Вячеслав Шишков
Угрюм река (82)

14

Ала ето че връхлетя с румена весела мутра, тлъста, пиянска, с червен сарафан сирница. За два дена са захвърлени всички грижи — гуляят, та дим се дига над тайгата. Руската буйна веселба, както и едно време в Медведево при Пьотр Данилич, започна с преяждане: през цялата сирна седмица се печаха безспир хиляди блини. На много версти наоколо тайгата се размириса на блини. Катеричката се мръщеше в хралупата си, мечката кихаше в бърлогата си. Скитници, спиртоносци и всякакви съмнителни хора душеха, ширеха ноздри и бързаха от тъмните дебри на тайгата по-близо до веселите хора: дано падне някой и друг блин, дано дойде на сгода да прережат някому гърлото и да обърнат джобовете му.

Вечери с гости, блини, маскиране: цигани, мечки, смешници, а нощем — пързаляне от височината. Прохор Петрович построи от стръмния бряг на реката върху стълбове пързалка, която като вихър носеше на своя гръб покритите с килими шейни на цяла верста. Отстрани пламтяха огньове, горяха насмолени бъчви, факли и стотици разноцветни фенери. Горе, на височината, гърмеше духова музика. За да не замръзват музикантите на студа, отпусната им беше една бъчонка водка. Тръбите и флейтите взеха да бъркат накрая, а двата барабана удряха различно.

Протасов, Прохор, Нина с Верочка, мистър Кук и вълкът се пързаляха от височината с една шейна. След тях на шарена-писана шейна — Манечка, дякон Ферапонт и веселушката Кети. В нея има голяма промяна: тя е жива, игрива, кокетничи с дякона непрекъснато, а дребната Манечка ревнува, сърди се.

— А пък аз на тройчица вас… О-хо-хо-хо!… — бумти дяконът като из бъчва. — Вси язици, восплещите руками!

Подир дякона лети на шейна-самоходка облеченият като Осман паша пиян Иля Петрович Сохатих. Олюлявайки се, той стои прав като кол, размахва една бутилка и врещи като козел на стобор:

— Яман! Якши!… Ала-ала-ала!…

Крепят го, да не падне, за червените гащи и за яката Феврония Сидоровна и Ана Инокентиевна, и двете апетитни като самата сирница жени.

— Анюта! Ана Инокентиевна! — вика пияният Прохор. — Сладурано! Прехвърли се при нас…

— Ала-дъра-мура! — врещи като козел Иля Сохатих. — Секим башка!… Тя е моят харем!… — и под веселите викове полетя презглава от шейната.

Писъци, смях, весела стрелба с пушки. А след шейните други още и още, шейни, малки, големи, купчини дечурлига, купчини момци и моми. Писък, шум, песен, целувчици…

— О, о! Колко млього обичам най-веселия сирница! — възклицава мистър Кук. — Млього добър руски пословиц: „На свой шейна не лягай!“

Той не знае с какво и как да угоди на Нина: и маншона й ще подържи, и краката и ще покрие с шубата, и все току наднича, все наднича в очите й, мъчи се да надникне и в сърцето й, но сърцето на богинята е заключено и студено като лед.

— Пазете носа си — казва тя.

— О, да!… О, да… Благодаря ви млього. Мой нос е мое нещастие — и свира зачервеното си лице в меката енотова яка.

— Мамичко, на вълчето опашката е замръзнала — дърдори бързооката Верочка. — То се лиже.

Минаха двата лудешки дни и двете нощи. С Кети се случи нещо: да, да, нещо такова стана чудновато, загадъчно. Някакви игриви видения насън и наяве я вълнуваха като опиянение. Ох, тази дяволска сирница! Ох, тези двадесет и пет най-тихички момински годинки…

Манечка замина за цяла седмица на гости при една своя леля в близкото село. Ами че това е хубаво, това е отлично, това е чудесно.

Ето че пламна ярка звезда, ето че и месецът посребрява широките пътища. Дякон Ферапонт нае една пощенска тройка и лети към заветната врата. Прав в шейната като камбанария, калпакът килнат настрана, шубата разкопчана, хванал в лявата ръка поводите, а в дясната — камшика, в устата — голяма лула, в предницата на шейната — четвърт ведро водка и пелмени. Хо-хо, кой друг ще е това, ако не дякон Ферапонт!

Може наистина да е отец дяконът, а може и да е някои ловък конекрадец циганин. Хей, хей, Манечка, хора, колари, препускайте да стигнете циганина похитител!

— Ка-хъ! — хили се в брадата си и покашлюва гърлесто по цигански великолепният Ферапонт и — конете са пред вратата.

