още веднъж полуизтлелия документ — същия онзи документ, който Анфиса носеше на прокурора, и с наслада го изгори на пламъка на свещта.

— Как ти е попаднал в ръцете?

— Иззех го от починалата Анфиса Петровна. И ви напомням, Прохор Петрович, че къщата на Анфиса с всички улики срещу вас беше подпалена от мен… Тоест не лично от мен, а от един скитник, който беше пиян и сам май че изгоря там. С това аз спасих вашата чест. Иначе…

Прохор се намръщи и запита сърдито:

— А ти как смяташе да ми навредиш с този документ? Срокът за давност на злодейските дела на моя дядо Данила много отдавна е изтекъл…

— Чрез публикуване на този документ в столичния печат… С коментарии, разбира се. Щяха да се намерят хора, петимни за такива далавери, щяха да вдигнат около тая работа голяма врява. Вашата репутация щеше да пострада здравата.

Друг документ: особеното мнение на губернския лекар-психиатър, сега покойник. Лекарят смяташе, че търговецът Пьотр Данилич Громов психически е съвсем нормален, че нему, на лекаря, не са известни данните, от които се е ръководила повторно назначената проверочна комисия, която е признала един здрав човек за луд, а също така не са известни и мотивите, поради които синът на Пьотр Громов иска да изпрати своя баща в лудницата. В заключение лекарят смята, че в тази тъмна работа трябва да се намеси прокурорският надзор.

Прохор изгори това документче с особено сладострастие.

— Как се сдоби с него?

— По неизповедими пътища на съдбата.

Прохор се ухили, той знаеше, че приставът има във всеки град най-интимни приятели, също такива мошеници като самия него.

Третият документ беше остър, съкрушителен като удар с кинжал в гърдите.

Това беше оригиналното писмо на яростния прокурор Страшчалов, който съди Прохор по делото за Анфиса. Като го препрочиташе, препъвайки се с очи и разум на всяка фраза, Прохор трепереше със ситни тръпки, гърбът му изстиваше, пръстите на краката му се изкривяваха и цялото му лице помрачня от черната сянка на страха. Той беше близо до припадък. За да се ободри, смръкна голяма доза кокаин. Секретната докладна записка до министъра на правосъдието беше пратена от прокурора по пощата на забутаното градче, дето беше съдът. Подкупеният пощенски чиновник открадна записката за Инокентий Филатич, а приставът, като напои простодушния старец, открадна от своя страна записката от него. В документа прокурорът Страшчалов с неопровержима логика излагаше подробно същността на делото. След замайващото смръкване Прохор четеше документа като интересен роман с измислени от талантлив автор герои. Мрачните сенки около очите му изчезнаха, скриха се в зениците. Хартията порозовя, редовете блестяха като златни, изглеждаха приветливи, едва-едва се усмихваха. Дори писмената маса се затопли, а въздухът се насити с аромата на бор. Но ето на последната страница авторът на романа твърдо заяви: „Убиецът на Анфиса е Прохор Громов“. Изведнъж всичко се залюля, помрачня, масата стана лед. Прохор конвулсивно разкъса писмото, викна:

— Мръсник! Как е посмял?! Кой! Аз, аз, убиец на Анфиса?! Чуваш ли Фьодор?! Чуваш ли?!

Прохор, развълнуван и състарен, напомнящ Фьодор Шаляпин в ролята на Борис Годунов, отиде прегърбен до камината и хвърли съчинението на прокурора в пламъците.

„Романът“ гореше, гореше и черна върху златен фон думата „Анфиса“. Думата набъбваше, наливаше се с кръв, оживяваше и ето че погледна Прохор скръбното лице на хубавицата. Прохор отскочи назад, вълкът тракна острите си зъби, приставът се прокашля многозначително. И онази далечна, страшна бурна нощ почна да се прояснява. Прохор се приближи до масата.

— Всичко, всичко ви връщам… Дори това — рече приставът, който продължаваше да стои изпънат, като войник пред генерал.

Прохор прегледа набързо бележката „За нашите съвместно с Прохор Петрович Громов сделчици“. Тук имаше само две тежки престъпления, които Прохор помнеше прекрасно. Останалото бе дребна работа. Прохор запечата бележката в един плик и го скри в тайното отделение на огнеупорния шкаф. Приставът се изкашля още по-многозначително и пристъпи от крак на крак:

— Защо скривате това? Изгорете го.

Прохор не отговори.

— Колко фалшиви банкноти пусна?

— Кълна се в честта си — нито една. Ние сякохме в „Дяволската къща“ златни монети с по-висока от държавната проба. Оказахме помощ на царя и нищо повече.

— Какво чакаш от мен?

— Вашето доверие.

— Бъди мой верен слуга както по-рано.

Тук внезапно — Прохор не успя и да мигне — приставът, с разтреперани мустаци и цялото тяло, измъкна от ножницата остро наточената шайка… Прохор скочи, хвана се за браунинга, вълкът захърка, задърпа се, телефонът задрънча, покрай прозорците изтрополи препускаща каруца.

— Заклевам се, заклевам се пред тази шашка! — зарева приставът като бесен и застана на едно коляно пред Прохор. — Аз, бившият офицер, Фьодор Степанич Амбреев, не съм забравил честта на мундира, честта на оръжието.

Каруцата отмина, настръхналата върху главата на Прохор коса улегна, вълкът се умири. Приставът целуваше голата сабя, от целувките сабята се запотяваше:

— Заклевам се вярно и честно да ви служа, Прохор Петрович, до последния си дъх. Аз съм ви задължен, имам пари… Само ви моля, недейте закача моята Наденка, моля ви, моля ви… и… изобщо.

Приставът се задави и заплака, а вълкът учуден замаха опашка.

— Ще ти построя хубава къща, ще я мебелирам великолепно. А за Наденка бъди спокоен. Прощавай, Фьодор.

Бършейки сълзите си, приставът излезе като замаян, а три дни по-късно излезе заедно с гостите на улицата и Прохор.