Чук-почук в звекливата халка на портата. Излиза тя, загърната в шубка от катеричи кожи. Висока и лека. На главата с пепелявосив, с лунен син отблясък, оренбургски вълнен шал.

— Отвлечете ме, отвлечете ме, злодеецо — казва тя и тихо се смее.

Ферапонт не знае какво да отговори, той вика радостно: „Кахъ!“ И конете трепват и танцуват.

Ето изсвистя камшичето, тройката скокна и — давай. Синкав прах, искри, брилянти. Едрочелият месец вдигна дясната си вежда и се захили. Магьосник си ти, месецо! Ти, стар оплешивял блудник, който поощрява любовните интрижки и пръв развратник в тоя греховен свят…

В същото време Нина Яковлевна се разтревожи: в седем часа е насрочен оперният спектакъл — откъси от „Снежанка“, дето дякон Ферапонт, с изпросената благословия от свещеника, трябва да играе Берендей.

Всички признаха, че по външен вид дяконът досущ прилича на цар Берендей. А тъй като добри, със сценична външност тенори не се намериха, то, ще не ще, решиха да спуснат теноровата партия на Берендей на басовия регистър. Че какво от това? Тук не е императорският театър… И така ще мине!…

Правиха репетиции цял месец. Снежанка беше младичката жена на инженер Петропавловски, Купава — Нина, ролята на Мизгир искаше Иля Сохатих, но след изпробване на гласовите му средства и на слуха му забраниха му да участвува дори в хора. Ролята на Мизгир бе дадена на книговодителя от политическите заточеници Парфьонов-Раздолски, бивш провинциален певец. Той главно и ръководеше постановката на пиесата. Църковният хор се справи прекрасно със своята задача. Доста украсиха спектакъла и учащите се от училището.

Представлението трябваше да се изнесе в Народния дом, построен от Нина и побиращ петстотин зрители.

Убиха се да търсят пропадналия дякон, обиколиха всички тайни вертепи, всички кръчми, стражари обикаляха из тайгата, свиреха със свирките си с топчета, еднокракият Федотич дори думна с топа — дано чуе дяконът, дано си спомни. Ах, мътните да го вземат!

А месецът от небето лукаво смигаше с вежди: „Зная де е дяконът, но няма да ви кажа.“

… Препускаха по равния път около двадесет версти и свърнаха към една ловна зимна колиба. Потъналите в пяна коне тръгнаха ходом. Ловната колиба е ниска къщурка с душник за пушека и ниска врата. Ловците прекарват тук дългите зимни нощи. До вратата — сухи смолести дърва. Дяконът взема наръч, запалва огъня в огнището. Колибата се затопля по първобитен начин: няма комин, лютивият дим изпълва къщурката от горе до долу, не може да се диша вътре. Момата седи в шейната, в гъстия кедрак, мечтае. През иглолистните дървета в черното небе горят далечните светове. „Какво сте вие, кои сте вие?“ — запитва тя, като отмята назад пламналата си глава, но звездите са безмълвни, тъжни.

Дяконът се е отпуснал на четири до огнището, духа огъня, горчиво плаче от дима. Когато камъните се нажежат и въглените загаснат, тогава димът ще излезе навън, очите няма да сълзят, ще може да се пирува. „Дим“ — съзерцава тя и мръщи нослето си. „Дим излиза отдушника, от разтворената врата. А на мен ми се иска да ям и… да пиянствувам.“ Сърцето й примира сладко: гора, звезди, колиба — магия. Може би в книжките е по-красиво, но тук е по-силно. Ха-ха, Ферапонт!… Как можа така да го измисли. Нека всички научат, нека Манечка я цапне по бузата — тя е готова на всичко. Ексцентрично? Да. Тъкмо в това е и целият номер… „Ха-ха, не е ли пикантно?“

Тя затваря очи, вслушва се в себе си. До нея — мечка, грамадна, черна.

— Сега ще сваря пелмени — казва мечката и измъква от шейната две торбички. — А аз като на реките Вавилонски, знаете. Тамо седохом в плакохом. Дим, горещина… Чак брадата ми пращи… Ох, ти!

Тя не чува какво говори мечката. От мечката се носи миризма на дим и на нещо странно, но думата „пелмени“ кара да й потече обилна слюнка. Тя отваря очи.

— Ферапонт Самойлич, вие сте чудесен.

— Чудни са делата твои — отговаря от колибата по църковному мечката и като помълчава малко, вика: — Свариха се!

Той я взема на ръце и я внася в колибата. Звездите са готови да разкажат своята тайна — „кои сте вие, какво сте вие?“ — но момата я няма в шейната, звездите разказват тайната на конете. Конете внимателно слушат, хрупкат овес.

В къщурката горят две свещи. По пръстения под — борови клони, върху клоните — килим. Момата сваля шубата. Дяконът е уврял в расото си. Пелмените с пипер и оцет са апетитни, чудесни. Дяконът жадно пие водка и всеки път плюе през зъби в ъгъла. Момата се киска, и тя пие и също така се опитва да плюе през зъби, но не умее; изтрива брадичката си с напарфюмирана кърпичка.

— Отворете зъбките си, красота моя, съвсем малко и ей така с езиче — цвък! Аз мога да плюя през зъби на девет крачки.

Дяконът седи върху пън като на трон и все пак главата му едва не опира в тавана: той е едър, къщурката е нисичка.

— Говори ми на ти, говори ми на ти — кокетничи с глас започналата да се опива мома.

— Не подобава на сана ми, извинете още веднъж — дудне дяконът, като натъртва на „о“. — Освенка туй, имам дяконица… Обретохом яко козу невелику…

Момата се киска, долепва буза до расото на Ферапонт, но той смутено се отмества:

— Ах, простете още веднъж… Вие мъничко така оцапахте бузичката си със сажди… Позволете… — той наплюнчва с език длан, прекарва я по бузата на момичето и изтрива до сухо навлажненото място с осаждения си ръкав. Бузата на момичето се покрива с гъст слой сажди. Дяконът е готов да потъне в дън земя, но скрива своята неловкост и дума лукавичко:

— Ето че побеляхте, душо моя. Дори съвсем чистичка сте, като че от баня сте излезли.

— Ти не си Ферапонт… Ти си дякон Ахила… Лесков чел ли си? Знаеш ли го?

— Лесков ли? Знам го. Петруха Лесков, че как не! Пръв пияница беше у нас на Урал.

Тя изпищява от смях и се опитва да прегърне необятната талия на дякона. Той не се съпротивява, въздиша: „Охо-хо“ — и казва:

— Немирница си ти, моме.

— Ти обичаш ли жена си?

— То се знае. Че как иначе?

— Лош, лош, лош!… Ти не си добър… — тя удря с пестниче по коравото му коляно, пестничето се покрива със сажди, а сърцето примира.

— Помощ! Загинах… — скочи дяконът и здраво удари главата си в тавана. Като черен сняг полетяха парцали от сажди. — Берендей! Спектакълът! Снежанка!… Ох, отиде ми главата!

От лудешки заразителен смях момата цялата се простря на килима.

— Ферапонт!… Не, вие сте прекрасен… Ха-ха-ха!… Пък аз нарочно… Аз, знаех… Ела тук, седни. Там и без теб ще я изиграят.

 

 

… Стана нужда да играе Берендей басът от църковния хор Чистяков. Той беше пияница, но познаваше добре нотите. С белокоса перука и брада, увенчан с корона, с бяла мантия, той седеше на трона, държеше в ръце извадки от клавира и при диалога със Снежанка бъркаше малко. Но добрият акомпанимент на рояла и великолепната Снежанка спасяваха положението.

На предните редове, начело с Протасов, беше цялото отбрано общество. Прохор седеше зад кулисите, пиеше коняк, любезничеше с момичетата, пускаше остроти по адрес на домораслите артистки. Работниците с наслада не отделяха възбудени очи от сцената. Наистина някои подремваха, някои похъркваха, а пияният, заврял се в задните редици златотърсач Ванка Сивичкия, дори се развика:

— Мошеници!… Я по-добре увеличете заплатите ни!

Но бързо го извлякоха на чист въздух.

Купава — Нина, внимателно шареше с поглед по редиците, чак до галерията — приятелката й я нямаше.

— А къде е Кети?

 

 

Кети утешаваше неутешимо скърбящия дякон. Провинилият се Ферапонт лежеше до нея по корем, закрил лице с ръце. Главата на великана опираше в ъгъла, а петите му в огнището. Раменете му потреперваха. На Кети се стори, че той плаче.

— Рицарю мой!… Дон Жуан… Д’Артанян… Ахила! — дърпаше тя просналия се по очи дякон. — Не плачи… Какво ти става?…

— Остави, остави, стомахът ме заболя. Режет, аки ножами булатними.

— Ах, бедничкият!… Атосик мой… Портосик мой…

Момата се смее, момата смуче от манерката силната спиртна вишновка.

— Пий!… Рицарю мой…

Подал глава изпод пейката, дяконът пие вишновка, пъшка, пие водка. Свещите догарят, наоколо бродят дяволски сенки. Слаб звук на гъгравчетата, звънчето дрънна три пъти — изглежда, че на бързата тройка е омръзнало да стои. А в мислите на полуголата мома тези звуци са като сладка съблазън. Ето като че славни рицари препускат във волна кавалкада; ризниците им звънтят, дрънчат шпагите…

И там, през зелената тайга, също препуска черен конник… По-близо, по-близо. Конете пръхтят и танцуват, хърка дякон Ферапонт.

А витязът с хвъркатия кон изведнъж — стоп! — пада на едно коляно и почтително й поднася букет от бели рози: „Миледи, миледи — шепне той и целува устните й. — Моето сърце, миледи, е пред вашите крака.“

— Мили — примира Кети, а по лицето й, по тялото й пробягват вълните на страстта, тя се усмихва със затворени очи и пламенно прегръща Ферапонт. — Хайде, целувай ме, целувай ме!

Пияният като пън дякон удря с пети в огнището, рита с крака към тавана и мърмори:

— Остави, остави, щерко на гибелта! Санът не ми позволява.

Момата плясва ръце, момата плаче силно, опитва се да стане, но се поваля пияна.

Целият свят се люшка, плува, главата й се отделя от тялото, в главата й е ужас, хаос, някакви непрекъснати светлини и политания; и сърцето й се люлее — нагоре-надолу. Момата е обхваната от жар, страх, смърт. Сега ще настъпи краят. Всичко се премята презглава, подскача, бучи. Силно гадене измъчва момата.

— Мъчителю мой, мили мой Ахила… Ти всичко… ти цялата… Та ако аз… Глупак!… Та това е каприз… Мой каприз… А може би аз преди седем години… дете да съм родила!…

— Разправяй, разправяй, момиче… Разправяй, слушам, разправяй… — боботи обраслата като тайгата паст на Берендей.

 

 

… Филка Шкворен слушаше, Прохор разправяше:

— Подлец си ти, подлец на подлеците. Аз знам как ти пред целия народ си ме срамил. Значи — кръвопиец съм аз? Изверг съм аз? А? Какво, в тъмницата ли да те хвърля, мерзавецо? Теб човек със затвор не може те уплаши. Вълка да насъскам, та да ти прегризе гърлото. Тфу, тфу, дявол сипаничав!… Какво да те правя? Пък аз, да си призная, човек исках да те направя… Повярвах на глупака. Никаква чест, братко, нямаш ти.

Дангалакът се задушаваше от вълнение. Той дишаше дълбоко, така че тъмножълтите му бузи хлътваха. После вдигна към Прохор острите си с обърнати клепачи очи и се удари с грамадния пестник в гърдите:

— Прохор Петрович!… Ще ми повярваш ли?… Ех, мама му стара!… Наложи ми като поп каквато щеш питимия, всичко ще изпълня и гък няма да река. Главата ми да падне от раменете, ако аз…

— Хвани циганина. Познаваш ли го? Онзи същия. И го доведи.

— Слушам!… Ще го фана.

Впрочем този разговор беше станал отдавна, наскоро след пристигането на Прохор от Питер.

А сега е късен нощен час — сега в дома на Громови балът е в своя разгар — след „Снежанка“ и концерта от доморасли сили. Веселбата започна в единадесет часа. Гърмеше музика, въртяха се танцуващи двойки, из всички стаи сновяха маскирани, на масите — а ла фуршет, вземай какво ти душа иска — на всички им е весело, на никого не му е до сън, а Кети спи и не се усмихва.

На Ферапонт се присънва страшно нещо: като че самият владика-архиерей препуска с тройка, търси, но не намира дякона и заповядва: „С дадената ми власт заповядвам незабавно да се разпопи, да се лиши от сан, да се обръсне половината му глава, да се анатемоса.“

А след владиката — черен с окапал нос конник. Някой премества стрелката от нощ на утро. Безносият черен конник премина галоп веднъж, два пъти. И след него дяволското кученце весело изджавка: „джав, джав, джав!“

Лай, кученце, лай! Нощта бледнее, гасне. Звъни с гъгравчетата тройката, не стои.

А когато блесна над тайгата пролетната зора, балът завърши, наситените с вино и ядене гости се разотидоха — Кети отвори полусънви очи. В къщурката е студено. Дякон Ферапонт хърка и се дави, през процепа на вратата се лее синкаво развиделяване. Кети трепна, облече бързо катеричата шубка, извади от чантата си огледалце, излезе навън и ахна — край къщурката стои празна шейната.

— Конете! Къде са конете? Дяконе, събудете се най-после!…

Кети безпомощно заплака: болно й е, тъжно, обидно.

Така мина тази лудешка нощ. Скитникът-месец отдавна се беше търкулнал в леглото си в преизподнята на почивка. Над света на вечно зелените гори блестеше слънцето.